Listen to this article

Чуй всички приказки

[jwplayer config=“Widget“ playlistid=“168″]

Учител по музика

aЕдин юноша дошъл при Настрадин Ходжа и го попитал колко време ще му трябва, за да стане суфи. Настрадин го повел със себе си в селото.
Преди да ти отговоря на въпроса, искам да дойдеш с мен. Трябва да посетя един учител по музика, за да се науча да свиря на лютня.
Като стигнали при учителя, Настрадин се осведомил за заплащането. Онзи казал:
– За първия месец – три сребърни монети, после – по една сребърна монета на месец.
– Отлично, ще намина след месец! – извикал Настрадин.

Вече няма нужда

aКришна се канел да вечеря. Той откъснал парче хляб и започнал да дъвче, но изведнъж подскочил и побягнал към вратата.
Рукмини, жена му попитала: "Какво правиш, господарю мой? Къде отиваш? Защо е това бързане? Защо така внезапно?"
Кришна се спрял до вратата, почакал за миг и се върнал обратно. Приел печален вид, отново седнал и започнал да се храни.
Рукмини се удивила. Тя казала: "Сега ме озадачи още повече. Защо скокна така внезапно? Защо се върна, за какво? Скочи, все едно в къщата гори пожар. Аз не виждам нещо да се е случило. И защо се върна обратно, ако нещо се е случило?"
Кришна отговорил: "Имаше нещо. Един от моите привърженици броди из града. Той пее моята песен, свири на вина (седем струнен инструмент), танцува на улицата, но хората хвърлят по него ка¬мъни и кръв се стича по челото му. Той не реагира, абсо¬лютно е безмълвен, абсолютно съсредоточен, абсолютно безпомощен. Необходимо беше веднага да му помогна."
И Рукмини попитала: "Тогава защо се върна от врата¬та, след като това е толкова спешно?"
Кришна отговорил: "Вече няма нужда. В момента, в който стигнах до вратата, той взе в ръце камък. Сега той си помага сам. Помощта ми вече не е необходима."

Вярно

aНародът на Хандан в деня на Нова година поднасял на своя владетел Дзян Дзи гургулици. Много зарадван, Дзян Дзи Щедро награждавал всички.
– За какво? – попитал един от гостите.
– Проявявам милосърдие Пускам птиците на воля в деня на Нова година.
– На всички е и звестно желанието на царя да пуска птиците на свобода, заради което ловят гургулици, съревновавайки се и убивайки при това много птици. Ако царят иска за запази гургулиците живи, по-добре да забрани техния л ов. Ако пуска на воля хванатите, спасените от милосърдие няма да замести броя на убитите.
Вярно! – съгл асил се Дз ян Дзи.

Върви напред

aЖивял някога един дървар, който бил много беден. Той едва свързвал двата края с парите, припечелени от продажбата на дърва, които носел в града от близката гора.
Веднъж санясин, минаващ наблизо, го видял, докато работи, и го посъветвал да влезе по-навътре в гората, с думите:
– Върви напред, върви напред!
Дърварят послушал съвета и навлязъл в гората, като вървял напред, докато не стигнал до едно сандалово дърво. Той много се зарадвал на тази находка, отсякъл дървото и като взел със себе си толкова, колкото мо-жел да носи, го продал на пазара на добра цена. След това се удивил защо добрият санясин не му казал, че в гората има сандалово дърво, а просто го посъветвал да върви напред.
На следващия ден, като стигнал до отсеченото дърво, той продължил напред и намерил медни залежи. Взел със себе си толкова мед, колкото можел да носи и като я продал на пазара, спечелил още повече пари. На друаия ден навлязъл още по-навътре в гората и се натъкнал на сребърни залежи. После намерил злато, след това – елмази и накрая се сдобил с голямо богатство.
Именно такова е положението на човека, който се стреми към истинското знание: ако не се спре в своето движение, след като е постигнал някакви свръхестествени сили, то в края на краищата ще намери богатството на вечното знание и истина.

За плевелите

aЦарството небесно е подобно на човека, който е посял добро семе на своето поле.
Докато хората спели, дошъл враг, посял между пшеницата плевели и си отишъл.
Когато кълновете пробили и се показал плодът, тогава се появили и плевелите.
Когато дошли робите на стопанина, му казали: "Господарю! Да не би да си засял полето с недобро семе? Откъде се взеха тези плевели?"
А той им казал: "Враг на човека е направил това." Робите рекли: "Искаш ли да отидем и да ги изкореним?"
Той обаче им отговорил така: "Не! За да не изтръгнете пшеницата заедно с плевелите.
Оставете ги да растат заедно до жътва. По време на жътвата ще кажа на жътварите: "Съберете първо плевелите и ги вържете в снопове, за да ги изгорите, а пшеницата приберете в моята житница."

Жената на Настрадин

aПриятелите на Настрадин Ходжа започнали да му говорят, че жена му много хойка и няма да е зле да я призове към порядък.
– Странни хора сте вие! – удивил се Настрадин. Как мога да я вразумя, като изобщо не я виждам?

Зъбът на Буда

aЕдна майка много пъти молила сина си да й донесе свещеното съкровище на Буда. Но младежът забравял молбата на майка си. "Ще умра тук, пред теб – казала тя, – ако и този път не ми го донесеш." Но синът ходил в Лхасе, и пак забравил майчината молба. На половин ден път от дома той си спомнил, но къде да намери в пустинята свещени предмети? Няма нищо. Видял пътникът кучешки череп. Решил да извади един зъб от него и го завил в жълта коприна. Носи го вкъщи. Старата пита: "Не забрави ли, синко, моята последна молба?" Подава й той кучешкия зъб, завит в коприна, и казва: "Това е зъб на Буда." Слага майката зъба на олтара и нарежда пред него най-свещените молитви и обръща всичките си помисли към своята светиня. И станало чудо. Зъбът започнал са сияе с чисти лъчи. И произлезли от него чудеса и много свещени предмети.

Най-невероятното

aТоя, който извърши най-невероятното, ще получи ръката на царската дъщеря.
И ето, младежи и дори старци започнаха да си блъскат главите над задачата: как могат да измислят такова нещо, което би изглеждало най-невероятно? За тая цел двамина се наядоха до пукване, а друг се напи до смърт: според тях, туй беше най-невероятното. Но в това, разбира се, нямаше нищо необикновено… Уличните хлапета пък се упражняваха да улучват с плюнка собствения си гръб: по-невероятно от туй, както казваха те, не можеше и да се измисли.
Най-сетне настъпи денят, в който всеки трябваше да покаже това, което смяташе за най-невероятно. За съдии бяха избрани хора от всички възрасти — като се почне от тригодишни деца, та се свърши с петдесетгодишни мъже.
И наистина в определения ден се уреди цяла изложба от най-невероятни неща. Но скоро всички се убедиха, че за най-невероятно нещо трябва да се признае големият часовник под стъклен похлупак, който смайваше зрителя както с външния си вид, тъй и с вътрешното си устройство. Всеки път, когато часовникът започваше да бие, явяваха се живи картини, които показваха колко е часът. Тия картини бяха дванайсет. Те бяха сглобени от движещи се фигури, които можеха да пеят и да приказват.
— Ето най-невероятното! — рекоха всички съдии.
Часовникът удари един и пред очите на зрителите се яви Мойсей на планината.
Часовникът удари два и зрителите видяха райската градина, където се разхождаха Адам и Ева, радостни и щастливи.
Удари три и се показаха тримата мъдреци на Изтока, един от които беше черен като въглен. Но той не беше виновен за това: силното слънце го беше направило черен.
В четири часа се показаха годишните времена: пролетта с кукувица на зелено клонче, лятото с водно конче на зрял житен клас, есента със запустяло щъркелово гнездо и зимата със стар гарван, който умееше да разказва в ъгъла зад печката разни приказки и стари спомени.
Точно в пет часа се явиха всички пет сетива: зрението като очилар, слухът като бакърджия, мирисът като продавач на теменужки, вкусът като готвач, а осезанието като факлоносец, облечен в дълга до петите черна траурна мантия.
Часовникът удари шест и зрителите видяха един играч, който метна зар: зарът се търколи и показа шест точици.
След това се явиха седемте дни на седмицата или седемте смъртни гряха — тук мненията се раздвоиха. Несъмнено беше туй, че и едните, и другите се намираха в тясна връзка помежду си и не можеха да се отделят един от друг.
После се показа хор от калугери и изпя вечерната молитва, която се пее в манастирите в осем часа вечерта.
В девет часа се яви карта за игра: деветка купа.
В десет часа излезе отново Мойсей със скрижалите, върху които бяха написани вече всички заповеди — на брой десет.
Часовникът удари пак и отвътре изскочиха няколко момченца и момиченца. Те за¬почнаха да играят и да пеят:
Бим-бам, бим-бам, единайсет е часът!
Най-сетне часовникът удари дванайсет. Тогава се показа един нощен пазач с качулка. В ръката си той носеше тояга, на която висеше желязна топка с шипове. Той запя старата песничка на нощните пазачи:
В тихия среднощен час ние бдим за всички вас!
И докато той пееше, от всички страни разцъфваха рози.
С една дума, часовникът беше прекрасен. Той бе една ненадмината творба на изкуството — „най-невероятното", както казваха околните.
Майсторът, който бе направил тоя часовник, беше млад човек, с добра и доверчива душа, верен другар и едничка опора на бедните си родители. Той беше напълно достоен за ръката на царкинята, а ведно с нея — и за половината царство.
Решителният ден настъпи. Целият град беше празнично украсен. Царкинята седеше на престола си, който по случай тържеството бе натъпкан с прясно сено, за да бъде по-мек. Наоколо се наредиха съдиите и поглеждаха с лукава усмивка тоя, който, според общото мнение, трябваше да получи наградата. А той стоеше радостен и щастлив, напълно уверен, че е извършил най-невероятното.
— Не, най-невероятното ще извърша аз! — извика неочаквано из тълпата един висок юначага. — Аз съм човекът, способен на най-невероятния подвиг!
И при тия думи той замахна с една голяма брадва към чудната творба на изкуството.
— Тря-яс, тря-яс!
Колелета, пружини, фигури захвърчаха на всички страни. С един удар всичко беше унищожено.
— Ето какво направих аз! — извика непознатият. — С един замах сразих и произведението на тоя човек, и всички вас.
— Да се унищожи такава творба на изкуството! — рекоха съдиите. — Да, туй наистина е най-невероятното!
На същото мнение беше и целият народ и затова разрушителят трябваше да получи ръката на царкинята и половината царство. Законът си остава закон дори и тогава, когато е най-невероятен.
И ето — от градските стени и кули с тръби и барабани възвестиха на народа, че в тоя ден ще бъде отпразнувана сватбата.
Наистина царкинята не беше много доволна от новия си избраник, но въпреки туй изглеждаше прекрасна в сватбения си накит. Черквата сияеше в светлина, защото венчавката ставаше вечер, когато всичко е по-приказно. Млади знатни девойки водеха с песен невестата, рицари също с песни водеха младоженеца. Той вървеше с гордо вдигната глава, сякаш нищо на света не можеше да го накара да я наведе.
Но ето, песните замлъкнаха и в черквата настана такава тишина, че можеше да се чуе дори падането на игла. И изведнъж сред тая тишина тежките входни двери се разтвориха широко, в черквата влезе със звън големият часовник и се изправи между младоженеца и невестата.
Мъртвите хора не се връщат при нас — ние знаем много добре това, но унищоженото произведение на изкуството може да възкръсне понякога. В тоя случай беше разрушена и унищожена формата, а не самата мисъл, която я бе създала. Идеята на художника възкръсна отново и се яви не като призрак, а в действителност.
Чудният часовник стоеше пак цял и невредим, сякаш брадвата никога не бе го до¬косвала. Той удари дванайсет пъти и при всеки удар се явяваха отново предишните фигури.
Най-напред излезе Мойсей. Лицето му гореше от гняв. Той хвърли тежките каменни скрижали в нозете на младоженеца и го закова за черковния под.
— Аз не мога да снема скрижалите от нозете ти — рече Мойсей. — Ти сам счупи ръцете ми и затуй ще останеш в това положение.
След него се явиха Адам и Ева, тримата мъдреци на Изтока и четирите годишни времена и всяка фигура говореше в лицето му неприятни истини, като добавяше: „Засрами се!"
Но той не чувствуваше ни най-малък срам.
И всички фигури, които излизаха при биенето на часовника, израснаха като чудовищни великани, които заплашваха да изпълнят цялата черква и да изтласкат другите хора. А когато на дванайсетия удар излезе пазачът със зорницата в ръка, тогава стана нещо съвсем необикновено. Той се приближи до младоженеца и го удари с желязната топка по челото.
— Сега лежи тук! — каза пазачът. — Каквото си посял, туй и ще пожънеш! Ние отмъстихме за себе си и за тоя, който ни сътвори, а сега ще изчезнем!
И чудният часовник наистина изчезна. Но свещите, които горяха в черквата, се превърнаха в големи пламтящи цветя, от златните звезди, които украсяваха свода, се про¬точиха дълги ясни лъчи, органът засвири сам и всички присъствуващи заявиха, че туй е най-невероятното, което някога са виждали.
— Доведете ми великия майстор, който направи тоя чуден часовник! — рече царкинята. — Той ще бъде мой мъж и господар!
И младият човек, съпроводен от грамадно множество народ, влезе в черквата. Всички бяха доволни, всички го благославяха. Не се намери нито един да му завиди — и туй именно беше най-невероятното.

Търся приятел

aКатеричката Борина живееше на зелено борче в гората, а под борчето
един язовец си беше направил къща. Всеки би си помислил, че щом живеят
толкова близо, двамата са и добри приятели, но това не бе така. Те почти
не се познаваха. Даже не си знаеха имената и си говореха на „Вие”,
защото… Защото язовецът беше много зает – влизаше и излизаше от
дупката си, отиваше по работа, връщаше се от разходка, сутрин правеше
гимнастика, нощем лягаше да спи и въобще едва му оставаше време да
помисли: ”Колко е горделива тази катерица! Седи на боровия клон като
царица на трон и си въобразява, че мете облаците с опашката си!”
Катеричката пък търчеше цял ден по клоните, събираше шишарки,
пълнеше хралупата си като грижлива стопанка, плетеше пуловер с куки от
борови иглички и понякога й оставаше време да помисли: „Колко е важен
и надут този язовец, а пък знае само четири думи – „Добро утро” и „Лека
нощ”!
Един ден, когато язовецът се върна отнякъде си и се прибра
начумерен в къщата си, Борина се ядоса на намусения му нос и за да не го
гледа, тръгна да се разхожда из гората. От клонче на клонче, от борче на
еличка, от еличка на дъб, от дъб на бряст, от бряст на калина, от калина
на…Стоп!
Сред голямата поляна на една табела се белееше
бележка: „Обявление! Търся приятел! Дико”.
– Виж ти! – изненада се приятно Борина и на обратната страна на
табелата написа: „И аз търся приятел. Борина”.
На другия ден каквото и да правеше, все за обявлението си мислеше.
Какво ли е станало, дали го е прочел някой? И най-важното – ще си
намери ли приятел, защото колкото и да плетеш пуловери, колкото и да си
мечтаеш, без приятел се чувстваш самотно.
Въртя се насам-натам Борина, тук откъсна шишарка, оттам довлече
жълъдче, пък накрая остави всичко и хукна към полянката. Приближи
табелата, а на нея вече беше написано друго: „Искаш ли да ти стана
приятел, Борина?”
Тя веднага написа на обратната страна: „Дико, искам да ми станеш
приятел!”
На другия ден, когато изтича при табелата, намери до нея кошничка,
пълна с дъхави горски ягоди. На табелката пишеше: „Заповядай! Хапни
ягодките! Набрал съм ги за теб. Дико”
Катеричката се трогна. Хапна ягодките. После набра букетче от
пъстри цветя, остави го на табелата и написа: „Тези цветя са за теб.
Борина”.
Едва дочака следващия ден. Рано-рано дотърча до поляната и
прочете бележката на Дико: „Искам да направя нещо хубаво за теб,

Борина. Какво обичаш?”
Тя написа „Обичам да си приказвам с някого весело и шеговито.
Освен това обичам да гледам как луната се къпе в реката.”
На другия ден на табелата се мъдреше ново съобщение: „Хайде да
отидем на реката! Ще гледаме как луната се къпе и ще си говорим весело и
шеговито!”
Катеричката написа едно радостно:”Хайде!” и изтича към реката.
Беше по времето, когато слънцето вече лягаше да спи в западния
край на небето и се завиваше до уши в пурпурните си завивки. На брега на
реката катеричката срещна съседа си –язовеца. Седи и се озърта насам-
натам.
„Дано по-скоро да си иде!” – каза си Борина.
Поседяха, поседяха… Тя по-наляво, той по-надясно…
Луната се измъкна сънена от облачната си постеля и се упъти
неумита към реката.
-Ай! Ай! – чу катеричката как се вайка язовецът.
– Какво Ви е, съседе? – попита го тя учтиво. – Да не би да се
страхувате, че луната ще се удави?
– О, не! Не за това! – промърмори тъжно язовецът. – Страхувам се, че
моята приятелка ще закъснее за къпането.
Борина го изгледа смаяно.
– Вашата приятелка ли?
– Аха! – кимна язовецът.
– Онази, която обича да гледа как луната се къпе в реката ли?
– Точно тя. Познавате ли я, съседке?
Катеричката махна весело с къдравата си опашка и каза:
– Здравей, Дико! Аз съм Борина.

Спечеленият облог

aЕдин селянин и жена му си имали крава. Тя щедро им давала мляко, масло и сирене, а те се грижели за нея по дежурство: Днес я хранел и поил мъжът, утре – жената, после пак мъжът, после пак жената и така нататък.
Веднъж обаче объркали реда и започнали да се препират кой от двамата е дежурен. След дълъг спор, решили да се обзаложат и който спечели облога – да почива този ден, а който загуби, веднага да се погрижи за кравата.
Облогът бил такъв – мъжът и жената да се надмълчават. Който пръв от двамата проговори – губи… Мълчали, мълчали, правели се, че не чуват мученето на гладното и жадно добиче, докато мъжът се съклетисал, станал и отишъл до кръчмата да пие една ракия.
В това време при жена му влезли крадци изнесли цялата покъщнина, натоварили я на някаква каруца и я откарали. Жената нищо не им казала, защото си помислела, че това са хора, изпратени от мъжа й, за да я принудят тя първа да проговори. Но не било така. Мъжът се върнал и от вратата се развикал:
–Ти луда ли си ма?! Срещнах цялата ни покъщнина, натоварена на някаква кола и хукнах насам, защото си помислих, че крадците са те убили. А ти седиш и мълчиш.
– Да, ама така спечелих облога. Ти пръв проговори! – радостно възкликнала жената.