Чуй всички приказки

К
огато светът бил млад, хората от племето хайда не познавали изкуството на резбата. Тогава при тях дошъл един странен човек. Бил ограден с ярка светлина. Носел риза, направена от вълната на планински кози и изпъстрена с чудновати рисунки. Накитът на главата му бил изрязан от дърво и боядисан с разноцветни бои. Тялото му било покрито с татуирани знаци и рисунки. Това, което най-много удивило хората от племето, след като се начудили на ярката светлина, били ноктите му. На всеки нокът имало по едно човешко лице и всяко лице било различно, а също и изражението и самата рисунка. Когато този човек, който по-късно нарекли Майстор-резбар, пристигнал при вожда на селото, той се обърнал така към хората:
— През тази нощ ще се случи нещо удивително. Не мислете за него. Като падне тъмнината, заспете. И най-важното, не поглеждайте навън и не излизайте от къщите си, докато не изгрее слънцето.
Хората усетили, че непознатият има голяма духовна сила и му се подчинили. Същата нощ те дочули удари на брадви и падане на дървета, но останали под завивките, както им било казано. Слънцето се издигало високо, когато излезли от къщите си. Тогава видели, че ъгловите колове на голямата общинска къща били украсени с резба, а кедровата греда на гърба на къщата била изрисувана с фигури на хора и животни. Когато излезли на слънце, останали безкрайно изненадани, като съгледали три стълба, целите покрити с резба и рисунки и закрепени на предната фасада на къщата. Имало един по средата и по още един от двата края. Предната стена била покрита с резба и рисунки. Непознати фигури на хора, животни, птици и риби наблюдавали от стената хората на племето хойда. Селяните недоумявали и се страхували, защото никога преди не били виждали такива неща. Майстор-резбарят казал на хората добре да разгледат всички, което е направил, и тогава да се опитат да го повторят. Те се замислили и захванали хубаво да гледат приказните рисунки. Неколцина мъже направили почти същите. Майстор-резбарят останал доволен от техните усилия и от време на време се връщал да ги учи още на своето майсторство. Всеки ден той показвал на най-добрите работници по една от рисунките по ноктите си, обяснявал им какво означава и как са я прерисуват.
Така хората от племето хайда научили изкуството на резбарския занаят и тайните, които трябвало да разкажат на говорещите стълбове, които започнали да изработват. Днес още може да се види по някой удивителен тотемен стълб, който разказва за Майстор-резбаря и за неговия занаят.

В старо време, когато желанията още се сбъдвали, живял един цар, който имал няколко дъщери и всички до една били хубави. Но най-малката била толкова хубава, че дори слънцето, видяло толкова хубост по света, се удивявало, колчем озаряло лицето й.
Близко до царския дворец се разстилала голяма тъмна гора и в гората, под една стара липа, имало кладенец. Когато денят бил много горещ, царкинята отивала в гората и сядала на зида на хладния кладенец. Ако пък я обхванела досада, вземала една златна топка, хвърляла я във въздуха и пак я улавяла, и тази топка била най-любимата й играчка.
Не щеш ли, веднъж златната топка не паднала в протегнатите нагоре ръчици на царкинята, ами тупнала на земята, отскочила и паднала право във водата. Царкинята я проследила с очи, но топката изчезвала, а кладенецът бил толкова дълбок, че не се виждало дъното му. Тя заплакала и плачела все по-силно и по-силно и не можела да се успокои.
Но както плачела, някой й викнал:
– Какво ти е, царска дъще? Ридаеш така, че ще покъртиш и камък.
Тя погледнала наоколо да види откъде иде гласът и зърнала един жабок, подал дебелата си грозна глава над водата.
– А, ти ли си, стари мокрьо? – рекла тя. – Плача за златната си топка, дето ми падна в кладенеца.
– Хайде, не плачи! – отвърнал жабокът. – Аз бих ти помогнал, но какво ще ми дадеш, ако ти донеса играчката?
– Каквото искаш, драги жабоко – – викнала тя. – Роклята, бисерите, скъпоценните камъни, дори златната корона, която е на главата ми. Жабокът рекъл:
– Не ми трябват роклята, бисерите, скъпоценните камъни и златната корона. Но ако склониш да ме обикнеш, ако ме приемеш за другар в твоите игри, ако ми разрешиш да сядам на масата до тебе, да ям от твоята златна чинийка, да пия от твоята чашка, да спя в твоето креватче, ако ми обещаваш всичко това, аз ще сляза в кладенеца и ще ти донеса златната топка.
– О, да – – рекла тя, – – обещавам ти всичко, каквото искаш, стига само да ми донесеш топката.
Но си помислила: "Виж го какво дърдори глупавият жабок! Неговото място е във водата, при другите жаби, и работата му е да кряка, а не да бъде другар на човек."
Като чул обещанието, жабокът гмурнал глава във водата, спуснал се надолу и след малко отново изплавал горе – носел топката в устата си и я сложил на тревата.
Царкинята много се зарадвала, като видяла пак хубавата си топка, дигнала я и се завтекла назад към двореца.
– Чакай, чакай – викнал жабокът, – вземи ме със себе си, аз не мога да тичам като тебе!
Но напусто квакал подире й, колкото му глас държал. Тя не го слушала, прибрала се бързо-бързо у дома си, забравила скоро клетия жабок и той трябвало отново да слезе в кладенеца.
На другия ден, като седнала с царя и всички придворни на трапезата и почнала да яде от златната си чинийка – пляс-плюс, пляс-плюс, – някой зашляпал по мраморната стълба, стигнал горе, похлопал на вратата и викнал:
– Най-малка царска дъще, отвори ми!
Изтичала тя да види кой е вън, но като отворила, видяла жабока. Затворила бързо вратата и се върнала на трапезата, но цялата треперела от страх.
Видял царят, че е разтревожена, и я попитал:
– Защо толкова се изплаши, чедо? Да не е дошъл някой великан да те грабне?
– Не – – отвърнала тя, – – не е великан, а мръсен жабок.
– Какво иска този жабок от тебе?
– Ох, мили татко, като бях вчера в гората и играех край кладенеца, златната ми топка падна във водата. Разплаках се и плачех, без да мога да спра, и тогава този жабок я извади от кладенеца и ми я донесе. Но тъй като много настояваше, обещах му да го взема за другар в игрите си, без да помисля, че може да живее вън от водата. Стои сега отвън и иска да влезе при мене.
Похлопало се втори път и се чуло:
– Хайде, малка царска дъще, отвори, пусни ме в къщи! Та забрави ли, че вчера твойта топка аз намерих и че ти ми дума даде там, до кладенеца хладен? Хайде, малка царска дъще, отвори, пусни ме в къщи!
Тогава царят рекъл:
– Каквото си обещала, трябва да го изпълниш. Иди и отвори на жабока!
Отишла царкинята и отворила вратата. Жабокът с един скок влязъл, тръгнал по петите й и спрял до нейния стол. Почакал малко, и викнал:
– Дигни ме да седна до тебе!
Тя се двоумяла, но накрая царят й заповядал да изпълни желанието на жабока.
Като се намерил на стола, жабокът поискал да се качи на масата и пак й рекъл:
– Бутни златната си чинийка към мене, та да ядем заедно!
Направила тя и това, но се виждало, че го прави без желание. Усладила се гозбата на жабока и той си хапнал добре, а царкинята едва преглъщала. Накрая жабокът рекъл:
– Ядох до насита и се уморих. Занеси ме сега в стаята си. Оправи коприненото креватче, та да си легнем.
Разплакала се царкинята, защото я било страх от студения жабок. Тя не смеела да го докосне, а той искал да спи в нейното хубаво чисто легло. Но царят се разгневил и рекъл:
– Не бива да презираш онзи, който ти е помогнал в беда.
Нямало що, уловила го тя с два пръста, занесла го в стаята си и го оставила в един ъгъл. Но щом се мушнала в леглото, той допълзял и рекъл:
– Уморен съм и искам да спя удобно като тебе. Ако не ме дигнеш, ще те обадя на баща ти.
Тогава тя ужасно се разсърдила, хванала го и с всички сили го запратила в стената.
Най-сетне ще ме оставиш на мира, отвратителен жабоко!
Но като паднал на пода, жабокът се превърнал в царски син с хубави и весели очи.
Сега по волята на нейния баща той й станал мил другар и съпруг. Разказал й, че бил омагьосан от зла вещица и само тя, най-малката царска дъщеря, могла да го избави от кладенеца. Скоро си легнали, понеже на другия ден щели да заминат заедно за неговото царство.
На заранта, щом слънцето се събудило, пред двореца спряла каляска, в която били впрегнати осем бели коня с бели пера от камилска птица на главата и със златни синджири отстрани; а отзад на каляската стоял прав прислужникът на младия цар, верният Хайнрих.
Когато господарят му бил превърнат в жабок, такава голяма мъка обзела верния Хайнрих, че той накарал да стегнат с три железни обръча сърцето му, за да не се пръсне от скръб и жалост. Сега каляската трябвало да заведе младия цар в царството му.
Верният Хайнрих помогнал на двамата да се качат, изправил се отзад на каляската и сърцето му преливало от радост, че господарят вече е избавен от магията.
Като изминали малко от пътя, царският син чул силен пукот отзад, като че се строшило нещо. Обърнал се и викнал:
– Изпуска, Хайнрих, нещо става, каляската ти не е здрава.
А верният Хайнрих отвърнал:
– Не, падна обръч от сърцето, от моето сърце, което усещаше се много зле
и чезнеше от жал, докле вий в оня кладенец дълбок живеехте като жабок.
Изпукало втори и трети път и царският син все мислел, че става нещо с каляската, а то били железните обръчи, които се пукали и падали от сърцето на верния Хайнрих поради радостта, че господарят му се избавил от магията и бил честит.

Едно черно птиче с жълтеникава човка и жълти крачета, не много голямо, но не и малко, кацна на старата круша.
Старата круша беше на сто и една година. Плодовете й бяха обрани през лятото. Само една жълта круша беше останала, затулена в шумата й като кадънка.
Черното птиче заскача пъргаво от клон на клон, обърна се на една страна, после на друга, разперило опашчица като метличка. Златно огънче трепна в очите му — беше от есенното слънце. Птичето радостно изчурулика:
—  Тю-тюк, чи-чи-чири, чик-чик, трулюлю-люк, чи чи-чи!…
То видя жълтата крушка на старото дърво — може би оттам идеше и радостта му.
С жълтеникавата си човка птичето клъвна  сладкия плод, захапа късче от крушката. Една свежа капка се свлече по перушината на гушата му. То леко се отръска, наведе се и политна към близката габърова горица. В края на гората на мъхесто камъче, което едва се подаваше от тревата, черното птиче постави късчето от зрялата крушка.
— Тю-тюк, чи-чири, чик, чи-чи… — отново изчурулика то весело, раздроби с човката си сладкото парченце, заобръща се насам-нататък с разперената си опашчица като метличка и почна бързо и лакомо да гълта.
Боеше се може би някой да не му отмъкне храницата.
Една кафява лъскава семка от крушката изхвръкна под човката му. Търкулна се по камъчето и потъна в малка копка в меката земя, където бе стъпвало голямо горско животно. Стъпката беше дълбока и когато валеше дъжд, на дъното й се утаяваше вода.
Птичето не забеляза семката или не искаше да знае за нея. То напълни гушката си, изтри с крилце човката си, отръска отново перушината си и изчурулика, вече по-кратко:
— Тю-тюк, чи-чири-чик…
Стрелна се като захвърлена бучка пръст, издигна се високо, високо зад габъровата гора.
Кафявата лъскава семка остана на дъното във влажната стъпка. Над гората надвечер започна да вали тих дъжд. Мътно ручейче, потекло край корените на дръвчетата, свлече мека земя, окапали шумки.
Стъпката нагизна от водата, изравни се с пръст, затрупа се с шума и малката семка потъна вдън земя, притихна, спотаи се.
Дълга, дълга зима беше покрила със снежна покривка габъровата горица.
Една измършавяла катеричка се свлече по стъблото на високо дръвче до стъпката, където кафявата лъскава семчица се спотайваше под меката шума.
Беше й студено, не обичаше зимата. Но лешниците, орехите, жълъдите в хралупата й, които бе събирала през есента, се бяха свършили. Катеричката беше гладна. И тя слезе на земята, помириса снега, запъпри с крачета. Светлият сняг я ослепяваше. Пръснаха се по гърдите й ледени иглици, бял снежен прашец се полепи по муцунката й. Тя потрепера, сви горната си устна, два предни зъба като теслички се лъснаха — по-лъскави от безценни камъчета. Но семката тя не намери.
Под бялата снежна покривка на топло в меката земя семката остана в копката цяла-пеленичка до края на зимата.
Гладната катеричка се покатери пъргаво по стъблото па габъра, преметна се по клоните, запрехвърля се от дърво на дърво по-дълбоко в гората. Дългата й мъхната опашка събаряше снега от клонките.
Една ледена шушулка, голяма колкото дръжка на камшиче, тупна върху гръбчетата на две зайчета, сгушени под снежен храст едно до друго. Те се топлеха и си приказваха за било и не било, свиваха муцунките си, надлъгваха се. Изплашени от шушулката, скочиха като попарени. Първото зайче побягна на изток към горната гора, другото на запад към долната гора. Една шарена сврака-присмехулка врътна опашка и изкрещя подире им:
— Бягайте, бягайте, хей! Белите великани събарят гората Триста вълци точат зъбите си на мермер камък за кожите ви!…
През планината от юг духаше добрият стар вятър. От очистеното небе през светналите клонки в горичката навлизаше пролетно слънце. Снегът се затопли, потекоха на разни страни мътни поточета. Гората почна да шуми, да шушнат в нея сто млади и добри ветрове.
Ден след ден напъпилата гора се разлисти, спуснаха се от леските реси като котешки лапички. Разпукпаха се цветове, поникнаха нови треви, бурени. Пойните птичета напълниха-гората. Зажужукаха диви пчели с мъх по крачетата, по коремчетата. Запълзяха бръмбари, запрелитаха мушици, пеперуди. Ниско в дола, над рекичката, полетяха водни кончета с крилца от тънка коприна. ..
От гората закука кукувица.
Три бабички, тръгнали за млада коприва, се спряха на припек покрай гората — да слушат. Заброиха на пръсти: колко години ще живеят? Броиха, броиха… до три — сбъркаха! Бяха забравили да броят…
Беше дошъл април и в Зелената планина, и в Синята планина. В габъровата горица гугукаха Гълъби… И един ден там, дето кафявата лъскава семка се беше търкулнала в стъпката на голямото горско животно, от меката пръст под гнилите шумки изскокна на бял свят млада фиданка. Поникна тя в затоплената плажна земя от кафявата лъскава семка, далеч от майка си — от старата круша — хубава, стройна, жилава…
Така черното птиче с жълтеникавата човка и жълтите крачета пося, без да иска, покрай дръвчетата наоколо да разберат какво става, тя се източи, порасна като момиченце, със зеленикаво гладко стъбло, с разперени клонки, окичени с кръгли листенца.
Тъй хубаво почна животът на младата круша в края на габъровата гора — в ранната пролет! И добрият стар вятър запърпа в младата й коронка от сутрин до вечер, а стоте млади ветрове засвириха в клоните й със сто медени сребърни свирки…
Какво се случи по-нататък с младата круша? Това ще научите в следващата приказка.
*
Пак беше дошъл април в края на габъровата гора, където черното птиче с жълтеникава човка и жълти крачета изяде късчето от сладката круша. Вие помните, нали, какво стана с кафявата семка в стъпката на голямото горско животно? От нея беше изникнала млада фиданка. Колко пролети, лета, есени, зими бяха минали оттогава — знае ли някой? Много: една, две… повече!
Дръвчето беше пораснало — стройно, хубаво, с много, много лъскави клонки, с разперена коронка. В нея добрият стар вятър пъпреше от сутрин до вечер, а стоте млади ветрове през нощта беше тихо. Спеше цялата планина. Звездите светеха на небето. Само ниско в дола пееше планинската рекичка, шумеше по праговете, слизаше, слизаше — бързаше да стигне равнината. Тя отиваше да напои житните блокове на стопанството, люцерните, ябълковите градини, лозята, доматите, бостаните.
Спеше в голямата пещера и добрият стар вятър. Но кукувицата закука на ранина от клона на старата бука — събуди планината.
Скочи добрият стар вятър, протегна се от единия край на гората да другия, въздъхна. Заслиза от планината през папратите, смрадликата и зеленият здравец към габъровата гора, в края на която растеше младата круша. От небето светеше златното слънце. Два бели гълъба се връщаха от село, отлитаха към гората.
Затоплиха се клонките на крушата, разпукнаха се китчиците с цветните пъпки. Цъфна младата круша, покри се с бял цвят от горе до долу, заприлича на облаче. Тогава крушата разбра, че е хубава. Огледа се наоколо — към горичката. Никъде не видя дръвче с толкова хубава бяла премяна. И от голяма радост изведнъж й се дощя да проговори… това нямаше нищо лошо. Всички дървета, билки, цветя, птички, калинки, пчелици, мравки, от край свят се бяха учили да говорят. Всяка на своя език. Дали те се разбираха помежду си, не мога да ви кажа. Но добрият стар вятър разбираше езика им. Спираше се до тях, слушаше ги какво приказват, какво искат, от какво се страхуват. Понякога им шепнеше хубави думички, а друг път ги мъмреше и съветваше. Всички го познаваха, обичаха го, но се страхуваха от него. Бояха се от гнева му — когато е сърдит, когато се разлудува из планината.
И тъй младата круша поиска да проговори и проговори.
Вятърът се заслуша в нея, пошепна й нещо, помилва я — разбра я.
Какво му каза крушата?
Аз седях на камъка в края на горичката, гледах цъфналата млада круша, цялата в бяло като бяло момиченце — с бяла блузка, с бяла поличка, с бяла шапчица, с ръкавички, стъкмена, накичена като за голям празник. Радвах й се. Тогава вятърът ми пришепна на ухото какво му приказваше крушата:
Тя иска да порасте още, висока, висока. Да разпери клонките си над габъровата горичка. Всички да я видят колко е хубава и най-много — слънцето. Не иска да е малка… След туй й се ще да се накичи още повече: китчица до китчица от бели цветчета, такива, каквито ги няма нийде другаде по света. И да светят денем и нощем като звезди. По-бел! по-светли, по-едри от звездите. Всички да й се радват, да й се чудят, да я обичат — да няма по-хубава от нея в гората, по планината, по цялата горна и долна земя, от изток до запад, от север до юг…
И добрият стар вятър поиска да се изпълни желанието на крушата. Издигна се той над гората на лакът, на два — на сто лакти. Завъртя се насам-натам. Нашироко се разшета от единия край на планината до другия. От Зелената планина до Синята планина. Докато се разбере какво става, от планината се спуснаха сиви мъгли и черни облаци. Понесе се хладен полъх над гората. Листата зашушнаха. Птичките се умълчаха. А калинки! се скриха под зелените шумки. Двата бели гълъба се спотаиха под стряхата на крайната къща в селото под планината. Тогава започна да вали. Валя ден и нощ, огизна габъровата гора. Намокриха се крилцата на птичките. Намокриха се и калинките. Само мравките останаха сухи — те се бяха скрили в мравчените си къщички, в купчинките пръст до гората.
А какво стана с крушката?
Сведоха се клоните й от дъжда, свиха се цветчетата, увиснаха надолу. Изплашена заплака тя с едри сълзи. Закапаха от клонките, от цветните китчици сълза след сълза: една, две… хиляда.
— Сега какво ще стане с мене? — завайка се рушата. — Отиде ми бялата премяна. Съвсем се измокрих. — А сълзите се стичаха като ручейчета по лъскавата кора на стъблото й. Достигаха до коренчетата. Попиваха, попиваха.
— Удавих се. Нищо не остана от мене, от хубостта ми — плачеше с голяма скръб младата круша.
Едно синьо синигерче с жълта гушка и черна опашчица се криеше в клоните и. Съжали я. Попита я:
— Чур-цюр-псиит-чиип! Какво-ти-е, какво-ти-е?
Умирам, умирам, синигерче! Защо съм на тоя свят без премяна, без хубост!… Ох, по-добре да умра, да се затрия от лоши свят…
Но добрият стар вятър беше наблизо. Той се разхождаше из гората, газеше из мокрите бурени, по нагизналите мъхове. Чу той плача на крушката. Усмихна се. Проговори на себе си:
— Нали е младо-глупаво… бои се и от сянката си!
Изтегна се добрият стар вятър, дълъг, предълъг — от единия край на планината до другия, от Зелената планина до Синята планина. Задуха. Подгони облаците. Измете ги чак зад Зелената планина и зад Синята планина. Небето се очисти — синьо, високо, дълбоко. По-синьо, по-дълбоко от езеро. А слънцето огря планината, габъровата гора, младата круша. Стана топло. В гората зачуруликаха птички. Двата бели гълъба полетяха високо, високо. Калинките и мравките изпълзяха пак на белия свят.
— Колко е хубаво! — засмя се младата круша през сълзите, които още капеха от клонките и. — Светло, топло.
И тя разтвори китчиците си. Белите едри цветчета засветиха с листенцата си — по светли, по-едри от зяездите, както бе поискала крушката. Издигна се бялата й корона над горичката. Погледна нагоре, погледна надолу. Погледна към слънцето. Беше пораснала още — с една педя, с две педи.
— Какво стана сега? — зарадва се младата круша. — И по-голяма съм, и по-хубава! От единия край на планината до другия, от Зелената планина до Синята планина аз съм най-хубавото дръвче. По-хубава от мене няма нийде-никъде!…
А старият добър вятър, доволен, че е зарадвал младата круша, запъпри пак в бялата й корона и от планината се спуснаха стоте млади ветрове, зашушнаха в цветчетата, засвириха в клонките със сто медени сребърни свирки…

В едно село спрял непознат човек. Застанал на мегдана и силно извикал:
— Който иска да узнае дали е умен, или глупав, да дойде да го прегледам!
После седнал под дървото на сянка и зачакал.
Пръв го чул попът и се завтекъл. Той не се съмнявал в умната си глава, но все пак решил да чуе това и от друг. Погладил брадата си и рекъл:
— Прегледай ме!
Непознатият го премерил с поглед, попипа главата му, па отсякъл:
— Глупав си, отче!
Попът се разсърдил, но не посмял да вдига врява, за да не разберат и другите и си отишъл огорчен.
Изпъчил се кметът. Непознатият само повдигнал очи и отсякъл:
— Не си умен, кмете!
Разгневил се кметът, но и той си отишъл тихомълком. Дошли и други да узнаят какт има в главите им. Но всички си отивали ядосани. Без дори да ги поглежда, непознатият им премервал акъла и току им отвръщал:
— Празна глава, глупав човек, нищо не носиш на врата си.
В това време един човек се връщал от работа. Отбил се той при непознатия и му рекъл:
— Сам си зная колко пари струвам. Но ми кажи как позна, че всички, които дойдоха при тебе са все глупаци?
— Много лесно — отвърнал другоселецът, — кой умен човек би си оставил работата, за да се занимава с празни неща?
После си взел торбата и заминал за друго село.

Един човек имал магаре, което дълги години търпеливо носило пълни чували жито на мелницата. Но ето че силите му почнали да го напускат и то ставало все по-негодно за работа: тогава господарят намислил да се отърве от него.
Разбрало магарето, че нищо добро не го чака, та побягнало и се запътило към Бремен – надявало се, че там ще може да стане градски музикант. Вървяло що вървяло, зърнало едно ловджийско куче, което лежало край пътя и дишало с отворена уста, сякаш било капнало от тичане.
– Ех, Давчо, защо дишаш така тежко? – попитало магарето.
– Ох – отвърнало кучето, – защото остарях и от ден на ден отпадам все повече и повече, та не ме бива вече за лов. Господарят реши да ме убие и аз си плюх на петите. Но как ще си изкарвам хляба сега?
– Знаеш ли какво – рекло магарето, – аз отивам в Бремен и ще стана там градски музикант. Ела с мене и също подай заявление да те назначат в музиката. Аз ще свиря на лютня, а ти ще биеш барабана.
Съгласило се кучето и двамата тръгнали заедно. Не минало дълго време, видели един котарак, който седял начумерено край пътя, сякаш град го е бил.
– Каква беда те е сполетяла, та си толкова кисел, стари Мустакане? – попитало магарето.
– Кой може да бъде весел, когато ножът опре на гърлото му? – отвърнал котаракът. – Остарях вече и зъбите ми отъпяха, та предпочитам да седя зад печката и да преда, вместо да ловя мишки. Но господарката реши да ме удави и аз офейках. Сега се чудя и мая къде да се дявам.
– Ела с нас в Бремен. Знам, че те бива за нощна музика и можеш да станеш там градски музикант.
Котаракът сметнал, че това е разумно, и тръгнал с тях.
Скоро тримата бегълци минали покрай един чифлик. На портата бил кацнал петел и викал, колкото му глас държи.
– Ще спукаш тъпанчетата на хората – рекло магарето. – Какво те е прихванало, та си се разкукуригал така?
– Пях на хубаво време – отвърнал петелът, – но утре е празник, ще дойдат гости и стопанката без капка жал в сърцето рече да свари супа от мене. Довечера ще ми отрежат главата, затова ще си дера гърлото, докато мога.
– Слушай, Червеноглавчо – рекло магарето, – я по-добре ела с нас в Бремен. Където и да отидеш, все ще е по-приятно, отколкото да умреш. Ти имаш хубав глас и ако дойдеш с нас, ще направим музика за чудо и приказ.
Допаднало това предложение на петела и четиримата поели дружно.
Но град Бремен бил далеко, не могли да стигнат там за един ден, та вечерта спрели в една гора да пренощуват. Магарето и кучето легнали под едно голямо дърво, а котаракът и петелът се разположили на клоните, но петелът поразмислил и се изкачил чак на върха, дето за него било най-безопасно. Преди да заспи, поогледал се още веднъж на всички страни и му се сторило, че в далечината блещука огънче. Викнал на другарите си, че далеко оттук сигурно има къща, защото видял светлинка.
Магарето рекло:
– Ще трябва да станем и да отидем там, защото тук не е никак удобно.
Кучето пък добавило, че два-три кокала с малко месо добре ще му дойдат.
Дигнали се и тръгнали към светлинката, която бил зърнал петелът. Скоро тя заблещукала по-ясно и ставала все по-голяма и по-голяма, докато най-сетне спрели пред ярко осветена разбойническа къща. Магарето, нали било най-високо, се приближило до един от прозорците и надникнало вътре.
– Какво видя, Сивчо? – попитал петелът.
– Какво видях ли? – отвърнало магарето. – Трапеза с хубаво ядене и пиене, около нея са насядали разбойници и сладко-сладко се гощават.
– Ето ти работа за нас – рекъл петелът.
– Ох, да бяхме ние вътре! – рекло магарето. Мислили, мислили животните какво да направят, та да изгонят разбойниците, и накрая намислили. Решили магарето да стъпи с предните си крака на прозореца, кучето да скочи на гърба на магарето, котаракът да се покатери върху кучето, а накрая петелът да подхвръкне и да кацне на главата на котарака. Щом се наредили един върху друг, почнали по даден знак дружно да пеят: магарето заревало, кучето залаяло, котаракът замяукал и петелът закукуригал. После разбили прозореца, стъклата звънко се разхвърчали и четиримата побратими се втурнали в стаята. Като се разнесла тази оглушителна врява, разбойниците помислили, че е влетял зъл дух, скочили от местата си и в безмерен страх се разбягали из гората.
Седнали четиримата побратими около трапезата, благодарни и на останалата храна, и яли така, като че занапред ги чака цял месец глад, та трябва да си подложат добре.
Заситили се четиримата музиканти, угасили свещите и потърсили място за спане – всеки според нрава и желанието си: магарето легнало на бунището, кучето зад вратата, котаракът на печката, пълна с топла пепел, а петелът кацнал на покрива. И тъй като били уморени от дългия път, скоро заспали.
Минало полунощ. Видели разбойниците отдалеко, че в къщата вече не свети и всичко изглежда мирно и тихо. И главатарят рекъл:
– Не биваше чак толкова да се плашим.
Изпратил едного да види какво става в къщата. Пратеникът заварил всичко мирно и тихо, влязъл в кухнята и рекъл да запали една свещ. Като видял очите на котарака, които светели като живи въглени, той доближил до тях клечка и се навел да подуха с уста, та да я запали по-лесно. Но котаракът не разбирал от шега, скокнал, зафучал, запръскал слюнки и му изподрал лицето. Разбойникът загубил ума и дума от страх и хукнал към вратата, но там скокнало кучето и го ухапало за крака. А като бягал през двора покрай бунището, магарето в добавка му дало един здрав ритник със задните си копита. Петелът пък, разбуден и разсънен от врявата, изкукуригал от покрива.
Тичал разбойникът с всички сили, върнал се при главатаря и рекъл:
– Олеле, в къщата се е настанила една отвратителна вещица: зафуча насреща ми и ми изподра лицето с дългите си нокти, пред вратата стоеше един мъж с нож в ръка и ме ръгна в краката, на двора пък лежеше някакво черно чудовище и ме удари с тежка бухалка, а горе на покрива стоеше съдията и викаше: "Дайте ми го тоя хайдук!" И аз гледах да офейкам колкото се може по-бързо.
Оттогава разбойниците не посмели вече да прекрачат прага на къщата си. На четиримата бременски градски музиканти пък толкова им харесало, че дори не помислили да си вървят. А на пратеника на главатаря още му тракат зъбите от това, което разправи на другарите си.

Онзи, който никога не се мръщи, бил вожд на Северния остров.
Хората от племето хайда били щастливи, защото той бил много мъдър и живеел в мир с племената от околните острови. Старият вожд усещал, че Великият дух е благосклонен към своите деца, докато те живеят мирно и тихо и убиват птици, животни или риба само когато са им нужни за храна и облекло.
Веднъж един разузнавач съобщил на вожда, че на остров Тану има хубави едри елени и той наредил да се подготви голяма ловна група. Преди да се издигне слънцето, седем големи лодки, натоварени с ловци, потеглили от Северния остров към Тану. Заедно с тях тръгнали и многобройните синове на вожда и двамата му внуци. По залез слънце лодките стигнали до Тану. Скоро на края на гората лумнал огън, запален чрез триене на пръчки.
Когато слънцето отново се появило, ловците тръгнали да търсят елени. Вождът оставил двамата си внуци в лагера.
— Добре да пазите огъня — заръчал им той. — По-лесно е да се поддържа огън, отколкото да се запали нов.
Но през нощта, когато вождът и ловците се завърнали в лагера, огънят бил угаснал. Наоколо били разхвърляни овъглени трупи и клони. Нямало и следа от искри. Двете момчета не се виждали никакви. Бойците ги намерили да се крият в храстите.
— Защо изпуснахте огъня? — попитал строго вождът.
— Жабите го изгасиха — казало по-голямото момче с ратреперан глас.
— Така е — съгласил се другият внук. — Докато носехме дърва, намерихме огромна жаба. Хвърлихме я в огъня. Тя се наду и се пръсна, та решихме да нахвърляме още жаби в огъня. И те шумно се пръснаха.
— Последната жаба угаси огъня — обяснило по-голямото момче. — Изтрещя като гръмотевица. Дърва и пръчки се разхвърчаха от огъня и той угасна по-бързо от гмуркането на гларус.
— Загубени сме — извикал вождът. — Вашата злина ни погуби! И двамата добре знаете, че Великият дух наказва всеки, който убива безсмислено неговите създания. Бягайте към лодките! Елените оставете тук! — заповядал той.
Ловците се затичали към лодките. Ударил гръм, блеснала мълния. Земята затрещяла забълвала огнени пламъци. Отворила се голяма яма и погълнала всички ловци. Великият дух пощадил само стария вожд.
Когато Онзи, който никога не се мръщи, се върнал на Северния остров, бил тъй променен и тъжен, че неговите хора го нарекли: „Онзи, който ридае за децата си". Скоро той умрял от скръб и в негова чест роднините му издигнали голям тотемен стълб от кедрово дърво. На него била из дялана фигурата на Онзи, който ридае за децата си, с жаба в ръце. По един голям поток от сълзи извирал от всяко око на стария вожд и падал върху главата на всеки внук.
Стълбът бил познат като тотемен стълб на Вожда, който ридае. Той може да се види и до днес.

Отдавна, много отдавна, в село Кяким, или Дома на орлите, което се намирало в подножието на Гърмящата планина в земите на зуните, живеела дъщерята на главния жрец на селото била красива девойка и обичала чистотата повече от всичко друго. Не можела да понася никаква мръсотия и често се къпела във "Вира на апачите", за който индианците пуебло знаели, че се счита за свещен от могъщата Змия на морето, наречена Коловиси. Тъй като притежавала голяма магическа сила, змията научила, че девойката оставя нечистотии в свещените води на извора и измислила начин не само да спре девойката, но и да я накаже.
Когато девойката отново отишла на извора да се изкъпе, изненадана видяла красиво малко дете да пляска и да се смее в прохладните, чисти води. Детето всъщност било змията-вълшебник, който чрез магията си можел да приема различни форми. Ако девойката знаела това, щяла да избяга, за да се спаси в къщата на своя баща, жреца. Тя не можела да си представи откъде се е появило това малко дете и зорките й очи погледнали на север, на юг, на изток и на запад, за да потърсят родител или друг, който би могъл да доведе щастливото дете при извора, Не видяла никого и решила, че детето е изоставено от някоя жестока майка, която го е захвърлила на милостта на непознати хора „Бедното детенце — казала си девойката. — Ще го взема в моя дом и ще се грижа за него."
Девойката взела детето на ръце и нежно му заговорила. Сетне го изнесла на хълма, у дома си. Изкачила се по дървената стълба. до стаята, където живеела, и поставила детенцето върху куп с одеяла. Стаята на девойката била високо в жилището и отделена от другите стаи, понеже тя не можела да понася праха и мръсотиите в другите стаи.
Без да мисли за времето, девойката заиграла с детето, което се смеело, гукало и весело се търкаляло по одеялата. Тя вече обичала детето и сърцето й ликувало.
В това време другите сестри приготвили вечерята и подредили всичко в очакване на по-голямата си сестра. След известно време те се зачудили къде може да се бави. Щели още повече да се разтревожат, ако не бил старият им баща, който казал, че тя сигурно е още на извора да пере и да се къпе. Затова изпратил една от дъщерите си на извора да я извика.
Когато малката дъщеря видяла, че сестра й не е на извора, забързала към дома и заизкачвала стълбата към стаята на по-голямата си сестра. Погледнала през вратата и изненадана забелязала, че сестра и си играе безгрижно с непознато дете. Хукнала да разкаже на баща си какво е видяла. Другите момичета поискали да изтичат и видят детето, но старият жрец замълчал и се замислил. Знаел, че изворът е свещен, и се страхувал, че дъщеря му е обладана от някаква магия. Бащата наредил на другите си дъщери да останат при него. Казал им, че никоя майка не би оставила детето си в извора и че се страхува да не би тази мистерия да има по-дълбок смисъл, отколкото те си представят. Дъщерите повикали сестра си да слезе на вечеря, но тя дори не отговорила.
След известно време на детето му се приспало и девойката го положила на едно легло. Легнала до него и скоро заспали непробудно. Девойката спяла дълбоко, а детето само се престру¬вало, че спи, за да стане магията. То започнало да се издължава също като в някой кошмарен сън и на края се превърнало в огромна змия. Спираловидните й извивки все повече изпълвали стаята, докато най-сетне всичко заблестяло в огромни люспести кръгове. Като поставила глава близко до главата на спящата девойка, змията я привлякла в своите спирали и завършила, като лапнала опашката си. Когато нощта си тръгнала, за да пусне деня, закуската била сложена, но по-голямата сестра все не отговаряла на виковете на своите сестри. Макар старият баща да твърдял, че без съмнение дъщерята мисли само за детето и ще трябва да закусят без нея, любопитството накарало най-малката сестра да изтича до стаята и да почука на вратата. Като не получила отговор, тя опитала да отвори вратата, но не успяла. Изплашена, тя се втурнала към отдушника за дима на тавана на стаята, където било семейството й, и извикала за помощ. Всички, освен стария баща, затичали към вратата на спалнята и заблъскали с всички сили. Успели да отворят вратата само на един пръст разстояние и като надникнали вътре, видели огромните, бляскащи спирали на змията. Жените хукнали с писъци към баща си. Той им наредил да мълчат и после обяснил, че както отначало се страхувал, голяма магия нападнала дома. им, но все пак е възможно той, като жрец и мъдрец, да може да направи нещо, за да я развали. Старецът, разтревожен и ядосан на глупостта на най-голямата си дъщеря, отишъл до вратата на стаята. Блъснал вратата и заговорил на Змията на морето. Помолил я да пусне дъщерята да се завърне при баща си, за да може той да изкупи греховете й. Казал, че знае всичко: щом дъщеря му е пленница на змията, тя трябва да й принадлежи и ще трябва да се върне при нея. Още веднъж жрецът обещал на змията да й даде дъщеря си за жена и продължил да моли прошка за себе си и за дъщеря си.
Докато жрецът се молел, огромната змия отпуснала спиралите си, което силно разтърсило цялата къща. Сътресението било тъй мощно, че селяните потреперали. Събудена от сътресението девойката надала отчаян вик за помощ към баща си. Помолила го да я освободи от магията на змията-чудовище. Когато спиралите се поотпуснали, тя успяла да стане. Грамадната змия повдигнала гънките си близо до вратата, за да се образува свод. Обладана от страх поради непоносимия стържещ шум и вида на невероятно големите спирали, момичето се втурнало през свода и избягало от стаята право в прегръдките на ужасената си майка.
Жрецът отново обещал да даде девойката на змията и съобщил на двама воини-жреци от града да свикат тържествен съвет на всички останали жреци. Всички заедно изпълнили свещениците церемонии при подготовката за сватба и засъбирали пера, молитвени пръчки и скъпоценни дарове. Минали четири дена в усилен труд за подготвяне на жертвоприношението в чест на Змията на морето. На сутринта, когато всичко било готово, старият жрец пратил да повикат дъщеря му и й казал да се готви да бъде принесена в дар заедно с всички други скъпи дарове на Змията на морето и извора. Предупредил я също, че от този момент тя трябва да забрави своя дом, своето семейство и народа пуебло и да заживее във владенията на великата Змия на извора и морето. Жрецът тъжно отбелязал, че тя трябва да желае да стане невеста на змията, защото постоянно я е гневила, като е осквернявала водите на извора; затова трябва незабавно да се приготви да я придружи.
Обляна в сълзи и изпълнена със страх, тя напуснала ридаещото си семейство и къщата, където била родена. На площада всичко било готово за „змийската невеста", както я наричали селяните. Докато хората се вайкали, облекли девойката в церемониалните памучни одежди, богато избродирани и украсени, поставили гривни на ръцете й и обеци на ушите й и й дали мъниста и много скъпи и ценни подаръци. Нарисували алени кръгове на бузите й и поръсили със свещено ястие пътя, който водел към вратата на Змията на морето. После на западния край на площада, който водел към свещената врата, издълбали четири стъпала във формата на свещена тераса, към свещения извор. Облечен в церемониалните одежди на главен жрец, бащата на момичето й показал как да застане на терасата и да каже на змията, че е готова. Вратата на змийската къща бавно се отворила и от високата стая змията се разгънала и свела огромната си шия и глава към земята, където стояла разтрепераната девойка. Змията положила нежно глава на рамото й, а жреците тьржествено запели: „Време е!" Тогава змията бавно запълзяла в запад, внимателно насочвайки момичето и подкрепяйки го по неравната пътека.
Те тръгнали бавно по пътя край реката и отминали към Планината на червената боя, а тялото на змията все още излизало от стаята на къщата, откъдето тръгнала. Необикновената двойка стигнала вече подножието на планината от другата страна и чак тогава цялото тяло на змията стъпило на земята. И тук то неочаквано започнало да се преобразява. То се свило, започнало да се скъсява и постепенно приело формата на човешко същество, Момичето се страхувало да погледне към рамото си, иначе щяло да остане изумено от огромната магическа промяна, която се извършвала до нея. Скоро змията повдигнала глава от рамото й и страховитата форма се превърнала в красив момък, облечен приказно в свещени церемониални дрехи. Той събрал нагърчените змийски люспи под наметалото си и повикал девойката с глас, подобен на съскане, като я помолил да поговори с него. Ужасена, девойката едвам-едвам пристъпвала напред с очи, сведени към земята.Няколко пъти той я запитал дали е уморена и всеки път гласът му ставал все по-мек и по-мек. На края, чувайки вече нежен глас да я пита дали е изтощена, тя полека обърнала глава да види кой й говори толкова отдалече. Тежестта на змийската глава като че ли все още притискала рамото й, защото тя дълго я носила и било трудно да се обърне, макар и съвсем бавно. Когато все пак успяла да стори това, останала изумена и много се зарадвала, като видяла до себе си един изключително красив млад мъж, облечен с великолепни дрехи на велик вожд.
— Мога ли да вървя до тебе? — попитал мило той. — И защо не говориш с мен?
— Защото ме е срам, срам ме е и съм тъй нещастна — отвърнала тя.
— И защо е така? — попитал той. — От какво се страхуваш?
— Страх ме е, защото дойдох на това място с едно ужасно същество, което беше сложило глава на рамото ми. Още усещам голямата тежест — казала тя и вдигнала ръка към рамото си.
— Странно — отвърнал усмихнат момъкът. — Аз бях с теб през цялото време и не съм забелязал такова същество.
— Зная, че говориш истината — казала тя. — Но къде е отишло онова страшилище?
— Зная къде е отишло — отвърнал момъкът.
— Ще ме оставиш ли сега да се върна при хората от моето село? — попитала нетърпеливо тя.
— Не, това няма да стане, защото страшилището много те обича — казал момъкът.
— Как стана това? Къде е отишло? — запитала девойката.
— Не си е отишло; то е тук. Аз съм това същество — отвърнал той, като сложил ръка на сърцето си в знак, че говори истината.
— Ти ли си наистина? — казала девойката.
В отговор момъкът извадил сбръчканите змийски люспи изпод развятата си роба и девойката се зарадвала, като видяла, че сега змията е нежно човешко създание, чиито очи й казвали, че я обичат.
— Обичам те — простичко казал той, като оставил очите си да говорят. — Ти трябва да дойдеш с мен и ще заживеем щастливо завинаги във водите на извора, които са водите на света.
Един до друг, те продължили нататък. Тя забравила, че е тъжна и че се бои, дори забравила стария си дом. И тъй, заедно, те стигнали до вратата на Змията на морето и слезли във вълшебния дом, където заживели щастливо.
От онези древни години досега индианците считат водите на всички извори за свой най-ценен дар и ги използват до ден днешен само за пиене и за нищо друго.

Много, много отдавна в едно царство живели в малката си къщичка един дядо, една баба и дъщеричката им Василиска. Живели си те добре, честито, но голяма беда ги сполетяла. Разболяла се милата им майчица. Усетила тя, че смъртта й е близка. Извикала тя Василиска и й дала една малка кукличка.
– Чуй какво ще ти кажа, дъще – й рекла тя, – пази тази кукличка и на никого не я показвай. Ако те сполети беда, дай на кукличката да си хапне и поискай съвет от нея. Тя като си хапне, ще ти помогне, дъще, ще облекчи мъката ти. Целунала майката Василиска и умряла. Потъгувал дядото, потъгувал, па се оженил за друга. Мислел на Василиса майчица да намери, но й намерил зла мащеха.
Мащехата имала две дъщери: зли, лоши, свадливи. Мащехата ги обичала и ги галела, а с Василиса винаги се заяждала. Лош станал животът на Василиска. Мащехата и сестрите все й се карали, навиквали я, не й давали от работа гръб да изправи, искало им се от тежкия труд да измършавее, от вятъра и слънцето да почернее. По цял ден се чували гласовете им:
– Василисо ма, Васо, Василисо! Обед свари, къщата оправи, донеси дърва, издои кравите, пък по-чевръсто пипай ма и по-весело гледай!
А Василиса шета ли, шета, на всички угажда, с всичко се справя. И от ден на ден все по-хубава става. Красавица! Ни с думи да я разкажеш, ни с перо да я опишеш. Във всичко й помагала кукличката.
Рано сутрин ще надои Василиса мляко, ще се залости в килера и ще започне кукличката си с мляко да гощава и да й дума:
– Хайде, кукличке, хапни си, та мъката ми да чуеш.
Кукличката ще си хапне, ще утеши Василиса и ще свърши всичката работа вместо нея.
Сиди си момичето на сенчица, къса си цветенца, а вече и лехите й оплевени, и водата донесена, и фурната запалена, и зелето полято. Кукличката даже билки за хубост й показвала. И Василиса още по-хубава ставала. Един път баща й заминал дълго време на някъде. Седнала мащехата с дъщерите си в къщата, а навън – фучи, зимата на вратата вече тропала. Около къщата имало непроходима гора, а в гората живеела баба Яга, която гълтала хората като пилета.
Дала мащехата на всяка дъщеря работа: на едната – дантели да плете, на другата – чорапи, а на Василиса дала да преде. В цялата къща загасила огъня, една борина оставила само там, където момичетата работели, и си легнала да спи.
Пукала, пукала брезовата борина и загаснала.
– Ами сега? – рекли мащехините дъщери. – В цялата къща огънче няма, а трябва да се работи. Ще трябва май при баба Яга да ходим за огън.
– Аз няма да отида – казала най-голямата. – Аз плета дан¬тели и от куката ми свети.
– И аз няма да отида – рекла средната, – аз плета чорап и от иглите ми свети.
Че като викнали и двете:
– Василиса, Василиса да ходи за огън! Бягай бързо при баба Яга! – И изтикали Василиса от къщата.
Навън било тъмно като в рог, в гъстата гора фучал злият вятър. Заплакала Василиса, извадила от джоба си кукличката.
– Мила моя кукличке, изпращат ме при баба Яга за огън. А баба Яга хора яде и само кокалчетата им хрускат.
– Нищо – казала й кукличката, – с мене няма от какво да се страхуваш! Докато аз съм при тебе, беда няма да те сполети.
– Благодаря ти, кукличке, за добрата дума – рекла Василиса и тръгнала на път.
А в гората било страшно, даже месечината не се показвала.
Чакало момичето, разтреперало се, кукличката си здраво притиснало.
Изведнъж вижда, че покрай него препуска ездач – целият бял, с бял кон, а хамутът на коня ясно грее.
Започнало да се разсъмва.
Тръгнало момичето по-нататък, спъвало се, удряло се в пъновете. Плитката му с роса се покрила, ръцете му замръзнали.
Изведнъж препуснал друг ездач – целият ален, на ален кон, хамутът на коня му и той ален.
Изгряло слънцето. Погалило Василиса, стоплило момичето и изсушило росата от плитката й.
Цял ден вървяла Василиска. Привечер стигнала до една полянка.
Гледа – къща стои. Оградата около къщата била от човешки кости. На оградата стърчат човешки черепи, вместо порти – човешки крака, вместо ключалка – ръце, вместо катинар – остри зьби.
Стъписало се момичето, застанало като закопано. Изведнъж препуснал ездач – целият черен, на черен кон, хамутът на коня и той черен. Стигнал до портата и пропаднал вдън земя.
Настъпила нощта.
Тогава очите на всички черепи по оградата грейнали, на поляната станало светло като през деня.
Василиса затреперала от страх. Не могла крачка да направи от страшното място, краката й не я слушали.
Изведнъж Василиса чула, че земята трепери, цяла се люлее. Това била баба Яга – в чутурата лети, с чукалото маха, с метлата следите си замита. Стигнала до портата, че като ревнала:
– Фу-фу-фу, на човек ми мирише! Кой е тук?
Приближила се Василиса до баба Яга, ниско й се поклонила и скромно й продумала:
– Аз съм, бабо, мащехините дъщери ме изпратиха при тебе за огън.
– Така ли – рекла баба Яга, – твойта мащеха ми е роднина.
Ами добре! Поживей при мене, поработи, пък там ще видим.
А след това пак ревнала с гръмовития си глас:
– Хей, мои здрави ключалки, отключете се, порти мои широки, отворете се!
Портата се отворила, баба Яга влязла, а Василиса тръгнала след нея. До портата растяла брезичка, която искала да шибне момичето.
– Брезичке, не шибай момичето! Аз съм го довела – рекла баба Яга.
Край портата лежало едно куче. То искало да ухапе момичето.
– Не го пипай, аз съм го довела – рекла баба Яга.
В пруста един котарак искал да издраска момичето.
– Не го пипай, котарако, аз съм го довела – рекла баба Яга.
– Виждаш ли, Василиса, колко е трудно да се измъкнеш от моята къща: котаракът ще те одраска, кучето ще те заръфа, брезата ще ти извади очите, портата няма да се отвори.
Влязла баба Яга в къщата, опънала се на миндера.
– Ей, моме-ратайкиньо, давай да ядем!
Изскочила момата-ратайкиня, започнала да храни баба Яга: един котел борш, една кофа мляко, двайсет пилета, четиридесет патета, половин вол, две баници, а колкото квас, медовина и бира изпила, никой не може да изпие.
Изяла всичко баба Яга. На Василиса дала само един краишник хляб.
– Е, хайде, Василисо – й рекла, – вземи тази торба с просо, почисти я зрънце по зрънце, черно зрънце да не видя, че ако видя, ще те изям.
Взела Василиса крайчето хляб, сложила го пред кукличката и й рекла:
– Кукличке, гълъбче, хлебец си хапни, мъката ми чуй! Баба Яга ми даде тежка работа. Заплаши да ме изяде, ако не свърша
всичко…
А кукличката й отговорила:
– Ти не плачи, не тъгувай, по-добре лягай да спиш: сутринта е по-мъдра от вечерта.
Едва Василиса заспала, куклата тутакси викнала:
– Птиченца-врабченца, синигерчета и гълъби, тук насам летете, Василиса от беда избавете!
Долетели толкова много птици, че всичко почерняло. Започнали да чистят просото, загугукали, зачуруликали, хубавите зрънца слагали в торбата, а черните изяждали. Всичкото просо зрънце по зрънце почистили, черничко не се виждало.
Едва направили това, край портата препуснал белият конник на бял кон. Започнало да се развиделява.
Събудила се баба Яга. Попитала Василиса:
– Е, как, свърши ли си работата?
– Всичко е готово, бабо.
Разсърдила се баба Яга, а няма какво да каже!
– Добре – промърморила тя, – аз сега тръгвам да търся плячка, а ти вземи хей оная торба, в нея са омешани грах с маково семе. Зрънце по зрънце да ги разделиш и на две купчини да ги направиш. Ако не сториш това, ще те изям.
Излязла баба Яга навън, свирнала, долетели чутурата и чукалото.
Препуснал червеният конник. Изгряло слънцето.
Седнала баба Яга в чутурата, литнала от двора, с чукалото маха, с метлата следите си заличава.
Взела Василиса една коричка хляб, нахранила кукличката и й рекла:
– Съжали се над мене, кукличке, гълъбче! Помогни ми.
Викнала кукличката със звънко гласче:
– Събирайте се, мишки – полски, домашни, хамбарни!
Дотичали безброй мишки. За един час цялата работа свършили.
Привечер момата-ратайкиня сложила масата и седнала да чака баба Яга. Препуснал през полето черният конник. Спуснала се нощта. Очите на черепите светнали, запращели дърветата, зашумяла шумата – пристигнала баба Яга.
– Какво става, Василисо? Готово ли е всичко?
– Всичко е наред, бабо.
Разсърдила се баба Яга, но нямало какво да каже.
– Е, щом е така, върви да спиш и аз сега ще си легна.
Отишла Василиса зад печката и чула, че баба Яга казала:
– Ти, моме-ратайкиньо, разпали фурната, раздухай огъня, че като се събудя да опека Василиса.
Легнала баба Яга на миндера, турила си бърните на полицата, покрила се с ходилото си и захъркала така, че гората затреперала.
Заплакала Василиса, извадила кукличката си, поставила пред нея коричка хляб.
– Кукличке, гълъбче, хлебец си хапни, мъката ми чуй. Баба Яга иска да ме опече и да ме изяде.
Е, както винаги кукличката я научила на всичко: какво да прави, какво да стори, как с бедата да се пребори.
Хукнала Василиса при момата-ратайкиня, поклонила й се до земята.
– Помогни ми, моме-ратайкиньо!Ти по-малко пали дървата, повече с вода ги заливай. Вземи за това моята копринена забрадка. Отговорила й момата-ратайкиня:
– Добре, мило момиче, ще ти помогна. Дълго ще разпалвам фурната, ще чеша на баба Яга петите, за да спи по-дълбоко. А ти бягай, Василиске!
– А няма ли да ме хванат конниците? Няма ли да ме върнат назад?
– Не – рекла момата-ратайкиня, – белият конник – това е денят ясен, червеният конник е златното слънце, черният е тьмната нощ. Те няма да те закачат.
Изскочила Василиса на пруста. Хвърлил се насреща й котаракът, помъчил се да я издраска. Василиса му подхвърлила една баничка. И той не пипнал момичето.
Хукнала Василиса по стълбата. Изскочило кучето, помъчило се да я ухапе. Момичето му хвърлило парче хляб. Кучето го пуснало.
Хукнала Василиса по-далеч от този двор. Искала брезичката да я шибне през очите. Но тя й завързала панделка и брезичката пуснала момичето.
Искала портата да се захлопне. Но Василиса й смазала пантите с мас и тя се отворила пред нея.
Изскочила девойката край черната гора. А през това време и черният конник преминал, в гората станало съвсем тъмно. Как да се прибере в къщи без огън? Как ще влезе вътре без него? Та нали мащехата ще я изтормози до смърт. И пак кукличката научила Василиса на ум и разум. Снела Василиса един череп от оградата и го надянала на една пръчка.
Тича девойката през тъмната гора, очите на черепа светят и тъмната нощ станала светла като ден. А баба Яга се събудила, протегнала се, усетила, че Василиса я няма, и хукнала към пруста.
– Котарако, одраска ли момичето, което побягна край тебе?
А котаракът й отговорил:
– Аз, бабо Яго, вече десет години ти служа, а ти даже коричка не си ми подхвърлила. А Василиса баничка ми даде!..
Ето защо я пуснах.
Хвърлила се баба Яга към двора.
– Вярно мое куче, изръфа ли ти поне непослушното момиче? А кучето й отговорило:
– Аз колко години вече ти служа, а досега даже кокалче не си ми подхвърлила, а то хляб ми даде. Ето защо го пуснах. Викнала баба Яга с цяло гърло:
– Брезичке, моя брезичке, ти шибна ли го през очите?
А брезата й отговорила:
– Аз вече десет години раста при тебе, а ти клонките ми даже с връвчица не завърза. А то панделка ми закачи. Ето защо го пропуснах.
– Дотичала баба Яга до портата.
– Здрава моя порта, ти затвори ли се, задържа ли непослушното момиче?
– А портата й отговорила:
– – Аз толкова време съм ти служила, а ти не си се сетила поне водица в пантите ми да налееш, а то с мас ме смаза. Ето защо го пропуснах.
– Ядосала се здравата баба Яга. Започнала да бие кучето, да удря котарака, да чупи портата, да сече брезата. Изнемощяла, изпотила се, съвсем се изморила. Отказала се да догонва Василиса.
– А Василиска дотичала до в къщи.
– Гледа – в къщата не свети огън. Изскочили мащехините дъщери, започнали да й се карат и да й викат:
– Що толкова дълго те нямаше и огън не ни носеше? В къщи
огън не можем да запалим. Колкото и да се мъчихме, не можахме да стъкнем, а като носехме от съседите, веднага гаснеше в къщи. Може поне твоят огън да се задържи.
– Внесли черепа в стаята, а очите на черепа така се вторачили в мащехата и в дъщерите й, че те взели да горят. Започнали да се крият, но където и да се пъхнат, очите все след тях гледали.
– До сутринта се овъглили, а на Василиса нищо й няма.
– Закопала Василиса черепа в земята и на това място израснал храст с алени рози.
Не поискала Василиса да живее повече в тази къща, отишла в града и заживяла при една старица. Един път тя рекла на старицата:
– Скучно ми е, бабо, да седя без работа. Купи ми най-хубавия лен.
Купила й бабата лен, седнала Василиса да преде. Работата й спори, вретеното си бръмчи, нишката се точи равна, тънка като златно косъмче. Започнала Василиса да тъче платно. Изтъкала такова платно, че можело да се вдява в иглено ухо като конец. Избелила Василиса платното и то станало по-бяло от сняг.
– Бабо, вземи и продай това платно – рекла Василиса, – а парите прибери за себе си.
Погледнала бабата платното и ахнала.
– Не, чедо, такова платно освен царския син няма кой да носи. Ще го занеса в двореца.
Видял царският син платното и се удивил.
– Колко искаш за него? – попитал той.
– Това платно цена няма, аз подарък съм ти го донесла.
Поблагодарил й царският син и пуснал старицата да си ходи
с подаръци. Искал царският син да си ушие риза от това платно, но никой не се наемал с такава тънка работа! Извикал царският син бабата и й казал:
– Щом като си изтъкала такова платно, уший ми от него риза.
А бабата му отговорила:
– Нито съм прела, синко, нито съм тъкала това платно. Мома Василиса му е майсторка.
– Нека тогава тя да я ушие.
Върнала се старицата в къщи, разказала всичко на Василиса. Василиса ушила ризата, с коприна я извезала, с бисер я украсила. Отнесла бабата ризата в двореца. Седнала Василиса край прозореца да бродира с гергеф. Изведнъж видяла, че тича царски слуга.
– Царският син те вика в двореца.
Отишла Василиса в двореца. Захласнал се царският син, като видял Василиса Прекрасна.
– Няма да се разделя с тебе – й рекъл. – Ще станеш моя жена.
Хванал я той за белите ръце, сложил я да седне до себе си, а след това отпразнували сватба.
Скоро се върнал бащата на Василиса и останал да живее при дъщеря си. Взела тя при себе си и старицата, а кукличката винаги носела в джоба си. Така живеят те и до ден-днешен и ни чакат да им отидем на гости.

Един цар имал едничък син, умен и хубав, за чудо и приказ. Дошло време да се задоми царският син. Царят изпратил най-умния царедворец да търси мома, лика-прилика на сина му.
Тръгнал сгледникът по всички земи. Обиколил девет царства. Никъде не харесал мома за царския син. Навлязъл в десето царство. Чак там намерил мома, каквато дирел.
Сгледникът се върнал при царя и рекъл:
— Намерих, царю честити, девойка — умна, хубава и работлива.
Царят поразмислил и казал:
— Ти си най-умният ми царедворец. Добре си преценил момата. Но не е зле още веднъж да изпитаме колко е умна. Ще пратим годежник с поръка до нея. Ще видим дали ще разбере, каквото й кажем.
Царят избрал годежник. Заповядал да му дадат дванадесет жълтици, една голяма погача и кози мех, напълнен с вино.
Когато годежникът бил готов, царят му поръчал:
— Много здраве на царската избраница. Ще й предадеш жълтиците, погачата и виното и ще й кажеш тия думи: „У нас годината има дванадесет месеца, месечината изгрява винаги пълна и козите ни имат четири крака".
Тръгнал царският годежник. Минал девет царства. Стигнал в десетото. Намерил умната девойка. Поклонил се и рекъл:
— Много здраве, хубаво девойко, от нашия цар. Той те избра за снаха.
Праща ти тия дарове и поръча да ти кажа, че у нас годината има дванадесет месеца, месечината изгрява винаги пълна и козите ни имат четири крака.
Девойката взела даровете и отвърнала:
— Благодаря, пратениче. Влез вкъщи да си починеш и да похапнеш от нашата трапеза!
Девойката нагостила добре царския пратеник. Когато той си тръгнал, тя му рекла:
— Много здраве на царя! Ще му кажеш, че у нас годината има единадесет месеца, че месечината изгрява нащърбена и козите ни имат три крака. Кажи му още на гарвана око да не вади!
Царският пратеник се завърнал и казал на царя какво отговорила момата. Царят се учудил, че тя е толкова досетлива. Пратеникът, без да знае сам, съобщил на момата, че са му дали да й занесе дванадесет жълтици, че погачата е цяла и че мехът с виното е пълен. А тя получила единадесет жълтици, погачата била наядена и виното напито — единият крак на меха бил празен. Затова царят получил такъв отговор.
— Ти не си занесъл даровете, както ти ги предадох — казал царят на пратеника. — Защо си скрил една жълтица! Защо си ял от погачата? Защо си пил от виното?
Пратеникът паднал на колене пред царя, извадил от джоба си жълтицата, па почнал да се моли и плаче:
— Прости ме, царю честити! Полъгах се. Ето жълтицата, която задържах… Бях много уморен и гладен. Затова хапнах от погачата и пийнах от виното.
Царят се усмихнал и простил пратеника, защото умната девойка се досетила да поръча — на гарвана око да не вади.
Още същия ден царският син отишъл да доведе в двореца умната девойка.
Когато девойката пристигнала в двореца, царят, царицата и всички царедворци я посрещнали с голяма радост. Тя била не само умна, но и хубава.
Скоро направили сватба. Царят дал нечувана гощавка. Три дни яли, пили и се веселили.