Чуй всички приказки

Един юноша дошъл при Настрадин Ходжа и го попитал колко време ще му трябва, за да стане суфи. Настрадин го повел със себе си в селото.
Преди да ти отговоря на въпроса, искам да дойдеш с мен. Трябва да посетя един учител по музика, за да се науча да свиря на лютня.
Като стигнали при учителя, Настрадин се осведомил за заплащането. Онзи казал:
– За първия месец – три сребърни монети, после – по една сребърна монета на месец.
– Отлично, ще намина след месец! – извикал Настрадин.

Кришна се канел да вечеря. Той откъснал парче хляб и започнал да дъвче, но изведнъж подскочил и побягнал към вратата.
Рукмини, жена му попитала: "Какво правиш, господарю мой? Къде отиваш? Защо е това бързане? Защо така внезапно?"
Кришна се спрял до вратата, почакал за миг и се върнал обратно. Приел печален вид, отново седнал и започнал да се храни.
Рукмини се удивила. Тя казала: "Сега ме озадачи още повече. Защо скокна така внезапно? Защо се върна, за какво? Скочи, все едно в къщата гори пожар. Аз не виждам нещо да се е случило. И защо се върна обратно, ако нещо се е случило?"
Кришна отговорил: "Имаше нещо. Един от моите привърженици броди из града. Той пее моята песен, свири на вина (седем струнен инструмент), танцува на улицата, но хората хвърлят по него ка¬мъни и кръв се стича по челото му. Той не реагира, абсо¬лютно е безмълвен, абсолютно съсредоточен, абсолютно безпомощен. Необходимо беше веднага да му помогна."
И Рукмини попитала: "Тогава защо се върна от врата¬та, след като това е толкова спешно?"
Кришна отговорил: "Вече няма нужда. В момента, в който стигнах до вратата, той взе в ръце камък. Сега той си помага сам. Помощта ми вече не е необходима."

Народът на Хандан в деня на Нова година поднасял на своя владетел Дзян Дзи гургулици. Много зарадван, Дзян Дзи Щедро награждавал всички.
– За какво? – попитал един от гостите.
– Проявявам милосърдие Пускам птиците на воля в деня на Нова година.
– На всички е и звестно желанието на царя да пуска птиците на свобода, заради което ловят гургулици, съревновавайки се и убивайки при това много птици. Ако царят иска за запази гургулиците живи, по-добре да забрани техния л ов. Ако пуска на воля хванатите, спасените от милосърдие няма да замести броя на убитите.
Вярно! – съгл асил се Дз ян Дзи.

Живял някога един дървар, който бил много беден. Той едва свързвал двата края с парите, припечелени от продажбата на дърва, които носел в града от близката гора.
Веднъж санясин, минаващ наблизо, го видял, докато работи, и го посъветвал да влезе по-навътре в гората, с думите:
– Върви напред, върви напред!
Дърварят послушал съвета и навлязъл в гората, като вървял напред, докато не стигнал до едно сандалово дърво. Той много се зарадвал на тази находка, отсякъл дървото и като взел със себе си толкова, колкото мо-жел да носи, го продал на пазара на добра цена. След това се удивил защо добрият санясин не му казал, че в гората има сандалово дърво, а просто го посъветвал да върви напред.
На следващия ден, като стигнал до отсеченото дърво, той продължил напред и намерил медни залежи. Взел със себе си толкова мед, колкото можел да носи и като я продал на пазара, спечелил още повече пари. На друаия ден навлязъл още по-навътре в гората и се натъкнал на сребърни залежи. После намерил злато, след това – елмази и накрая се сдобил с голямо богатство.
Именно такова е положението на човека, който се стреми към истинското знание: ако не се спре в своето движение, след като е постигнал някакви свръхестествени сили, то в края на краищата ще намери богатството на вечното знание и истина.

Царството небесно е подобно на човека, който е посял добро семе на своето поле.
Докато хората спели, дошъл враг, посял между пшеницата плевели и си отишъл.
Когато кълновете пробили и се показал плодът, тогава се появили и плевелите.
Когато дошли робите на стопанина, му казали: "Господарю! Да не би да си засял полето с недобро семе? Откъде се взеха тези плевели?"
А той им казал: "Враг на човека е направил това." Робите рекли: "Искаш ли да отидем и да ги изкореним?"
Той обаче им отговорил така: "Не! За да не изтръгнете пшеницата заедно с плевелите.
Оставете ги да растат заедно до жътва. По време на жътвата ще кажа на жътварите: "Съберете първо плевелите и ги вържете в снопове, за да ги изгорите, а пшеницата приберете в моята житница."

Приятелите на Настрадин Ходжа започнали да му говорят, че жена му много хойка и няма да е зле да я призове към порядък.
– Странни хора сте вие! – удивил се Настрадин. Как мога да я вразумя, като изобщо не я виждам?

Една майка много пъти молила сина си да й донесе свещеното съкровище на Буда. Но младежът забравял молбата на майка си. "Ще умра тук, пред теб – казала тя, – ако и този път не ми го донесеш." Но синът ходил в Лхасе, и пак забравил майчината молба. На половин ден път от дома той си спомнил, но къде да намери в пустинята свещени предмети? Няма нищо. Видял пътникът кучешки череп. Решил да извади един зъб от него и го завил в жълта коприна. Носи го вкъщи. Старата пита: "Не забрави ли, синко, моята последна молба?" Подава й той кучешкия зъб, завит в коприна, и казва: "Това е зъб на Буда." Слага майката зъба на олтара и нарежда пред него най-свещените молитви и обръща всичките си помисли към своята светиня. И станало чудо. Зъбът започнал са сияе с чисти лъчи. И произлезли от него чудеса и много свещени предмети.

Тоя, който извърши най-невероятното, ще получи ръката на царската дъщеря.
И ето, младежи и дори старци започнаха да си блъскат главите над задачата: как могат да измислят такова нещо, което би изглеждало най-невероятно? За тая цел двамина се наядоха до пукване, а друг се напи до смърт: според тях, туй беше най-невероятното. Но в това, разбира се, нямаше нищо необикновено… Уличните хлапета пък се упражняваха да улучват с плюнка собствения си гръб: по-невероятно от туй, както казваха те, не можеше и да се измисли.
Най-сетне настъпи денят, в който всеки трябваше да покаже това, което смяташе за най-невероятно. За съдии бяха избрани хора от всички възрасти — като се почне от тригодишни деца, та се свърши с петдесетгодишни мъже.
И наистина в определения ден се уреди цяла изложба от най-невероятни неща. Но скоро всички се убедиха, че за най-невероятно нещо трябва да се признае големият часовник под стъклен похлупак, който смайваше зрителя както с външния си вид, тъй и с вътрешното си устройство. Всеки път, когато часовникът започваше да бие, явяваха се живи картини, които показваха колко е часът. Тия картини бяха дванайсет. Те бяха сглобени от движещи се фигури, които можеха да пеят и да приказват.
— Ето най-невероятното! — рекоха всички съдии.
Часовникът удари един и пред очите на зрителите се яви Мойсей на планината.
Часовникът удари два и зрителите видяха райската градина, където се разхождаха Адам и Ева, радостни и щастливи.
Удари три и се показаха тримата мъдреци на Изтока, един от които беше черен като въглен. Но той не беше виновен за това: силното слънце го беше направило черен.
В четири часа се показаха годишните времена: пролетта с кукувица на зелено клонче, лятото с водно конче на зрял житен клас, есента със запустяло щъркелово гнездо и зимата със стар гарван, който умееше да разказва в ъгъла зад печката разни приказки и стари спомени.
Точно в пет часа се явиха всички пет сетива: зрението като очилар, слухът като бакърджия, мирисът като продавач на теменужки, вкусът като готвач, а осезанието като факлоносец, облечен в дълга до петите черна траурна мантия.
Часовникът удари шест и зрителите видяха един играч, който метна зар: зарът се търколи и показа шест точици.
След това се явиха седемте дни на седмицата или седемте смъртни гряха — тук мненията се раздвоиха. Несъмнено беше туй, че и едните, и другите се намираха в тясна връзка помежду си и не можеха да се отделят един от друг.
После се показа хор от калугери и изпя вечерната молитва, която се пее в манастирите в осем часа вечерта.
В девет часа се яви карта за игра: деветка купа.
В десет часа излезе отново Мойсей със скрижалите, върху които бяха написани вече всички заповеди — на брой десет.
Часовникът удари пак и отвътре изскочиха няколко момченца и момиченца. Те за¬почнаха да играят и да пеят:
Бим-бам, бим-бам, единайсет е часът!
Най-сетне часовникът удари дванайсет. Тогава се показа един нощен пазач с качулка. В ръката си той носеше тояга, на която висеше желязна топка с шипове. Той запя старата песничка на нощните пазачи:
В тихия среднощен час ние бдим за всички вас!
И докато той пееше, от всички страни разцъфваха рози.
С една дума, часовникът беше прекрасен. Той бе една ненадмината творба на изкуството — „най-невероятното", както казваха околните.
Майсторът, който бе направил тоя часовник, беше млад човек, с добра и доверчива душа, верен другар и едничка опора на бедните си родители. Той беше напълно достоен за ръката на царкинята, а ведно с нея — и за половината царство.
Решителният ден настъпи. Целият град беше празнично украсен. Царкинята седеше на престола си, който по случай тържеството бе натъпкан с прясно сено, за да бъде по-мек. Наоколо се наредиха съдиите и поглеждаха с лукава усмивка тоя, който, според общото мнение, трябваше да получи наградата. А той стоеше радостен и щастлив, напълно уверен, че е извършил най-невероятното.
— Не, най-невероятното ще извърша аз! — извика неочаквано из тълпата един висок юначага. — Аз съм човекът, способен на най-невероятния подвиг!
И при тия думи той замахна с една голяма брадва към чудната творба на изкуството.
— Тря-яс, тря-яс!
Колелета, пружини, фигури захвърчаха на всички страни. С един удар всичко беше унищожено.
— Ето какво направих аз! — извика непознатият. — С един замах сразих и произведението на тоя човек, и всички вас.
— Да се унищожи такава творба на изкуството! — рекоха съдиите. — Да, туй наистина е най-невероятното!
На същото мнение беше и целият народ и затова разрушителят трябваше да получи ръката на царкинята и половината царство. Законът си остава закон дори и тогава, когато е най-невероятен.
И ето — от градските стени и кули с тръби и барабани възвестиха на народа, че в тоя ден ще бъде отпразнувана сватбата.
Наистина царкинята не беше много доволна от новия си избраник, но въпреки туй изглеждаше прекрасна в сватбения си накит. Черквата сияеше в светлина, защото венчавката ставаше вечер, когато всичко е по-приказно. Млади знатни девойки водеха с песен невестата, рицари също с песни водеха младоженеца. Той вървеше с гордо вдигната глава, сякаш нищо на света не можеше да го накара да я наведе.
Но ето, песните замлъкнаха и в черквата настана такава тишина, че можеше да се чуе дори падането на игла. И изведнъж сред тая тишина тежките входни двери се разтвориха широко, в черквата влезе със звън големият часовник и се изправи между младоженеца и невестата.
Мъртвите хора не се връщат при нас — ние знаем много добре това, но унищоженото произведение на изкуството може да възкръсне понякога. В тоя случай беше разрушена и унищожена формата, а не самата мисъл, която я бе създала. Идеята на художника възкръсна отново и се яви не като призрак, а в действителност.
Чудният часовник стоеше пак цял и невредим, сякаш брадвата никога не бе го до¬косвала. Той удари дванайсет пъти и при всеки удар се явяваха отново предишните фигури.
Най-напред излезе Мойсей. Лицето му гореше от гняв. Той хвърли тежките каменни скрижали в нозете на младоженеца и го закова за черковния под.
— Аз не мога да снема скрижалите от нозете ти — рече Мойсей. — Ти сам счупи ръцете ми и затуй ще останеш в това положение.
След него се явиха Адам и Ева, тримата мъдреци на Изтока и четирите годишни времена и всяка фигура говореше в лицето му неприятни истини, като добавяше: „Засрами се!"
Но той не чувствуваше ни най-малък срам.
И всички фигури, които излизаха при биенето на часовника, израснаха като чудовищни великани, които заплашваха да изпълнят цялата черква и да изтласкат другите хора. А когато на дванайсетия удар излезе пазачът със зорницата в ръка, тогава стана нещо съвсем необикновено. Той се приближи до младоженеца и го удари с желязната топка по челото.
— Сега лежи тук! — каза пазачът. — Каквото си посял, туй и ще пожънеш! Ние отмъстихме за себе си и за тоя, който ни сътвори, а сега ще изчезнем!
И чудният часовник наистина изчезна. Но свещите, които горяха в черквата, се превърнаха в големи пламтящи цветя, от златните звезди, които украсяваха свода, се про¬точиха дълги ясни лъчи, органът засвири сам и всички присъствуващи заявиха, че туй е най-невероятното, което някога са виждали.
— Доведете ми великия майстор, който направи тоя чуден часовник! — рече царкинята. — Той ще бъде мой мъж и господар!
И младият човек, съпроводен от грамадно множество народ, влезе в черквата. Всички бяха доволни, всички го благославяха. Не се намери нито един да му завиди — и туй именно беше най-невероятното.