Чуй всички приказки

Ле Юйкоу показвал на Бохун-Несъществуващия своето изкуство на стрелба с лък. Опънал тетивата, поставил на лакътя си бокал с вода, изстрелял стрелата, а след това, без да изчаква, докато тя долети до целпта, изстрелял и втора, и трета. И през цялото това време стоял, без да трепне, като истукан.
-Това е майсторството на стрелба с лък, а не стрелба без стреляне – казал Бохун-Несъществуващия. – А ще можеш ли да стреляш, ако си се изкачил с мен върху скала и си застанал на камък, който надвисва над пропаст, дълбока хиляда мили?
И Несъществуващия се изкачил на висока скала, застанал на камък, надвиснал над пропаст, дълбока хиляда мили, обърнал се и отстъпил назад така, че стъпалата му наполовина се оказали над пропастта, а след това повикал с ръка Ле Юйкоу. Последният, облян в студена пот, паднал на земята и закрил лицето си с ръце.
– При висшия човек – казал Несъществуващия – духът не познава смущение даже ако той се рее високо в небето, спуска се в световната бездна или отлита към отдалечените предели на земята. А на теб сега ти се иска да стиснеш очи от страх. Твоето изкуство не струва много!

Един важен господин помолил дзенучителя Такуан да му каже как трябва да прекарва Времето си. Той усещал, че твърде много е посветил дните си на грижите на учреждението и се опитвал да стои неподвижно, за да извоюва уважението на другите.
Такуан написал осем китайски символа и ги дал на човека с думите:
Този ден никога няма да се повтори.
Един миг е по-скъп от съкровища.
Този ден няма да дойде отново.
Всяка минута е безценно съкровище

Жената на Настрадин Ходжа му била сърдита. Затова сложила пред него гореща супа, без да го предупреди.
Тя обаче също била гладна и когато супата била готова, отпила голяма глътка. От болка очите й тутакси се насълзили, но тя отново не казала нищо, надявайки се, че Ходжа ще се изгори.
– Какво е станало, скъпа? – попитал Настрадин.
– Спомних си за бедната ми стара майчица. Докато беше жива, тя много харесваше тази супа.
В този момент Настрадин също напълнил устата си с изгарящата течност и по бузите му потекли сълзи. -Ти плачеш, Настрадин?
– Да, плача при мисълта, че твоята бедна стара майчица умря, като забрави да те вземе със себе си!

Една нощ Настрадин Ходжа видял на лунна светлина че в градината му стои някакъв внушителен човек, величествено протегнал ръце. Той събудил жена си и казал: "Донеси ми по-скоро лъка и стрелите!" Той бързо изопнал тетивата и призовавайки името Божие, пуснал стрелата. Стрелата попаднала точно В корема. "Да, с нас не бива да се шегуват! – гордо казал Ходжа. – Сега да го оставим на мира, а до сутринта той ще се погърчи-погърчи и ще предаде Богу дух."
След това Настрадин се прибрал вкъщи, залостил здраво вратата и легнал да спи. На сутринта, като слязъл в градината, гледа, през нощта е стрелял в собствената си туника, която предния ден жена му била изп¬рала и проснала на простора, за да изсъхне до сутринта. Стрелата била разкъсала туниката точно в областта на пъпа. Ходжа паднал ничком и започнал да се моли на висок глас: "Благодарение на Господа, хиляди благодарности за Божията милост! "Какво се е случило? – удивила се жена му. – Обясни ми причината за твоите словоизлияния." "Ех ти, чудачка – отбелязал Настрадин, -нима не виждаш къде е попаднала стрелата: тя е пробила туниката на самия пъп и е излязла навън, а туниката се е разкъсала. Ако аз в този момент бях в туниката, какво щеше да стане с мен?"

Юан – царят на Сун, поискал да има у дома си картина. При него дошли всички придворни художници и застанали пред трона, държейки в ръце ритуални таблици, облизвайки четките и разбърквайки туша. Още толкова останали пред вратата на залата. Един художник дошъл със закъснение, забързано влязъл в залата, взел табличка, но не застанал редом с другите, а веднага тръгнал към покоите си. Царят изпратил човек след него и той видял, че художникът свалил дрехите си и седял гол с разкрачени крака на пода.
– Ето това е истински художник! – възкликнал царят.
– На него трябва да се възложи работата.

Ученик се обърнал към учителя с дълъг списък от качества, изисквани за преуспяване. Той тъжно казал: "Учителю, не мога да овладея тези качества."
Учителят попитал: "Нима всичките?"
Ученикът предложил: "Струва ми се, че не съм усвоил нито едно качество."
Учителят го ободрил: "Не е голяма беда, ако чувстваш, че всички необходими качества не са усвоени от теб. По-зле е, ако ти се струва, че ги владееш всичките."

Веднъж Исус Христос преминавал през едно селище. Събрала се голяма тълпа от недоволни хора, които, като го обкръжили, започнали да го ругаят. Исус Христос стоял и се усмихвал. Един човек, наблюдаващ ставащото се, приближил до Исус Христос и попитал защо той се държи така. Исус Христос отговорил: "Всеки дава това, което има в кесията си."

Веднъж Настрадин Ходжа казал на жена си:
– Иди и донеси малко сирене. То укрепва стомаха и възбужда апетита.
– Ние нямаме сирене у дома – отговорила жената.
– Много добре, сиренето разстройва стомаха и отпуска венците – казал Ходжа.
Жената учудена попитала:
– Кое от тези двете противоположни твърдения е правилно?
– Ако у дома има сирене – тогава първото, ако няма – второто – отговорил Настрадин Ходжа.

Отдавна в едно езеро живяла костенурка. В края на лятото езерото пресъхнало и това й причинило огромни страдания. Двойка гъски, които прелитали над езерото, като видели бедната костенурка, почувствали към нея висше състрадание. Те решили да я пренесат в друг водоем. Гъските хванали двата края на една дълга пръчка, а костенурката я захапала в средата. Преди полета гъските предупредили костенурката да мълчи, докато не се спуснат на вода, иначе тя може да падне на земята и да умножи страданията си. Когато гъските прелитали над едно село, ги видели децата.
– Вижте, вижте, две гъски носят костенурка – развикали се те и започнали да приканват и другите да погледнат.
Костенурката не издържала и извикала:
– Не гъските се досетиха да ме носят така, аз ги научих.
Така тя изпуснала пръчката и паднала на земята. Децата хванали костенурката и започнали да я мъчат.

Две много бедни момчета живели от подаяния, като просели по къщите в градове и села. Единият бил сляп по рождение, а другият се грижел за него, просейки милостиня.
Веднъж слепият се разболял. Приятелят му казал:
– Остани тук и си почини, аз ще отида да изпрося храна за двамата и ще ти донеса.
И отишъл той да проси. Случило се така, че му дали много вкусна храна – индийски млечен пудинг. Той никога преди не бил опитвал такова блюдо и много му харесало. За нещастие обаче нямало в какво да го занесе на приятеля си. Затова го изял целия. Като се върнал, казал на спътника си:
– Колко жалко, днес ми дадоха чудесна храна, млечен пудинг, но не можах да ти донеса дори мъничко от него.
– Какво е това млечен пудинг? – попитал слепият юноша.
-Ами, той е бял. Нали млякото е бяло. Слепият по рождение приятел не го разбрал.
– Какво е това "бял"?
– Не знаеш ли какво е "бял"?
-Не, не знам.
-Това е противоположното на черно.
-А какво е това "черно"?
Та той не знаел и черно какво е.
– Ох, опитай се да разбереш – "бяло"!
Но слепият юноша така и не могъл да разбере. Затова приятелят му се огледал наоколо и като видял един бял жерав, хванал птицата и я донесъл на слепеца с думите:
Лишен от зрение, слепият юноша протегнал ръце и опипал птицата с пръсти:
~ А, сега разбирам какво е това "бяло" – то е меко.
~ Не, няма нищо общо с мекото. Бялото – това е бяло. Опитай се да разбереш.
~ Но нали ти ми каза, че то прилича на този жерав. Аз го опипах, той е толкова мекичък. Значи и млечният пудинг е мек, значи "бяло", това е "меко."
Не, не си разбрал, опитай още веднъж.
Слепият отново опипал жерава, прокарал ръка от клюна към шията, към тялото, до края на опашката.
– О, сееа разбрах! Разбирам! Той е изкривен. Млечният пудинг е крив!
Той не можел да разбере това, което му обяснявал приятелят му, защото не притежавал способността да почувства какво означава "бяло."
По същия начин, ако нямате способността да почувствате реалността такава, каквато е, тя винаги ще си остане крива за вас.