Чуй всички приказки

Сейкей попитал Суйби Мугаку:
– В какво се състои принципът на будизма?
– Почакай – казал Суйби, – когато останем сами, ще ти кажа.
След известно време Сейкей отново се обърнал към него:
– Ето, сега сме сами. Умолявам те, обясни ми.
Суйби станал и повел изгарящия от нетърпение Сейкей в една бамбукова горичка, но така и нищо не казал, а когато последният поискал отговор, той промълвил шепнешком:
– Колко високи са тези дървета и колко малки са онези там.

Един могъщ цар построил грамаден дворец с безброй стаи, разположени така, че едната се намирала вътре в другата във формата на концентрични квадрати. Стаите били свързани с врати, намиращи се по дължина в едното направление и се падали една срещу друга, така че, когато били отворени, през тях можела да се Види подредбата вътре. Царят обикновено седял В най-отдале-чените вътрешни покои, далеч от зрители.
Когато постройката на този вълшебен дворец била завършена, царят извикал велможите и приближените си за оглед на чудното здание. Но в момента, в който те се събрали и се спрели пред външните врати, всички входове и изходи на двореца се затворили и гостите Видели пред себе си само ред стени, зад които нищо не се виждало. Дълго стояли те, удивлявайки се на това странно зрелище. Тогава се появил царският син и казал: "Нима не знаете, че моят баща е най-големият мъдрец и владее всевъзможни вълшебства? Ето тук няма никакъв дворец. Всичко това е само зрелищна измама, мираж. Пред вас е открито от всички страни място, незастроено и неоградено. Пред вас е и моят баща, великият цар, който вие не виждате само защото сте очаровани от вълшебството му и очите ви са като покрити с пелена. Такава е вашата орис – да виждате разни дворци, стени, картини и вещи там, където няма никой и нищо освен самият цар. Такъв е видимият свят. Всичко, което виждаме, е просто мираж, само оптическа измама. Извън и освен Бога няма нищо. Цялата видима материя е само едно от проявленията му, това е вълшебна дреха, чрез която го постигаме, но която всъщност не съществува."

Великият император Акбар имал девет мъдреци. Той бил достатъчно богат, за да ги издържа. Така ги и наричали – деветте скъпоценности. Но не се забелязвало той да се е научил на нещо от тях.
И ето че веднъж Акбар бл силно разгневен и призо-вал при себе си своите девет скъпоценности и им казал:
„Хората твърдят, че вие сте най-големите мъдреци на света. Но колко време вече сте тук, а аз на нищо не съм се научил от вас! Тогава какво правите тук?“ С един от мъдреците дошло дете, което много иска-ло да погледне отвътре царския дворец. И се разсмяло.
Акбар са възмутил и промълвил: „Това пък какво е? Знаеш ли ти, син на греха, в чие присъствие си се осмелил да разкриеш печата на своята неразумност? Или баща ти е толкова мъдър, че на чедото му не се полага и трохичка разум, за да знае как да се държи в присъствието на велик цар!“
Детето отговорило: „Прости, о, Велики царю, нека падна като жертва за теб! Смехът ми не беше насочен към това да те оскърби, смехът ми е против мълчанието на мъдреците, защото ми е известна причината за тяхното мълчание, както ми е известно и защо не можеш да се научиш на нещо от тях!“
Акбар внимателно се Вгледал в очите на детето. Лицето дишало с чистотата на детството и невинността и в същото време то било по-древно от времето. И Акбар го попитал: „Може би ти можеш да ме научиш на нещо?“ Детето спокойно му отговорило: „Да!“ Акбар за¬повядал: „Добре тогаВа, учи!“
На това детето отговорило: „Добре, но преди това слез от трона си, а аз ще седна на него. И тогава ще ме питаш като ученик, не като цар.“
Акбар наистина слязъл от трона и седнал на пода в краката на детето, а то седнало на трона с думите:
„Така! Питай сега!“
Акбар така и нищо не попитал. Той докоснал с глава прахта в краката на детето и промълвил: „Да се преумножи знанието и мъдростта ти! Необходимостта от въпроси отпадна сега. От простото смирено седене в тво¬ите крака аз вече се научих на много.“

Имало един велик Бог мъдрец на име Нарада. Както сред хората има мъдреци – велики йози, така и сред боговете има йоги. Нарада бил добър йога, достигнал голяма духовна висота. Той бил ходил навсякъде и веднъж, пресичайки една гора, видял човек, който толкова отдавна бил потънал в дълбок размисъл, че термитите построили около тялото му огромен мравуняк.
– Къде отиваш? – обърнал се той към Нарада. Нарада отвърнал:
– Отивам на небето.
-Тогава попитай Бога кога ще се смили над мен, кога ще постигна свободата?
Нарада продължил нататък и видял друг човек. Той пеел, скачал и танцувал. Гласът и жестовете му били диви.
– Нарада, накъде си тръгнал? – попитал той.
– Отивам на небето – отговорил Нарада.
– Тогава попитай кога ще бъда свободен. Нарада продължил нататък.
След време, минавайки по същия път, Нарада отново видял човека, размишляващ от толкова време, а около незо- израснал мравуняк.
– Нарада, попита ли Бога за мен?
-Да.
– И какво каза той?
– Боз каза, че след като се родиш още четири пъти, ще постигнеш свободата.
Тогава човекът започнал да плаче и ридаейки възкликнал:
-Аз размишлявах, докато около мен израсна мравуняк и ми предстои да се родя още четири пъти!
Нарада продължил нататък и срещнал другия човек.
– Предаде ли въпроса ми на Бога?
-Да. Виждаш ли това тамариндово дърво? Трябва да ти предам, че колкото листа има на това дърво, толкова пъти ще се родиш и едва тогава ще постигнеш свободата.
Като чул това, човекът попитал отново:
– Толкова скоро ще бъда свободен? – от радост отново започнал да танцува.
В този момент се чул Глас: "Дете мое, ти вече си свободен." Такава била наградата за неговата настойчивост.

Рьокан, майстор на дзен, живеел скромно в малка либа в подножието на планината. Веднъж привечер там влязъл крадец, но само за да установи, че няма нищо за крадене. Като се върнал, Рьокан заварил крадеца.
-Ти наистина си изминал дълъг път, за да ме навестиш – казал той на крадеца, – не трябва да си отиваш с празни ръце. Ето, вземи като подарък дрехите ми.
Стъписаният крадец взел дрехите и хукнал да бяга. Рьокан седял гол и гледал луната.
"Горкичкият – размишлявал той, – как бих искал да му подаря тази прекрасна луна!"

Един човек се събудил през нощта, тъй като му се припушило. Той се приближил към дома на съседа и започнал да чука по вратата. Отворили му и го попитали какво му е необходимо. Човекът казал: "Искам да пуша. Бихте ли ми дали огънче?"
Съседът отговорил: "Какво става с вас? Ставате през нощта, идвате тук, будите всички ни, а в ръцете си държите запален фенер."
Това, което е необходимо на човека, в действителност винаги се намира у него самия, но той все пак обикаля по света и го търси.

Дошли веднъж при преподобния Антоний няколко монаси с молба да им даде съвет за спасение на душата. Той им казал:
– Вие нали знаете на какво ни учи Христос в Евангелието. Това ви е достатъчно.
Но тъй като те продължили да настояват да им преподаде някакво наставление, той казал:
– Изпълнявайте, каквото е заповядал Спасителят:
"Ако те ударят по дясната буза, подложи лявата."
Те отговорили, че нямат достатъчно сили за това.
– Ако и това не можете да направите – продължил
той, – най-малкото не отговаряйте на злото със зло.
Те обяснили, че и това е над свръхсилите им. Тогава преподобният се обърнал към ученика си и казал:
~ Иди им приготви нещо да хапнат. Виждам, че са доста слаби.
А на тях казал:
~Ако не можете да изпълните нищо от казаното от мен, то какво още да ви кажа? Вие по-скоро се нуждаете от молитви, които да помогнат на слабостта ви, отколкото от каквито и да е съвети.

Веднъж в обора на орача влязъл лъв, разкъсал една крава и я изял, но не си отишъл, а останал там да си почива. През нощта орачът решил да провери дали в обора му всичко е наред. Без да светва лампите, той забързал към двора, влязъл в обора и като напипал лъва, започнал да го гали по гърба. Лъвът си помислил: "Двуного магаре! Ако знаеше кого галиш! Би ли посмял да направиш това на дневна светлина? Ако ме беше видял през деня, би ти се спукала жлъчката от страх."

Някога Буда пътешествал в страната на цар Прасенаджита и намерил заробено съкровище, което било пълно със скъпоценности. Буда попитал Ананда: "Виждаш ли, че това е отровна змия?" Ананда отговорил: "Виждам."
В същото време друг, следващ Буда, като чул тези думи, решил да се приближи и да види какво е това. Като видял, че това са съкровища, пренебрегнал думите на Буда, вземайки ги само за празен звук: та нали всъщност това са скъпоценности, а той ги нарича отровна змия! И тогава той тайно извикал домашните си и отнесъл съкровището.
Семейството му забогатяло, но скоро се намерил някой, който казал на царя, че намереното съкровище не е предадено на властите. Царят заповядал да заловят открилия съкровището. Той се кълнял, че вече е предал всичко, но царят никак не му вярвал.
Нещастникът изпитал отровата на всички страдания, но нищо не признал. Царят се разгневил и искал да накаже рода му до седмо коляно. Когато го повели към ешафода, царят изпратил слугата си да разбере какво ще говори осъдения по пътя. Осъденият казал: "Буда каза вярно, това наистина е отровна змия."

Хиляди ручеи, реки, потоци и водопади извират високо в планините. Затова планините се възгордели и се валели, че по хребетите им се спускат водите, пълнещи моретата, които лежат в подножието им.
– Ей ти, празно корито – казали арогантните планини на спокойното море. – Представяш ли си какво ще се случи с твоите брееове, ако бурните реки, които започват от нашите склонове, не те напълнят? Ще станеш суха яма, нищо повече!
Какво отговорило морето на такова самохвалство?
– Нищо, разбира се. То си имало твърде много работа, кога да отговаря! Трябва да бъде изпратена влага в небето, за да падне като роса в планините, трябва да се напълнят облаците, за да се излеят под формата на дъжд в същите тези планини, които гледат морето отгоре…