Чуй всички приказки

Един царски син направил чешма срещу своя дворец. Мед и масло текли от чешмата. Почнали да идват моми от цялото царство да си наливат мед и масло. Царският син ги гледал от двореца. Искал да избере най-хубавата мома и да се ожени за нея.
Веднъж дошла на чешмата прегърбена бабичка. Напълнила си стомничките. Взела да налива мед и масло в яйчени черупки. Царският син замерил с камък и счупил черупките. Погледнала го бабата. Рекла му:
— Да даде господ, синко, за неродена мома да се ожениш!
— Де ще я намеря, бабо? — попитал царският син.
— Не зная — отговорила бабата и си отишла.
Минало дълго време. Царският син не можал да се ожени. Не харесал нито една от момите, които дохождали на чешмата. Елин ден той рекъл на майка си:
— Разбра се то, майко, че за неродена мома трябва да се оженя, както ми рече бабичката. Но къде мога да намеря такава мома?
— Ще питаш Слънцето, синко — отговорила майка му. — То грее отвисоко и гледа нашироко, та ще знае де има неродена мома.
Царският син тръгнал да дири Слънцето. Вървял, вървял, преминал много поля. много реки и планини. Но Слънчовите дворци нигде не видял. Изкачил се на висока планина. Намерил стар овчар. Казал му:
— Добър ден, дядо. Знаеш ли къде живее Слънцето?
— Защо ти е, синко?
— Да го питам де ще намеря неродена мома, та да се оженя за нея.
Старецът посочил с ръка на запад и рекъл:
— Видиш ли ония три планини, дето се редят една зад друга? Като ги преминеш и трите, ще ти се изпречи голяма златна порта, а зад нея безкрайна градина. Там живее Слънцето. Ти чакай да се стъмни по планините и щом светне в градините, почукай на портата.
Тръгнал пак царският син. Вървял, вървял, минал първата планина, минал втората, превалил и третата и стигнал до чудни градини, оградени с бял камък и на оградата — златна порта. Скоро притъмняло наоколо, в градината блеснали прозорците на Слънчовите дворци.
Царският син почукал на вратата. Излязла Слънчова майка. Попитала го:
— Какво дириш, момко?
— Дойдох да ми каже Слънцето къде ще намеря неродена мома, за да се оженя за нея.
Слънчова майка отговорила:
— Слънцето сега е уморено и сърдито. Но аз ще ти кажа как ще намериш, каквото си тръгнал да дириш.
Слънчова майка откъснала три ябълки и рекла:
— Вземи, момко, тези ябълки. Като намериш вода, срежи едната. От нея ще излезе хубава мома. Щом ти каже: „Дай ми, бате, водица“, ти й дай и тя ще остане при тебе.
Царският син взел ябълките. Тръгнал си. Вървял, вървял — вода не намерил, прижадняло му. Срязал една ябълка да си разкваси устата. От ябълката излязла хубава мома и рекла:
— Дай ми, бате, водица!
— Нямам — казал царският син. Момата се изгубила.
Царският син продължил пътя си. Пак ожаднял. Срязал и втората ябъл¬ка. От нея излязла още по-хубава мома и рекла:
— Дай ми, бате, водица!
— Нямам — отговорил царският син.
И тая мома се изгубила.
Тръгнал пак царският син. Вървял, вървял — стигнал един кладенец. Срязал и третата ябълка. От нея излязла чудна хубавица, що греела като слънце. И тя рекла:
— Бате, дай ми водица!
Царският син й дал и тя останала при него.
— Искаш ли да се омъжиш за мен? — попитал я той.
— Искам — отговорила момата.
— Знаеш ли къде ще те заведа?
— Не зная.
— В царския дворец. Ти почакай малко ей на тази върба. Аз ще дойда да те взема с царска колесница. Ще доведа свирачи и сватбари, както му е обичаят.
Царският син покачил момата на една върба до кладенеца и заминал. Не се минало дълго време, при кладенеца дошла една циганка. Тя съгледала момата. Попитала я:
— Кого чакаш тука, моме?
— Царския син — отговорила момата. — Ще дойде да ме вземе със свирачи и сватбари.
— Така ли? Чакай тогаз да си извадя вода, че да се махна от тука. Не съм з.а пред царски сватбари. Ох, колко мъчно се вади вода от този кладенец! Не мога да измъкна ведрото!
— Дърпай, дърпай — ще го извадиш! — рекла хубавицата.
— Не мога, сестричко.
Чакай да сляза да ти помогна. Момата слязла. Извадила вода. Циганката си наляла стомната и рекла:
— Знаеш ли какво, сестричко? Облечи моите дрехи, пък аз твоите. Ще се огледаме в кладенеца, да видим коя е по-хубава: ти ли, аз ли.
Сменили си дрехите. Когато се оглеждали, циганката бутнала неродената мома в кладенеца и се покачила на върбата.
Дошли сватбарите. Царският син погледнал нагоре към върбата. Не можал да познае момата.
— Защо си така почерняла, моме? — попитал той.
— От слънцето — отговорила циганката.
Облекли булката в сватбена премяна. Завели я в царския дворец. Направили сватба.
Минало се, каквото се минало, царският син отишъл веднъж да напои коня си на кладенеца, дето видял за пръв път неродената мома. Но конят пръхтял. Не искал да доближи до водата…
Царският син заповядал да изгребат кладенеца. Искал да види от що се плаши конят му.
Като изгребали водата, намерили в кладенеца златна рибка.
Сготвили рибката и царският син ял от нея. Като изхвърлили костите, една кост паднала в градината под прозорците на царския син. От тая кост израснала висока топола. Тя стигнала чак до прозорците. Щом се покажела царицата, тополата я шибала с тънките си клони. А когато се подадял царският син, тополата го милвала.
Циганката заповядала да отсекат тополата. Когато я секли, дошла една бабичка и си събрала тресчици. Занесла ги вкъщи. Харесала й една тресчица. Дигнала я на полицата.
Когато бабата отидела нанякъде, тресчицата ставала на момиче. То помитало и разтребвало. После пак на тресчица ставало. Идвала си бабата, па се чудела и маела кой й разтребва из къщи.
Тя често думала:
— Ей,ти, дето ми шеташ! Покажи се! Ако си момче, син бъди ми! Ако си момиче, щерка ще ми станеш!
Момичето всичко чувало, ала си мълчало. Една сутрин бабата се скрила зад вратата. Момичето тъкмо слязло от полицата, бабата извикала радостно:
— Стой, моме! Щерка ще ми станеш!
И заживели си бабата и момичето като майка и дъщеря.
Случило се един път, че царицата си скъсала огърлицата. Свикали всички момичета от царството, ала никое не могло да наниже както трябва маргаритните зрънца на огърлицата.
Дошло ред на бабиното момиче. То седнало на царския миндер. Насъбрали се около него царят и всички царедворци. Колкото било хубаво бабиното момиче, като влязло в царския дворец, още по-хубаво станало. Всички се омаяли от хубостта му. Не снемали очи от него.
А то почнало да ниже маргарита. Нижело и нареждало:
„Имало едно време един царски син. Той направил чудновата чешма. От нея мед и масло текли…“
Така, без да прекъсва, момичето разказало всичко, каквото било претеглило. Когато стигнало дотам, как циганката го бутнала в кладенеца, скочил царският син. Прегърнал бабиното момиче и рекъл:
— Разбрах, всичко разбрах! Ти ще бъдеш моя жена!
Той се оженил за хубавото момиче, а циганката пропъдил през девет села в десето.

Беден и нещастен човек бил Дижико. Цялото му богатство се състояло от две козлета и една бодлива крава. Жената на Дижико била зла. Тя измъчвала мъжа си и все му повтаряла:
— Върви в далечни краища по гурбет, донеси пари и скъпи дрехи и купи волове, овце и коне.
Станал една сутрин Дижико, грабнал кривака, излязъл от къщи, под гонил пред себе си кравата и си помислил: «Ще се махна оттук, за да се отърва от тази жена!» Жена му точно това и чакала. По пътя той се хранел с млякото на кравата, а когато се измарял, яхвал я с кривака на рамо и треперел от страх като лист. Но на сиромаха не му оставало нищо друго — той предпочитал да попадне в ръцете на разбойници или в лапите на хищници, отколкото да остане във властта на злата си жена.
Веднъж кравата му пасяла наблизо, а самият Дижико спял. По лицето му накацали мухи. Дижико изругал насън своята жена, замахнал, хванал няколко мухи и с яд ги смачкал в дланта си. Преброил ги после и видял, че с едни замах е убил седем мухи. Дошъл му кураж. Тръгнал той на път и привечер се отбил в едно село.
Там Дижико помолил един дервиш да му напише: «Аз, Дижико, с един замах убих седем!», и закачил надписа между рогата на кравата.
Продължил си Дижико пътя и стигнал до една нива. А на края й се издигал висок замък. Легнал той там и заспал. Край замъка работели седмина братя. Един от тях забелязал отдалеч човека, който посмял да навлезе з тяхната низа, и препуснал с коня си към Дижико. Но първо видя, кравата и като прочел надписа между рогата й, замислил се и си рекъл:
— Този човек убива с един замах седмина. Ако не е бил толкова храбър, щеше ли да се реши да дойде в нашия край и да заспи безгрижно? Ама юнак! Без оръжие, без другари, без кон!
Обърнал той коня, разказал на братята си какво видял и те и седмината препуснали към Дижико. Като ги видяла, кравата се изплашила, подскoчила и измучала. Разбуден от гласа й, Дижико погледнал седмината братя, грабнал в страха си кривака и отстъпил назад, разтреперан от страх. А те помислили, че Дижико се готви да ги убие и седмината с един удар, и взели да му се молят и да му обясняват, че са седмина, че Са прочути като големи юнаци и че ще бъдат щастливи, ако той се съгласи да им бъде най-голям брат. Обещали да му се подчиняват и да му позволят да се разпорежда с имота им, както пожелае. Дижико се успокоил и отвърнал: 
— Нека бъде така, както казвате!
Братята повели Дижико към замъка, поканили го да заеме почетното мястж край трапезата, нагостили го богато и застанали и седмината пред него със скръстени ръце, готови да изпълнят всяка негова заповед. Дижико се замислил дълбоко и се чудел как да се измъкне от това положение така, че братята да не се усетят каква е истината и да го убият. А те на свой ред си мислели: «Колко е великодушен той, дори не ни поглежда и не казва нито дума!» Братята взели да се окашлюват, за да им обърне Дижико внимание и да им разреши да седнат. Като седнали и събрали малко смелост, един от тях рекъл:
— Братко, къде са оръжието, конят и слугата ти? Позволи ни да отидем за тях.
— Оръжие и кон имат само страхливците. Аз ги използувам само по време на големи сражения. Колкото се отнася до слугата, за какво ми е той? Мой слуга е целият свят. Нали видяхте, че само с кривак стигнах дотук, подкарвайки една крава? Аз съм Дижико, който с един замах убива седем!
Всеки ден братята се възхищавали все повече от Дижико и най-после решили да му дадат за жена своята единствена сестра хубавица. Дижико, разбира се, знаел, че е недостоен за нея, но нямало какво, трябвало да каже:
— Така да бъде, от уважение към вас съм съгласен! Когато вестта за богатата сватба на Дижико се разнесла навсякъде, четирима паши, които отдавна желаели да се оженят за хубавицата, но им било отказано, обявили война на братята. От страх Дижико едва се държал на крака, искало му се да потъне вдън земя и само мислел как да избяга, но все не му се откривал случай. И ето, докато се чудел какво да направи, братята дошли при него и казали: 
— Враговете ни се приближават. Какво ще наредиш: ние ли да се бием върви, или ти сам ще благоволиш да встъпиш в бой? От страх зъбите на Дижико се разтракали, но братята помислили, че той скърца със зъби от ярост, сигурно защото иска да унищожи враговете само с един замах. — Бийте се най-напред вие — рекъл той.
Славата за храбростта на седемте братя гърмяла навсякъде Неприятелят се страхувал от тях. А сега, когато научили, че братята имат зет, който с един замах убива седмина, вражеските воини се уплашили още повече.
През време на боя, когато враговете почнали да надделяват, братята изпратили вест на Дижико да си избере вран кон и най-доброто оръжие и да побърза да им отиде на помощ.
Дижико страшно се изплашил. Но не му оставало нищо друго, освен да се съгласи. «По-добре да загина и да се свърши с този позор!» — помислил си той.
Конят на Дижико веднага усетил, че ездачът е неопитен, и полетял като стрела, без да обръща внимание на усилията му да го задържи. А отстрани изглеждало, сякаш той нарочно препуска така, за да помогне по-скоро на братята. Появяването му предизвикало паника в редовете на Неприятеля. От уплаха душата на Дижико се свила като просено зърно. За негово щастие той се закачил за клоните на едно гнило дърво, дървото се повалило и конят изскочил изпод него. Когато Дижико се намерил на земята, отстрани изглеждало, че той е изскубнал дървото из корен. Видели това вражеските воини и се втурнали да бягат, защото си помислили, че никога няма да се справят с великан, който с една ръка само изтръгва дърветата из корен..
Братята дотичали, заобиколили героя Дижико, паднали в краката му и с почести го отвели в къщи.
А четиримата паши почнали да се чудят какво да направят, та да не реши Дижико да си излее яда върху тях. Подбрали те по хиляда овце, по десетина жребци, взели и много други подаръци, явили се пред Дижико и обещали да му служат вярно.

Веднъж царят извикал всички шивачи от страната и заповядал да му ушият юрган, който да не му бъде нито дълъг, нито къс. Никой от шивачите не можал да изпълни желанието на царя и той заповядал да отсекат главите на всичките.
След като станало това, пред него се явил още един шивач:
— Царю — рекъл му той, — аз мога да ушия юрган, който ще ти бъде по мярка: нито дълъг, нито къс. Само заповядай, и аз ще се заловя за работа.
— Така да бъде, ший! — отговорил царят. — Но внимавай, предупреждавам те още отсега, че ако юрганът ми бъде дори съвсем малко дълъг или къс, ще заповядам да ти отсекат главата.
— Съгласен съм — отвърнал шивачът и се заловил за работа.
Ушил той юргана нарочно малко по-къс, донесъл го и го сложил пред царя, а под престилката си скрил камшик.
— Сто години да живееш, царю — рекъл шивачът, — донесох ти юрган какъвто искаш. Погледни дали е хубав.
— Я дай да видя, по мярка ли ми е!
Легнал царят, покрил се с юргана, но краката му останали отвън. Тогава шивачът измъкнал камшика изпод престилката си и ударил царя по голите пети. Царят веднага си скрил краката под юргана.
— Дръж си краката според дължината на юргана — извикал шивачът.
 Като чул тези умни думи, царят не казал нищо на шивача, възнаградил го богато и го пуснал да си върви по живо по здраво.
Не току-така хората казват:
«Простирай си краката според чергата».

Вдревни времена живял един много богат човек. Братята и синовете му не се спогаждали помежду си, карали се, прахосали богатството си и се пръснали по белия свят да работят на чужди хора. Самият той също оставил бащиното си огнище, отишъл в друго село и постъпил на работа като воденичар. Но ето че воденицата веднага се повредила и почнала да работи лошо. Стопанинът на воденицата се ядосал и му казал:
— Воденицата ми винаги е била в ред, а ти изпотроши всичко още щом дойде!
Изпъдил го той и воденицата отново заработила добре.
Отишъл този човек другаде, постъпил градинар, но когато настанала време да се събира реколтата, плодовете нещо заболели и изкапали от дърветата. Дошъл стопанинът и се ядосал:
— Що за човек си ти? Да бъде проклет денят, в който си дошъл при мене, разори ме, нещастнико!
Изпъдил го и не му платил нито грош.
Дошла есен, но никой не искал да приеме такъв човек на работа. Където и да отидел, всички му казвали: «Махай се оттук, чували сме вече за тебе, няма да имаме никаква полза от такъв работник!»
Дълго обикалял човекът, срещнал най-после един старец, хвърлил се в краката му и се замолил:
— Вземи ме при тебе за тази зима! Ще ти работя само за единия хляб, зима е, къде да се дяна?
Старецът го съжалил, завел го у дома си и му рекъл:
— Грижи се до Великден за добитъка ми, и пари ще ти дам, жал ми е за тебе!
Минали три месеца и настъпили Велики пости. Кравата на стопанина скоро щяла да си има теленце и той казал на ратая си:
— Внимавай да не заспиш тази нощ, наглеждай кравата да не би да й се случи нещо лошо!
Човекът не забелязал как сънят го надвил и когато се събудил, какво да види — кравата вече се отелила, а до нея някакъв старец й храни теленцето. Помислил си: «Виж ти беда, докато съм спал, господарят е дошъл грижи се за телицата и сега ще ми се кара!» Приближил се, гледа — това не е стопанинът. Тогава попитал:
— Кой си ти, дядо?
А старецът му отговорил:
— Ти не ме познаваш. Ако не бях дошъл навреме, господарят ти щеше да те изпъди. Аз пазя къщата от всякакви злини и нещастия. Аз съм щастието на домашното огнище.
Тогава ратаят му казал:
— Дядо, и аз бях някога богат, само че не ми провървя и виждаш докъде съм я докарал. И в моя дом имаше щастие, но изглежда, че ми се разсърди и ми обърна гръб. Ти сигурно знаеш къде е то, кажи ми и аз ще отида да го потърся!
Старецът отговорил:
— Твоето щастие ти е сърдито и е отишло в планината Алагяз. Там има една клисура, а в клисурата — пещера. То лежи, покрито с овчи кoжух, а върху него има прах. Изтърси този прах, хвърли се в краката му и го помоли да стане и да тръгне с тебе. Колкото и да те проклина и укорява, ти си мълчи. За всичко, което ти даде, не казвай «малко е», а взимай и тръгвай на път.
И при тези думи старецът изчезнал.
Ратаят отново легнал и заспал. Съмнало се, стопанинът дошъл и попитал:
— Е, синко, отели ли се кравата?
— Отели се.
Старецът го похвалил и му подарил една рубла.
— Благодаря ти, господарю, но аз трябва да си вървя.
— Да беше почакал до Великден, синко — рекъл старецът.
— Благодаря ти, но по-добре ме пусни сега да си отида — казал ратаят.
Стопанинът му дал още пет рубли, дрехи и дисаги с хляб.
— Върви и на добър ти час!
Ратаят се сбогувал със стареца и се запътил към Алагяз. Стигнал до планината, спуснал се в клисурата и обиколил всички пещери. Най-после в една от тях видял — неговото щастие лежи, а върху овчия му кожух цял слой прах се натрупал. Изтърсил той праха, щастието се събудило, познало го и се ядосало:
— Как можа да ме намериш? Я си върви оттук, безсрамнико! Едва се отървах от вас!
— Дядо, ти непременно трябва да дойдеш с мене!
— Стига празни приказки, вече е късно, хайде лягай да спиш, а на сутринта поемай обратно!
Човекът легнал и заспал. Когато се разсъмнало, той отново го ударил на молба:
— Дядо, хайде да вървим!
— Аз няма да дойда с тебе — отговорило щастието, — отдъхнах си най-сетне от вашите кавги и хули. Човекът пак му се примолил:
— Не, ти трябва да дойдеш с мене! Нямам сили вече, ще умрем от глад Обещавам ти, че ще заживеем в мир!
— Е, шом ми се молиш толкова много, вземи тези два ореха и тръгни. А пък аз ще дойда след тебе.
Взел двата ореха човекът и си тръгнал. Стигнал до някакво село, гледа — край селото две момчета се бият.
— Деца, защо се биете? — попитал той.
— Намерихме ей това камъче; той казва, че камъчето е негово, а аз казвам, че е мое.
— Я го покажете на мене! Момчетата му дали камъчето.
— Ето ви вместо него два ореха. Сега доволни ли сте? Децата се зарадвали.
Човекът скрил камъчето в джоба си, стигнал до дома си и какво да види — домашните му седят в тъмното, нямат дори борина в къщи.
Извадил той камъчето, сложил го на прозореца и то засвяткало така, сякаш борина пламти.
Зарадвал се човекът.
— Ама че хубаво! Сега и у нас е светло!
Седнали да вечерят. Човекът почнал да съветва братята и синовете си:
— Нали си спомняте, че ние някога бяхме най-богатите хора? А ето докъде ни доведоха нашите кавги и несъгласия. Само за едно ви моля: хайде да заживеем в мир и съгласие и щастието ще ни споходи пак.
Братята и синовете му отвърнали:
— Ще те послушаме. Нека бъде така, както ти казваш!
Една вечер в града пристигнал някакъв търговец и видял, че никъде няма светлина, само в една къща слети. Когато настъпило утрото, търговецът решил: «Трябва да разбера кой живее в тази къща!» Влязъл той вътре — стаята празна, само едни голи стени, а на прозореца сложено някакво камъче, което свети.
— Братко, ще ми продадеш ли този камък?
— Защо ми е да го продавам? Какво ще правим после без светлина?
— Ще ти платя добре за него. Ще можете да си купите всичко за тези пари..
— Колко ще ми дадеш?
— Хиляда рубли.
Горкият човек си помислил, че търговецът се подиграва с него.
— Ти какво, подиграваш ли ми се?
— А на търговеца му се сторило, че той е недоволен от цената. Две хиляди.
— Не се подигравай с мен!
— Защо ще ти се подигравам? — учудил се търговецът. — Давам ти три хиляди. Хайде, от мене да мине, не обичам да се пазаря, на ти пет хиляди — и край!
Извадил той пет хиляди рубли, подал му ги и рекъл:
— Слушай, ти ми харесваш. Изглежда, че си добър човек. Хайде да се побратимим с тебе и да се уговорим: ако аз умра по-рано, моят имот ще остане на тебе, ако умреш ти — на мене.
И търговецът взел камъка и си отишъл.
С тези пет хиляди рубли човекът си купил различни неща, взел си каруца, плуг, купил си добитък.
А през това време търговецът обикалял по белия свят, продал камъка за шестдесет хиляди рубли и след две години отново се вестил в града.
«Я да отида аз при онзи човек и да му кажа, че съм продал камъка за десет хиляди. Той ще умре от мъка и завист, а имотът му ще остане на мене!»
Отишъл търговецът при него и рекъл:
— Е, как върви работата, побратиме?
— Слава богу, не се оплаквам, имам си всичко предостатъчно.
— Няма ли да ме попиташ за колко съм продал камъка?
— Е, кажи за колко?
— За шестдесет хиляди.
— Чуден свят! А пък аз го взех, като го смених за два ореха!
Хванал се за главата търговецът:
«Камък за шестдесет хиляди да смени за два ореха!. . .» — помислил си той и паднал мъртъв на земята.
А човекът, както било условието, отишъл да прибере имота на търговеца и го докарал в къщата си. Оттоава той станал още по-богат.

Висока, загадъчна и сурово красива е Пирин планина! Вечер звездите се къпят в зеления океан. В трудно достъпните й върхове живеят само орлите. Вихри и хали се вият по орловите върхове и народът е нарекъл най-високия й връх Вихрен. Когато връхлитали урагани и дърветата се огъвали до земята, старите овчари казвали, че хората са разсърдили бог Перун, затова той изпраща огън и трескавици.
Перун е древноезическото славянско божество, което, според народната митология, е всемогъщият владетел на гръмотевиците, които се сипят от небето.
Но всемогъщият владетел на планината – Перун не е само гръмовержец и смутител на величествената красота на планината. Той еднакво се прекланял и пред силата, и пред красотата, и пред нежността. С преклонение се отнасял той към най-малките, най-невидимите обитатели на царството си – мравките. Обичал ги заради пословичната им работливост и за грижата им да засаждат най-чародейното планинско цвете- мащерката. Сладкият й аромат се разнася упоително като вълшебство, а целебните й свойства я правят най-боголюбивото цвете в планината. Бог Перун го е поставил дори над перуниката, която с ярките си – жълти, морави, червени цветове, краси и скалистите върхове, и ниските тучни ливади, а носи и името на древния бог Перун!
Легендата разказва, че бог Перун живял на висок връх със своята сестра Перуника. Перуника била толкова красива, че чак слънцето потъмнявало, когато тя се показвала. А била и много работна божествената сестра. Идело й отръки тънко платно да тъче и никога не спирала да прави това. Когато дойдела пролетта, тя белела платната си и ги мятала по билото да съхнат. Затова най-високите върхове на Пирин са винаги бели!
Бог Перун, според народната митология, имал осем дъщери. Те били красиви, палави и игриви. Често слизали по ливадите да слушат омайните свирни на овчарите, а понякога и да полудуват, да се позабавляват с тях. Когато научил гръмовержецът, че дъщерите му излизат за дълго от къщи и се срещат с овчарите, много се разгневил и ги превърнал на самодиви. Те сърцераздирателно заплакали и от сълзите им се родили осемте езера под върха на планината!

И до ден днешен хората се питат защо лястовицата си прави гнездото близо до комина и под стряхата – на най-уютното място. Тя все кръжи около къщата и едва ли не се чувствува като стопанка!
Преданието, останало от стародавни времена, казва, че една млада невяста говяла, според обичая, на свекър и свекърва, на девери и зълви – цели девет години. И като я помислили за няма, довели нова невеста.
Една вечер, когато всички седнали на софрата да вечерят, както държала борина, за да им свети, припарило й на ръцете и от мъка проклела: „Проклета да е тая дружка, която се срамува като мене." Казала това и литнала нагоре през комина. Свекърът успял да хване един от гайтаните й и затова тя останала само с два гайтана.
Оттогава, казват старите хора, този обичай – да се говее толкова дълго пред свекър и пред свекърва – не се спазва! Лястовиците никога не забравят старата си къща – връщат се там, където са излюпени. Греховно е да се убива лястовица или гнездото й да се разтури. То било лековито и народът ни го е използвал за лек и за разтуряне на магии. Галено наричали пиленцето „грамотница", „граматик", „чернопера", „шарокрила". Тя е символ на новата пролет и вещае нова радост, нов късмет!

Ето какво се случило много отдавна в едно китно планинско селце! Там живяла хубава мома Зорница. В един празничен ден, когато било време да се заклаждат седенките. Зорница се пременила, оплела буйните си коси на венец и тръгнала с дружките си към чешмата – на мегдана. Сърнето й тръпнело от радост – избраника си ще срещне. Стоян също с вълнение я посрещал в празник на хорото. Очите му искрели, когато я зърнел! Момите попели, полу-дували, па и трикато хоро завъртели. Зорница съгледала Стоян в далечината и сладост се разляла в гърдите й.
В миг откъм гората, в изневиделица, връхлетял триглав змей. Той грабнал момичето и го понесъл към черната пещера. Никой никога не е имал смелостта да стигне до там.
Свило се сърцето на Стоян. Мъка задавила гърлото му. Извадил си той сабята и яхнал верния си кон – либето си да дири. Девет дни и девет нощи вървял. Дъжд го валял., вятър го брулил, слънце го пекло. Изправил се най-сетне пред черната пещера и с пълен глас повикал халата да излезе и да премери сили с него.
Разлютен излязъл змеят от пещерата. Огън припламвал от ноздрите му. Зад него плахо подала глава Зорница. С един удар Стоян отрязал едната глава. Замятал се змеят, заизвивал опашка. Издебнал го юначният момък и отрязал и втората му глава. Когато замахнал третия път, змеят завъртял опашката си и с все сила повалил Зорница на земята. Със сетни сили Халата проклела Стоян де онемее, а сърцето му каменно да остане, докато друга мома го залюби. Причерняло пред очите на Стоян, вдигнал тежка десница и третата глава се катурнала на земята. Простил се момъкът с мъртвата Зорница и потеглил обратно към село. Сълзи обливали лицето му, а гърдите му камък тежал.
На мегдана го очаквало цялото село.Отворил Стоян уста да продума, ала звук не се отронил. Стигнало го било проклятието на змея. Тогава той дал знак на музикантите да свирят. Писнала гайдата, ударил тъпана и Стоян се понесъл като вихър. Завъртял хорото – ту ситно и бързо, ту бавно и тежко! Огъвал го той, извивал го, не спирал. Всички разбрали мъката му. Жив го оплакали.
Оттогава на всеки голям празник Стоян излизал сред село и с вихрения си хоровод напомнял на всички, че болката му е жива за Зорница, за погиналата му обич!
Била деветата година! Когато дошло ред отново седен-ките да се заклаждат, момъкът повел тежко хоро. То се виело спокойно и плавно. Като замаяна го следила с поглед Ирина. Години вече тя страдала заедно с него и радостно го поглеждала, когато го срещнела на пътя. Нозете й се залюлели в ритъма на танца. Затрептяло сърцето й.
Съгледал я Стоян и потръпнал. Омагьосали го очите й.
Нещо топло пропълзяло в гърдите му и той заиграл още по-буйно, като да не стъпвал на земята – поплясвал с ръце и прикляквал. Ручилото на гайдата се губело. Стоян чувал само звънтежа на рубетата, нанизани на гърдите й, виждал само черешовите очи на Ирина! Преляла радостта му и от гърлото му се изтръгнало силно:
– И-ху-у-у…
Голямата обич разтурила змейската магия. Стоян поел ръката на Ирина и двамата повели младо хоро и запели:
Заиграйте, мори, „Змейновото", Ситно-равно стъпвайте. Извийте го нагоре-надолу, Та да скрием тази мома, дето змей я иска!
Оттогава на празник се играело все това хоро – „Змейновото".

Веднъж, преди много, много години, срещнах едно тигърче. То беше съвсем слабичко.
— Горкото тигърче! — извиках аз. — Та ти си ми съвсем слабичко! Искаш ли да си похапнеш малко кокали?
— Не, благодаря! — отвърна тигърчето. — Не обичам кокали. Аз ям думи и затова обичам приказки. От тях надебелявам.
— Ст приказки ли?!
— Да, ако ми разкажеш няколко приказки ще стана много дебело. Само че приказките трябва да са хубави. От лошите ме заболява корема. Пък ако приказката е много лоша, умирам, ей така.
— Моля ти се, не стой дълго мъртво!
— Няма. Сега съм по-добре.
Вижте, тигърчето беше слабо, съвсем слабичко.
Започнах да му разказвам приказки и то ставаше все по дебело.
и по-дебело,
и по-дебело,
и по-дебело.
Тогава престанах да му разказвам приказки и то ставаше все по-слабо
и по-слабо,
и по-слабо.
— А сега какво искаш?
— Още приказки, ако обичаш!
— Добре! Вече си доста слабичко. Така че време е да започна.
— А тези приказки, които ще ми разкажеш, от някоя книжка ли са?
— Да.
— С картинки ли?
— Да.
— А кой ще рисува картинките? Не ти, нали?
— Не, не аз. Мечето Едуърд. Ето го.
— А ето ги и моите котета Джордж и Хамлет.
— Мечето ли ги нарисува? Много лоши рисунки.
— Не, аз ги нарисувах. Забравих. Извинявай! Мечо, нарисувай ги ти!
— Това е по-добре. Двете котета са братче и сестриче.
— Гладни ли са?
— Както винаги! А ето че идва и един друг с нас. Това е Моги, нашето конче.
Знаеш ли, понякога в края на приказката, преди да почне следващата глава, остава много място. Така че нашето конче Моги може да ни пренесе през него. А също през плетища и ровове и други подобни. Изобщо, хубаво е да си имаш конче. Да ти разкажа ли първата приказка?
— Да, ако обичаш. И да бъде дълга.
— Добре. Тогава, хайде да яхнем Моги и да препуснем към Царството на приказките.

Аргонавтите продължили пътя си и скоро стигнали до бреговете на Тракия. Героите слезли на брега, за да попълнят запасите си от храна. На морския бряг видели някаква къща и тръгнали към нея. От къщата излязъл насреща им сляп старец; той едва се държал на краката си и цялото му тяло треперело от слабост. Още на прага на своя дом старецът от слабост се свлякъл на земята. Аргонавтите го привдигнали и им домиляло за него. От думите на стареца те разбрали, че той е финей, син на Агенор, и че бил по-рано цар на Тракия. Но Аполон наказал финей, задето злоупотребявал с получената от Аполон дарба да пророкува, като откривал на хората тайните на Зевс. Аполон го ослепил, а боговете му изпратили харпиите, полумоми-полуптици, които прилетявали в къщата му, изпояждали всичката му храна и разнасяли по целия дом страшна воня. Боговете открили на финей, че той ще се избави от това наказание, само когато дойдат при него аргонавтите, сред които ще бъдат и двамата крилати синове на Борей – Зет и Калаис.
финей започнал да моли героите да го освободят от. бедата; молел ги да изгонят харпиите. Слепецът им припомнил от какъв могъщ баща произхождат – страшния Борей, богът на неукротимия северен вятър, който духа от Тракия. Той се носи бясно над земи и морета, като предизвиква с полета си бури.
Веднъж Борей, като се спуснал над град Атина, видял царската дъщеря Орития и се влюбил в нея.
Борей се молел на Орития да му стане жена и да му позволи да я отнесе със себе си в своето царство в тракийските планини. Орития не се съгласявала, защото се бояла от него. И Ерехтей, бащата на Орития, отказал на Борей. Не помагали никакви молби, никакви обещания.
Ядосал се страшният бог и извикал:
– Аз сам си заслужих това унижение! Нима на мен ми прилича смирено да моля, когото и да било? Аз гоня по небето буреносните облаци, издигам в морето вълни като планини, изтръгвам от корен като сухи стръкчета трева вековни дъбове, бия с град земята и превръщам водата в твърд като камък лед, а се моля като безсилен смъртен. Когато аз профучавам в бесен полет, цялата земя се тресе и потреперва дори подземното царство на Хадес. Аз няма да моля да ми дадат за жена Орития, а ще я взема със сила!
Размахал Борей мощните си криле. Буря забушувала по цялата земя. Като тръстика се залюшкали вековни гори, страшно се понесли по морето покрити с пяна големи вълни, тъмни облаци забулили цялото небе. Чак над планините се разпростряло тъмното наметало на северния вятър и от него веел вледеняващ студ.
Борей се понесъл към Атина, стигнал там, грабнал Орития, издигнал се нагоре и отлетял с нея към своя дом на север в покритите със сняг планини на Тракия.
Там Орития станала жена на Борей. Тя му родила двама близнаци – Зет и Калаис – те и двамата били крилати като баща си.
Зет и Калаис се съгласили да помогнат на финей. Те приготвили богата трапеза, но щом финей се излегнал край масата, за да уталожи глада си, харпиите връхлетели и без да обръщат внимание на виковете на аргонавтите, лакомо изяли всичките ястия, като разнесли из целия дом страшна воня. После харпиите се вдигнали и излетели от къщата на финей. Литнали след тях на могъщите си криле бореадите. Те преследвали дълго харпиите и най-сетне ги настигнали край Плотийските острови.
Бореадите извадили мечовете си и вече искали да убият харпиите, но в този момент долетяла на дългоцветните си криле от високия Олимп пратеницата на боговете Ирида. Тя спряла Зет и Калаис и казала, че боговете са заповядали на харпиите да не се връщат вече при финей. Бореадите полетели обратно към Тракия.
Щом преследваните от бореадите харпии отлетели, аргонавтите приготвили нова трапеза на финей и старецът могъл най-после да утоли страшния си глад. На трапезата финей разкрил на аргонавтите какви още опасности ги очакват по пътя им към Колхида и им дал съвети как да ги превъзмогнат. Аргонавтите изслушали мъдрия старец с внимание, стараейки се да запомнят всичко, което той им казвал.
Скоро се върнали и бореадите и разказали как са преследвали харпиите. Старият финей се зарадвал като узнал, че завинаги е избавен от ужасните харпии.

Когато боговете надвили гигантите, Гея се разгневила още повече, слязла в Тартара и заченала Тифон, който бил получовек-по-лучудовище. Той превъзхождал всички деца на Гея по големина и сила.
Имал огромно туловище на човек, така че стърчал над най-високите планини. Главата му докосвала звездите. Едната му ръка стигала до залеза, а другата до изгрева. Вместо пръсти от тях излизали по сто змийски глави. На мястото на краката имал огромни змийски тела, които се извивали със свистене чак до главата му. Цялото му тяло било покрито с пера, главата и лицето му били обрасли със сплъстени косми, а от очите му святкал огън.
Такъв страшен и огромен, Тифон хвърлял нажежени камъни и се носел към небето с трясък и вой, а устата му бълвала огнена лава. Когато боговете видели как се приближава към тях, побягнали в Египет. За да се изплъзнат по-лесно, те се превърнали в различни животни. Дионис тогава приел образа на козел.
Зевс поразил отдалече Тифон с мълния, а когато чудовището се приближило, богът го ударил със стоманен сърп и го преследвал чак до планината Касий, която се намирала чак отвъд Сирия. Там, щом видял че е ранен, Зевс влязъл в ръкопашен бой с него. Но Тифон го оплел здраво с пипалата си, отнел му сърпа и прерязал сухожилията на ръцете и краката му. После го вдигнал на рамене и го отнесъл през морето в Киликия, където го оставил в една пещера. Там сложил и сухожилията, скрити в мечешка кожа. За пазач оставил змията Делфина – полужена-полузвяр.
Бог Хермес тайно измъкнал сухожилията и ги скрепил в тялото на Зевс. Възвърнал силата си, Зевс изневиделица се издигнал в небето на колесница, теглена от летящи коне. Мятайки мълнии, той подгонил Тифон към планината Ниса. Там мойрите заблудили преследвания Тифон – той повярвал, че ще стане по-силен и вкусил от вълшебни плодове, които узрявали само един ден. Затова придобил сила да хвърля цели планини, когато побягнал в Тракия. Там, край планината Хемус, започнала последната битка.
Отблъсквани от Зевсовите мълнии, планинските хребети се връщали срещу Тифон и цялата планина се оплискала с кръвта му. Казват, че затова планината е наречена Хемус.
Тифон бил победен и хукнал да бяга през Сицилийско море, но Зевс го замерил с планината Етна. Затова тя до днес изригва пламъци от мълниите, хвърлени тогава.
Зевс победил и заедно с дванадесетте богове се завърнали в двореца си на Олимп, откъдето управлявали съдбата на целия свят.