Чуй всички приказки

Едно време, когато дядо Господ изгонил хората от рая, взел да ги учи как да орат земята, за да се изхранват от нея. Впрегнал воловете и отишъл на нивата да оре. Орал, колкото орал, станало пладне, пуснал воловете да пасат, а самият той легнал да поспи. Като заспал, дошъл един вълк и убил единия вол.
Събудил се Господ и видял каква пакост е сторил вълкът. Тогава дядо Господ го хванал и го впрегнал в ярема на мястото на убития вол. После взел да го муши с копралята да оре. Другият вол тръгнал напред, дръпнал силно ярема, вълкът паднал и забил муцуна в пръстта.
Тогава Господ му рекъл:
– Видя ли сега колко си по-слаб от вола. Ти не можеш да теглиш ралото като него. Отсега нататък волът да те муши с рогата си, а ти
да бягаш от него.
Затова вълкът убива коне, овце, крави, но не смее да приближава до воловете.

Синът на Настрадин Ходжа се върнал от университета. Там той изучавал логика и станал "велик философ" -както всеки е склонен да си мисли на млади години.
Синът, като всеки абсолвент, бил много заинтересован в това да продемонстрира своите познания. Седели околс масата и майка му донесла две ябълки. Като видял добра възможност, синът на Ходжа казал: "Мамо, ще ти покажа какво съм научил. Какво виждаш в тази чиния?"
Майкана казала: "Две ябълки."
Той отговорил: "Не, логиката казва друго. Тук има три ябълки, а не две."
Бедната жена погледнала отново, но там имало само две ябълки. Тя отвърнала: "Какво имаш предвид?"
Синът отговорил: "Виж. Тази ябълка – едно, тази ябълка – две. Колко прави едно плюс две?"
Майката рекла: "Разбира се, едно плюс две прави три." Синът бил щастлив. Настрадин Ходжа наблюдавал всичко това и казал: "Добре, много добре. Аз ще изям първата ябълка, майка ти – втората. А ти изяж третата."

Няколко пътници, докато се топлели на огъня в крайпътен хан, хвалели равините си. Един от тях разказал, че в продължение на петнадесет години той и жена му нямали деца и само благодарение на благословията на равина преди по-малко от година им се родила дъщеря. Другият разказал за това, как благословията на равина върнала у дома непокорния му син. Третият съобщил, че равинът благословил негова рискована сделка, той вложил в нея голяма сума пари, но загубил абсолютно всичко.
– А в какво се състои чудото! – попитали слушателите третия пътник.
– Чудото е в това – отговорил онзи, – че съхраних вярата си в Бога и в своя равин.

Веднъж се случило следното. Един велик цар имал мъдрец, но си нямал глупак. И всичко вървяло зле. Започнали обаче да издирват и намерили един абсолютен глупак. Царят искал да го изпита, за да види какво струва в действителност и му казал: "Състави ми списък на най-големите глупаци в двора. Направи списък от десет души, като най-първият глупак трябва да е под номер едно в списъка, после втория и т.н."
Дали му седем дни.
На седмия ден царят попитал: "Състави ли списъка?" "Да" – отговорил глупакът. Царят бил заинтригуван и попитал: "Кой е първи?" "Ти" – отговорил глупакът. Царят се разсърдил и попитал: "Защо? Трябва да ми дадеш обяснение." Глупакът казал: "Довчера първото място беше празно. Ти даде на един от министрите си милион и го изпрати в далечна страна да закупи елмази, перли и скъпоценности. Казвам ти, този човек няма да се върне. Ти му повярва – ти си глупак. Само глупаците вярват." Царят отговорил: "Добре, а ако се Върне, какво тогава?" "Тогава аз ще зачеркна името ти от списъка и ще напиша неговото" – казал глупакът.

Това се е случило В неизвестна страна и В неизвестно време. Един хитър чоВек, минаВал покрай едно кафене срещнал дявола. Дяволът бил в много лошо настроение, бил гладен и жаден, и хитрият човек го поканил в кафенето, поръчал кафе и попитал какво го мъчи. Дяволът казал, че няма работа. В миналото бил свикнал да купува души и да ги изгаря В дървени въглища. Когато хората умирали, имали много тлъсти души, и той можел да ги вземе в ада. Така всички дяволи били доволни. Но сега всички в ада били загубени – те гаснели, тъй кагпо когато умирали, не оставяли никакви души.
Тогава хитрият човек изказал мисъл, че може би те биха могли да завъртят някоя и друга съвместна работа.
– Научи ме как да правя души – казал той. – И аз ще ти дам знак, за да ти покажа кои хора имат души, направени от мен.
И поръчал още по едно кафе. Дяволът му обяснил, че той трябва да научи хората да си спомнят себе си, да не се отъждествяват и така нататък, и тогава след известно време те ще си отгледат души.
Хитрият човек започнал да работи, организирал групи и учел хората да си спомнят себе си. Някои от тях започнали да работят сериозно и опитвали да приложат в практиката това, на което той ги учел. След това умирали. Когато се окажели пред небесните врати, там стоял свети Петър със своите ключове, от една страна, и дяволът – от друга. Когато свети Петър се готвел да отвори вратите, дяволът казвал: "Мога ли да задам само един въпрос – спомнихте ли си себе си?" "Да, разбира се" – отговарял човекът, след което дяволът казвал: "Извинете, тази душа е моя." Така продължило дълго време, докато не се изхитрили по някакъв начин да съобщят на земята какво се случва пред небесните врати. Като чули това, хората, които учел хитрият човек, дошли при него и казали: "Защо ни учите да си спомняме себе си, след като, когато кажем, че си спомняме себе си, дяволът ни взима и отнася със себе си?" Хитрецът попитал: "Нима съм ви учил да казвате, че си спомняте себе си? Аз ви учих да не приказвате."

Живял някога един благороден човек, който се сдобил Много рядко скъпоценно ковчеже от ароматно сандалово дьрво и със златен обков. Този благороден човек публично обявил:
Ще дам тази скъпоценност на най-бедния човек на света.
Много бедняци идвали при него за ковчежето, но той неизменно отговарял:
-Ти не си най-бедният човек на света. Всички били удивени:
– Ти настина ли се каниш да дадеш на някого това ковчеже?
Благородният човек отговарял:
– Ще го дам на най-бедния човек на света. Ще ви кажа кой е най-бедният човек на света. Това е не някой друг, а нашият цар Прасенаджит.
Постепенно тези думи стигнали да ушите на цар Прасенаджит, който много се ядосал:
– Как така! Та аз съм цар! Как мога да бъда най-бедният човек на света? Идете и намерете този човек и ми го доведете!
Царят го завел в съкровищницата си и го попитал:
– Знаеш ли какво е това място?
Благородникът отговорил:
– Това е съкровищница, където съхранявате златото.
– А това какво е – попитал царят.
– Това е съкровищницата, където съхранявате среброто.
– А тоВа какво е?
-Това е съкровищницата, където съхранявате скъпоценните камъни.
Тогава цар Прасенаджит извикал сърдито:
– Значи знаеш, че съкровищниците ми са пълни със злато и сребро, че имам толкова богатства. Как тогава можеш да ме клеветиш, наричайки ме най-бедния човек на света?
А благородникът му отговорил следното. Макар цар Прасенаджит да притежава богатство, той не е в състояние да се грижи за нуждите на другите хора в царството си. Макар и да е богат, царят не може да оползотвори богатствата си. Тогава нима той не е най-бедният?

Един, като видял просяк в разгара на зимата, който, нямайки нищо освен риза, се чувствал не по-зле от него – целия завит до уши в кожа от белки, го попитал:
 – Как можеш да търпиш такъв студ?
 – А вие, господине?-отговорил онзи.-Та вашето лице също е открито. Така и аз – целият съм като лицето.

Цар Яяти умирал. Той бил вече на сто години. Дошла Смъртта и Яяти казал: "Може би ще вземеш един от синовете ми? Аз още не съм поживял истински, бях зает с държавни дела и забравих, че ще трябва да напусна това тяло. Бъди състрадателна!" Смъртта казала "Добре, попитай децата си."
Яяти имал сто деца. Той попитал, но големите вече били хитроумни. Те го изслушали, но не помръднали от мястото си. Най-малкият, който бил съвсем юноша, едва на шестнадесет години, се приближил и казал: "Аз съм съгласен." Даже Смъртта почувствала жал към него: ако столетен старец още не си е поживял, то какво да се каже за шестнадесет годишно момче?
Смъртта казала: "Ти нищо не знаеш, ти си невинно момче. От друга страна, твоите 99 братя мълчат. Някои от тях са на по седемдесет-седемдесет и пет години. Те са стари, смъртта им скоро ще ги настигне, това е въпрос на няколко години. Защо ти?"
Младежът отговорил: "Ако баща ми не се е насладил на живота за сто години, как бих могъл аз да се надявам на това? Всичко е безполезно! За мен е достатъчно, че разбирам, че след като баща ми не е могъл да се наживее за сто години, то и аз няма да се наживея, даже да доживея толкова. Трябва да има някакъв друг начин да се живее. С помощта на живота явно не е възможно човек да се наживее, така че аз ще се опитам да постигна това с помощта на смъртта. Позволи ми, не ми създавай препятствия."
Смъртта прибрала сина, а бащата живял още сто години. След това Смъртта дошла отново. Бащата бил удивен: "Толкова бързо? Аз си мислех, че сто години е дълго време и няма за какво да се притеснявам. Аз още не съм си поживял; опитвах се, планирах, сега всичко е готово и започнах да живея, а ти отново си дошла!"
Когато станал на хиляда години, Смъртта отново дошла и попитала Яяти: "Е, какво мислиш сега? Отново ли да взема един син?"
Яяти казал: "Не, сега вече знам, че даже хиляда години са безполезни. Всичко се крие в разума ми и това не е въпрос на време. Аз отново и отново се включвам в една и съща суета, привързал съм се към напразно хабене на битието и същността. Така че това сега не помага."

Някога, много отдавна, живяла една лисица, която срещнала едно младо зайче в гората. Зайчето попитало:
– Кой си ти? Лисицата отговорила:
– Аз съм лисица и мога да те изям, ако поискам.
– Как можеш да докажеш, че си лисица? – попитало зайчето.
Лисицата не знаела какво да каже, защото досега зайчетата просто побягвали без излишни въпроси.
Тогава зайчето казало:
– Ако ми покажеш писмено доказателство, че си лисица, ще ти повярвам.
И така, лисицата изтичала при лъва, за да получи от него удостоверение, че е лисица. Когато се върнала там, където я чакало зайчето, тя започнала да чете документа. Това доставяло такова удоволствие на лисицата, че тя се задържала на всеки параграф, за да го удължи.
В същото време, схванал смисъла на посланието, зайчето се шмугнало в дупката си и повече не се показало. Лисицата изтичала обратно в леговището на лъва, където видяла елен, който разговарял с лъва.
Еленът казвал:
– Искам да видя писмени доказателства на това, че си лъв.
Лъвът казал:
– Когато не съм гладен, няма необходимост да те безпокоя, а когато искам да ям, тогава ти нямаш нужда от никакви драсканици. Лисицата казала на лъва:
-Защо не ми каза и аз да постъпя така, когато исках удостоверение за заека?
– Приятелко – казал лъвът, – ти трябваше да ми ка¬жеш, че удостоверението ти трябва за зайчето. Аз си мислих, че то ти е необходимо за онези групи човешки същества, от които някои идиотски животни са се нау¬чили на подобни номера.

Два бръмбара полетели далече-далече, през поля и планини, и когато настъпила вечерта, започнали да търсят място да нощуват.
– Ето, до ручея расте папрат. Ще го питам мога ли да пренощувам там – казал единият.
Папратта се съгласила да пусне бръмбара за през нощта.
– Когато се стъмни, ти ще ми разкажеш за твоето пътешествие, аз с удоволствие слушам истории за чужди страни – прошепнала папратта.
-Това е скучна компания – си помислил другият бръмбар. – В какъв невзрачен бурен иска да пренощува той! Аз ще си намеря друго място, ще отида в хотел "Роза." Там всичко е благородно и мирише хубаво.
Бръмбарът полетял да търси къде да пренощува. Когато слънцето залязло, видял прекрасна роза.
– Може ли да получа стая за една нощ? Аз долетях отдалеч и просто нямам сили да летя нататък.
– Аз съм царица на цветята и не приемам бръмбари – отговорила розата високомерно, – но ако нещата стоят така, то аз не мога да те прогоня. Ако се държиш спокойно и предупредително, можеш да останеш.
Бръмбарът благодарил с кимване на глава и полетял на най-горното листче на розата. Той се гордеел с този приют и искал на другата сутрин да разкаже всичко на приятеля си, така че той да му завиди.
На сутринта, щом слънцето се подало над хоризонта, а росата лежала по листата, бръмбарът бил събуден безцеремонно. Пред храста стоял някакъв човек.
– Ще успея да продам добре тази роза!
Той извадил огромен нож и отрязал цветето. Бръмбарът едва успял да отвори крилата си и да отлети. "Не съм си и помислял, че на такова гордо цвете е толкова опасно да се живее" – помислил си той.
Бръмбарът бързо полетял към папратта до ручея.
– Ей, братко – извикал той, като видял приятеля си, – може ли да дойда при теб?
– Долитай, има достатъчно място, Тук е хубаво и уютно!
Бръмбарът с благодарност приел поканата, бил се нагледал на "благородна светлина".