Чуй всички приказки

Кладенецът беше дълбок, затова и въжето беше дълго. Всеки път, когато изваждаха пълната кофа, въжето с мъка се навиваше. Водата в кладенеца беше прозрачна, но слънчевите лъчи не стигаха никога до дъното. Затова пък навсякъде, където те надничаха между камъните и стените, растеше зелена тревица.
Долу в кладенеца живееше едно жабешко семейство. То беше попаднало там съвсем случайно, след като старата земна жаба скочи веднъж в кладенеца. Тя живееше и днес още. Зелените водни жаби, които смятаха себе си за истински обитатели на кладенеца и можеха да плуват във водата, признаха другите жаби за свои роднини и ги нарекоха „кладенчеви гости". Но гостите, както изглеждаше, намислиха да останат тук завинаги. Те живееха твърде добре на дъното между влажните камъни.
Веднъж старата баба жаба направи пътешествие.Тя седна в кофата с водата и се из¬качи с нея горе, но слънчевата светлина я ослепи и очите я заболяха. За щастие тя сполучи да се измъкне от кофата и — пляс! — скочи пак във водата, но три дена след това не чувствуваше гърба си от болки. Разбира се, тя не можеше да разправи много нещо за това, което беше видяла отвън, но знаеше, а туй знаеха и всички останали жаби, че кладенецът съвсем не е целият свят. Все пак старата жаба можеше да разкаже и друго нещо, но тя не обичаше да отговаря на въпросите — затова и никой не я разпитваше много.
— У-у-у, колко е дебела и грозна! — говореха за нея младите водни жабчета. — След време и децата й ще станат такива грозници.
Може да станат! — казваше старата жаба. — Но затова пък в главата на едно от тях, а може би и в моята собствена глава е скрит скъпоценен камък!
Водните жабчета я слушаха и пулеха очички и понеже туй не им се нравеше, кривяха лицата си и се гмуркаха на дъното. А младите земни жаби изпъваха от гордост задните си крачета, защото всяко от тях се мислеше за притежателка на скъпоценния камък. Сетне те седяха мирно край старата жаба и без да мърдат глави, питаха я какво нещо е скъпоценният камък и защо те трябва да се гордеят.
— Ах, да знаете само колко е хубав! — отвръщаше старата жаба. — Тоя камък носи щастие на оногова, който го притежава, и буди завист у другите. Повече не ме разпитвайте, няма да ви отговоря!
— Сигурно скъпоценният камък не е у мен! — каза най-младата от земните жаби. Тя беше толкова грозна, че по-грозна жаба от нея нямаше. — Пък и защо ли ми е такава скъпоценност? Щом тя сърди другите, каква радост мога да изпитвам аз? Не, аз искам само едно — да се покатеря някога на върха на кладенеца и да видя какво има горе, там трябва да е много хубаво.
— Я ти по-добре си стой на мястото! — рече старата жаба. — Тук ти познаваш всички и знаеш какво имаш. Пази се от кофата, тя може да те смаже. Ако ли пък попаднеш невредима в нея, тогава кой знае дали ще се върнеш жива при нас. Не всеки може да пада тъй добре като мен и да запази тялото и яйцата си.
— Квак! — въздъхна малката жаба също тъй, както ние, хората, казваме „ах"! 
Тя имаше такова силно желание да излезе от кладенеца и да се полюбува на широкия свят! Как силно я привличаше зелената тревица там горе!
И ето, на следната сутрин кофата спря случайно пред камъка, на който седеше младата жаба. Тя не можа да се стърпи и — хоп! — скочи вътре. Извадиха кофата и плиснаха водата.
— Тю, мръсна гад! — извика човекът, като видя жабата. — Такова нещо никога не съм виждал! — и при тия думи той ритна тъй силно нещастната жаба с дървената си обувка, че насмалко щеше да я осакати. Жабата едва успя да се скрие във високата коприва, която растеше край кладенеца. Тя се огледа наоколо и видя много стъбла едно до друго, погледна нагоре към слънчевите лъчи, които осветяваха листата и ги правеха прозрачни, и в тоя миг изпита същото чувство, каквото ние, хората, изпитваме, когато попаднем неочаквано в някоя гъста гора, където слънчевите лъчи проникват през клоните и листата.
— Тук е много по-хубаво, отколкото в кладенеца! Да, аз ще остана завинаги тук — каза малката жаба. И наистина мина час, мина още един, а тя продължаваше да лежи в копривата.
„Какво ли има отсреща? — мислеше тя през това време. — Щом съм дошла дотук, трябва да ида и по-нататък."
И младата жаба заподскача бързо и излезе на големия път. Слънцето я грееше, прахът я пудреше, а тя все вървеше и вървеше.
— Гледай ти, каква суша! — каза жабата. — Наистина, колко е хубаво! Дори нещо ме гъделичка от удоволствие!
Тъй тя стигна до един ров, където растяха незабравки и ливадничета. Над рова се издигаше жив плет от глогови и бъзови храсти. Колко много цветяимаше тук! Ето, прехвръкна пеперудка и жабата я помисли за цветче, което се е откъснало от стъблото си, за да може да разглежда по-добре белия свят. Да, жабата разбираше много добре това желание.
— Да можех да направя и аз такова пътешествие! — каза си жабата. — Квак! Това би било чудесно!
Цели осем дена и осем нощи прекара тя в рова, без да чувствува някаква липса на храна. Но на деветия ден жабата си помисли: „Време е вече да вървя! Може да намеря и нещо по-хубаво! Може би ще срещна някоя зелена жаба като мен или пък няколко водни жабчета!"
През последната нощ вятърът беше донесъл до ушите й жабешко крякане.
Тук наблизо живееха сигурно нейни роднини.
— Колко хубаво е да живееш, да се измъкнеш от кладенеца, да лежиш в копривата, да пълзиш по прашния път и да се търкаляш във влажния ров! Но по-нататък, по-нататък!
Трябва да се намери някоя жаба! Без това не може, природата не е достатъчна!
И жабата потегли отново на път. Тя излезе на полето и скоро стигна до едно езеро, обрасло по краищата с висока тръстика. Тя скочи в него.
— Тук е много влажно за вас! —извикаха няколко водни жабчета. — Но заповядайте!
Вие господин ли сте, или госпожица? Впрочем това няма никакво значение за нас. Молим, заповядайте!
Вечерта водните жабчета поканиха малката жаба на семеен концерт. Вие, разбира се, знаете какво е това семеен концерт: много радост и много тънки гласчета. Угощение нямаше, но затова пък питието беше предостатъчно — всичката вода на езерото.
— Сега ще продължа пътя си! — каза малката жаба. Тя се стремеше все към по-хубавото.
Тя видя над себе си големите ясни звезди, видя и новата месечина, видя и слънцето, което се издигаше все по-високо и по-високо.
— Значи аз все пак се намирам в кладенец, само че по-голям. Трябва да се изкача още по-виско! Нещо ме тегли, непрестанно ме тегли към по-хубавото.
А когато настъпи пълнолуние, жабата си помисли за месечината: „Няма ли да спуснат тая кофа, за да скоча в нея и да се издигна още по-високо? Или може би слънцето е по-голяма кофа? Колко голямо и лъчезарно е то! Ние всички бихме могли да се поберем в него. Трябва да внимавам, за да не изпусна случая. О, колко е светло в главата ми! Скъпоценният камък едва ли ще свети тъй силно. Аз и без това нямам в главата си скъпоценен камък, пък и не бих искала да имам. Искам само да се издигна още по-високо — към повече блясък и радост,— да, това е вече съвсем друго нещо. Едновременно чувствувам и лекота, и страх — предстои ми да направя една трудна стъпка и ще я направя. И тъй, напред! Напред по пътя!"
И тя закрачи или — с други думи — започна да пълзи и скоро излезе на един голям път, край който живееха хора. Тук имаше и градини с цветя, и бостани със зеле. Жабата седна да си почине край един бостан.
— Колко много същества има на тоя свят, които никога не съм виждала! И колко голям и хубав е самият свят! Само че трябва да го разгледам отблизо, а не да седя на едно място. И жабата се промъкна вътре в бостана. — Колко е хубаво тук! Каква зеленина!
— Да, зная много добре това! — каза гъсеницата, която седеше на едно зелево листо. — Моят лист е най-големият тук. Той закрива от очите ми половината свят, но аз мога и без тая половина.
— Куд-куд-куд-кудяк! — чу се наблизо и след малко в бостана влязоха няколко кокошки. Кокошката, която вървеше най-напред, се случи далекогледа. Тя забеляза веднага гъсеницата върху къдравия лист и я клъвна. Гъсеницата падна на земята и започна да се гърчи и извива. Кокошката я погледна най-напред с едното око, сетне с другото — тя никак не можеше да разбере какво означават тия гърчения.
— Да, тя не се гърчи от добра воля! — реши тя най-сетне и дигна главата си, за да клъвне още веднъж гъсеницата. Но в тоя миг жабата се изплаши толкова много, че изскочи под самия нос на кокошката.
— Ах, тя имала и съюзници! Къш, гадино проклета! — рече кокошката и си обърна гърба. — Не заслужава да си отварям устата за такова зелено червейче. Може дори и на гърлото ми да загорчи!
Останалите кокошки бяха на същото мнение и всички излязоха от бостана.
— Слава богу, изплъзнах се! — каза гъсеницата. — Ето какво значи да не губиш присъствие на духа. Но сега ми остава най-трудното: да се кача отново на моето зелево листо.
Къде е то?
Тогава малката жаба се приближи до нея, за да й помогне. Тя се радваше, че с грозотата си бе пропъдила кокошките.
— Какво искате да кажете? — попита гъсеницата. — Аз сама се спасих от опасността. У-у-у.не мога да ви гледам? Оставете ме, моля ви се, на спокойствие! Гледай ти,значи аз не мога да бъда спокойна дори в собствената си къща! Да , ето зелето, ето и моя лист. Чакай само да се изкача горе.
— Да, по-нагоре! — каза малката жаба. — По-високо! И тя чувствува също като мен, само че сега не е разположена — изплашила се е малко. Всички ние се стремим да се издигнем нагоре! — и жабата дигна главата си съвсем високо.
Върху покрива на селската къщичка отсреща стоеше един щъркел. Той тракаше с клюна си, тракаше и щъркелицата.
„Колко високо живеят те! — помисли си жабата. — Да мога да се изкача там!" В къщичката живееха двама млади студенти. Единият беше поет, другият естественик.Единият възпяваше радостно всяко прекрасно нещо — така, както то се отразяваше в сърцето му, възпяваше го в къси, ясни и звучни стихове. Другият се стремеше да проникне в самата същина на нещата, гледаше на всяко същество като на аритметическа задача, пресмяташе, умножаваше, искаше да узнае всички предмети както от външната, така и от вътрешната им страна и говореше за тях само с разсъдъка си. Той беше надарен с ясен ум и говореше за всичко с голямо увлечение. И двамата бяха добри и весели младежи.
— Ето една чудесна земна жаба! Прекрасен екземпляр! — каза естественикът. — Трябва да я сложа в спирт!
— Че ти имаш вече две! — отвърна студентът. — Остави я да се радва на живота.
— Но виж я колко е грозна! — рече първият.
— Ех, да беше скрит в главата й скъпоценният камък, аз сам бих ти помогнал да й разпорим търбуха! — каза поетът.
— Скъпоценен камък ли? — повториестественикът. — Вижда се, че много разбираш от естествена история!
— А нима не е хубаво онова народно поверие, което разправя,че в главата на жабата — най-отвратителното животно — се крие често най-скъпоценният камък? Нима туй също не се случва и с хората? Какъв скъпоценен камък притежаваше например Езоп? Ами Сократ?
Жабата не можа да чуе по-нататъшния разговор, но и това, което чу, тя разбра само наполовина. Двамата приятели отминаха и тя се спаси от опасността да попадне в спирта.
„И те говореха за скъпоценния камък! — помисли си жабата. — Добре, че го няма! Той щеше да ми причини доста неприятности."
В тоя миг откъм покрива на селската къщичка се чу тракане. Старият щъркел държеше реч, а неговото семейство гледаше накриво двамата студенти, които се разхождаха из бостана.
— Човекът е най-горделивото същество! — разправяше щъркелът. — Чуйте ги само как са се разбъбрали! Те не могат дори да тракат, а пък се гордеят с езика си! Няма що да се каже, хубав е тоя език, който след еднодневно пътуване става вече неразбираем! А ние се разбираме във всички кътчета на земята — и в Далечния север,и в Египет. Да, светът би могъл да съществува и без хората. Във всеки случай ние не чувствуваме никаква нужда от тях. Нам са нужни само жабчета и дъждовни червеи!
„Ето, туй се казва реч! — помисли си малката жаба. — Колко величествен е той и колко високо стои! Досега аз никога не съм виждала на такава висота! Ах, как хубаво плува!" — извика тя, когато щъркелът размаха криле и полетя във въздуха.
А щъркелицата продължаваше да разказва на децата си за Египет, за Нил и за чудната тамошна тиня. За малката жаба тия разкази бяха съвсем нови и увлекателни.
— Трябва и аз да отида в Египет! — каза тя. — Да иска само щъркелът или някое от децата му да ме вземе със себе си! Все и аз ще им се отплатя с нещо. Да, аз ще попадна непременно в Египет, на мен винаги ми върви. Наистина тоя вечен стремеж напред,
насладата, която той ми доставя — всичко туй е много по-хубаво от всякакъв скъпоценен камък в главата ми!
Жабата не знаеше, че тъкмо тоя вечен стремежбеше скъпоценният камък, който светеше в нейната глава.
В същия миг щъркелът връхлетя върху нея. Той видя жабата в тревата и я сграбчи не особено нежно с клюна си. Клюнът се затвори, вятърът засвири в ушите на жабата — туй беше твърде неприятно, но затова пък тя хвърчеше нагоре, към Египет!… И при тая мисъл очите на жабата светнаха и от тях сякаш отхвръкна искра.
— Квак! Ах!
Жабата умря, тялото й стана на малки късчета. Но къде отиде искрата от очите й?
Слънчевият лъч я улови, слънчевият лъч отнесе скъпоценния камък от главата на жабата.Къде?
Не питай за това естественика — попитай по-добре поета. Той ще ти го разправи като приказка и в тая приказка ще вземат участие и гъсеницата, и щъркеловото семейство. Представи си: гъсеницата се преобръща в какавида и от нея изхвръква чудно хубава пеперуда! Щъркеловото семейство отлита през планини и морета в далечната Африка, а сетне се връща по най-късия път пак в същата страна, на същия покрив. Да, това звучи по-чти невероятно и все пак е истина. Можеш да попиташ дори естественика — и той ще ти каже същото. Пък и ти сам го знаеш, защото си го виждал със собствените си очи.
А скъпоценният камък от главата на жабата?
Търси го в слънцето! Погледни го, ако можеш!
Но блясъкът на слънцето е ослепителен. Ние още нямаме такива очи, които биха могли да видят всичката хубост на света, ала един ден ще ги имаме и туй ще бъде най-вълшебната приказка, защото в нея ще участвуваме и самите ние.

В

 дворчето на баба Мина
има хубава градина
с най-различни зеленчуци
за любимите й внуци.
Ред с домати, ред със чушки,
по-нататък чашки люшкат
ярко шарени лалета –
на дъгата с цветовете.
А съвсем до магданоза
грее и червена роза.

Нищо че неделя днес е
баба Мина им донесе,
докато е още рано
и водичка от герана –
да не клюмат гладни-жадни
като напече по пладне.

Тъмна кърпа си завърза
и към църквата забърза,
че църковната камбана
бие празнично и кани…
И цветя и зеленчуци
чуха призивните звуци,
но те с корени са всичките,
та не мърдат от лехичките.

Баба Мина щом прибра се,
чу във двора многогласен
шепот със молба към нея –
всички стръкчета копнеят
още в утрините ранни
звън да чуват на камбани.

– Ясно! – каза баба Мина
и веднага посади на
видно място до вратата
ново цвете – непознато.

Непознато, но когато,
след поливане богато,
то разцъфна в багра синя,
ахна цялата градина.
Не една и надалече,
сто камбанки има вече
тука в китната градина
на добрата баба Мина.

Някакво вълшебство стана
и църковната камбана
във неделя щом забие,
ясно чуваме и ние
заедно с цветята всичките,
зеленчуците, тревичките
как камбанките на двора
звънват – сякаш ни говорят…

На Коцето Еленков

Зад девет планини в десета имало една мечка-стръвница, която правела големи пакости на хората. Срещне ли вол или кон, изяжда го; срещне ли човек — и него ще подгони. Тежка мъка легнала в сърцата на хората. Не смеели от къщи навън да излязат, нито на нива да идат, нито на паша добитъка си да изкарат. Чудели се и се маели какво да правят, как да се отърват от лютия звяр, но нищо не могли да измислят. Нивите запустели, лозята обраснали с бурени, а добитъкът започнал да мре от глад из дворовете… Не щеш ли, по тия места се появило едно момче-другоземче и като видяло селяните с клюмнали глави и натъжени, попитало ги:

Имало едно време един рибар който си живеел честито в колиба на брега на морето.
Един ден, когато хвърлял въдицата, той помислил: „Какъв хубав ден! Морето е синьо, гладко като огледа¬ло и зеленината на приморските борове е омайна!
Докато се любувал на хубавия изглед, някакъв сладък мирис изпълнил въздуха. Той оставил въдицата си и поискал да разбере откъде иде това вълшебно благоухание. Тръгнал и лека-полека, както прави кучето, проследил дирята на мириса. Така забелязал някакъв великолепен воал, пре¬метнат на едно борово клонче.
— Какъв красив воал! — се провикнал той. — Ще го занеса у дома и ще го запазя грижливо.
Покатерил се на дървото, взел воала и едва слязъл на земята, почнал да го разглежда внимателно. Това бил най-чудният воал, който човешко същество някога е виждало, изтъкан от лунни и слънчеви лъчи, осеян с дребни блестящи звездици.
Рибарят тъкмо се канел да си тръгне, видял да се появява в сянката на един бор възхитителна девойка. Тя казала:
— Добри човече, този воал е мой. Това е воалът на небесните нимфи. Моля ти се, върни ми го!
Рибарят отвърнал, без да се обръща:
— Щом е така, този воал е много ценен. Аз ще бъда най-големият глупак, ако ти го върна. Освен това…
Още недовършил, той се обърнал да погледне тази, която говорела с такъв нежен глас. Девойката насреща му била небесна нимфа и едри сълзи се стичали от очите й.
— Моля ти се, дай ми го — повторила тя. — Иначе не ще мога да се върна при моите сестри.
Коравото сърце на рибаря се смекчило и той мигновено бил очарован от красотата на девойката.
— Ще ти го върна, но преди това трябва да останеш за малко на земята и да изиграеш за мене най-чудните небесни танци!
— О! Да, аз ще танцувам за тебе! Но трябва преди това да ми върнеш воала.
— Не! Защото ако ти го върна, ти ще отлетиш веднага и ще ми се надсмееш. Не съм толкова глупав!
— Какво говориш? Нима не знаеш, че небесните нимфи никога не си служат с лъжи? Казах, че ще танцувам за тебе, и така ще бъде. Но аз не мога нищо да сторя, преди да получа воала си.
Тогава рибарят се решил да върне вълшебния воал на нимфата. Тя веднага заиграла чуден танц. Краката й едва докосвали земята. Вълшебният воал се виел около нея, сякаш го носели невидими ръце. Дъжд от прекрасни цветя падал от небето.
Рибарят, който бил седнал на един дънер, та по-добре да се възхищава от танца, видял със съжаление, че тя се отдалечава бавно, издигайки се лека-полека към свещената планина, наречена Фуджиама. Той искал да я извика, но не можел. Някакво странно вцепенение обхващало ръцете и краката му и той седял прикован на мястото си със зяпнала уста.
Нимфата непрестанно танцувала и се издигала все повече и повече над леките мъгли, които се стелели по склоновете на Фуджиама, над белия сняг по върха й, през прозрачните облаци, които увенчавали планината.
Малко по малко, както нимфата изчезвала постепенно в синевата на небето, рибарят бил обзет от дълбоко смирение. И пълен със спокойствие, като след безгрижен сън той се упътил към брега и пак подхванал да лови риба…

От тази страна на острова, в подводна пещера, всякога пълна с омари, живееше великият Каи-але-але, цар на акулите. Рибарите много се бояха от Каи-але-але и неговите поданици — акули. Никой не се ос¬меляваше да се гмурне във водата на тази пещера и да лови в нея омари.
На този остров живееше едно момченце на име Пуня. Неговият баща беше разкъсан от акули. След като се случи това, нямаше вече кой да лови риба за Пуня и за майка му. И на закуска, и на обед, и на вечеря те ядяха само хляб. Беше им отсъдено за дълго време да забравят вкуса на рибата. Пуня често слушаше как майка му се вайка, че нямат към хляба ни риба, ни омари.
И момченцето веднъж реши да надхитри акулите.
Пуня отиде към пещерата и започна да ги наблюдава. Каи-але-але и десетте негови поданици, като усетиха човек на брега, веднага се събудиха. Ала Пуня се престори, че не забелязва това, и почна да си говори високо така, че акулите непременно да го чуят. Той каза :
— Това съм аз, Пуня. Дойдох да наловя омари за мама и за себе си. Както виждам, великият Каи-але-але спи. Значи аз мога да се
гмурна в пещерата и да взема по един омар във всяка ръка. И ние с мама ще има какво да ядем.
Така каза Пуня, като продължаваше да се преструва, че не забелязва раздвижването на акулите.
Тогава Каи-але-але заповяда тихо на своите поданици:
— Ще заплуваме бързо към мястото, където се гмурне този Пуня, и ще го излапаме!
Ала Пуня не беше от тези, които лесно попадат в зъбите на глупавите акули.
Момченцето беше донесло със себе си един голям камък и седнага след като дочу заповедта на царя, хвърли камъка. Камъкът не беше цопнал още във водата, когато всички акули се втурнаха към него, като оставиха входа на пещерата незащитен.
Тогава сам Пуня се гмурна. Той улови два големи омара и бързо изплува на повърхността. Като стъпи на брега, Пуня викна към акулите:
— Това говори Пуня! Аз се върнах цял и невредим. Сдобих се с два омара. Сега ще има какво да ядем. При мене беше акула Първа, при мене беше акула Пета, при мене беше акула Десета — точно тази, която има тънка опашка. Тя ме научи как да се сдобия с омари.
Като чу тези думи, царят на акулите Каи-але-але веднага запо¬вяда на своите поданици да се строят в една редица. Преброи ги. Всички бяха налице — точно десет. И само у една от тях, у десетата, опашката се оказа по-тънка, отколкото у другите.
— Значи това си ти, Тънка-Опашатке! — каза той гневно. — Ти си научила момченцето Пуня как може да се сдобие с омари! Затова ти трябва да умреш!
И по заповед на Каи-але-але тънкоопашатата акула беше незабавно наказана със смърт!
— Ех, вие! Дори едни други се изяждате! — извика момченцето и понесе омарите към къщи.
Сега Пуня и майка му имаха за някой и друг ден месо от омари. А когато то свърши, малкият хитрец отново отиде при пещерата.
Така продължи из ден в ден.
Пуня измамваше акулите, като към мястото, където предварително казваше, че възнамерява да се гмурне, запращаше камък. А след като акулите се втурнаха към камъка, сам Пуня се гмуркаше в свободната пещера и вземаше но два омара. И всеки път по една от акулите загиваше.
Най-сетне жив остана само царят Каи-але-але.
Тогава Пуня отиде в гората. Там той издялка две здрави колчета. След това приготви две дървета за запалване огън: аулитуту (което ще търка) и аунакиту (о което ще трие). По пътя Пуня взе и дървесен мъх, и съчки. Всичко това той сложи в торбичката си и се запъти към брега. Като стигна до пещерата, Пуня забеляза, че Каи-але-але бодърствува на пост. Момченцето заговори високо:
— Ако се гмурна сега и ако Каи-але-але започне да ме хапе и разкъсва със зъби, водата ще почервенее от моята кръв. Тогава мама ще се досети какво се е случило с мене и ще ме спаси. Ала ако Каи-але-але ме глътне цял, загубен съм! Непременно ще загина!
Каи-але-але, разбира се, чу това и си каза: „Не, няма да го бъде! Аз няма да те ям на части, хитро момченце! Ще те глътна наведнъж! И ти никога вече няма да се върнеш при майка си. Аз ще разтворя толкова широко устата си, че ти ще се пъхнеш в нея, без да усетиш. Този път няма да ми убегнеш!“
Пуня се гмурна ведно с торбичката си. Каи-але-але отвори, кол¬кото можа, устата си и глътна момценцето. Пуня веднага развърза своята торбичка и извади от нея двете колчета. Той ги изправи между челюстите на акулата така, че Каи-але-але не можеше вече да затвори устата си.
Пуня се провря в стомаха на акулата, извади от торбичката двете дървета и почна да ги трие едно о друго. Разгоря се буен огън и Пуня си прготви чорба на него. Огънят пареше вътрешностите на Каи-але-але и царят на акулите се носеше като обезумял по целия океан.
Най-сетне Каи-але-але се намери отново близо до острова. Тогава Пуня пак заговори гласно:
— Ако Каи-але-але сега ме занесе към скалистия нос, спасен съм! — каза той. — Ала ако ме замъкне към пясъчния бряг, където
расте трева, нищо не може да ме отърве, ще загина!
Каи-але-але чу това и си помисли: „Аз пък няма да отида към носа! Ще го понеса към пясъка, където расте трева!“ И с тези думи царят изплува на повърхността на онова място, което беше обрасло цялото в тръстика. Никога по-рано акулите не бяха плували тук и Каи-але-але така се замота в гъстите стебла, че не можеше да се върне вече назад в океана.
Сега Пуня се измъкна от устата на акулата. Като се добра до сушата, той извика колкото му глас държи:
—Хора! Ей, хора! Каи-але-але, великият Каи-але-але, царят на акулите, е решил да ни дойде на гости!
Като чуха за Каи-але-але, най-злия враг на хората, всички рибари дотичаха кой с копие, кой с нож и се нахвърлиха върху му. Така дойде краят на злия и опасен цар на акулите.
Рибарите се зарадваха още повече, като научиха, че са се избавили и от всички поданици на Каи-але-але, които заедно сьс своя цар пазеха подводната пещера.
Оттогава Пуня всеки ден можеше да се гмурка в пещерата и да си взема оттам колкото омари му трябват.

Случила се веднъж лоша година в едно рибарско село. От есента рибата престанала да влиза в мрежите, а през пролетта складовете се опразнили. За рибарите рибата е като хляба за селяните. Няма ли риба — цялото село гладува.
Събрали се всички рибари и започнали да се съвещават. Как да постъпят, що да сторят? Да излязат в морето — не било време, да останат у дома — още по-зле.
Мислили, мислили рибарите и решили да си опитат щастието.
— Може морето да се смили над нас и да изпрати нещо в мрежите ни А един рибар рекъл:
— Не зная приказка ли е това, или истина, но разправят, че старият Каарел бил някога приятел със самата господарка на морето. Ако туй е вярно, той ще знае как се примамва рибата.
— И аз си спомням такова нещо — казал друг рибар. — Бях още хлапе, когато дядо ми разказваше, че уж Каарел имал някакъв чуден предмет, който примамва по всяко време рибата. Я да отидем при стареца — може той да ни даде тоя предмет да си опитаме щастието.
Каарел живеел чак на края на селото. Някога той бил храбър и късметлия рибар. Но отдавна вече годините превили гръбнака му и старецът престанал не само да излиза в морето, но рядко прекрачвал и прага на колибата си. Когато рибарите похлопали на вратата му, Каарел излязъл при тях и рекъл:
— Зная, приятели, защо сте дошли при мене и ето какво ще ви кажа: добрият рибар не се надява на щастието, а на своето умение и на силата на ръцете си. Мъчна работа сте намислили. Вие излизате ненавреме в морето, а морето не обича това. Добре, вървете смело, аз ще ви помогна.
И старият Каарел свалил от шията си кърпата и я показал на рибарите:
— Виждате ли — тая кърпа има три възела. Първият възел ще ви донесе попътен вятър. Развържете го, като вдигнете платната. Вторият възел ще ви примами рибата. Развържете го, като хвърлите мрежите. Третият възел никак не развързвайте. Ако го развържете — чака ви беда. И още нещо ще ви кажа: бъдете доволни от това, което ще ви изпрати самото море. Колкото и риба да хванете, не хвърляйте втори път мрежите.
— Не бой се, Каарел — отвърнали рибарите. — Както каза ти, тъй ще направим. Даваме ти дума.
— Но внимавайте, думата на моряка е честна дума — рекъл старецът и дал кърпата на рибарите.
Цяла нощ рибарите насмолявали гемията и кърпели мрежите. Призори всичко било готово.
Рибарите скочили в гемията и отплавали от брега.
Скоро излезли от залива и опънали платната. Старшината извадил кърпата на стария Каарел и казал:
— Да развържем първия възел.
Развързали възела. И веднага задухал попътен вятър, надул платната и подкарал гемията напред.
Добре вървяла гемията. Без кормило извивала, като нож разсичала вълните. Отплавали рибарите далеч в открито море. И изведнъж вятърът утихнал, платната се свили, гемията спряла.
— Сигурно това е мястото, за което говореше старецът — казали рибарите. — Да поставим тук нашите мрежи.
Всички се заловили дружно за работа. Пуснали котва, разгънали мрежите и ги метнали в морето.
— Сега развързвай втория възел! — извикали рибарите.
Старшината измъкнал от пазвата си кърпата на стария Каарел и развързал възела. И тъкмо го развързал, в морето нещо запляскало, извили се кръгове по водата, тапите на мрежите потрепнали.
Рибарите почакали, докато всичко наоколо утихне, и започнали внимателно да събират мрежите. А мрежите никога не били тъй тежки. Рибарите ги дърпали с всичка сила. Най-сетне краищата им се показали над водата. Мрежите просто гъмжели от риба. Сребристите люспи блестели на слънцето и заслепявали очите.
— Раз, два! — изкомандувал старшината.
Рибарите изтеглили мрежите и рибата се посипала в гемията.
— Добър лов! — казал един рибар. — Да благодарим на стареца Каарел.
— Че е така, така е! — отвърнал друг рибар. — Но на нас ни трябват три такива ловитби, за да бъдем всички сити, докато настъпи времето за риболова. Да хвърлим ли, приятели, още веднъж мрежите?
— Що думаш! — рекъл най-младият рибар. — Спомни си какво ни каза Каарел: бъдете доволни от това, което ще ви изпрати самото море.
— Е, старите и младите се задоволяват с малко — засмял се старшината. — Срам ще бъде за нас, ако се върнем с гемия, която не е пълна догоре.
И рибарите отново метнали мрежите.
Но тоя път нямали късмет. Ловците измъкнали мрежите празни. Дори най-дребна рибка не хванали.
Рибарите се натъжили, а старшината казал:
— Туй е, защото не развързахме третия възел на кърпата на стария Каарел. Сами виждате, че неговата кърпа не е обикновена. Всеки възел носи щастие. Останал е още един, да развържем и него. Тогава вече нашата гемия ще се напълни догоре.
— Ох, старшина — рекъл най-старият рибар. — Нали Каарел поръча да не пипаме тоя възел.
Е, и ти си старец — отвърнал старшината, — а старците си имат поговорка: до три пъти не изпитвай съдбата. Но има и друга поговорка: глупците бягат от щастието.
— И туй е вярно — казали рибарите. — Да става, каквото ще! Развързвай, старшина, възела!
А предводителят отдавна вече бил приготвил кърпата. Дръпнал възела и го развързал. И тогава морето зашумяло, надигнали се вълни зад гемията, а тапите на мрежите започнали да подскачат.
— Ето я рибата! — рекъл предводителят. — Не ви ли казах истината.
Зарадвали се рибарите и едва дочакали да измъкнат мрежите. И пак както първия път мрежите им се сторили много тежки. Но риба¬рите са здрави хора. Дружно задърпали те въжетата — и що да видят. В мрежите се мятала една единствена риба. Тя била необикновено голяма щука, а опашката й — тъпа, сякаш прерязана с брадва.
— Брей, какво чудовище! — учудили се рибарите и хвърлили ядосано щуката в гемията.
В това време слънцето вече започнало да се спуска над водата. И вълните утихнали при залеза.
И изведнъж някакви гласове се разнесли по притихналото море. Рибарите наскачали и се огледали наоколо.
„Кого ли още нуждата е тласнала по никое време в морето?" — помислили си рибарите.
Но никъде не се виждала нито една лодка.
— Сигурно някоя чайка е изпискала — казал предводителят.
В тоя миг звучно и проточено засвирил рог, сякаш пастир в село събирал стадото си. После някакъв женски глас попитал:
— Всички ли са у дома?
А един звънлив момински глас отвърнал:
— Всички са у дома. Само козелът без опашка го няма! — И пак засвирил рогът — още по-силно и по-проточено.
Изведнъж щуката се замитала из гемията, разтворила широко зъбатата си уста и с всичка сила започнала да изтласква другите риби. Но старшината я блъснал с ботуша си, а ма другарите си високо извикал:
— Дигайте котвата! Тая риба нещо не ми харесва. Да се махаме по-скоро оттук.
Рибарите дигнали котвата и обърнали гемията към родния бряг.
Но какво е това чудо. Колкото и да натискали греблата — лодката не се помръдвала от мястото си. Сякаш морето било застинало като пихтия, сякаш дъното на гемията било сраснало с водата Рибарите дигали греблата, но гемията стояла като закована.
Цяла нощ се мъчили рибарите. Те ту оставяли отчаяни греблата, ту отново почвали да гребат, но нищо не помагало. Изглеждало, че никаква сила не можела да помръдне гемията.
А на разсъмване, едва зааленяло небето на изток, пак се чули странните гласове.
— Всички ли се събудиха, всички ли се събраха?
— Всички се събудиха, всички се събраха, само козелът без опашка го няма никакъв.
И пак засвирил рогът и лекичко задрънкали звънчета. А рибата изведнъж се размърдала в гемията. И отново от дъното се замятала и изпълзяла чудната щука, разтворила зъбатата си уста и запляскала с хриле.
— Какво е това неспокойно чудовище! — промърморил старшината и неочаквано си помислил. „Дали тая риба не е виновна за всичко? Дали там нея не чакат?"
И старшината скочил от пейката, сграбчил щуката и я хвърлил във водата.
И веднага далече някъде, може би от дъното на морето, някой заплескал с ръце и весело извикал:
— Гледайте, гледайте, козелът без опашка плува към къщи! Ех, как бърза, дори мехури пуска!
Рибарите не чули нищо повече. Задухал такъв страшен вятър, тъй силно забучали вълните, че рибарите не можели да се разберат помежду си.
Гемията се откъснала от мястото си и се понесла по вълните.
Цял ден се въртели рибарите из развилнялото се море. Гемията ту излитала високо нагоре, като че искала да се дигне към облаците, ту пропадала дълбоко-дълбоко надолу, едва ли не до самото морско дъно. Такава буря и старците не били запомнили през живота си. Привечер гемията стигнала до един скалист остров. Рибарите скочили на брега и с мъка се изтеглили на сушата.
— Какъв ли е тоя остров? — питали се те един друг, — Къде ни отнесе бурята?
Тогава иззад една скала се показало едно дребно старче. Гърбът му бил превит като обръч, а бялата му брада стигала чак до земята.
— Това е остров Хиу-маа — казал старецът. — Не е чудно, че не го знаете. Тук рядко идва човек по добра воля.
Старецът завел рибарите в една дървена колиба, сгрял ги, нахранил ги, а после рекъл:
— Кои сте вие и откъде сте? И защо тъй рано сте излезли на риболов?
— Какво да правим. Опразниха се складовете ни, настана глад в цялото село — отвърнали рибарите и разказали на стареца всичко, каквото се случило с тях. Само едно нещо премълчали — как развързали третия, забранения възел от кърпата на стария Каарел.
Старецът ги изслушал и казал:
— Познавах някога вашия Каарел. Той е храбър и мъдър рибар.
За него морето е като роден дом. Знаете ли накъде той е отправил вашата гемия? Право към пасбището на господарката на морето. Там пасе тя свеята риба. Но рибата й е умна и хитра — никога не влиза в мрежата. Във вашите мрежи са попаднали рибни ята, които идат отдалеч, за да се хранят заедно със стадата на морската владетелка. А как се е вмъкнала щуката без опашка в мрежите ви — никак не разбирам. Да не сте я примамили с нещо?
Разбрали рибарите от каква беда искал да ги предпази Каарел, но не казали нищо на стареца. Тежко било на сърцето им. Бурята в морето не стихвала, вятърът виел в комина и едри пръски обливали прозорчето. Лошото време навярно щяло да трае повече от един ден.
Старецът настанил рибарите в ъгъла на колибата върху старите мрежи и те заспали дълбок сън.
На разсъмване той ги събудил. Бурята все още ревяла зад прозореца и вълните се разбивали о камъните. Рибарите съвсем оклюмали глави.
— Какво да правим? — попитали те стареца. — Тъй ние никога не ще се измъкнем оттук. А у дома ни чакат гладни деца.
— Нищо — отвърнал старецът. — Може и да се измъкнете. Я ми дайте кърпата на стария Каарел.
Старшината извадил по неволя кърпата и я дал на стареца. Погледнал старецът кърпата и поклатил глава.
— Виждал съм я някога. Само че, доколкото си спомням, на нея
имаше три възела. Двата възела, както казвате, сте развьрзали, а къде е третият възел?
Нямало що да правят рибарите. Всичко разказали, както си било. Намръщил се старецът.
— Лоши моряци сте вие! — рекъл той. — Не послушахте стария Каарел, а и мене искахте да излъжете.
Засрамили се рибарите и навели глави.
— Е — казал старецът, — виждам, че и без туй сте наказани. Заради стария Каарел, заради вашите гладни деца ще ви помогна.
И старецът взел кърпата, вързал на нея възел и рекъл:
— Внимавайте занапред думата ви да бъде винаги твърда като тоя възел.
И едва затегнал възела — вятърът зад прозореца изведнъж утихнал и вълните в морето улегнали. Като че не е имало никаква буря.
Рибарите поблагодарили на стареца и тръгнали към гемията си.
Старецът ги изпратил чак до брега и когато те дигнали платната, махнал с ръка като за сбогуване. И тутакси лек вятър надул платната и гемията се понесла по тихото море.
Още същия ден рибарите пристигнали в селото си.
С радост ги посрещнали приятелите и близките.
А уловената риба им стигнала чак докато станало време за риболов.
Всичко е хубаво, което хубаво свършва. Но рибарите не забравили получения урок. Оттогава думата на моряка е твърда като морските възли, които той връзва на въжетата.
Пък и вие по-често си спомняйте тази приказка, защото не само моряците трябва да бъдат верни на своята дума!

М
акар че Гарванът правел много бели на помощниците на Великия маг, той бил такава умна птица, че го изпратили на земята с магически сили, за да помага на хората да се справят с трудностите си. Понякога той успявал да свърши работата много добре, но често и не успявал. Навярно защото едновременно бил много мъдър и много глупав, много схватлив и много тъп, а най-често се проявявал като глупак тъкмо когато искал да покаже колко е умен. Било като гарван, било като маскиран човек, той се появява в много приказки, където се вижда каква чудновата стара птица бил всъщност Гарванът-магьосник.
Когато индианец от Северозападния бряг каже „черен като гарван", това означава „много, много черен". Индианците от племето бела кула разказват тази легенда: защо Гарванът е черен като най-черната нощ.
Гарванът бил много суетна птица. Преди да го изпрати на земята, Великият маг заръчал на помощниците си да го направят най-живописната от всички птици. Те здраво се потрудили, за да изпълнят заповедта на своя господар, но задачата се оказала много мъчна. След много луни тежък труд решили, че са свършили добра работа. Гарванът бил така красиво оцветен, че дори синята птица и кардиналът били невзрачни пред него. Но когато Гарванът видял отражението си в небесния вир, останал недоволен. Отначало поискал да му сменят цветовете на крилата Когато това било изпълнено, решил, че перата на опашката му трябва да получат друт отенък.
Помощниците търпеливо правели всички промени. Гарванът обаче все не бил доволен. Помощниците споделили с Великия маг своите неволи и той отишъл до голямата работилница да види тяхната работа. Гарванът приличал на небесната дъга, но пред Великият маг заявил, че според него са необходими още много поправки, преди да слезе долу при хората. Великият маг слушал спокойно, докато голямата птица му разказвала какви поправки би искала.
— Такава суетна и недоволна птица заслужава само още една поправка — казал той.
Накратко обяснил на помощниците си какво да направят. Тогава те започнали да хвърлят сажди и пепел по Гарвана, докато станал черен като нощта. Черен бил и когато го изпратили долу при хората, и досега все е черен.

Някога в Болоня построили дворец от сладолед точно на Големия площад и децата идвали отдалече да си поближат.
Покривът бил от разбит каймак, пушекът от комините от захарен памук, комините от захаросани плодове. Всичко останало било от сладолед: врати от сладолед, стени от сла­долед, мебели от сладолед.
Едно детенце се хванало за една маса и взело да ближе краката й един по един, докато масата се стоварила върху него с всички чинии, а чиниите били от шоколадов сладолед, най-хубавия.
Общинският пазач забелязал по едно време, че един прозорец се разтапя Стъклата били от ягодов сладолед и се превръщали в розови ручейчета.
— Бързо — извикал пазачът, — още по-бързо!
И всички се нахвърлили да ближат колкото можело по-бързо, за да не отиде на вятъра нито капчица от този шедьовър.
— Кресло! — молела една бабичка, която не успяла да си пробие път в тълпата. — Кресло за една бедна старица. – Кой ще ми го донесе? С облегалки за ръцете, ако е възможно.
Един благороден пожарникар изтичал да донесе кресло от сладолед с крем и шанфъстък и бедната старица, грейнала от щастие, започнала да го ближе тъкмо от облегалките за ръце.
Велик ден бил този и по заповед на лекарите никого не го заболял коремът.
И сега още, когато децата искат голям сладолед, родителите въздишат:
— Да, разбира се, на тебе няма да ти стигне и цял дво­рец като онзи в Болоня. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2628″]