Чуй всички приказки

Едно време Господ ходил по земята като човек и по всичко приличал на другите хора.
Веднъж той тръгнал по земята да види кое как е, има ли народът нужда от нещо, има ли плодородие и сговор. Ама като ходел, сам не можел да види всичко, което искал, та затова повел със себе си и светиите да гледат, да разговарят с хората и после да му кажат всичко, че ако има някъде грешка, да я поправи.
Като ходел така Господ по земята, по-богатите го канели да им иде на гости – да ги види как са се настанили, да му се похвалят с челяд и имане. А имало и един беден човек, ама много беден, който нямал нищо вкъщи – само малко брашънце и една кокошка. Един ден той рекъл на жена си:
-Жено, намислил съм да поканим дядо Господ на гости.
– Какво да ти кажа, мъжо – рекла жената. – Не виждаш ли, че ние няма какво да ядем? Как ще каниш гости?
-Аз ще поканя само Бога – отвърнал човекът. – Ще замесиш от брашното баничка, ще направиш и малко скроб (рядка брашнена каша).
Нали е Господ -той знае как ни е благословил. Нека види и ние какво ядем и как преживяваме.
– Къде се е чуло и видяло гости да се канят на скроб? – зачудила се жената. – И сиромасите, когато поканят някой да им дойде на гости, ще заколят кокошчица, ще омесят баница, ще изпържат яйчица. Все ще се отсрамят. А ние с тебе? Нямаме и стол да предложим на госта да седне.
Попрепирали се така, поскарали се, но накрая мъжът надвил и рекъл:
-Ти ще омесиш баница, ще набереш и малко киселец, ще сготвиш чорбица. Аз ще заколя кокошката и ще нагостим Бога. Нали е само един – пък и е стар човек, колко може да изяде.
Жената послушала мъжа си, навила ръкави, пресяла брашното, омесила баница, набрала киселец, сложила да се вари чорба и тъкмо мъжът й тръгнал да улови кокошката, Господ влязал в двора. Той обаче не бил сам, а заедно с дванадесет светии. Бре, какво ще правим сега с толкова народ – ударила се жената
по челото. – Как ще нахраним тринайсет човека и то все мъже?
Господ погледнал къщицата – бедна, бедна, с трън да завъртиш, няма какво да закачиш. Видял колко са притеснени мъжът и жената – та взел и благословил яденето. То станало колкото да се нахранят петнайсетте човека и не само се нахранили до насита, ами и похвалили домакинята, че много хубаво е омесила баницата.
Като си яли така и си приказвали за това и онова, Господ разпитал как живеят, имат ли си дечица, защо нямат, искат ли да имат, искат ли стока и имот. Мъжът рекъл:
-Дядо Господи, ние сме много бедни с жената. Нашият живот на този свят мина така, почти без нищо. Изкарваме колкото да не умрем от глад. То нашият живот се видя тук на този свят, та ако искаш да ни направиш нещо добро с жената, осигури ни поне една рогозка в рая. Да знаем, че като отидем на небето, ще имаме поне едно местен¬це в рая, та да се наживеем и за този свят. Господ рекъл:
– Обещавам ти една рогозка в рая и то на най-хубавото място.
А като седели така, свети Петър прошепнал на сиромаха:
– Кажи на дядо Господ да ти посади една вълшебна ябълка на двора.
Сиромахът бил глуповат човек (той, ако не беше глупав, щеше да поиска нещо за този свят, не за оня), послушал свети Петър и си поискал такава ябълка. Господ му подарил едно ябълково дърво и едни карти за игра и ги благословил: „ Всеки, който дойде да откъсне ябълка от това дърво, да залепне за него. И докато ти не речеш „Пусни го!", да не го пуска. Който вземе да играе с тези карти, да надиграва и най-големите играчи и никой да не може да го надиграе."
Станали гостите и си отишли, а сиромахът и жена му си легнали. На другата сутрин мъжът се събудил, грабнал картите и тръгнал да търси комарджии да играе с тях. Сега, като имал благословените от Бога карти, решил да спечели голямо имане. Намерил комарджиите и седнал да играе с тях. Те го мислели за малко глупав и започнали да играят с него като на шега. Но сиромахът надиграл всичките и им прибрал парите. Той започнал да обикаля селата и да търси комарджии. Побеждавал всички и така постепенно забогатял.
Изминало доста време – двайсет ли, трийсет ли години – и еди ден в двора влязъл архангел Михаил и рекъл на човека да се готви да умира.
– Бре, ангеле божи – рекъл картоиграчът. – Аз тъкмо забогатях и сега вместо да си поживея, ти ме караш да умирам. Почакай малко, поне десет години!
– С мен пазарлък не става – отвърнал ангелът. – Стягай се за път! Ще ти вадя душата.
– Щом не мога да се измоля от теб – рекъл човекът, – чакай поне да се простя с жената и стоката, която съм накупил и развъдил с толкова труд. От работа веднъж не съм се наял до насита и наспал до късно. Сега, като се простя с тях и отида в рая, поне ще се наспя.
Архангел Михаил нали бил идвал на гости у този човек заедно с Господ и другите светии, му разрешил да иде да се прости. И като седнал да го чака, загледал се в ябълката, тя била родила, та щяла да се прекърши от плод. Той станал да си откъсне една ябълка и ръката му залепнала – дърпал, дърпал – не могъл да си отлепи ръката. Започнал да вика:
– Не мога да си отлепя ръката, ела да ми помогнеш!
– Защо да ти помагам – рекъл човекът, – ти си дошъл да ми вадиш душата. Ако ме оставиш да поживея още десетина години, ще те пусна. Ако иска Господ, да дойде и да те отлепи, защото той ми посади тази ябълка.
Като чул това, ангелът се замислил и рекъл:
– Ще ти подаря не десет, а още тридесет години живот, само ме пусни да си ида, че имам много работа.
Щом Архангел Михаил му обещал тридесет години живот, човекът отишъл, отлепил го и му поръчал да носи много здраве на Бога.
Изминали още тридесет години и една сутрин, рано-рано, пак дошъл ангелът-душевадец и рекъл на човека:
– Хайде сега, приятел, не можеш да ме излъжеш пак.
Човекът видял, че няма да може да се измъкне, затова си сложил картите за игра в пояса и тръгнал с ангела. Не се простил нито с жената, нито със стоката, а както си ходил, паднал и душата му тръгнала към небето.
Обаче, за да се стигне до небето, най-напред се минавало покрай Пъкъла, където са вечните мъки. Там било пълно с грешници и дя¬воли, които чакали като мине някой да го завлекат в Пъкъла. Когато Душата наближила това място, наизлезли дяволите и започнали да я дърпат. Бре, те дърпали, ангелът дърпал – дяволите надвили и отнесли човека в Пъкъла. Тогава той рекъл:
– Съгласен съм да живея във вашата земя, ама дали имате тук някой играч комарджия, първо да поиграем и да си премерим силите. Ако го надиграя, ще си ида в рая, ако ме надиграе, водете ме където искате.
Дошъл тарторът на дяволите и седнал да играе. Той бил най-опитният комарджия. Играл, играл и накрая загубил. Дяволите много се ядосали, че човекът победил най-добрия комарджия, който най-хубаво владеел този занаят.
– Хайде пак да играем – казал дяволът.
– Добре – отвърнал човекът, – ама ако спечеля, ще ми дадеш и една душа от пъкъла да я водя с мен в рая.
Играли и дяволът пак загубил, и пак играли, и пак, докато човекът освободил дванайсет души на грешници, събрал ги и ги повел със себе си към рая. Достигнали до райската порта. Човекът почукал на вратата и рекъл:
– Свети Петре, отвори ми, аз вече си дойдох.
– Аз не съм погледнал още в тефтерите – рекъл свети Петър. – Ти може и да не си за рая.
– Как да не съм за рая! – зачудил се човекът. – Нали Господ, когато ми дойде на гости, ми обеща една рогозка в рая на най-хубавото място.
– Ти ли си бре, грешниче! – рекъл свети Петър и отворил вратата. – А защо не си сам? Рогозката е колкото за тебе.
– Рогозката е колкото за мене – отговорил човекът, – но аз ти водя още дванайсет грешници, които измъкнах от Пъкъла.
– Не мога да те пусна с тези дванадесет души – заинатил се свети Петър. – Ти ще влезеш и ще си лежиш на рогозката, а тези да се
върнат оттам, откъдето си ги довел.
– А бре, свети Петре, а бре, ключарю – рекъл човекът. – Ти забрави ли, че бях поканил само Господ на гости, а дойдохте дванайсет
светии с него. Аз бях сиромах човек, пък се отсрамих, а вие сега хем рай имате, хем до Бога живеете и не можете да посрещнете дванайсет души.
Свети Петър замълчал и ги пуснал всичките в рая. Кой каквото направи, това му се връща, пък дори на онзи свят.

Една млада жена, скоро след сватбата си, отишла на реката да изпере шарената черга, която сама била изтъкала. Тъкмо бил валял силен дъжд, водата лъщяла в локвите по пътя и блещукала във водните капки по листата.
Облаците се разбягали и изгряло лятното слънце. Над полето се извила голяма пъстра дъга – единият й край бил потопен в реката, за да пие вода от нея.
Жената се загледала в цветните бразди на дъгата. По ширината им хората тогава гадаели от какво ще има най-голям берекет. Зелената бразда означавала трева, жълтата – жито, червената – вино, синята – сливи.
На изгрялата след дъжда дъга най-широка била жълтата бразда. Жената се зарадвала, че ще се роди много пшеница. Докато си мислела това, на брега дошло едно момченце да си играе край водата. То било силно и пъргаво, с бели зъбки и черни очи.
– Как искам да си родя такова момченце! – си казала младата жена.
Както си играело, детето минало под дъгата и веднага се превърнало в момиченце.
Жената знаела, че който мине под дъгата, променя пола си, но за първи път виждала такова чудо. Момиченцето било същото на лице, само че имало две плитки и по-дълги мигли.
– Как искам да си родя и такова момиченце! – пак си пожелала жената.
Момиченцето си поиграло покрай брега, после пак минало под дъгата, станало на момче и се затичало към селото.
Жената изпрала чергата, метнала я на един върбов клон да се изцеди и се прибрала вкъщи. Тя не знаела, че Господ бил над нея и чул молбите й. След девет месеца жената родила момченце и момиченце – лицата им си приличали като две капки вода.
Оттогава на земята се раждат близначета.

През един суров зимен ден, когато дърво и камък се пукали от мраз, конят, волът и кучето отишли при човека и похлопали на вратата му.
— Кой хлопа? — попитал човекът.
— Ние сме: конят, волът и кучето.
— Какво искате?
— Искаме да влезем при тебе, за да се постоплим на твоето огнище Ако не ни отвориш вратата си, ще пукнем от студ.
Човекът отворил вратата и трите животни влезли вътре. Наместили се край камината, където бил наръшкан буен огън, и хубаво се затоплили. Човекът бил гостолюбец. Той мръднал в другата стая и оттам донесъл храна за гостите си: за коня — едно кринче овес, за вола — трици, за кучето — една голяма порязаница хляб.
— Похапнете си! — подканил ги човекът, седнал и той до огни¬щето и хванал с две ръце главата си. Гостите се нахранили и попитали добрия домакин защо е кахърен.
— Защото ми се свършиха годините и трябва вече да умра — отвърнал стопанинът, — нали за всички са отредени еднакъв брой години — колкото на мравката, толкова на камилата, толкова и на човека.
Конят, волът и кучето се погледали и почнали нещо да си шепнат.
— Чувай — обърнал се след малко конят, — ако си съгласен, да ти дадем от нашите години. Ние ще си запазим само по десетина. Повече не ни трябват.
— Как да не съм съгласен! — зарадвал се човекът. — Дайте тука да подпишем договор.
Подписали договор. И получил човекът остатъка от годините на коня, на вола и на кучето. Годините на коня той присъединил към своите младини, затуй младите хора са буйни, необуздани и пъргави като коне. Годините на вола човекът прибавил към зрялата си възраст, затуй зрелите хора работят като волове, а годините, взети от кучето, оставил за старостта си. Затуй старците са малко избухливи и раздразнителни, но са домошари като кучето.

Една нощ в планината забучал градоносен облак. Гръмотевици продънили небето, рукнал проливен дъжд, втурнали се бесни порои надолу към реката. Тия порои рушели всичко напреде си, изтръгвали дърветата с корените, дълбаели долищата, търкаляли едри камъни. От страхотно надвисналата над тесния планински път бяла гранитна скала се откъснал огромен камък и рухнал надолу в тъмнината. Тоя камък паднал насред пътя, забил се дълбоко в набъбналата земя и там останал.
На сутринта пекнало ясно лятно слънце. Заблещукали росни капки по обрулените листа от бурята, почнали да се изправят полегналите гъвкави треви. По пътя откъм пробуденото село се задала кола. Два бивола с криви черни рога теглили колата, а на лесата седял един селянин и весело си свирукал. Той бил бакалин и отивал да купи сол и катран от града. Щом биволите стигнали на завоя до големия камък — спрели: камъкът бил задръстил целия път. Наляво в дълбоката пропаст шумяла мътна река, надясно се възвишавали стръмни скали и колата нямало откъде да мине. Селянинът, като видял падналия камък, почесал се по тила, слязъл от колата, отишъл напред, ритнал камъка с крак, налегнал го с гръб, ала не можал да го помръдне.
— Брей, че голяма канара е паднала тая нощ! Не мога да я помръдна. Ще почакам — дано дойде някой друг, по-силен от мене, че
да я търкулне надолу.
И той седнал край пътя, извадил си ножчето, взел една клечка и почнал да си я дялка. Подир малко пристигналa втора кола, натоварена с рязани дървета. Водел я снажен турчин с червгн пояс. Отдалече той се провикнал:
— Хей, побратиме, защо си спрял колата насред пътя? Я отбий малко, че да мина, защото бързам.
— Бързаш ти — отговорил му бакалинът, — ала по-напред трябва да отместиш канарата, че тогава ще караш напред.
— Каква канара? — попитал турчинът.
— Ела сам пред биволите ми, да я видиш!
Турчинът минал напред, разгледал големия камък, съблякъл си антерията, налегнал камъка отсам, натиснал го оттатък, но и той не можал да го мръдне.
— Няма какво — поклатил глава и той. — Ще почакаме да дойде по-силен човек от нас, че да ни разчисти пътя.
Седнал до бакалина и запалил цигара. Не се минало много време — ето че се задал един файтонджйя. Той бил стар човек, прегърбен, с тънка шия и жилава ръка. Шибал пъргаво конете. Файтонджията, като разбрал защо са спрели двете коли напреде му, развикал се, слязъл бърже от капрата, почнал да подскача капо петел край камъка, но и той не можал да го поклати, затуй се укротил и седнал при другите да чака. Подир малко пристигнали две талиги, покрити с чергила и натоварени с грънци. Стопаните им бързали за близкия панаир и се разтревожили много, като видели, че няма откъде да минат. Единият бил много лют човек и за да накаже падналия камък, почнал да го бие с камшика си. Коларите му се смеели. Времето летяло. Наближило пладне. Цял керван се бил навървил от камъка надолу. Гъмжило от пътници шумяло край канарата, един след друг си измервали силите и все не можели да поклатят гранитната канара. По едно време се задало едно старче. То носело кошница с череши върху една тояга на рамото си. Когато стигна¬ло до навалицата, старчето поздравило коларите и понечило да отмине.
— Добре си ти, нямаш кола, лесно мина отвъд и ще си продадеш черешките на пазара — викнал със завист подире му един от грънчарите.
— Минете и вие – обърнал се старецът.
— Как да минем?
— С ум.
— Тук ум не трябва, ами трябва сила — отвърнал грънчарят. — Опитахме се един по един, само че никой не можа да катурне камъка.
— Тогава защо не се опитахте всички заедно? Събрали сте се цяла дружина. Я се напънете малко! Ако чакате Крали Марка да излезе от гроба, че да отмести камъка, много ще има да чакате.
— Вярно е — викнал файтонджията — хора, братя, дръжте да отместим всички задружно камъка!
Натрупали се коларите край тежката канара, плюли си на ръцете, подхванали я от дясната страна, засилили се и я търкулнали надолу. С трясък се повалила канарата в пропастта.
Пътят бил разчистен и коларите свободно потеглили напред.

Един селянин отишъл в гората за дърва. Тръгнал между дърветата и намерил една яма, два човешки боя дълбока. В ямата — мечка. Върти се назад-напред и ръмжи. Чака да дойде ловецът, който е изко¬пал ямата, за да я прибере.
— Какво правиш тука, мецано? — попитал дърварят.
— Строполих се като кьорава надолу с главата и не мога да изляза. Моля ти се, дърварко, помогни ми да се измъкна. Ако ми помогнеш — ще ти дам, каквото искаш.
— Как да ти помогна? — замислил се дърварят.
— Спусни ми една стълба в ямата — подсетила го мечката, — по нея да изляза.
— А бе, аз стълба нямам, но ще ти подам ритлата на колата — отвърнал дърварят и спуснал ритлата на колата в дълбоката яма.
Мечката внимателно почнала да се катери нагоре по ритлата и излязла навън. Отървала кожата.
— Казвай — рекла тя на дърваря, — какво искаш да ти дам, задето ми спаси живота?
— Нищо не искам — отвърнал дърварят, — не е голяма работа, една ритла съм ти подал.
— Без нищо не може — рекла мечката. — Ще вземеш нещо. В хралупата, където живея, имам три делви мед. Ела да ти дам едната.
„Защо да, не го взема?" — рекъл си дърварят, закрачил по¬дир мечката и прибрал делвата. Като си тръгнал, мечката му поръчала:
— Този мед е само за тебе. Ти ще си го ядеш. Няма да даваш никому от него. Ако дадеш на жена си или на децата си, свършено е с тебе, ще те изям. Тъй да знаеш.
Нямало що. Насякъл селянинът дърва, натоварил колата, наместил най-отгоре делвата и се прибрал у дома си. Децата му го посрещнали на вратника и щом зърнали делвата, почнали да подскачат.
— Тате, какво ни носиш в.делвата?
— Нищо няма — отвърнал дърварят, — делвата е празна.
И като разпрегнал воловете, внесъл делвата в зимника, потулил я на едно тайно място и почнал да си яде скришом от меда. Не щеш ли — децата го усетили и захванали да му се молят:
— Тате, дай и на нас от онуй нещо, дето си го скрил в зимника!
Селянинът си помислил тъй: не е хубаво аз да ям мед, а децата ми да се облизват. Ще им дам и те да хапнат, че каквото ще да става.
Слязъл в зимника, изнесъл делвата и казал на децата си:
— Ще ви дам да си хапнете мед, но по-напред излезте навън и погледнете дали някой не се върти край къщата.
Децата излезли навън и скоро се върнали:
— Няма Никой, тате, само маминият сукман се чернее под стряхата. (А то било мечката, която всичко видяла и всичко чула.)
Изяли децата меда. Облизали делвата. Бащата дигнал празната делва и я понесъл пак към зимника, но мечката го преварила и почнала да ръмжи:
— Е, дърварю, каква ни беше думата? По-скоро върви на реката да се изкъпеш!
— Защо? — попитал селянинът.
— Защото ще те изям!
— Бре, ами сега! — Селянинът изтръпнал от страх, но нямало що да стори: тръгнал към реката, а мечката — подире му. Върви селянинът и сълзи текат от очите му. Изневиделица насреща изскочила лисицата.
— Защо плачеш? — попитала тя селянина.
Селянинът й разправил всичко от начало до край. Лисицата го изслушала внимателно и поклатила глава:
— От цялата история само едно нещо не мога да повярвам.
— Кое? — попитал дърварят.
— Не ми се вярва, че мечката може да ходи по стълба.
— Мога — изръмжала баба меца, — и по дърветата мога да се катеря, и по стълба мога да ходя.
— Аз, додето не видя с очите си, няма да повярвам.
— Тогава да вървим! — провикнала се мечката. — Аз ще ти покажа мога ли или не мога.
— Къде да вървим?
— В гората.
Отишли тримата в гората и щом стигнали до вълчата яма, мечката извикала:
— Едно, две, три!
И се съборила в ямата.
— Тичай по-скоро за ритлата! — извикала мечката на дърваря.
— Ти остави ритлата, ами донеси секирата, за да се разправиш по дърварски с тая неблагодарна мечка! — обадила се хитрата лисица. — И чувай какъв съвет ще ти дам: отсега нататък видиш ли мечка стръвница, паднала в яма, да не й подаваш стълба!

Един жесток цар изкарал закон да бъдат погубени всички стари хора.
— Каква полза от тях – казал той – нито орат, нито жънат, нито дърва секат. Само ядат хляб и се пречакат в къщи. По-добре ще живеем без тях.
Запретнали се царските палачи. Всичките стари хора минали под нож. Останал само един старец – баща на болярин. Дожаляло на боляринът да вземе главата на стария си баща, затуй го укрил на тайно и го хранел скришом, без да знае никой.
Жестокият цар имал луд чер кон: ритал, хапел, скачал, хвърлял ездачите. Никой не можел да се приближи до него и да го укроти. В столицата живеела една лукава знахарка. Царят заповядал да я повикат в двореца и почнал да я разпитва как може да укроти лудия кон.
— Как ли? – отговорила занхарката – Заповядай, господарю, на твоите боляри да усучат въже от пясък. Вържеш ли коня с въже от пясък, той ще стане кротък като овчица.
Царят се почесал по тила и повикал болярите си.
— Хей, боляри — викнал им той, — слушайте какво ще ви заповядам! Още утре да ми донесете едно въже от пясък. Ако дойдете в двореца ми без пясъчно въже, главите ви ще взема!
Прибрали се болярите с наведени глави. Никому не идвало на ум как може да се усуче въже от пясък. Между болярите бил и оня, който пощадил живота на баща си. Като се прибрал в къщи омърлушен, ста¬рецът го попитал:
— Защо си кахърен, синко?
Боляринът му разправил какво иска царят.
— Туй ли е то всичко? Не бой се. Утре, като идете в двореца и царят рече: „Къде е въжето?" — ти му отговори: „Царю, готови сме да усучем въже от пясък, но не знаем какво трябва да бъде — дебело, тънко, жълто или червено, дай ни по-напред мостра."
На другия ден, като чул умния отговор, царят преклонил глава и казал:
— Прави сте, трябва да ви дам мостра, но няма откъде да я взема.
И царят простил живота на всички.
Същото лято настанала голяма суша. Всичко живо изгоряло — и трева, и плод. Пресъхнали реките и кладенците. Житниците се опраз¬нили. Не останало жито дори за семе. Уплашили се хората да не измрат от глад. Загрижил се и царят. Повикал пак болярите и им заповядал:
— Каквото щете правете и струвайте, но утре, като дойдете, искам да ми кажете откъде ще намерим жито за посев, инак главите ви ще взема.
Тръгнали си болярите сломени — не е лесна работа да се намери жито. Скритият старец видял, че синът му се връща и този път омър¬лушен, и попитал какво се е случило.
— Сега, тате — рекъл боляринът, — и ти не можеш ми помогна.
— Защо?
— Защото царят иска семе за посев, а никъде в страната няма жито.
— Не бой се, синко. Утре, когато се явите при царя, ти му кажи да заповяда на селяните да разровят всички мравуняци на царството. В мравуняците има много жито, събрано зрънце по зрънце от мравките.
И наистина, щом селяните излезли по кърищата и разкопали мра¬вуняците — намерили във всеки мравуняк по една торбичка едро зърно. Царят останал много учуден от находището и се обърнал към болярина, дето криел баща си. Попитал го:
— Кажи ми, кой ти даде този мъдър съвет?
— Не смея да кажа, господарю, защото ще ме погубиш.
— Няма косъм да падне от главата ти, кажи!
Тогава боляринът признал, че е укрил баща си и той го научил какво да каже за пясъчното въже и де има скрито жито.
Скоро излязъл нов закон: никой да не закача старите хора, а когато вървят по улиците — всеки да им сторва път.

Имало двама братя – Голям Сечко Януари и Малък Сечко Февруари. Тяхната сестра била Баба Марта.
Тримата имали едно лозе и цяла година се грижели за него.
Като дошло времето – направили три бъчви вино.

Чашка по чашка, изпили двамата братя цялото вино, без да кажат на сестра си.

Решила веднъж и баба Марта да си вземе чашка вино. Отишла при бъчвите – и що да види – виното изпито.
Ядосала се баба Марта, разфучала се, развилняла се, пък накрая се разсмяла. Казала си „Какво пък,
нали братята ми са го изпили, не са чужди хора“.

Един ловец хванал с клопка в гората лъв, вързал го с въже и пратил другарите си в града да купят синджир, за да вържат още по-здраво силното животно. Лъвът бил вързан за един дъб. Той ревал страшно, дърветата се превивали от гласа му, копал с краката и изровил всичко наоколо.
А близо до корена на дъба имало дупка. А в дупката една мишка се сгушила, изплашена от рева. По едно време, когато лъвът се уморил да реве и да копае с краката си, мишката излязла да види какви са тия ревове. Поразгледала насам-натам и като не видяла нищо, попитала лъва, а той замахнал с опашката си и рекъл сърдито:
— Махни се, гадино, и ти ли сега се намери да дойдеш?
Мишката се уплашила и се прибрала в дупката си, ала не могла дълго да устои и пак излязла, но лъвът и тоя път я прогонил. Трети път излязла мишката из дупката си и тихо рекла на лъва:
— Кажи ми, приятелю, от какво имаш нужда? Може би ще ти помогна!
Лъвът изръмжал:
— Не видиш ли какво ми е? Хванаха ме едни ловци, вързаха ме с това въже и пратиха едного в града да донесе синджир, за да ме вържат по-здраво и да ме водят из градовете, за да ми се смеят и подиграват всички. Който ме види, все ще рече: „Значи, и царят на животните може да стане за посмешище?“ Какво можеш да ми помогнеш ти, като си толкова малка и слабичка?
— Та това ли ти било мъката? Защо не ми каза по-рано? — попитала мишката. — Ей сега ще видиш как ще те спася.
Мишката се хвърлила на врата на лъва и „кръц, кръц, кръц“, прегризала въжето.
— Бягай сега, лъвчо! — извикала мишката щастлива.
А лъвът, щом се видял свободен, хукнал да бяга и се чудел: „Как можа да се случи така! Аз, такъв голям и силен лъв, цар на всички животни, страшилище за малки и големи, какво стана с мен! Какво дойде до главата ми! Какво време доживях, та сега да се имам длъжник на една нищо и никаква мишка! Как се случва така, че и най-силният и могъщ не знае откъде може да му дойде помощ! Затова трябва винаги и с всички — и с малки, и с големи — да бъдеш всякога приятел.“

Имало едно време един беден човек. Имал си той една малка нивица, един вол и една крава. С вола и кравата орял нивата и едва се прехранвал. Но не щеш ли, волът му умрял и трябвало да си купи друг, та да изоре и посее нивата. А нямал пари. Въртял, сукал, па накрая отишъл при лихваря и му поискал една жълтица.
– Ще ти дам, ама наесен ще ми върнеш две жълтици! – рекъл лихварят.
Какво да прави човекът? Съгласил се наесен да върне две жълтици и взел жълтицата, та си купил вол…
Ала за проклетия годината се случила сушава. Сиромахът не могъл да прибере дори и семето от нивата си. И нямало откъде да вземе, та да върне двете жълтици на лихварина. А той това и чакал. Веднага взел нивата на бедняка срещу дълга.
– Не е право, господарю, да ми вземеш нивата! От що ще се прехранвам! – рекъл бедният човек на богатия.
– А право ли е да не ми връщаш жълтиците? Върна ли ми ги? Не си! За тях ти вземам нивата!
Навел глава сиромахът. Почудил се какво да прави и как ще изхрани децата си. Па отишъл, та се оплакал на селския кмет.
Кметът, като го изслушал, взел страната на лихваря:
– Право е! Щом не си върнал жълтиците, с нивата да се наплатиш!
Навел глава сиромахът и се замислил. Мислил, мислил, па отишъл при съдията. И нему разправил каква била работата. И съдията отсъдил:
– Прав е лихварят! Върни му жълтиците, вземи си нивата!
– И тука няма правда! – рекъл си беднякът и си тръгнал.
Както си вървял по пътя и се ядосвал, съгледал, че насреща му се задал чуден човек: целият бил черен, само главата му била червена. И на гърба си имал две големи крила; като махал с крилете си, веел силен вятър.
Уплашил се сиромахът и се отбил от пътя.
– Какво, уплаши ли се? – изсвирил в ухото му чудният човек и така силно духнал с крилете, че щял да го отвее.
Сиромахът се сдървил от страх и не могъл дума да продума. Едва когато чудният човек свил криле, та поседнал край пътя, той се окопитил и го попитал:
– Ти дяволът ли си?
– Какъв ти дявол? Аз съм Вятърът.
– Вятърът ли? Ами защо си такъв черен? А само главата ти червена…
– Аз съм Черният вятър!
– Ами можеш ли да ми помогнеш! Аз търся съдия, който да отсъди право! А ти си справедлив! Духаш еднакво и за бедните, и за богатите… – и той разправил каква била работата.
– Не мога, човече, да ти помогна! Моята работа е вятър работа! Но… най-добре е да идеш при Месечината. Тя свети отвисоко и далеко вижда. И много знае! Тя може само да те оправи!
И вятърът си заминал, като посочил една Сребърна планина, там да дири Месечината сиромахът.
Тръгнал бедният човек натам. Вървял, вървял, най-сетне стигнал до палатите на Месечината. В двора видял две звездици. Те седели на сребърни столчета и пошивали със сребро дрехата на Месечината. И като чули, че на портите се чука, станали и посрещнали човека. Разпитали го накъде е тръгнал и защо му трябва Месечината. Но като чули, че ще иска от нея да му става съдия, поклатили глави и рекли:
– Нищо не може да ти помогне Месечината. Тя не смее от Слънцето, че само да научи то, ще я пребие! Нали е по-малка, страхува се от него…
– А бе, Звездички, пуснете ме в двореца аз да помоля Месечината! Може пък да се съгласи!
– Ух, каквато е студена и сърдита, само да те зърне, ще те умъртви! Бягай оттука, чичо, че тя ей сега ще се върне! Бягай, дорде не е станало късно!
– Брей, ами кой ще ми стане съдия? – натъжил се сиромахът. – Мене Вятърът ми каза, че Месечината може да ми стане съдия!
– Ех, остави го ти Вятъра! Приказката на Вятъра е вятър приказка. Ами ти по-добре отиди при Слънцето. Само то може да ти стане съдия! Ето, хвани тая пътека. Тя ще те изведе в една Златна планина. Там се намира Слънчовият палат.
Сбогувал се сиромахът със Звездичките и тръгнал по посочената му пътека. Вървял, докато стигнал Златната планина. Пред Слънчовите палати го срещнала Слънчовата майка – Ясната зора. Рекла му:
– Бягай оттука, човече, че скоро Слънчо ще дойде и какъвто е на залез кръвожаден, на един залък ще те лапне!
– Ама аз съм дошъл при Слънцето. Искам да ми стане съдия! – отговорил сиромахът и разправил на Зората неволята си.
Тогава тя казала:
– Скрий се в избата! Като дойде Слънчо, аз ще го нахраня и приспя. И като преспи един сън, той става харен и милостив. Аз тогава ще му разкажа за тебе и за молбата ти.
Послушал човекът Слънчовата майка и се скрил в избата на палата и зачакал.
След малко дошло Слънцето. Целият палат се сгорещил толкова много, като че ли пожар се запалил. Слънчовата майка се скрила зад вратата да не изгори. И чакала, докато Слънцето седнало покрай трапезата и си скрило огъня в желязната торба, окачена на стената. Па тогава се разтичала, наредила трапезата и нахранила сина си с девет пещи хляб и девет казана гозба. Сетне му постлала и го турнала да спи.
Спало Слънцето, колкото спало, посред нощ станало да пие вода. Тогава майка му разказала за сиромаха и за молбата му. Ала то се засмяло и казало:
– Ех, че е глупав тоя сиромах! Как да не знае, че където и да иде, който и да му стане съдия, все лихварят ще спечели! Може ли сиромах да спечели срещу богаташ?
– Ех, сине, ами що да чини бедният човек сега? – попитала майката.
– Ти, мале, утре заран да му кажеш да си върви и с хитрост да си вземе нивата от лихваря. Нека се хване на бас с него, че аз след три дни ще изгрея от запад вместо от изток!
Запомнила майката всичко, що й казало Слънцето, и на другата сутрин, след като го изпратила да грее на земята, викнала бедняка и му предала слънчовата заръка.
Сиромахът поблагодарил, целунал ръка на Зората и си тръгнал. Хванал една пряка пътека и за час се намерил в село. Отишъл право при лихваря и му рекъл:
– Голям грях стори, господарю, като ми взе едничката нивица! И заради твоя грях след три дни Слънцето ще изгрее от запад вместо от изток!
– Ти си полудял, бе! – провикнал се лихварят. – Де се е чуло и видяло слънце от запад да изгрява!
– Аз ти думам, че след три дни Слънцето ще изгрее от запад и да знаеш, че така ще стане!
– Добре! Ако това наистина стане, ще ти върна нивата! Ама ако не стане, ще ти взема и вола, и кравата! Съгласен ли си? – казал богаташът, като потривал ръце от радост, че пак ще измами бедняка и ще му вземе и вола, и кравата.
– Съгласен съм! – отговорил сиромахът и се хванал на бас.
На третия ден Слънцето, както обещало, така и сторило. Вместо да изгрее от изток, изгряло от запад.
И лихварят, видял не видял, върнал нивата на сиромаха.

В едно село живеела много глупава мома. За подигравка я наричали Умницата Гана. Всички я подигравали и се смеели на нейната глупост.
Но имала късмет жената.
Веднаж в селото дошъл по работа един умен и работлив мъж на име Стоян. Той харесал Умницата Гана и без още да знае за нейната глупост, поискал да се ожени за нея. Нейните родители се зарадвали и побързали да я дадат. Скоро станала сватбата и Стоян завел булката си вкъщи.
Още първите дни той разбрал колко е глупава жена му. Но нямало вече какво да прави. Само се ядосвал, че гледал хубостта й, а не се досетил да разбере какъв ум има…
Умницата Гана знаела криво-ляво да готви и да върши още някои дребни домакински работи, но нищо не отбирала от шиене.
Минали няколко месеца. Ризите на мъжа й се съдрали. Той й поръчал да ги закърпи.
– А-ха, ще ги закърпя, зер! – рекла Умницата Гана.
Взела иглата, намерила парчета платно и се заловила да кърпи. Работата й не вървяла. Кръпката се събрала, конците се оплели. Умницата Гана охкала, пъшкала, а до обяд нищо не закърпила. Понеже станало време да занесе храна на мъжа си, който орял на нивата, оставила всичко и с бохча в ръка тръгнала. Като вървяла из полето, гледа, край пътя имало шипки с много бодли.
Умницата Гана си рекла:
– Брей, защо ли й са тези игли на шипката? Сигурно с тях може да шие!
Минало това през ума на глупавата жена и веднага решила да донесе ризите, за да ги закърпи шипката.
Бързо оставила храната на мъжа си и се върнала вкъщи. Грабнала ризите и парчетата платно за кърпене. Отишла бързо при шипката. Поставила ризите върху бодлите й.
– Шипке ма, ще ми закърпиш ли ризите? – попитала тя.
Имало лек ветрец. Шипката се клатела, навеждала се и жената помислила, че се съгласява.
– Ха така те искам! Хубаво да ги закърпиш, че аз ще дойда привечер да си взема ризите.
Като казала това, отишла си. След малко минал един скитник, видял ризите, ухилил се и ги прибрал в торбата си.
Надвечер Умницата Гана отишла при шипката. Гледа – дрехите ги няма. Глупавата жена започнала да й се кара.
– Къде са ризите ми, ма шипке? Какво направи с тях?
То се знае, шипката мълчала.
– Казвай къде са, че сега ще те изскубна от корена.
Хич ти – шипка може ли да говори?
Още повече се ядосала глупавата жена, бързо отишла вкъщи, взела една мотичка и се запретнала да копае около шипката, за да я изскубе. Копала, блъскала, дърпала вейките и най-после я изтръгнала. Но не щеш ли, под корените се подала една тава с жълтици.
– Брей! – засмяла се доволна глупавата жена. – Видя ли какво направи от зор?
Тя не разбрала, че това са жълтици. Захвърлила шипката върху тях и си отишла у дома. В това време пристигнал и мъжът й. Тя почнала да му разказва:
– Ох, мъжо, да видиш какво патих днес с една крадлива шипка! Занесох й аз твоите ризи да ги шие – нали има игли – пък тя ги откраднала и скрила. Че като се разсърдих, че като почнах да я бия, бия, разкопах й около корените и я изскубнах. От зор тя пусна жълто.
Хванал се Стоян за главата и се затюхкал, че навремето не е гледал ума на жена си.
– Че де се е чуло и видяло шипка да кърпи ризи, бе жено? Толкова ли пък нямаш ум за пара?
– Ами че защо й са тогава бодлите? Те са също като игли и аз помислих, че може да шие с тях.
Идело на мъжа да набие хубаво глупавата си невяста, но нали били отскоро женени, въздържал се. После си помислил:
– Какво ли е онова жълто, дето уж шипката пуснала от зор! Каква ще е тази работа?
И той решил да отиде да види.
Сутринта рано-рано отишъл. Махнал изкоренената шипка и гледа – това са жълтици. Позаровил ги бързо, хукнал вкъщи, впрегнал воловете и се върнал. Натоварил ги в колата и ги закарал вкъщи. Но сега – нова беля. Ако жена му разбере, че това са жълтици, ще раздрънка из цялото село. Ще дойдат заптиета и ще му ги вземат. Решил да ги скрие от жена си. Но тя можела да види като ги крие и затова намислил с хитрост да я излъже.
– Жено! – казал той. – Днес ще завали голяма градушка и ще избие много свят. Трябва да се скриеш. Влез в онзи трап, дето е сред двора. Аз ще го покрия с рогозка, та да не те убие градушката.
Умницата Гана повярвала. Влязла в трапа. Стоян сложил две греди, а върху тях рогозка. Пръснал по нея просо и пуснал квачката с пилетата да кълват, та жена му да помисли, че наистина валяла градушка. Свивала се вътре Умницата Гана и треперела от страх да не падне някоя буца и да я убие. По едно време се престрашила и поискала да погледне през една дупка колко е голяма градушката, но квачката я клъвнала по челото. Потекла кръв и глупавата жена се свила още повече в дъното на трапа.
А в това време Стоян скрил в избата жълтиците. Върнал се при жена си, махнал рогозката и й казал, че вече градушката е минала.
– Я виж, мъжо – казала тя, като посочила раната на челото си. – Каква голяма градушка! Едно зърно ме удари тъй силно, че главата ми щеше да счупи…
– Нали ти казах! – рекъл мъжът й и се зарадвал, че глупавата му жена нищо не е разбрала.
Минали няколко дни. Умницата Гана колкото била глупава, толкова била и приказлива. Каквото й дойдело на устата, говорела, без да мисли. И разказала на съседките си за шипката, за жълтото под нейните корени и че мъжът й докарал това жълто вкъщи. Досетили се хората, че тук става дума за жълтици. Тези приказки дошли и до ушите на селския кадия, който пратил едно заптие да извика Стоян. Като излизал от къщи, той поръчал на жена си:
– Гано, аз скоро ще се върна. Ти пази добре вратата на къщата, разбра ли?
– Тъй зер – отвърнала глупавата жена.
Стоян отишъл със заптието, а Умницата Гана седнала до прага да пази вратата.
Трябвало да мине много време, докато Стоян се разбере с кадията и докато го убеди, че не е намерил никакви жълтици, а жена му говори от глупост каквото й дойде на устата. Но кадията бил хитър и все изпитвал Стоян, дано някак си го хване в лъжа. Така минало доста време. Умницата Гана се закахърила какво ли става с мъжа й. Решила да отиде в конака, за да разбере. Но нали Стоян бил поръчал да пази вратата, откъртила я, вдигнала я на гърба си и така, през селото, отишла в конака. Като я видял, мъжът й започнал да се вайка и пак да си бие главата.
– Защо си понесла тази врата, мари жено? – попитал я той.
– Че нали ми заръча да я пазя? Като се забави, аз си рекох, че може да се е случило нещо с тебе. Намислих да дойда да видя какво става. И изкъртих вратата, та я взех със себе си да я пазя, за да не ме гълчиш.
Мъжът се обърнал към кадията:
– Кажи ефенди, виждаш ли каква е умница моята жена? Гледай ти, какви щуротии прави. Акъллия човек може ли да върши такива работи? С глупавия си ум тя е казала, че уж съм намерил пари.
Цъкнал с език кадията, засмял се под мустак, но все пак попитал:
– Кога мъжът ти донесе онова жълтото вкъщи, мари?
– Че кога валя голямата градушка и една буца ме удари по челото. Гледай, още раната не е зараснала…
Замислил се кадията. От две години в тяхното село градушка не била валяла.
– Виждаш ли? – обадил се Стоян. – Виждаш ли, кади ефенди, какви ги дрънка неврели-некипели? Хич ти, на приказките на такава жена може ли да им се хваща вяра?
– Право е – съгласил се кадията и ги пуснал да си вървят.
Но от този ден Стоян станал още по-угрижен. Замаяла му се главата какво да прави със своята глупава жена. Тя щяла съвсем да развали живота му.
Най-после намислил да се отърве от нея, пък каквото ще да става. Ще каже на хората, че е избягала от къщи.
И една вечер я натоварил на колата и подкарал воловете. Като стигнал в гората, намазал й очите с някакъв мехлем да не вижда, за да не може да се върне назад. След това си заминал.
Викала го отначало Умницата Гана, викала го, но като не се обадил, завряла се тя под едни шубраци. Там заспала. Сред нощ наблизо, на една полянка, дошли разбойници. Те оставили на земята торбите си, пушките си и две кожени чанти с жълтици. Седнали да ядат. Но един от тях първо намислил да си измие ръцете. Взел една бъклица и спрял над храста, дето лежала глупавата жена. В тъмнината разбойникът започнал да се мие. Водата пръскала лицето на Умницата Гана. Тя се пробудила и с радост разбрала, че едното й око се е отворило.
– У-ха! – извкала тя. – Едното ми око се отвори.
Разбойникът се уплашил, затреперал, почнал да се озърта и избягал при другарите си.
– Ох, едва не примрях от страх! – пошушнал той. – При онзи шубрак, дето се тъмнее, има я някой караконджол, я някой вампир, я някоя вещица…
И той разказал какво е чул.
– Брей, че си бил страхлив! – извикал друг разбойник. – Чакай да видя аз каква е тази работа.
И той отшъл при шубрака. В това време се отворило от водата и другото око на жената.
– У-ха! – извикала тя още по-радостно. Отвори ми се и другото око.
Като чул тези думи разбойникът, уплашил се не на шега и хукнал към другарите си.
– Нещо страшно има там! – извикал той, примрял от страх. – Бягайте да бягаме!…
И хайдутите оставили всичко на тревата, плюли на петите си и нито се видели, нито се чули…
А в това време Умницата Гана пак заспала. Тя се пробудила сутринта рано. Станала. Гледа – на поляната храна, пушки, торби и две чанти, пълни с жълтици. Наяла се добре и после си тръгнала за вкъщи.
Още щом стигнала, почнала да вика от вратата на мъжа си:
– Да видиш, мъжо, на едно място в гората, дето снощи ме остави, колко жълто има като онова, дето изскочи под шипката!… И пушки има, и торби…
Стоян се канел пак да се тюхка, че жена му се връща, но като чул тези нейни думи, казал:
– Хайде да ме заведеш там, та да видим каква е тази работа.
Впрегнал колата, качили се и тръгнали. Като стигнали, гледа Стоян, наистина има пушки и чанти с жълтици. Той ги прибрал, натоварил на колата и занесъл у тях, като ги скрил на тавана. Умницата Гана го попитала:
– Мъжо, как му казват на това жълтото, дето го криеш?
– "Жълт боб" му казват. Ха сега, мълчи и на никого нищо не казвай, че да имаме да ядем през зимата.
Жената замълчала. Тя повярвала, че това е жълт боб.
Минали още няколко дни.
Веднаж в селото пристигнал един продавач на гърнета. Той обикалял с колата си и викал:
– А, грънци, ха… Хубави грънци, ха!
Чула го Умницата Гана и излязла на пътя.
– Чичо, бе – попитала го тя. – Даваш ли гърнета за "жълт боб"?
– Че защо да не ти дам? Напълни едно гърне с боб и ще ти го дам.
Тогава глупавата жена взела едно гърне, отишла на тавана и го напълнила с жълтици. После ги занесла на продавача, като ги изсипала в калпака му.
– Ето ти "жълт боб" – рекла тя.
Потреперал и се замаял човекът като видял толкова жълтици. Отначало той дума не могъл да продума. Сетне казал:
– Имате ли вкъщи още от този "жълт боб"?
– У-у-у-у!… Колкото искаш!
– Я, булка, иди ми донеси още някоя друга шепа, че ще ти дам много гърнета.
Зарадвала се Умницата Гана, отишла, грабнала още две шепи жълтици и ги занесла на продавача.
Той ги грабнал, огледал се да не го видят другите селяни и да разберат, че тази глупава жена му дава жълтици, та да ги вземат, оставил колата с биволите и грънците и хукнал през девет села в десето…
Глупавата жена го чакала да се върне, чакала го, но като не дошъл, повела биволите в двора и ги разпрегнала.
Минало още време. Продавачът го нямало никакъв. Чудила се глупавата жена защо той избягал като луд, чудила се и най-после се спряла пред колата и попитала гърнетата:
– Гърнета, къде отиде стопанинът ви?
Гърнетата си мълчали. Умницата Гана пак попитала сърдито:
– Кажете къде отиде господарят ви? На вас думам, говорете, че сега ви изпочупвам, ха!…
Ядосала се дето гърнетата не отговаряли, грабнала една тояга и прас, прас, прас – изпочупила ги всичките.
После седнала до вратата на прага уморена и потна. Биволите в това време кротичко си лежали на двора и преживяли. Единият бил се обърнал към глупавата жена, гледал я в очите и дъвкал бялата пяна в устата си. Глупавата жена помислила, че биволът й се присмива. Тя свила вежди и крeснала:
– Хей, биволе, не ми се смей, че те закалям…
Разбира ли ти бивол от говор? Той продължавал да я гледа, да си преживя и да маха опашката си. Умницата Гана скочила.
– Чуваш ли, бре? Не ми се присмивай, че сега ще те заколя!
И, като видяла, че биволът не й обръща внимание, влязла вкъщи, грабнала един голям нож и се хвърлила да коли бивола. Той се дърпал, ритал, пръхтял, но нали бил легнал, а ножът остър, криво-ляво, жената прерязала гръкляна му и алена кръв зашуртяла по земята.
Сега глупавата жена се заловила да дере и да сече бивола, че да го внесе вътре. Цялата се изцапала с кръв, охкала, пъшкала, но не могла да одере животното. В това време кучето се навъртало наоколо и се хвърлило да къса от топлите меса. Видяла го жената, вързала го с едно въже и взела да се чуди къде да завърже кучето. Най-после намислила. Влязла в избата и вързала кучето за канелата на бъчвата с вино. След това отишла на двора да продължи работата си. В това време кучето се дръпнало силно, повлякло канелата и излязло навън. Всичкото вино от бъчвата изтекло. Видяла глупавата жена, че кучето пак се навърта с въже на врата и с канелата на другия край и се зачудила каква е тази работа. Отишла в избата и що да види: виното изтекло и избата заприличала на блато. Какво да прави сега? Мъжът й обичал виното и тя се уплашила той да не я бие, като го види изтекло. Мислила, мислила какво да прави и най-после намислила: върху хамбаря имало два чувала с брашно. Тя решила да ги изсипе, за да попие с брашното виното и после пак да го събере в чувалите. Така мъжът й нямало да забележи, че виното е разлято. Запретнала се и изсипала брашното. То се знае, станала една мътна каша, здраве му кажи. Ами сега, какво да прави? В чувала не можело да се събере тази каша. Най-после си казала:
– Брей, че хубава каша стана! Я да я разбъркам добре, че ще има цял месец да варим и да ядем!…
И тя нагазила боса да бърка с крака кашата…
В това време Стоян пристигнал. Видял той счупените гърнета, видял заклания бивол и пак се хванал за главата. А от избата Умницата Гана му извикала:
– Ела, мъжо, да видиш каква каша съм приготвила… Пръстите да си оближеш!
Надникнал Стоян, видял какво е направила жена му, причерняло му пред очите, че като взел една тояга, та бой, бой… докато Умницата Гана примряла…
След три дни тя умряла от раните си.
А Стоян затворили в тъмница. Там той изкупвал греха си, че се оженил за такава глупава жена…