Listen to this article

Чуй всички приказки

[jwplayer config=“Widget“ playlistid=“168″]

Небето

Някога небето не било толкова високо, колкото сега. То било много ниско и хората можели да го докосват с ръка.
Веднъж една жена напалила пещта, за да опече хляб, но дръжката на лопатата й се закачила в небето. Тя се обърнала и започнала да муши небесния свод. Тогава небето се оплакало на Господа и той го вдигнал по-високо.
Друг път един селянин като орал нивата си, поискал да бодне предните два вола от четирите, впрегнати в ралото, но убол с остена си небето. Господ го вдигнал още по-високо.
Скоро след това един косач косил сено. На пладне спрял за почивка, а после започнал да трупа сеното на голяма купа. Качил се върху нея, но главата му опряла в небето. Разсърдил се косачът и го мушнал с вилата си. Тогава Господ вдигнал небето толкова високо, колкото го виждаме днес.
След небето и земята се оплакала на Господа. Понеже тогава нямало нощ, а било винаги светло, орачите разоравали все повече и повече ниви. Земята се уплашила, че няма да може да изхрани всички хора, които ставали все повече и повече.
Господ помислил и разделил деня на две части – светлата продължила да се нарича ден, а тъмната нарекъл нощ.

Трима ловци – три умни глави

aТрима души, три умни глави решили да идат на лов. Нарамили по една бухалка наместо пушки, накитили си калпаците с пачи пера и тръгнали. Ха бре, де бре — прехвърлили Балкана и слезли в Софийското равно поле. В полето видели една върба, а под върбата поп с ка-лимявка, но без брада — връзва с конопено въже шията на една гъска.
— Добър ден, дядо попе! — провикнал се първият ловец. — Защо си натиснал тая гъска?
— Ще я беся — отвърнал попът.
— Че какво ти е направила? — обадил се вторият ловец.
— Тя ми направи голяма пакост — почнал да разказва попът. — Тая нощ легнах да спя на двора, за да ми е хладина, а тя дошла, ви¬дяла ми брадата, помислила, че е трева, и я опасла.
— Не я беси, ами я дай на нас, ние ще я удавим в Искъра — рекъл третият ловец.
— Вземете я — ритнал попът гъската. — Удавете я, махнете я от главата ми.
Тримата ловци грабнали гъската, ударили към Искъра, намерили по-дълбочко място и я натопили във водата. Държали я, що я държали, помислили, че се е удавила, и я пуснали. Гъската бързо изскокнала над водата, плеснала с криле и прехвръкнала на другия бряг.
— Бре — обадил се първият, — не можахме да я удавим, малък е Искърът. Друг път, кога опасе брадата на попа, ще я занесем да я удавим в Черно море. Там има дълбока вода.
Тръгнали по-нататък. Вървели, вървели, уморили се. Легнали край пътя да подремнат. Сложили бухалките си под главите, но преди да затворят очи, отгоре им налетели орляк мухи, почнали да се навират в носовете им и да ги хапят.
— Олеле! — викнал единият. — Ще ни изядат тия проклети мухи.
Хайде да идем при оня поп с опасаната брада и да го попитаме как да изтребим мухите. Той ще ни каже — веднъж вече ни мина думата пред него.
Вдигнали се тримата и пак се върнали при попа.
— Дядо попе — рекли му ловците, — дай ни ум какво да правим с тия пусти мухи, дето хапят и не оставят човека да подремне.
— Бийте! — отговорил попът. — Където видите муха, удряйте.
— С какво да удряме? — попитали умните глави.
— С бухалките, аз ви позволявам.
Тъкмо в туй време върху главата на попа кацнала една муха. Първият ловец, без да се замисли, дигнал бухалката си и бухнал попа по главата.
— Какво направи, бре! Защо удари попа? — развикали се другите двама.
— Попът даде позволение — отвърнал първият ловец и се почесал по врата.
Нямало що, почакали попа, додето дойде на себе си, и пак тръгнали. Поели към село Дървеница. Насред пътя видели една любеница.
— Що е това, бре? — навел се единият от тримата.
— Това е — отвърнал вторият — камилско яйце. Хайде да го измътим!
— Къде ще го мътим? — попитал третият.
— На припек.
Изнесли любеницата на Витоша и клекнали да я мътят. Редували, се един след друг. По едно време първият, без да ще, бутнал любеницата и тя се търкулнала надолу в трънаците. Трите умни глави се развикали и търтили да я гонят. Ха бре, де бре — хлътнали в трънаците. Не щеш ли, от трънаците, дето спряла любеницата, изскочил заек:
— От камилското яйце се излюпило едно камилче с дълги уши. Дръжте го! — викнал първият ловец.
— Стой! — рекли другите двама.
Но заекът побягнал и се скрил в гората.
Ловците се почесали по вратовете. Единият продумал:
— Чудно нещо! Кога се измъти туй камилче и кога му порастоха толкова дълги уши. Ние трябва да го намерим.
— Как? — обадили се другите двама
— Ще намерим секири и ще изсечем гората.
Речено — сторено. Намерили секири, запретнали се и почнали да секат гората. По едно време покрай тях минал пътник, яхнал на кобила. Подире му припкало младо жребче. Пътникът спрял и попитал защо секат гората. Умниците му разказали каква е работата.
— Хубаво сте намислили — рекъл пътникът, като разбрал с какви хора има работа, — само че секирите ви не режат. Дайте ми ги. Ще ида у дома да ги наточа.
— А ние какво ще правим? — попитал първият ловец.
— Чакайте, докато ги донеса.
Ловците му дали секирите и седнали да чакат. Пътникът препуснал кобилата и вече не се върнал. Останало само жребчето му. Единият от ловците се досетил.
— Този човек — рекъл — ни измами, но ние ще утрепем жребчето му!
— Как ще го утрепем?
— Ще натоварим на гърба му гащите и калпаците си, ще го подгоним. То ще се препъне, ще падне някъде по пътя и ще умре под товара.
Речено—сторено. Натоварили гащите и калпаците си, подгонили жребчето и то побягнало.
— Спукана му е работата! — засмели се трите умни глави.
И тръгнали по-нататък гологлави и без гащи. Стигнали до една малка речица. Видели на брега й върба— стара, наведена към водата.
— Защо ли се е навела тая върба към водата? — попитал първият.
— Жадна трябва да е — отговорил вторият.
— Хайде тогава да я напоим! — предложил третият.
— Как? — попитал първият.
— Един от нас ще се хване за клоните й, ще увисне надолу. Вторият ще се хване за краката на първия, третият — за краката на вто¬рия. Като натежим, тя ще се наведе още, клоните й ще опрат до водата и върбата ще се напие.
Речено—сторено. Наловили се тримата, увиснали надолу, но върбата не мръднала.
— Хайде сега да си плюем на ръцете и да налегнем още по-силно! — викнал първият ловец.
Пуснали се и тримата да си плюят на ръцете и паднали. Цамбурнали във водата като жаби. Излезли мокри вир вода и тръгнали да се сушат. Покачили се на лакатнишките скали. Под високите скали в дълбочината припаднала гъста бяла мъгла.
— Що е туй, бре? — попитал единият.
— Памук трябва да е — обадил се вторият.
— Я да се хвърлим на меко и да се отъркаляме! — рекъл третият.
— Защо да не се хвърлим? — отговорили другите двама.
И без да му мислят, тримата ловци се хванали за ръце, викнали ухаа! — и се хвърлили от високите скали. Паднали долу и се утрепали.

Хитър Петър и змеят

aЕдно време — разказва народната легенда — по земята ходели великани. Те имали големи огнени криле. Когато се дигнели да полетят, ставали невидими. Живеели в дълбоките планински пещери. Щом почнел някой бой, великаните първи се вестявали. Невидими бучели над главите на войниците и се биели помежду си. Когато срещнели сабите си, на небето припламвали светкавици. Тези великани се наричали змейове. През големия потоп всичките змейове се издавили, защото не знаели да плуват, а по небето не можели да летят дълго — отмалявали им крилете. Останал само един змей. Той влязъл в Ноевия ковчег и чакал, докато водите се дръпнат в моретата, езерата и реките. Когато земята изсъхнала, тръгнал по света. Дошъл и у нас. Настанил се в една балканска пещера. Намерил си една стара вещица да му шъта и тръгнал да дири юнаци.
Срещнал най-напред Хитър Петър. Попитал го отдалеч:
— Хей, човече, ти юнак ли си?
— Юнак съм — отвърнал Хитър Петър.
— Какво можеш да правиш?
— Аз ли, когато стисна камък — вода пуща.
— Не вярвам — казал змеят.
— Можем да опитаме. Първо ти вземи един камък и го стисни. Змеят взел от земята камък, стиснал го, на сол го направил, но
вода не потекла.
— Гледай сега пък аз — навел се Хитър Петър, взел друг камък и без да го забележи змеят, измъкнал от торбата си бучка сирене.
И като стиснал в шепа камъка заедно със сиренето — потекла вода.
Змеят се смаял.
— Брей, ти си бил по юнак от мене. Хайде да станем побратими!
— Бива — отговорил Хитър Петър и станали побратими.
Тръгнали да ходят заедно. Вървели, вървели, стигнали до едно лозе. Сред лозето — висока череша с узрял плод. Змеят, нали бил великан, почнал да бере узрели череши от върха и ги лапал с шепа. Хитър Петър се въртял под черешата и се облизвал, защото не достигал узрял плод.
— Яж, побратиме! — поканил го змеят.
— Не ги стигам — отвърнал Хитър Петър.
Тогава змеят хванал върха на черешата и я огънал цялата надолу.
— Бери сега и дръж здраво!
Хитър Петър стиснал здраво един клон, откъснал черешка, но преди да я сложи в устата си, змеят пуснал приведеното дърво, то се изправило нагоре и Хитър Петър изхвърчал като птица през върха. Прехвърлил черешата и паднал до една трънка. Под трънката имало задрямал заек. Заекът изскочил и побягнал.
— Побратиме, какво направи? — попитал змеят.
— А бе, какво — видях оня заек и си рекох: „Чакай да прескоча черешата и да го хвана за ушите!" Но избяга, проклетникът.
Змеят се учудил още повече. Отишли по-нататък, нагазили една гора, пълна с дивеч: зайци, сърни, елени.
— Искаш ли — предложил змеят — да заградим тая гора с висока стена и да изловим дивеча, че да го опечем и да го изядем?
— Как да не искам? — отговорил Хитър Петър.
Запретнали си ръкавите. Змеят помъкнал цели канари и почнал да трупа. Трудил се юнашки, а Хитър Петър пълнел с кал малките дупки между камъните. Както и да е, направили висока стена, заградили гората, изловили всичкия дивеч, опекли на шиш сто елена, двеста сърни, петстотин зайци. Седнали да ядат. Змеят лапал по три заека на залък, а Хитър Петър едва смогнал да изяде една плешка от младо сърненце. Мръкнало се. Прибрали се да спят в змейската пещера.
Вещицата ги посрещнала и запитала на змейски език, за да не разбере Хитър Петър:
— Кой е този?
— Мой побратим.
— Какъв е той?
— По юнак е от мене.
— Защо не го утрепеш?
— Как да го утрепя? — попитал змеят.
— Нощес, като заспи, вземи най-тежкия чук и удряй!
Хитър Петър нали бил хитрец, всички езици разбирал, знаел и змейския. Уплашил се много, но нищо не рекъл. Легнали. Като духнали светилото, той тихо станал, излязъл навън, напълнил един чувал с камъни и го мушнал под чергата на мястото, дето лежал. Сетне се потулил зад вратата и чакал да види какво ще стане. Към полунощ змеят станал, грабнал един чук — сто кила тежък — и почнал да налага чувала; Като биел камъните — искри изскачали. Бил, бил, най-сетне рекъл:
— Утрепах го! — и легнал да спи.
На сутринта Хитър Петър излязъл от къта, дето се скрил, и викнал:
— Добро утро, побратиме! Змеят опулил очи:
— Бе, ти жив ли си още, нали те утрепах нощес с чука? Хитър Петър се засмял:
— Тъй ли? Пък аз мислех, че бълха ме хапе. Не се мъчи да ме убиваш, защото съм кален.
— Че как си кален?
— С вряла вода.
— Хайде и мене да калиш — рекъл змеят, — нали сме побратими.
— Защо да не те каля — ще те кали. Кажи на бабата да сгорещи един казан с вода.
Змеят тозчас повикал вещицата и поръчал по-скоро да напълни казана с вода и да накладе огън. Когато водата в казана завряла, Хитър Петър накарал змея да влезе в една бъчва. Змеят се намърдал в бъчвата, а Хитър Петър заковал здраво дъното на бъчвата, като оставил само една малка дупка, през която почнал да налива вряла вода. Змеят вътре запищял:
— Олеле, побратиме, изгорях!
— Търпи, побратиме, за да се калиш като мене! — утешавал го Хитър Петър.
Като напълнил бъчвата догоре, Хитър Петър рекъл на вещицата:
— Нека стои до довечера вътре, за да стане по-як от желязо!
Щом залезе слънцето, разбий бъчвата и го пусни да излезе.
Отишъл си Хитър Петър, а вещицата чакала хубаво да се мръкне. Когато огряла месечината, разбила бъчвата и що да види — змеят се озъбил. Тъй загинал последният змей.
Събрали се селяните от Хитър Петровото село на площада да избират кмет. Излязъл и Хитър Петър. Наложил си новия калпак, защото знаел, че има хора, които съдят за човека по калпака, а не по главата. Ето че пристигнал и селският чорбаджия: с голям корем, с дълга лула и броеница.
— Хей, Петре, този калпак, дето си го наложил, мяза на чорбаджийския. Я дай да го видя!
Хитър Петър му подал калпака си. Чорбаджията го поел и за да направи смях на селяните, ударил калпака в земята.
— Чакай да опитам гърми ли!
Хитър Петър се навел, взел си калпака от земята, изтърсил го и рекъл:
— Слушайте, хора селяни, да ви разкажа една приказка!
Селяните знаели, че той умеел духовито да разказва, и се натрупали около него. Хитър Петър почнал:
— Вие сте чували за някогашния еврейски цар Соломон. Казват, че той познавал миналото на хората, гадаел бъдещето и проумявал езика на всяка жива гадинка. Веднъж Соломон поканил в градината си всички животни: лъвове, мечки, вълци, зайци, сърни, биволи, коне, магарета. Ще попитате защо ги е поканил? Нали разбирал езиците им, искал да ги послуша и да се посмее, защото много смешни работи са приказвали помежду си. Напълнила се царската градина. Най-сетне дошло и магарето. Като видяло толкова зверове на едно място, то навирило уши, изтъпанчило се пред Соломона и почнало да реве, колкото му глас държи. Всичките зверове се спогледали помежду си, а Соломон си запушил ушите. Като млъкнало магарето, лъвът се приближил до него и му рекъл:
— А бе, ти какво правиш?
— Рева — отвърнало магарето.
— Защо ревеш?
— Че аз — отвърнало магарето — пред такова голямо събрание ако не си покажа магарията, къде ще я покажа?
— Тази е приказката — завършил Хитър Петър, — разбрахте ли я?
— Разбрахме я хубаво — прихнали да се смеят селяните. Селският чорбаджия се измъкнал и побягнал. Тогава селяните избрали за кмет Хитър Петра.

Магарешки съвет

aДвата работни вола влезли в обора, капнали от дневния труд. Заварили магарето: хрупа прясно накосено сено в яслата и си върти доволно опашката.
— Добър вечер, братко! — рекъл единият вол. — Как си?
— Отлично! — отвърнало магарето.
— Ти си едно щастливо магаре — със завист добавил волът и въздъхнал, — а пък аз съм един нещастен вол.
— Защо? — попитало магарето.
— Защото съм роден без късмет, цял ден тегля ралото, а вечерно време мъкна към село и колата, и ралото, и стопанина.
— Ако не искаш да се трепеш — рекло магарето — престори се на болен. Легни на земята, почни да пъшкаш и утре стопанинът няма да те впрегне.
Стопанинът бил до вратата и чул разговора между вола и магарето. Той нищо не казал, само се усмихнал и поклатил глава. На другия ден волът постъпил, както го научило магарето. Тръшнал се на земята и захванал да пъшка. В обора влязъл стопанинът, поклатил глава и рекъл:
— Разболял се е добрият ми вол. Няма що. Ще впрегна на негово място магарето.
И си подострил остена.
Цял ден хитроумното магаре теглило ралото и се спъвало в браздите. Вечерта се върнало в обора с увиснали уши. Болният вол лежал и си пригризвал.
— Благодаря ти, братко! — рекъл той на магарето. — Ти си моят спасител. Обещавам ти цял живот да се преструвам на болен!
— Не ще можеш дълго време да се преструваш на болен! — викнало ядосано магарето.
— Защо?
— Защото днес чух как стопанинът рече на съседа си: „Волът ми се разболя тежко. Ако не стане до утре, ще го закарам на месаря да му тегли ножа!"
Волът се разтреперал. Цяла нощ не мигнал. А на другия ден се дигнал, преди да пропеят първи петли.

Ракът и неговите синове

aСтарият рак събрал в дълбокия речен вир своите малки рачета и като ти изгледал бащински, засукал си мустаците и рекъл:
— Рачета-осмокрачета, рачета-кривокрачета! Чуйте съвета на стария си баща: досега, чеда мои, всички ходехме назад — рачешката.
Отсега нататък вие трябва да вървите напред с главите, както вървят рибите, жабите и водните змии.
Тогава се обадило най-малкото раче, което не било глупаче:
— Може, татенце, ще послушаме твоя мъдър съвет, но ти се молим да ни покажеш как се ходи напред. Ние сме мънички и не знаем.
Старият рак, който през целия си живот ходел само назад, изпаднал в голямо затруднение, тъй като не знаел как се ходи напред. Но за да не бъде накърнено неговото бащинско достойнство, решил да накаже своите рачета и почнал да ги щипе. Рачетата се разпишели и побягнали към бързея рачешката.
И останали неуки до ден днешен.

Врабчето си иска зърното

aСивото врабче кацнало върху един плет и почнало да ниже герданче от мънистени зрънца. Както нижело, то изтървало едно зърно. Зърното паднало в тръните, търколило се някъде и се загубило.
— Хей, плет — изчуруликало врабчето, — дай ми мънистеното зърно или ще кажа на огъня да те изгори!
— Кажи му де! — отвърнал плетът.
— Огънчо — хвръкнало врабчето над огъня, — изгори плета!
— Не ща — отвърнал огънят. — Докато си имам сухи букови дървета, много ми е притрябвало да горя трънливия плет и да се бода с тръните му.
— Ще кажа на реката да те угаси!
— Кажи й де! — отвърнал огънят. Врабчето литнало над реката и зачуруликало.
— Речице, моля ти се, угаси огъня!
— Ами — отговорила реката, — много ми е притрябвало да гася огън. Додето си имам тия гладки камъчета, които сега броя, що ми трябва да се паря с огън?
— Ще кажа на бивола да те изпие! — заканило се врабчето.
— Кажи му де!
— Биволчо, изпий реката! — кацнало врабчето върху единия рог на бивола.
— Как не — отвърнал биволът, — аз се напасох с такава росна трева, че ако сръбна и вода — ще ми се надуе коремът и ще се пукне.
— Тогава ще кажа на вълка да те изяде.
— Кажи му де! — рекъл биволът. Врабчето отишло при вълка в гората.
— Вълчо — помолило го то, — ела да изядеш бивола.
— Какво ми приказваш — отговорил вълкът, — додето има такива крехки агънца, що ми трябва жилаво биволско месо!
— Ще кажа на овчаря да натутка кучетата и те ще ти разкъсат кожуха!
— Кажи му де! — обърнал се вълкът.
— Овчарко — викнало отдалече врабчето, — проводи кучетата да изядат вълка!
— Дордето имам в торбата си мек хляб, защо ми трябва да провождам кучетата да си трошат зъбите с кораво вълче месо — отговорил овчарят.
— Но аз ще кажа на мишките да ти изгризат торбата!
— Кажи им де!
— Мишки — надникнало врабчето в една миша дупка, — излезте да изгризете кожената торба на овчаря!
— Додето си имаме зърно в житницата, ние торба няма да гризем — отговорили мишките.
Тогава врабчето заплакало. Видяла го една котка и го попитала:
— Защо плачеш, врабченце? Я млъкни! Недей натъжава котешкото ми сърце.
— Ще млъкна, ако изядеш мишките.
Изведнъж котката се хвърлила върху мишките, мишките върху торбата на овчаря, овчарят натутал кучетата си подир вълка, вълкът подгонил бивола, биволът се навел да изпие реката, реката потекла към огъня, огънят запалил единия край на трънения плет, плетът се уплашил и за да не изгори, намерил мънистеното зърно и го дал на врабчето. Врабчето се зарадвало много, кацнало на едно клонче, весело зачуруликало и всички се укротили.
 

Попова снаха

aИмало в едно село поп и попадия. Те си имали син. Когато дошло време да го задомят, оженили го за мома – другоселка. Попът бил богат, но голям скъперник. Той пратил сина си на печалба в чужда земя. Снахата останала при свекъра и свекървата си.
Колчем седнат да ядат, хапнат ли по два-три залъка, попът казвал:
– Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!
И невястата вдигала трапезата, макар че била гладна прегладняла. А дядо поп и баба попадия си дояждали скришом. Невястата виждала и разбирала всичко, но нали е невяста, и то в чужди дом – нямало какво да прави: търпяла.
Днес тъй, утре тъй, видяла невястата, че не може да се живее все така. Дотегнало й да шета и да гладува. Един ден отишла у майка си и се оплакала на своите. Брат й рекъл:
– Аз ще кръстя и попа, и попадията. Утре ще ти дойда на гости. Наготви от хубаво по-хубаво. Да видим ще смее ли свекърът ти да каже: „Сит поп, сита попадия.“
Сестра му си отишла. Казала на попа, че ще й дойде на гости братът. Сготвила като за Великден. Брат й дошъл. Поприказвали си с попа и попадията, па седнали да обядват.
Дядо поп хапнал няколко залъка, па току рекъл:
– Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!
Но гостенинът се усмихнал, дал на сестра си с ръка знак да не става и рекъл:
– Не може тъй, дядо попе. Вие, поповете, сте хора без работа, та не ви се яде. Но ние сме хора работници: бързо не се наяждаме. И сестра ми цял ден е шетала: и тя е гладна. Вие, като сте сити, станете, а пък ние ще си доядем.
И останали със сестра си на трапезата. Яли, яли, всичко изяли, до троха. Пръв път от толкова време невястата се нахранила, както е редно.
– Хайде сега, сестро, свари ни кафе! – рекъл гостенинът.
– Ние не пием кафе – обадил се попът, ядосан, че оня го е оставил гладен.
– Ех, вие ако не пиете, недейте пи; направете само на мене!
– Нямаме кафе – казала попадията.
– Ба, все ще се намери малко: попска къща е. Ако рече да дойде дядо владика, мигар без кафе ще го оставите? Виж, сестро, намери!
— Невястата сварила кафе и поднесла на брата си, а попът и попидията го гледали как пие и мълчели. По едно време гостът се обадил:
– Какво сме се умълчали като на гробища! Кажете нещо, де! Аз гостенин ли съм, или какво? Попът рекъл:
– Бях се замислил за сиромасите, та не ми се говореше. Мислех си: „Какво ли ще правят ония, които не са обядвали?“
Попадията разбрала истинската грижа на попа, та казала:
– Ако не са обядвали, дано има поне какво да повечерят.
Тя искала да утеши попа, че когато си отиде надвечер гостенинът, те ще се нахранят. Но и момъкът не бил прост. Затова никак не бързал да си отива. Седял, пушел тютюн, приказвал.
От време на време току той поглеждал през прозореца и продумвал:
– Време е вече за тръгване, но нали ми се не става? Къде ще намери човек такива добри роднини, да си разбират от думата? Много обичам сладки приказки, дядо попе. Я да поседя още малко.
Мръкнало се. Гостенинът казал:
– Май че вече е късно за село. Къде ще се лутам в тъмното по оня кален път? Я да повечеряме, па да си легнем, па утре рано-рано да стана и потегля.
А попът, за да го изпъди, рекъл:
– То за преспиване няма какво да говорим: роднина сме, ако искаш, и две нощи можеш да преспиш. Но колкото за вечерята, да ти кажа право, ние имаме обичай в сряда и петък да не вечеряме.
Тоя ден било сряда.
Гостенинът се усмихнал:
– Добър обичай, дядо попе. Като рече човек да става светия, може и никак да не яде. Но в наше село няма такъв обичай. Дай, сестро, хляба да похапнем с тебе. Па виж, по полиците може да намериш я сирене, я нещо друго за дояждане. Донеси го, че съм май изгладнял!
Невястата сложила всичко, каквото намерила за ядене. Седнала до брата си. Стегнали се двамата, та изяли -що се казва – всичко. Останали само три-четири къса хляб и една бучка сирене.
– Сестро – рекъл братът, – я дай оттам торбата да прибера хляба, че може през нощта да го нападнат котки или мишки.
Прибрал той всички останки от вечерята в торбата си, сложил я до възглавницата и легнал да спи. Като го видели, че е заспал, попът и попадията се надумали да вземат торбата, че да се наядат: от глад се превивали. Духнали лампата и се приближили – един от едната страна, а друг – от другата. Но момъкът само се преструвал, че спи. Замахнал с тоягата, че ту попа, ту попадията, ту попа, ту попадията.
И в същото време викал:
– Махайте се, псета! Махайте се, котки! Когото случа още веднъж, на място ще го оставя!
Попът и попадията отишли при огнището и почнали да си шушукат. Надумали се – попадията да издои биволицата, па да изпият млякото, дано ги позасити. Гостенинът ги чул. Попадията отишла, та издоила биволицата. Дошъл момъкът и й казал през прозорчето на обора:
– Дай да пийна аз, а ти после!
В тъмното попадията помислила, че е попът. Подала му котлето. Момъкът го изпил до дъно. След малко дошъл попът. И той поискал мляко.
– Не те е грях! – рекла попадията. – До капка го изпи, а сега се подиграваш с мене.
– Какво съм изпил? Не вижаш ли ме, че сега идвам?
– Ами кому дадох преди малко котлето? Не го ли поиска ти ей там, през прозорчето?
– Не съм го искал. Трябва да е бил оня, да го порази господ!
– Какво да правим тогава, дядо попе? За хорска угода от глад ще умрем. Бива ли така?
– Хайде да отидем в градината, да се наядем със сливи.
Но гостенинът чул и това. Тъкмо почнали да брулят сливите, той грабнал един прът, че като се размахал – удрял къде когото завърне. И в същото време викал:
– Тичай, дядо попе! Биволи ти скършиха сливите!
Попът и попадията побягнали – едно от страх, друго от срам. Скрили се в зеленчука. Надумали се да изядат една зелка. Но момъкът ги видял. Издебнал ги и там, зашибал ги с пръта и се развикал отново, колкото му глас държи:
– Скоро ела, дядо попе, че кози ти нападнаха зелето! Попът и попадията видели, че няма да хапнат, додето се не съмне, та се прибрали и си легнали. Легнал си и момъкът. На сутринта станал рано и почнал да се стяга за село. Но попадията тоя път сама казала на снаха си:
– Невясто, направи на брата си кафе, че бърза да си върви!
– Ба, много не съм се разбързал – рекъл оня, – но като сте намислили да ме черпите, почерпете ме!
Изпил кафето и си тръгнал. На сбогуване казал на попа:
– Всичко ми се хареса у вас – най-вече постенето в сряда и петък вечер. Но едно ви не харесвам никак, право да си кажа, това, дето викате: „Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!“ Тая дума ако се не чуе вече тук, щастлива ще бъде къщата ви. Ако ли се чуе още веднъж, здрав прът не ще остане в двора ви.
От тоя ден наистина попът и попадията решили да не отяждат залъка на снаха си.

Щастието е от Бога

aИмало двама братя; те били много имотни хора. Като им били уредени работите и нямали грижа за нищо, започнали да се препират: щастието на хората от Бога ли е, или е от хората? Един ден братята се спречкали: по-големият казвал, че щастието е от Бога, а по-малкият, че е от хората. Тогава те, за да изпитат кой е прав, тръгнали да пътуват, като взели със себе си много пари. Като вървели така, стигнали до едно село и там разпитали кой е най сиромах, па го повикали да дойде при тях. Като дошъл и го видели, че е гол-голеничък и няма нищо, дали му двайсет жълтици и му рекли: „Вземи тези пари, ама никой път да не казваш сполай на Бога, а нас да споменуваш.“ Щом свършили това, отишли си.
Сиромахът, като видял в ръцете си толкова пари, не могъл да се нарадва и отишъл тичешком у дома, да се похвали на жена си. Тя, вместо да се зарадва, взела да му се кара, че бил глупав и е взел чужди пари, които, като ги похарчи, не ще има от где да ги върне и го карала да върне парите на хората. Той не я послушал, а отишъл на пазара да види какво се продава, та да купи и да търгува. Но както вървял по пътя и си мислел, стигнал до касапницата и понеже бил толкова време сиромах и бил гладен, рекъл си: „Поне сега да взема един дроб“. После тръгнал да си ходи у дома. Като вървял по пътя, съзрял, че над главата му хвърчи един гарван. Помислил, че този гарван иска да му грабне дроба и взел да го крие под дрехата си. Но когато приближил до къщата си, гарванът се спуснал и му грабнал калпака от главата, гдето били скрити парите, и не се видял вече. Сиромахът започнал да плаче колкото му глас държи. Не му стигало това, ами когато си отишъл у дома и разправил на жена си какво му се случило, тя почнала да му кряска, че той бил такъв и онакъв и че тя знаела, че той ще похарчи парите по орли и гарвани. Сетне взели да плачат и двамата и се чудели откъде ще върнат парите, когато им ги поискат.
Изминало се година време и двамата братя дошли в селото да видят какво е направил сиромахът с парите. Той им разказал нещастието си и те тогава му дали четиридесет жълтици и пак му заръчали: „Вземи и тези пари, и прави с тях каквото знаеш, но пак да не споменуваш Бог, а нас“.
Сиромахът взел парите, отнесъл ги у дома и, без да каже на жена си, скрил ги в едно гърне, гдето туряли трици. После отишъл на пазара да потърси някаква стока да купи. Докато бил по пазара, край къщата минал ябълкар и децата започнали да искат ябълки. Като нямала с що да им купи, майка им занесла триците и взела за тях ябълки. Но ябълкарят, като нямал где да тури триците, дал на жената ябълки и за гърнето, та взел и него с триците. Вечерта дошъл мъжът и отишъл право при гърнето, но не намерил нищо. Попитал жена си и тя му казала, че го дала на ябълкаря за ябълки. Той започнал да се кара и да си кърши ръцете, но ябълкарят го нямало вече.
Днес-утре, минала пак година и двамата братя пак дошли да видят какво е направил сиромахът с парите. Той пак им разказал, какво се било случило с парите. Тогава те му дали два куршума: един за него, другия за жена му.
Като стигнал у дома си, той разказал на жена си какво му дали. Но тя, от яд и гняв, че му дали куршуми, захвърлила ги нейде на полицата. Къщата им била край реката. Веднъж минали оттам рибари и понеже им се били скъсали куршумите от мрежата, попитали жената, не се ли намира у тях куршум, та да им даде да си закърпят мрежата. Жената си наумила за двата куршума, подирила ги, намерила ги и ги дала на рибарите. Те, като си закърпили мрежата, казали, че ще хвърлят мрежата в реката и каквото се улови от първия път, ще го дадат на нея за куршумите. Тогава хвърлили мрежата и се уловила една риба, която дали на жената. Вечерта жената разпрала рибата да я очисти и сготви, но, за чудо, извадила от корема й едно камъче, което светело като слънце. Те не знаели, че това камъче е много скъпо, и го държали вместо светило.
Срещу тяхната къща живеел един златар. Той съгледал, че сиромашката къща цяла нощ свети и се чудел отгде намира сиромахът пари за светило, като няма за хляб и децата му по цели дни гладуват. Най-сетне златарят поискал да разбере каква е работата, отишъл една вечер у сиромаха и много се зачудил като видял, че това, което свети, било елмаз. Златарят поискал да го купи и рекъл на сиромаха: „Искай, съседе, какво ще искаш, само ми дай това камъче“. Сиромахът, като не знаел колко струва камъчето и че е скъпо, отговорил: „Дай ти колкото струва.“ Златарят дал десет жълтици. Сиромахът мислел, че златарят се шегува, та му рекъл. „Дай колкото струва“. Златарят дал двайсет, после петдесет и най-сетне сто жълтици. Сиромахът, като видял, че му дава толкова пари, разбрал каква е работата и не му дал камъчето, а рекъл да го отнесе на царя и да му го даде дар.
Станал сиромахът, отишъл при царя и му дал камъчето, като му рекъл: „Царю, намерих това камъче и, като изпитах и разбрах, че е много скъпо, помислих си, че на цар прилича да го има; затова го донесох и го давам на тебе дар“. Царят взел камъчето и попитал какво иска в замяна, но сиромахът нищо не искал. Най-сетне царят настоял, че трябва да вземе нещо за камъчето. Тогава сиромахът казал, че каквото му даде царят, ще е благодарен. Царят го разпитал какъв е и откъде е, и му дал цялата земя, където живеел, в която да бъде владетел и да я управлява, при което пратил свои хора в онази земя, да разкажат на мало и голямо, че си имат нов господар и да го слушат.
Всичко това станало и сиромахът заживял като цар на земята си. Двамата братя, както дохождали всяка година да видят сиромаха какво е направил с парите, дошли и тази година да видят какво е направил с куршумите. Новият владетел стоял на прозореца и видял, че минават двамата братя. Той пратил да ги повикат. Те не искали да идат при господаря, но и не можели да потъпчат господарската дума, та дошли, поклонили му се и го помолили да им каже защо ги вика. Владетелят ги попитал познават ли го кой е. Те, като не могли и да си помислят, че онзи сиромах може да е станал господар, отговорили, че не го познават.
Тогава владетелят им се открил и им казал: „Аз съм онзи сиромах, на когото вие давахте пари, за да ме направите богат без Божията воля, но нищо не направихте. Когато ми дадохте двата куршума, за да се убием с жена ми, Бог ми помогна да стана, какъвто ме виждате сега“.
Тогава малкият брат признал грешката си и повярвал, че всичко е от Бога и че без неговата воля нищо не става.

Ахмак Добри на работа

aВ едно планинско село живеел един момък. Наричали го Ахмак Добри, защото бил много глупав. Цял живот той не бил слизал долу в равнините да види други села и нови хора. Израснал си див като козел.
Дошло време за женитба. Майка му била хитра жена, та успяла да склони една хубава мома от голямо село край Струма да му стане жена. Момата харесала момъка и се омъжила за него. Чак сега тя разбрала колко е глупав мъжът й, но нямало какво да прави. Венчило лесно не се разваля…
Заживели си двамата. Ахмак Добри колкото бил глупав, толкова бил добър. За всичко той слушал жена си. Това я много радвало и тя вярвала, че родителите й няма да разберат за какъв глупак се е омъжила. Затова един ден повела Ахмак Добри на гости в родното си село.
По пътя започнала да съветва мъжа си:
– Слушай, Добре, хубаво да внимаваш, че да не станем за смях?
– Няма, няма – поклатил глава ахмакът.
– Тъй зер. Като отидем у нас, само големи думи ще казваш, че да те сметнат за умен. Добро утро, добър ден и добър вечер ще викаш, когато трябва. Много-много няма да приказваш. Като седнем да ядем, ще вземаш залъците с два пръста, та да не те помислят за лаком. И като те бутна, вече да не ядеш, разбра ли?
– Разбрах, зер! – отвърнал Ахмак Добри и обърсал мустаците си с ръкав.
Привечер стигнали в село. Жената се хвърлила да прегръща и да целува ръка на майка си, а Ахмак Добри се изправил важно, важно пред вратата и започнал на един път:
– Добро утро, добър ден, добър вечер…
Като видял дядо си, казал му:
– Каква голяма планина, брей!… А какъв дълбок кладенец имаме в наше село!…
После, като зърнал на двора една голяма бъчва, извикал:
– Я изгорете тази бъчва, че да видите какъв голям въглен ще стане!
Погледнали се дядото и бабата, погледнали дъщеря си, а тя навела глава и се зачервила от срам. После зетят млъкнал и никаква дума не могли да откопчат от него, защото той изказал всички големи думи, които знаел!
Седнали да вечерят. С два пръста Ахмак Добри грабвал най-големите късове месо и лакомо ги гълтал. Сложили баница. Ахмакът с два пръста я дигнал цялата и я прибрал при себе си. Жена му потънала в земята от срам. Ахмакът хапнал няколко залъка, но се случило, че котката го бутнала по крака.
Той помислил, че жена му го бута и изведнъж престанал да яде. Дръпнал се настрани и мълчаливо загледал тавана.
– Яж бе, зете! – подканил го дядо му.
– Яж, яж, не се срами, нали сме си наши… – започнала и баба му.
Но Ахмак Добри само клател глава и не искал.
– Не ми се яде – казвал той. – Нахраних се.
– Бе джанъм, хапни си още от баницата, я каква е вкусна!
Ахмакът се облизвал, но не смеел да яде, а само повтарял:
– Не ми се яде! Не съм гладен!
Най-после всички се навечеряли и станали от софрата. Постлали в гостната стая за спане на гостите. Като легнали, жената с яд казала:
– А бре, мъжо, защо ме засрами така? Какви бяха тия приказки днес, каква беше тази вечеря, че като те молиха толкова много, ти не яде?
– Че нали ми рече да казвам големи приказки? И ми поръча да не ям, като ме бутнеш.
– Ами че аз не съм те бутала…
– Не си ли? Тогава кой ме бутна да не ям? Язък, че останах гладен…
– Хайде, хайде, спи сега, че утре ще ядеш…
– Ами мене не ми се спи на гладен стомах. Яде ми се и туй то!
Жената се страхувала мъжът й пак да не направи някоя глупост от глад, та му казала:
– Като пък си толкова гладен, влез полека в другата стая. До огнището ще намериш гърнето с леща. Наяж се, че спи…
Ахмак Добри станал, отишъл полека в стаята и напипал гърнето. Подирил тук-там лъжица, но като не намерил, навел се над гърнето и вмъкнал ръката си в гърлото му. Нали жена му го учила да яде с два пръста, свил си ръката и поискал да я извади. Но не могъл. Още повече я свил и съвсем не могъл да я мръдне. Ами сега? Станал и отишъл с гърнето при жена си.
– Жено мари! – рекъл той. – Ръката ми се заклещи в гърнето. Как да я извадя?
– Дърпай, бре, дърпай…
– Дърпам аз, ама не може! Кажи какво да правя?
– Като е тъй, излез тихо на двора. Цапни гърнето о големия камък. То ще се счупи. Тогава ще извадиш ръката си.
Ахмак Добри излязъл на двора. Гледа, до плета нещо се белее. Помислил, че е камъкът и се запътил тихо към него, за да не го усетят от къщи. А край плета била клекнала баба му. Нещо от лещата не й станало добре, та излязла навън. Ахмак Добри се приближил на пръсти и бух! – цапнал гърнето о главата й. То се разбило на късове.
– Леле, света Дево Богородице! – изпищяла баба му. – Какво съм направила, Господи, та искаш да ме утрепеш с камъни от небето?
Тя скочила, олюляла се от удара и разтреперана се прибрала вкъщи. А Ахмак Добри гледал, гледал, избърсал си носа с ръкав и си казал:
– Бе какъв е този жив камък! Май че ми се счу гласът на бабата…
И като си поизчистил ръката в тревата, тихо влязъл вкъщи.
На другия ден жена му била много кахърна. Тя разбрала, че ще стане за смях с глупавия си мъж и намислила как да го изпрати вън от селото, та хората да не разберат глупостта му. И му поръчала да впрегне воловете и да отиде в гората да насече дърва, та да ги докара.
Ахмак Добри, нали бил послушен, впрегнал колата и заминал. Стигнал той в гората. Гледа, все дебели, високи дървета. В тяхното планинско село гората била дребна и започвала току до плетищата, та селяните сечели вършините и прътите и ги пренасяли на гръб или върху магарета. Ахмак Добри се чудил, чудил как да натовари тези дебели дървета в колата и най-после измислил. Той закарал колата под едно дърво и започнал да го сече, та като го отсече, то само да падне в колата. Намислил това умникът и се заловил за работа. Плюл си на ръцете и сече ли, сече мъжката! Най-после дървото затрещяло, наклонило се и прас!… с цялата си тежест дървото паднало върху колата. Понеже било мното дебело, убило воловете и изпотрошило колата. Малко останало да смаже и Ахмак Добри.
– Брей! – казал си той. – Хама че я оплескахме, ха!…
Но нямало какво да прави. Решил да отиде вкъщи и да каже на жена си какво се е случило. Като излязъл от гората, минал край селската река. Гледа, плуват няколко диви патки.
– Чакай – рекъл си ахмакът – барем да убия някоя патка, че да занеса да сготвят. Така толкоз няма да ми се карат.
Засилил се и хвърлил брадвата. Патките избягали, а брадвата потънала във водата.
– Ама, че я оцапахме! – рекъл си пак Ахмак Добри и решил да я потърси.
Съблякъл се гол. Влязъл във водата и започнал да търси. В това време минал един крадец. Като видял дрехите, той ги грабнал и избягал.
Дълго се ровил Ахмак Добри в тинята, целият се изкалял, но не могъл да намери брадвата. Почнало да се смрачава. Той не бил хапвал цял ден, огладнял, та решил най-после да остави брадвата по дяволите. Излязъл на брега. Гледа – дрехите му ги няма. Търсил ги пак – няма ги.
– Бре, ами сега! – рекъл си той. – Гол ли бях или имах дрехи!
Мислил, мислил и най-после решил, че сигурно е тръгнал гол.
Вече почнало да става тъмно. Той забързал за вкъщи. А селяните по това време се връщали от работа по нивите. Като видели голия изкалян човек, те викнали подире му:
– Ху бря! Гледайте го, безсрамника… Гол ходи по пътя. Ху бря!… Дръжте го!
Заозъртал се Ахмак Добри. Дали на него викат? Но като видял, че мъже и жени тичат към него кой с вили, кой с мотики и тояги, разбрал, че ще го бият, плюл си на петите и хукнал колкото му крака държат. Той тича, селяните по него. Но нали бил млад и планинец, пък и нямало дрехи да му тежат, бягал най-бързо от всички, влязъл като хала в селото, прескочил плета на бабиния си двор и се скрил чак в избата. Постоял така свит в един ъгъл, ослушвал се и чувал, че някой ходи на двора и приказва. Той помислил, че селяните го чакат да излезе, за да го набият, а това били жена му и роднините й, които се тревожели защо Добри е закъснял толкова.
Така скрит, той стоял доста дълго време. Ожаднял. Но там нямало вода. По едно време напипал бъчвата с вино. Дръпнал чепа. Той изхвърчал някъде из ръцете му. Навел се и почнал да пие вино. Като се напил, потърсил чепа, но не могъл да го намери в тъмното. По едно време напипал нещо дълго и с остър връх. Това било квачката, която мътела яйца. Ахмак Добри помислил, че е някое дръвце, дръпнал, откъснал главата й и с нея затъкнал дупката на бъчвата.
Но вече много вино било изтекло и се разляло по земята. На Ахмак Добри му станало студено. Зад гърба си той усетил някаква пълна торба. Опипал я и разбрал, че това е брашно.
– Чакай – рекъл си, – да попия виното, че да стане пак сухо.
И изсипал брашното в локвата вино. После започнал да тъпче с крака. Образувала се рядка каша. Гледа по едно време Ахмакът: нещо се белее в един кош. Попипал и разбрал, че това са яйца. До тях лежало мъртвото тяло на квачката. Бутнал я той – не мърда.
– Брей! – казал си, – квачката умряла и няма кой да мъти яйцата. Как ще се излюпят така?
И той седнал върху тях да ги мъти. От тежестта му всички яйца се счупили, но Ахмак Добри помислил, че кошът припуква и продължавал да седи върху яйцата…
По едно време бабата отворила вратата на избата да наточи вино за вечеря. Но като видяла в ъгъла да святят очите на гол човек, изпищяла, тръшнала вратата и като луда хукнала с викове:
– Леле Боже, сам вампирът влязъл в избата!… Ох, ох, изгори ми душицата!…
И като се кръстела, тя се втурнала в стаята и паднала отмаляла пред огнището.
Дъщерята не се уплашила, а разбрала, че пак мъжът й е направил някоя поразия, та взела една свещ и право в избата. Като го видяла, не знаела да се смее ли, или да плаче.
– Какво правиш тук, бре? Кога си дойде? Къде са колата и воловете? Защо си гол?
Но Ахмак Добри само вдигнал рамене и казал гордо:
– Не виждаш ли, ма? Мътя яйцата… Я гледай и каква каша съм направил! – и той посочил размесеното с вино брашно по земята.
– Ох, ох! – писнала жената и заскубала косите си. – Отиде ми животецът с този глупак! Къде го намериха, та ми зачерниха младините?…
И още през нощта дала на Ахмак Добри да се наметне с някаква дреха и без да се обади на родителите си от срам, повела го към тяхното планинско село…

Хитрият бръснар

aВеднаж, срещу неделя, в един хан се отбил да си почине и да преспи Хитър Петър. Там имало и кафене. Влязъл той, поръчал си едно кафе и смирено заслушал какво си говорят хората. Тоя ден тук били събрани десетина хитреци. Всеки от тях се смятал за много умен и за мното хитър. Един-друг почнали да се хвалят. Станало дума и за Хитър Петър. Те му завиждали, че народът го почитал, затова започнали да говорят лошо за него.
– А бе, знам го аз този Хитър Петър – рекъл единият. – Той е луд човек. На две магарета сено не може да раздели.
– По-будала човек няма из нашенско – потвърдил друг. – Хората му се смеят, а той мисли, че намират приказките му за умни. Дето има една: "Ти го плюеш, а той вика: Божа росица…" Та и Петровата е такава…
Всички се засмели на тези думи.
Понеже никой не познавал Хитър Петър, той се спотайвал, пиел си кафето и си мислел що да скрои на тези умници, та да го помнят цял живот.
– Слушайте, хора – рекъл най-големият хитрец. – Какво сме седнали да се занимаваме с един смахнат човек? Такъв будала всеки може да изиграе и да се подиграе с него. Не си струва труда да говорим за него.
Всички поклатили глава и им станало драго, че чули още няколко лоши думи за Хитър Петър. А хитрецът продължил:
– Утре е неделя. В това село има голяма църква със сладкогласен поп. Я да повикаме един бръснар и да се спазарим на цяло да ни обръсне, та по-евтино да ни излезе… Че за света неделя да бъдем докарани като хората.
– Вярно бе! – съгласили се всички.
– Аз съм бръснар – скромно извикал Хитър Петър, който до сега все мълчал. – Защо ви е да търсите друг?
– Е, по колко ще ни вземеш на глава за бръснене?
– Чорбаджии – продължил смирено Хитър Петър. – Аз съм сиромах човек. Каквото ми дадете – съгласен съм. Днес ще имам разноски в хана два-три гроша. Платете ги и ще се наплатим.
Хитреците лукаво се спогледали.
– Ханджи – извикал единият. – От този човек няма да искаш пари за разноски. Ние ще ги платим.
Хитър Петър потрил ръце.
– Сега всеки трябва – казал той, – да отиде в стаята си и да чака ред. Аз ще ида да взема от торбата бръсначите. Ей сега ще дойда и ще почнем работа…
Хитър Петър скочил и излязъл.
А хитреците се закискали след него.
– Ама, че ударихме кьоравото, ха! Евтино ще ни излезе бръсненето. Вместо той нас, ние ще го обръснем. Будала човек!… И такива ги има… Хайде сега да си отиде всеки в стаята и там да чака будалата бръснар.
Станали и всеки отишъл в своята стая.
В това време Хитър Петър взел от ханджийката калъп черен лют сапун, един леген и ибрик с топла вода, наметнал шарена кърпа през рамото си и се заловил за работа.
Влязъл в първата стая. Тук, усмихнат под мустак, го чакал онзи хитрец, дето най-много говорил против него. Запретнал ръкави Хитър Петър и започнал да сапунисва добре лицето, брадата и главата с гъста пяна.
– Много люти, бе момче! – процедил през зъби сапунисаният.
– Трай, трай, и само гледай как гладко ще те обръсна, като за сватба. Нека добре да омекне брадата ти… А сега почакай малко, че съм забравил острия си бръснач. Сега ще го донеса.
И Хитър Петър грабнал легена със сапуна и право в другата стая. Насапунисал и друг хитрец. После му казал, че е забравил бръснача си и го оставил уж за малко. Така отивал от стая в стая, докато насапунисал всичките. Сапунът бил лют, та никой не смеел да си отвори очите. Всички чакали да дойде бръснарят и да започне бръсненето…
А през това време Хитър Петър се измил добре, нахранил се, взел в торбата един хляб и буца сирене и се обърнал към ханджията:
– Ханджи, аз си заминавам. Пък яденето и другите разноски ще платят онези приятели, дето сами ти обещаха. Хайде, кажи им много здраве от бачо им Хитър Петър. Нека да го помнят и да го благославят…
И си заминал.
Чакали, чакали насапунисаните да дойде бръснарят, никой не идвал. По едно време един от хитреците, като не можел да търпи повече лютия сапун, излязъл вън и започнал да вика:
– А бе, къде е този калпав бръснар? Половин час го чакам да донесе бръснача си и още го няма… Очите ми ще изгорят!
Като го чули, един по един започнали да излизат всички хитреци, да чистят с кърпи очите си и, като се виждали един-друг така изцапани, с течащ сапун по шиите, по ушите и по ризите им, разбрали, че ги е изиграл някой хитрец.
– Бре, къде е този бръснар – викали те един през друг и тичали насам-натам из двора и стаите си. – Де е този проклет човек, който така ни омаскари?
– Ханджи, улови го, бе! Улови този бръснар, дявол да го вземе и го дай ти на нас.
Събрали се от махалата жени, деца и мъже. Те гледали насапунисаните хитреци, сочели ги с пръст, смеели се и ги подигравали.
– Вода бе, дайте вода да се измия, че ми отидоха очите! – крещял един.
– Ох, ще му одера кожата на този разбойник – викал друг и си триел зачервените очи. – Къде е той, бе джанъм?
– Онзи, бръснаря ли? – попитал кръчмарят, като се подсмихвал. – Онзи, дето обещахте да му платите разноските ли?
– Той, той. Къде е?
– А че той се наяде за ваша сметка и си отиде човекът… И ми рече: "Много здраве им кажи от бачо им Хитър Петър. Нека добре да го помнят…"
– Тоз ли е бил Хитър Петър? – креснали изненадани и ядосани хитреците. – Брей, изигра ни, без да се усетим, ха!… И се затичали към селската река да си умият лицата и главите.
А селяните продължавали да им се смеят през глава и да ги подиграват…