Чуй всички приказки

В

лак без гари и спирки, наричат от нас календар,
профучи ли край теб, ти се вече с година по-стар.

ЯНУАРИ е месец студен и затрупан със сняг.
Във шейна се превръща вагонът му в нашия влак.

ФЕВРУАРИ е също покрит със килим снежнобял.
И със снежни човеци вагонът му пълен е цял.

А когато ту мрачен, ту слънчев, при нас дойде МАРТ,
колесница с цветя е готова за пролетен старт.

Но по-шарени стават полята през месец АПРИЛ.
Боже, колко изпъстрен със багри Великденът бил!

Всички честваме буквите в китния празничен МАЙ.
На уроците идва отдавна желаният край.

Месец ЮНИ донася ни летните слънчеви дни.
И туристи обхождат гористите ни планини.

А през ЮЛИ се возим на лодка в дълбоко море.
Не в коритото, мама където килими пере.

Ако в АВГУСТ на плажа сме, Слънчо тъй силно пече,
че лъчите му правят ни с цвят на кафяво мече.

През СЕПТЕМВРИ във класната стая събират ни пак
и звънецът, и пълният с чинове есенен влак.

Щом пристигне ОКТОМВРИ с пазар зеленчуков голям,
зимнина със чували купуваме ние оттам.

На НОЕМВРИ вагонът е пълен със жълти листа.
И е ясно, че зимата скоро ще вземе властта.

А вагонът на месец ДЕКЕМВРИ  докара ли мраз,
Дядо Коледа значи отново ще дойде при нас.

Влак без гари и спирки, наричан от нас КАЛЕНДАР.
Профучи ли край теб, ти си вече с година по-стар.

[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2620″]

 

 

Имало едно време един цар и една царица. Народът ги обичал, съседите им ги почитали и могло да се каже, че били най-щастливите от всички владетели. Родила им се дъщеря, надарена с такива добродетели и прелести, че родителите не съжалявали, гдето нямали син.
Великолепие, изящество, пищност царели в техния палат. Но това, което най-много учудвало посетителите, било магарето, настанено на лично място. То било необикновено, защото природата го била създала такова. Всяка сутрин намирали постилката му, покрита не с нечистотии, а с купчини блестящи златни и сребърни монети.
Но голямото щастие не винаги е дълготрайно. Тежка болест сломила царицата, та и най-прочутите лекари не могли да й помогнат. Всички скърбели.
Като почувствувала последния си час, царицата казала на своя мъж, обляна в сълзи:
— Искам, преди да умра, да ти поверя нашата дъщеря и грижата да я задомиш. Тя беше най-скъпото ми съкровище на земята и аз ще си отида със спокойна душа, ако ми обещаеш, че ще направиш всичко, за да бъде щастлива тя — и издъхнала в ръцете на своя съпруг.
Като останал вдовец, царят се заел да осъществи едно свое намерение, което не смеел да сподели с царицата, докато била жива, понеже знаел, че тя няма да даде съгласието си. От дълго време синът на един съседен цар искал да се ожени за принцесата. Подобен съюз бил твърде изгоден и царят се надявал да извлече от него значителни облаги, като някоя и друга богата област, в замяна на неговото съгласие. Принцът обаче съвсем не бил такъв, че да се хареса на една млада принцеса. Той бил гърбав, имал груби обноски, а на всичко отгоре и лицето му не било приятно. Някои казвали дори, и то с право, че бил отвратителен, защото не могъл да заговори, без да изтърси някоя глупост. В цялата страна се ползувал с лошо име и напълно заслужено. Бедните напразно отправяли молби към неговата кесия; вместо смирено измолената милостиня те получавали груб отказ, подсилен с обида и придружаван с ритник. Този грубиян сякаш изпитвал удоволствие, като карал да страдат не само по-слабите от него, но дори и безобидните животни. Дотегнал на приятелите си в игрите и забавите, той скоро останал сам.
Без да обръща внимание на всичко това, царят съобщил на престолонаследницата своето намерение.
Принцесата едва не припаднала. Тя се хвърлила в нозете на своя баща, умолявала го да се откаже от ужасното си решение. Но нищо не могло да го отклони и дори определил деня на сватбата.
Принцесата решила да отиде за съвет при Люляковата фея, нейна кръстница. Тръгнала съ¬щата нощ с хубав кабриолет, впрегнат в едър овен, който знаел всички пътища.
— Скъпо дете — й казала феята, — голяма грешка ще бъде да се ожениш за онзи принц. Без да противоречиш на баща си, ти можеш да избегнеш тази грешка. Кажи му, че за сватбата трябва да ти подари рокля с цвета на времето. Той не ще успее да задоволи тази твоя прищявка.
Принцесата благодарила на кръстницата си и още на сутринта казала на баща си това, на което я научила феята.
Царят събрал най-прочутите си майстори и им поръчал такава рокля. За зла чест още на втория ден роклята била готова: синьото небе, опасано от златисти облаци, не било по-хубаво от тази рокля, като я раздиплили.
Тъй като принцът бързал да се ожени, нещастната принцеса пак потърсила помощ от кръстницата си. Тя доста се зачудила, че уловката й не сполучила, и казала на кръщелницата си да поиска рокля с цвета на луната.
И този път царските майстори успели да направят чудото.
Принцесата много плакала, когато останала с придворните си дами и своята дойка.
Люляковата фея, която всичко знаела, се притекла сама на помощ, като казала:
— Поискай рокля с цвета на слънцето. Баща ти ще се откаже от решението си, защото подобна рокля никой не ще успее да направи. А пък ще спечелим и време.
Принцесата се съгласила и поискала роклята. Царят дал без колебание всичките диаманти и рубини от короната си със заповед нищо да не се жали, за да стане роклята равна по красота на слънцето. Като я донесли, тези които я видели, си затворили очите. Така ослепително блестяла.
Престолонаследницата се объркала и под предлог, че очите й не могат да издържат на блясъка, се оттеглила в стаята си. Феята я чакала там, едновременно засрамена и ядосана.
— Ох! — рекла на престолонаследницата. — Сега ще изправим баща ти пред ужасно изпитание: ще му кажеш, че ти е нужна кожата на магарето, което му задоволява всичките разходи. Хайде, побързай.
Принцесата отишла при баща си и ясно изразила желанието си да получи като подарък кожата на това ценно животно.
Тази прищявка така смаяла владетеля, че той не се поколебал нито за миг. Клетото магаре било пожертвувано и тържествено занесли кожата му на принцесата. Като видяла, че няма вече възможност да избегне тежката си съдба, тя се отчаяла. Скубела си косите, хапела си устните. Но ето че нейната кръстница още веднъж й се притекла на помощ.
— Какво правиш, мое дете? — й казала тя. — Напротив, тъкмо сега настъпва най-щастливият момент от твоя живот. Обвий се с тази кожа, излез от палата и върви накрай света. Аз ще се погрижа роклите ти да не те затрудняват. Накъдето и да вървиш, това сандъче, в което ще бъдат заедно със скъпоценностите ти, ще те следва под земята. Ето моята пръчица. Чукнеш ли пръстта, сандъчето веднага ще се появи пред очите ти.
Престолонаследницата разцелувала хиляди пъти кръстницата си, намъкнала грозната кожа, намазала се със сажди и излязла от богатия палат, без никой да я познае. Отишла надалеч, много надалеч и все търсела подслон. Но при все че от милосърдие й давали по нещо за ядене, никой не искал да я приюти, защото намирали, че е много мръсна.
Най-сетне стигнала в един хубав град, при портите на който имало чифлик. Чифликчийката имала нужда от слугиня да мие съдовете, да пасе пуйките, да чисти кочината на свинете и поискала да я наеме. Престолонаследницата приела на драго сърце, толкова била изморена от дългия път.
Един ден, както се окайвала, седнала край един кладенец, видяла образа си в него. Грозната магарешка кожа, която й покривала главата и тялото, я ужасила.
За щастие на другия ден било празник и тя имала достатъчно свободно време да изка¬ра с един удар на пръчицата своето сандъче от земята. След като се измила и сресала дългите си коси, тя се нагиздила със скъпоценностите и облякла роклята с цвета на времето. Изпитала такова задоволство, че оттогава всеки празничен ден се превръщала за собствено удоволствие в най-очарователната принцеса на света.
Един ден Магарешката кожа си била сложила роклята с цвета на слънцето. Царският син, на когото принадлежал този чифлик, се отбил да си почине на връщане от лов.
Предложили му селска закуска и той приел. После тръгнал да обикаля задните дворове и всичките им скрити кътчета. Видял една колиба, чиято врата била затворена. Любопитството му го накарало да надзърне през ключалката. Но какво било учудването му, когато съгледал една девойка, красива и богато облечена. Той изпитал толкова силно желание да узнае каква е тази девойка, която се крие в колибата, че сигурно щял да изкърти вратата, ако не било уважението, което му вдъхнало това очарователно същество.
Отдалечил се със съжаление, и то за да попита незабавно кой живее в тази колиба.
Отговорили му, че това е една слугиня, която се нарича Магарешката кожа, заради кожата, с която се облича.
Принцът се върнал в палата на баща си. Но смущението, в което го хвърлил образът на непознатата девойка, било толкова силно, че през нощта получил ужасна треска. Имало опасност за живота му.
Той бил единствен син на майка си — царицата, която просто се отчаяла. Обещавали големи награди на лекарите. Те употребили цялото си изкуство, но нищо не помагало.
Накрая решили, че някаква странна мъка гнети принца, и съобщили това на царицата. Тя. изпълнена с нежност към своя син, го замолила да й каже причината за своето страдание.
— Е добре, царице — рекъл принцът. — Нищо няма да скрия. Искам, майко, Магарешката кожа да ми направи баница и щом бъде готова, да ми я донесат.
Царски хора отишли бързо в чифлика, повикали Магарешката кожа и й заповядали да направи баница за принца.
Магарешката кожа се зарадвала, че ще може да покаже какво знае да върши. И така, затворила се в стаичката си, хвърлила магарешката кожа, измила си лицето, ръцете, сложила блестящо елече и подобна пола и захванала да меси баницата от най-чисто брашно, яйца и прясно масло. Както месила, един пръстен паднал от ръката й в тестото, може би случайно, а може и нарочно?
Щом се опекла баницата, тя намъкнала ужасната кожа и я предала на един от царедворците, когото запитала за новини от принца. Но той дори не пожелал да й отговори и изтичал при своя господар да му занесе баницата.
Принцът я грабнал от ръцете му и така бързо я изял, та лекарите, които били край леглото му. намерили тази лакомия за лош признак.
Всъщност принцът едва не се задавил с пръстена, но ловко го извадил от устата си и гладът му понамалял. Взел да разглежда украшението: един фин смарагд, прикрепен на златна халка, толкова тясна, че можела да се сложи само на най-нежното пръстче на света.
Целунал пръстена и го сложил под възглавницата си, откъдето го изваждал всеки миг, когато смятал, че никой не го вижда, и прекарвал времето си в търсене на начин, как да види тази, чиято ръка е украсявал пръстенът. Но това никак не било лесно: ако кажел, че иска да види Магарешката кожа, съмнявал се, че ще му я доведат; ако кажел какво е видял през ключалката, щели да му се подиграват и да го сметнат за отнесен. Тези мисли го измъчвали и треската се засилвала. Лекарите не знаели вече какво да правят и заявили на царицата, че принцът сигурно страда от любовна болест.
Царят и царицата веднага дотичали при сина си:
— Сине мой, мили сине — се провикнал владетелят развълнуван, — кажи само името на тази, за която искаш да се ожениш, заклевам се, че ще ти я дадем, дори да е най-простата слугиня.
Царицата потвърдила клетвата на царя и принцът, трогнат от сълзите и обещанията на своите родители, им казал:
— Не желая да взема жена, която няма да ви хареса.
И като извадил смарагда изпод възглавницата си, добавил:
— Искам да се оженя само за тази, на чийто пръст стане този пръстен.
Тогава царят прегърнал сина си и се заклел, че ще го излекува. На часа заповядал вестителите му да разгласят по целия град с барабани, пиколи и тромпети, че всички млади момичета трябва да дойдат в двореца, за да премерят един пръстен, и че тази, на която прилегне точно, ще се ожени за престолонаследника.
Първи дошли принцесите, после дукесите, маркизите и баронесите, но колкото и да изтънявали пръстите си, никоя не могла да си надене пръстена. Трябвало да извикат скромните работнички, които макар че били хубавички, имали дебели пръсти. Принцът, който вече се чувствувал добре, сам мерел пръстена.
Най-сетне завели камериерките. Те също не успели. Всички вече били мерили пръстена без успех, когато принцът извикал готвачките, прислужничките, овчарките. И те дошли, но на дебелите им, къси и зачервени пръсти халката влизала само до нокътя.
— Повикахте ли Магарешката кожа, която ми направи тези дни баница? — запитал принцът.
Всички прихнали в смях. Казали му, че не са я викали, защото била мръсна и размъкната.
— Веднага я доведете — рекъл царят. — Аз заповядах всички девойки да дойдат.
Като научила, че търсят пръст, на който да стане нейният пръстен, престолонаследницата, сгряна от надежда, се сресала грижливо, сложила си хубавия сребърен корсаж и набраната пола със сребърни дантели, изпъстрени със смарагди. Щом чула, че тропат на вратата и я викат да отиде при принца, тя наметнала магарешката кожа. Хората й казали на подбив, че царят я вика да я жени за сина си и превивайки се от смях, я завели при принца, който също се учудил на смешното й облекло и не можел да повярва, че това е същата блестяща и красива девойка, която видял през ключалката. Натъжен и смутен, дето така жестоко се е излъгал, я запитал:
— Ти ли живееш на края на пътеката в третия заден двор на чифлика?
— Да, принце — отговорила тя.
— Покажи си ръката — казал той, като въздъхнал дълбоко.
Колко се изненадали царят и царицата, както и всички царедворци. когато изпод тази черна и мръсна кожа се подала малка изящна ръка. Тя била бяла, с лека розовина и на тънкия й пръст съвсем свободно влязъл пръстенът. Престолонаследницата изведнъж отметнала кожата, която се свлякла на земята, и девойката се появила в цялата си красота. Принцът, както бил отслабнал от болестта, се свлякъл на колене. Царят и царицата я прегърнали и я запитали иска ли да се ожени за сина им.
Смутена от този прием, принцесата още не била успяла да благодари на владетелите и на сина им, когато таванът се разтворил и Люляковата фея се появила в колесница от цъфнали клонки на цветето, чието име носела. Тя разказала от игла до конец историята, която току-що чухте от мене.

Веднъж малкото момченце Евсейко — много добро дете! — седеше на морския бряг и ловеше риба с въдица. Тая работа е много отегчителна, когато рибата не се хваща. А беше горещ ден, от отегчение Евсейко задряма и — бух! — цопна във водата.
Цопна, но нищо, не се уплаши, а заплува бавничко, след това се гмурна и тутакси стигна морското дъно.
Седна на един камък, покрит с меки червеникави водорасли, и погледна наоколо си: беше много хубаво!
Пълзи, без да бърза, една алена морска звезда, важно вървят по камъните мустакати раци, ходи на една страна краб: навсякъде по камъните, досущ като едри вишни, разпръснати актинии и навред най-различни интересни неща: ей тук цъфнали морски лилии се клатят, мяркат се като мухи бързи скариди, ей там се мъкне морска костенурка, а над тежката й коруба, съвсем като пеперуди във въздуха, играят две малки зелени рибки, а хе оттатък вози по белите камъни своята раковина ракът-отшелник. Като го погледна, Евсейко си спомни дери стиха: Не е количка къщата на чичо Яков…
И изведнъж сякаш кларнет писна над главата му:
— Вие кой сте?
Погледна — над него грамадна риба с тъмносребристи люспи, опулила очи, озъбена, усмихва се приятно, сякаш е опьржена и е сложена в  чиния на масата.
— Вие ли говорите? — попита Евсейко.
— А-аз…
Евсейко се учуди и ядосано попита:
— Как ще сте вие? Нали рибите не говорят!
А си мисли: „Ха сега де! Немски съвсем не разбирам, а рибия език веднага го разбрах! Я, какъв съм умник!“
И като се изправи, погледна наоколо си — край него плуваха пъстри игриви рибки и разговаряха, смеейки се:
— Я погледнете! Вижте какво страшилище е доплувало тук: с две опашки!
— А пък няма люспи, фу-у!
— И само с две перки!
А някои по-смели доплуваха чак до носа му и почнаха да го дразнят:
— Добре, добре, хубавец си!
Евсейко се докачи:
— Я, какви са нахални! Сякаш не разбират, че имат пред себе си истински човек…
И поиска да ги хване, но те се изплъзнаха от ръцете му, закачаха се, като се бутаха с носовете си, и пееха в хор — да дразнят големия рак:
Под камъните рак живей,
опашка рибена гризе,
опашката е твърда, суха,
но ракът друго не яде.
А той свирепо мърдаше мустаци, мърмореше, като изтегляше щипците си:
— Само да ми паднете, ще ви отрежа езиците!
„Гледай какъв е сериозен“ — помисли Евсейко.
А голямата риба не го оставяше на мира:
— Отде накъде смятате, че всички риби са неми?
— Татко ми каза.
— Какво е това — татко?
— Ей такова, на… Като мене, само че по-голям и има мустаци. Когато не е ядосан, много е добър…
— Яде ли риба?
Сега Евсейко се уплаши: ха де, кажи й че яде!
Дигна очи нагоре и през водата видя мътнозеленото небе, а по него слънцето, жълто като бакърена табла; момчето помисли и каза нещо, което не беше истина:
— Не, той не яде риба, рибите имат много кости.
— Ах, какво невежество! — извика докачено рибата. — Че не сме всички с много кости! Например моето семейство…
„Трябва да променим разговора“ — сети се Евсейко и я попита учтиво:
— Дохождали ли сте при нас, горе?
— Много ми е потрябвало! — изръмжа ядосано рибата. — Там няма какво да дишаш…
— Затуй пък какви мухи има…
Рибата обиколи, плувайки, спря точно срещу носа му и изведнъж рече:
— Мухи ли? Ами вие защо доплувахте тук?
„Е, стана тя, каквато стана! — помисли Евсейко. — Ще ме изяде тая глупачка…“ И уж някак безгрижно отговори:
— Ей тъй на, разхождам се…
— Хм ! — изръмжа пак рибата. — Ами да не сте пък удавник?
— Туй то! — викна оскърбено момченцето. — Никак дори! Ей на, сега ще стана и…
Опита се да стане, но не можа: като че го бяха обвили в тежко одеяло — нито може да се извие, нито да мръдне!
„Ей сега ще се разплача“ — помисли той, но веднага се сети, че и да плаче, и да не плаче — сълзите не се виждат във водата, и реши, че не си струва да плаче — може би някак по-иначе ще успее да се измъкне от тая неприятна история.
А пък наоколо — божичко! — се бяха събрали толкова различни морски жители — чет нямаха! По краката му пълзи холотурия прилична на лошо нарисувано прасенце, и съска:
— Желая по-отблизо да се запозная с вас…
Трепери под носа му морски мехур, сърди се, пъхти, укорява Евсейко:
— Добре! Добре! Ни рак, ни риба, ни мекотело, ай-ай-ай!
— Чакайте, аз може и авиатор да стана — дума му Евсейко, а по коленете му пълзи рак, върти очи, като че вързани на конец, и го пита учтиво:
— Моля, колко е часът?
Проплува край него една сепия, досущ като мокра носна кърпа; навред се мяркат сифонофори , сякаш стъклени топчета, скарида гъделичка едното му ухо, а другото — някой друг, любопитен, го опипва, дори по главата му пътуват малки рачета, заплели се в косата, и я дърпат.
— Ох, ох, ох ! — възкликна си Евсейко, като се мъчеше да гледа на всичко безгрижно и мило както татко, когато е виновен, а мама
му се сърди.
А във водата наоколо повиснали риби — много риби! — мърдат бавно перки и опулили срещу момчето очи, отегчителни като алгебра, мърморят:
— Без мустаци и без люспи как живее той в тез води? Ний опашките си нивга не ще можем раздвои! Той нe е ни рак, ни риба… кой знае какъв род. Дали не е това чудо безобразен октопод?
„Глупачки! — мисли си обидено Евсейко. — Миналата година по руски език имах две четворки..“
И се прави, че не чува нищо, дори искаше да си подсвирне без-грижно, но излезе, че не може: водата се пъха в устата му като тапа.
А бъбривата риба продължава да го пита:
— Харесва ли ви се у нас?
— Не… тоест да, харесва ми… У нас в къщи също така е много хубаво! — отговори Евсейко и пак се уплаши.
„Майчице, какво приказвам?! Ами ако изведнъж се разсърди и почнат да ме ядат…“ Но каза гласно:
— Я да поиграем на нещо, че ми е малко отегчително…
Това много се хареса на бъбривата риба, тя се засмя и така раз твори устата си, че се видяха розовите хриле, замърда опашка, острите й зъби блеснаха и тя викна със старешки глас:
— Хубаво е да се поиграе! Много хубаво е да се поиграе!
— Да поплуваме нагоре! —предложи Евсейко.
— Защо? — попита рибата.
— Защото надолу повече не може. А горе има мухи.
— Мух-хи ли? Вие обичате ли ги?
Евсейко обичаше само мама, татко и сладолед, но отговори:
— Да…
— Защо не? Да поплуваме! — рече рибата, обърна се с глава нагоре, а Евсейко веднага — хоп! — хвана се за хрилете й и изпика:
— Аз съм готов!
— Стойте! Вие, чудовище, много надълбоко сте пъхнали лапите си в хрилете ми…
— Нищо!
— Как тъй нищо? Риба не може да живее, ако не диша.
— Господи! — извика момченцето. — Защо се препирате? Ако ще играем — да играем…
А пък си мислеше: „Да може тя само да ме поизмъкне малко нагоре, а пък там — аз сам ще изскоча…“
Рибата заплува, като че танцуваше, и запя с все сила:
Бърза, дебне щуката,
муцуната тика,
иска да си хапне
малката платина.
Дребни рибки се въртяха наоколо и викаха в хор:
Гледай какво стана,
щуката изпусна
платиката вкусна
и гладна остана!
Плуваха, плуваха — колкото по-нагоре, толкова по-бързо и по-леко — и изведнъж Евсейко усети, че главата му излезе на въздух:
– Ох!
Погледна — ясен ден, слънцето трепти по водата, зелената вода се плакне по брега, шуми, пее, далеч от брега въдицата на Евсейко плава в морето, а той самият седи иа същия камък, от който беше паднал, и е вече съвсем сух!
— Е-ех — рече си той, като се усмихна на слънцето, — ето че изскочих от водата!

Някога отдавна, много отдавна, може би още в ония времена, когато свети Павел дошъл от Иберия в нашия остров, живяла в Уесан една красива шестнайсет-седемнайсетгодишна девойка и тази девойка наричали Мона Кербили. Толкова хубава била Мона, че всички, които я виждали, казвали с възторг на майка й :
— Ех, красива дъщеря имате, Жана! Тя е хубава като русалка, никога не са виждали на нашия остров такава хубавица. Може да се помисли, че е дъщеря на някой морски крал.
— Не говорете така — възразявала добрата майка на Мона. — Вижда бог, неин баща е Фанш Кербили, моят мъж. Това е също тъй вярно, както и че аз съм нейна майка.
Бащата на Мона бил рибар я почти цялото време прекарвал в морето. Майката работела на парцела земя до къщурката, а в лошо време предяла лен. Мона ходила с другите девойки на морския бряг да събира разни миди, с които се хранело цялото семейство.
Навярно морските хора — тогава ги имало много на острова — са забелязали Мона и също както земните си братя са били поразени от хубостта й.
Веднъж, когато тя, както винаги, седяла с дружките си на брега, девойките заприказвали за годениците си. Всяка хвалела своя, че е добър рибар, ловко умее да прекара лодката си между многото подводни камъни, с които бил заобиколен островът.
— Напразно, Мона, страниш ти от Ервон Кердюдал — рекла Маргарита Ерфур на дъщерята на Фанш Кербили. — Той е прекрасен момък, не пие, никога не се кара с другарите си и никой по-добре от не¬го не управлява лодката в опасните места — при Старата Кобила и нос Стиф.
— И таз добра! — отговорила Мона с презрение (защото, след като слушала толкова похвали за своята хубост, тя станала суетна и надменна). — За нищо на света няма да стана жена на рибар! Аз съм красива и ще се омъжа само за принц или за сина на някой знатен велможа, богат и силен. Или най-малко за морски крал.
Случило се тъй, че думите й подслушвал един стар морски крал, който се криел сигурно зад някоя скала или под водораслите. Той се спуснал към Мона и я отмъкнал на дъното на морето.
Девойките хукнали към селото да разкажат на Монината майка какво се е случило. Жана Кербили предяла на прага на къщурката си.
Тя хвърлила къделята и вретеното и се спуснала към морето. Викала високо дъщеря си, дори влязла във водата и вървяла така далеч, колкото само можела, към онова място, дето изчезнала Мона. Но всич¬ко било напразно, ничий глас не се обаждал от водата на нейния плач и отчаян зов.
Вестта за изчезването на Мона скоро се разнесла из целия остров и никого не учудила. „Мона беше дъщеря на морски крал — казвали хората — и, види се, баща й я е отмъкнал в морето.“
Похитител на Мона бил кралят на морските хора в остров Уесан. Той отнесъл девойката в подводния си дворец. Дворецът бил истинско чудо, най-красивото кралско жилище на земята не можело да се сравни с него.
Старият морски крал имал син, най-хубавият от морските хора; този син се влюбил в Мона и поискал от баща си позволение да се
ожени за нея. Но кралят сам бил намислил да я запази за себе си, затуй отговорил на сина си, че никога няма да му позволи да вземе за жена дъщеря на земята.
— В нашето царство — рекъл той на сина — има немалко хубави девойки-русалки, които ще бъдат щастливи, ако имат за съпруг кралския син. И когато ти избереш една от тях, аз ще ти дам съгласието си.
Младият морски принц изпаднал в отчаяние. Той заявил на ба¬ща си, че никога няма да се ожени, ако не може да вземе за жена оная, която обича — Мона, дъщерята на земята.
Старият морски крал, като виждал, че синът му линее от скръб и мъка, накарал го да се сгоди за една русалка, която се славела с хубостта си и била дъщеря на един от знатните велможи в двора. Определили деня на сватбата, поканили множество гости. Женихът и невястата се отправили в църквата, а след тях тръгнал великолепен сватбен кортеж. Защото тези морски жители, макар и да не са кръстени, имат своя вяра и храмове под водата. Казват, че дори имали свои епископи, и Гулвен Пендюф, стар моряк от нашия остров, който е обходил всички морета на света, ме уверяваше, че ги е виждал неведнъж.
На клетата Мона било заповядано да остане дома и да пригот¬ви сватбения обед. Но не й дали никакви провизии, съвсем нищо, само празни гърнета и тенджери — големи морски раковини. Старият морски крал й казал, че когато всички се върнат от църквата, тя трябва да поднесе на трапезата прекрасен обед или я чака смърт. Съдете сами в какъв смут и мъка се намирала сиротата! Пък и женихът бил не по-малко печален и угрижен.
Когато кортежът тръгнал към църквата, женихът изведнъж извикал :
— Ах, забравих дома пръстена на моята невеста!
— Кажи къде е и аз ще пратя да го вземат — рекъл баща му.
— Не, не, аз сам ще отида да го взема, никой друг няма да намери пръстена там, където съм го скрил. Ще изтичам до дома и ще се върна за миг.
И той отишъл сам, като не позволил никому да го придружава. Влязъл право в кухнята, дето клетата Мона плачела отчаяна.
— Не тъжи — рекъл й той, — обедът ще бъде готов навреме. Осланяй се на мене.
Той се приближил до огнището и промълвил:
— Буен огън в огнището! — И в огнището тутакси запламтял огън.
После принцът се докоснал с ръка поред до всяка тенджера, всяко гърне, всеки шиш и блюдо, като казвал:
— В това гърне ще има лакерда, в това — калкан със стриди, на шиша — патица, тук — печена скумрия, в тези кани — вино и най-хубави напитки.
И тенджерите, гърнетата, блюдата, каните се напълнили с ястия и напитки само при докосването на ръката му. Мона не можела да се освести от учудване, виждайки, че обедът е приготвен за едно мигване на окото без ничия чужда помощ.
Младият морски принц се спуснал да догони кортежа. Стигнали до църквата. Брачният обред бил извършен от морския епископ. След това всички се върнали в двореца. Старият крал влязъл направо в кухнята и рекъл на Мона:
— Ето ние се върнахме. Готово ли е всичко?
— Готово — отговорила Мона спокойно.
Учуден от тоя отговор, той почнал да вдига капаците от гърнетата и тенджерите, надничал в каните и недоволно рекъл:
— Помогнали са ти. Но аз ще се разправя все пак с тебе.
Насядали на трапезата. Гостите пили и яли много, после почнали песните и танците.
Към полунощ младоженците се отделили във великолепно украсената си спалня и старият морски крал заповядал на Мона да ги изпроводи дотам. Тя трябвало да стои до леглото и да им свети със запалена свещ в ръка. Когато свещта изгори до ръката й, смърт очаквала Мона.
Клетата Мона се подчинила. А старият морски крал чакал в съседната стая и от време на време викал оттам:
— Е, какво, още ли не е изгоряла свещта до ръката ти?
— Не още — отговаряла Мона.
Така питал той няколко пъти. Най-сетне, когато свещта почти догоряла, младоженецът рекъл на младата си жена:
— Вземи за минута свещта от Мона и я подръж, докато Мона ни запали друга.
Младата русалка, без да подозира намеренията на свекъра си, взела свещта от ръцете на Мона.
В тази минута старият крал попитал пак:
— Е, какво, изгоря ли свещта до ръката ти?
— Отговори: „да“ — прошепнал младият морски принц.
— Да — рекла русалката.
И тозчас старият морски крал се втурнал в спалнята, хвърлил се към оная, която държала свещта, и без дори да погледне девойката, с един удар на сабята си й отсякъл главата. После излязъл вън.
Щом изгряло слънцето, младоженецът отишъл при баща си и му рекъл:
— Тате, дойдох да поискам от вас позволение да се оженя.
— Да се ожениш ли? Ами че нали се ожени вчера?
— Моята жена не е вече между живите.
— Не е между живите ли? Да не би да си я убил, нещастнико.
— Не, тате, не аз, а вие я убихте.
— Аз ли? Аз да съм убил твоята жена?
— Да, тате, мигар не вие снощи с един удар на сабята отсякохте главата на оная, която държеше запалена свещ до леглото ми?
— Да, но нали беше тя дъщерята на земята?
— Не, тате, тя беше русалката, с която се венчах по ваша воля. И ето аз съм вече вдовец. Ако не ми вярвате, лесно може да се убедите сам — тялото й още лежи в моята спалня.
Старият морски крал изтичал в спалнята и видял, че синът му казва истината. Гневът му бил ужасен.
— Че коя искаш да вземеш за жена? — попитал той сина си, като се поуспокоил.
— Дъщерята на земята.
Старият крал не отговорил нищо и излязъл от спалнята. Но минали няколко дни, той разбрал, изглежда, колко безразсъдно е да съперничи със сина си и дал съгласието си за брака му с Мона. Сватбата отпразнували много богато и тържествено.
Младият морски принц бил извънредно внимателен към жена си, угаждал й, както можел. Хранел я с мънички вкусни рибки, които ловял сам, подарявал й разни украшения от скъпоценни морски бисери, намирал за нея красиви раковини, седефени и златисти, редки чудесни морски цветя и треви.
Но въпреки всичко това, нещо теглело Мона към земята, към баща й, майка й, към бедната къщурка на брега на морето.
Мъжът й не искал да я пусне, все се страхувал, че тя няма да се върне. А Мона силно затъгувала, плачела ден и нощ. Най-сетне младият морски принц й рекъл :
— Усмихни се поне веднъж, моя радост, и аз ще те отведа в бащиния ти дом.
Мона му се усмихнала и морският принц, който бил вълшебник, изрекъл:
— Мост, повдигни се!
Тозчас от водата се издигнал красив кристален мост, по който те можели да преминат от морското дъно на земята.
Щом видял това, старият морски крал разбрал, че синът му е също такъв вълшебник като него, и рекъл:
— Ще дойда и аз с вас.
И тримата се качили на моста : Мона напред, след нея — мъжът и, а няколко крачки зад тях — старият морски крал.
Щом Мона и мъжът й, които вървели отпред, стъпили на земята, младият морски принц изрекъл:
— Мост, спусни се!
И мостът се спуснал в дълбочината на морето и отнесъл със себе си стария морски крал.
Мъжът на Мона не се решил да я изпрати до къщата на родителите й. Той пуснал Мона сама, като й рекъл:
— Върни се обратно, щом залезе слънцето. Аз ще те чакам тук.
Но гледай нито един мъж да не те целуне и дори да не докосне ръката ти.
Мона обещала да изпълни всичко и се затекла към родния дом. Било време за обед и цялото семейство било събрано около трапезата.
— Здравейте, тате и мамо! Здравейте, братя и сестри! — извикала Мона, като се втурнала в къщурката.
Добрите хора я гледали, вцепенени от учудване, и никой не можел да я познае : тя била тъй хубава, тъй величествена в разкошната си премяна! Тая среща натъжила Мона, сълзи бликнали от очите й. Тя взела да ходи из къщата, докосвала се с ръка до всеки предмет и казвала:
— Ето този камък ние донесохме от брега и аз седях на него край огъня, а ето и креватът, на който спях. Ето дървената чаша, от която съм яла супа. А там, зад вратата, е метлата, с която помитах къщата.
А ето и стомната, с която ходех за вода на извора.
Като слушали всичко това, родителите в края на краищата познали Мона и плачейки от щастие, взели да я прегръщат и целуват н всички се радвали, че са пак заедно.
Но ненапразно морският принц, съпругът на Мона, й заръчал да не целува нито един мъж: от тази минута тя вече нищо не помнела за своята женитба, за живота си при морските хора. Тя останала при родителите си и скоро при нея дошли сватове от всички страни. От женихи не можели да се отърват, но Мона не слушала никого и не иска¬ла да се омъжи.
Бащата на Мона, както и всеки жител от острова, имал свой парцел земя, дето садял картофи и разни зеленчуци, засявал и малко ечемик. Това заедно с данъка, който всекидневно им плащало морето в риба и миди, им стигало, за да се изхранят. Пред къщата се намирало гумното, на което вършеели житото и се издигала кладня слама. Често нощем, когато лежала в леглото си, на Мона й се струвало, че през воя на вятъра и глухия шум на вълните, които се биели в крайбрежните скали, тя чува нечии стонове и поплаци зад вратата на къщурката. Но си мислела, че душите на нещастните удавници призова¬ват живите, които са ги забравили, и настояват да се молят за тях. Тя шепнела заупокойна молитва и жалейки онези, които в такова време се намират в морето, спокойно заспивала.
Но ето една нощ тя ясно чула думи, изречени с такъв жаловит глас, че й разкъсали сърцето :
— Ах, Мона, мигар така скоро забрави ти своя мъж — морския принц, кой.о ти спаси живота и те обича? Нали обеща да се върнеш същия ден, а аз те чакам от толкова дълго време и съм толкова нещастен! Ах, Мона, Мона, съжали се над мене и се върни по-скоро!
В тоя миг Мона изведнъж си спомнила всичко. Станала от лег-лото, излязла и видяла на вратата морския принц, който в стонове и поплаци изливал мъката си. Тя се хвърлила в прегръдките му… и оттогава никой никога вече не я видял.

Веднъж хитрият лисан вървял по брега на морето и си мислел: „Няма по-умно животно от мене, няма по-хитро животно от мене!" В морето плавали диви патици. Те видели лисана и решили да го излъжат. Най-големият паток рекъл :
— Хайде, братлета, да направим лодка от криле. Ще кацнем в две редици с крилете навътре. А лисан ще помисли, че плава лодка. Така и направили. Накацали в две редици и отпуснали крилете си. В средата се получила лодчица, а от двете страни весла-крилца. Патиците плували, а най-старият паток крещял:
 — Едно-две! Едно-две! Гребете по-силно! От старост очите на лисана били отслабнали. Загледал се той към морето и видял: плава лодка, а в лодката седят гребци и задружно размахват веслата. Лисан се спрял и извикал:
— Ей, гребци, приближите се към брега и ме закарайте донякъде!
Нима не виждате кой върви по брега? Ами че това съм аз, господарят на тукашните места! Не виждате ли, че съм уморен?
Патиците доплавали до брега. Лисан скочил право в средата на лодчицата. Седнал, гордо изпъчил гърди, наперчил опашка и зажумял от удоволствие. Лодката бързо се отдалечила от брега. Изведнъж лисан чул гласа на най-стария паток:
— Е, братлета, поплувахме си, а сега хайде да полетим!
Додето се опомни, лисан се намерил във водата. Огледал се, но патиците вече били далеко. Заплувал лисан към брега. Плува и си мисли: „Излъгаха ме патиците, направиха ме за смях пред целия свят."
Тежко било на лисана да плува: мократа му опашка го теглела към дъното. Той рекъл:
— Опашко моя, красота моя, не ме затруднявай, помогни ми да доплувам!
Опашката го насочила към брега.
С мъка се добрал лисан до брега; излязъл на хълмчето и застанал на слънце да се суши. А патиците през това време обиколили цялата тундра и разказали на всички как лисан се къпал в морето.
Озърнал се лисан, а наоколо се събрали разни животни, големи и малки, гледат го и му се смеят:
— Няма ли да ни разкажеш, уважаеми лисане, как патиците те окъпаха в студеното море?
Тогава лисан се отърсил, захапал мократа си опашка, за да може по-леко да бяга, и от срам хукнал към тундрата. Оттогава лисан престанал да ходи на морския бряг.

Н
а тринадесетгодишна възраст Ромолето бил приет на работа като помощник-келнер в кафене «Италия». Поверили му службата за домашни поръчки и цял ден той тичал нагоре-надолу по улиците и по стълбите, като па­зел равновесие с таблички, опасно претоварени с чашки, чаши и купички. Най-много му досаждали стълбите: в Рим, както впрочем и по други места на света, портиерките ревниво пазят своите асансьори и забраняват личния до­стъп до тях на разни кафеджии, млекари, зарзаватчии и други подобни.
Една сутрин телефонирали в кафенето от апартамент четиринадесет на номер сто и три. Искали четири бири и един леден чай. «Но веднага или ще ги изхвърля през про­зореца» — прибавил един сприхав глас, който бил на ста­рия маркиз Венанцио, ужаса на продавачите.
Асансьорът на номер сто и три бил от най-недостъп­ните, но Ромолето знаел как да издебне портиерката, която дремела в своята будка: вмъкнал се незабелязано в каби­ната на асансьора, пуснал пет лири в машинката, натиснал бутона за петия етаж и скърцайки, асансьорът потеглил. Ето първия етаж, втория, третия. След четвъртия етаж, вместо да забави ход, асансьорът увеличил скоростта, профучал край площадката на маркиз Венанцио без да спре и преди Ромолето да има време да се учуди, целият Рим лежал в краката му и асансьорът се издигал със скорост на ракета към небето, което било толкова синьо, че изглеждало черно.
— Много ти здраве, маркизе Венанцио — измърморил Ромолето, като потреперал. С лявата си ръка той още дър­жал таблата с поръчките и цялата работа била доста смеш­на, като се има предвид, че около асансьора се ширело на всички страни междупланетното пространство и Земята, ей там долу, в дъното на небесната бездна, се въртяла около себе си и влачела по своя път маркиз Венанцио, който чакал четирите бири и ледения чай.
«Поне няма да пристигна сред марсианите с празни ръце» помислил си Ромолето, като затворил очи. Когато ги отворил, асансьорът бил започнал да се спуска и Ромолето въздъхнал облекчено:
— В края на краищата чаят пак ще пристигне леден.
За съжаление асансьорът се приземил в сърцето на една дива тропическа гора и Ромолето, като гледал през стъклата, видял, че го заобиколили странни маймуни с бради, които си го сочели възбудени и бъбрели с изклю­чителна бързина на неразбираем език. «Може би паднахме в Африка» — помислил си Ромолето. Но ето, че кръгът на маймуните се отворил, за да пропусне едно неочаквано действуващо лице: един маймун в синя униформа, възкачил огромен велосипед на три колела.
— Полицай! Давай, Ромолето!
И без да брои: едно, две, три — младият помощник-келнер на кафене «Италия» натиснал един бутон на асан­сьора, първия, който му попаднал под пръста. Асансьорът потеглил със свръхзвукова скорост и чак когато се отдалечил на известно разстояние, Ромолето си дал сметка, че планетата, от която избягал, не можела да бъде Земята: нейните континенти и морета имали съвсем други очерта­ния и докато Земята от космоса му изглеждала нежно-синя, цветовете на тази планета преливали от зелено до виолетово.
— Сигурно е Венера — решил Ромолето, — но на маркиза Венанцио какво ще кажа?
Докоснал с кокалчетата на пръстите си чашите на под­носа — те били ледени, както като излизал от кафенето. В края на краищата не били изтекли повече от няколко минути.
След като преминал с огромна скорост безбрежно пусто пространство, асансьорът отново започнал да слиза. Този път Ромолето не се съмнявал:
— Я гледай! — извикал той. — Слизаме на Луната.
Какво ще правя тук?
Знаменитите лунни кратери бързо се приближавали. Пръстите на свободната ръка на Ромолето се преместили от чашите към бутоните на асансьора, но:
— Стоп! — изкомандувал си сам той преди да на­тисне който и да е бутон. — Чакай да помислим малко.
Разглеждал редицата бутони. Най-долният носел над­пис «3», което значи Земя.
— Да опитаме — въздъхнал Ромолето.
Натиснал бутона за партера и асансьорът веднага сменил посоката. След няколко минути прекосил римското небе, покрива на номер сто и три, стълбището и се приземил точно до известната вече портиерка, която, неподозираща междупланетната драма, продължавала да дреме.
Ромолето се спуснал навън, без да се обърне да затвори вратата. Тоя път изкачил стълбите пеш. Почукал на апарта­мент четиринадесет и изслушал мълчаливо, с наведена глава маркиз Венанцио:
— Хей, къде беше през всичкото това време? Знаеш ли, че откакто поръчах тези проклети бири и този свръхпроклет леден чай, минаха цели четиринадесет минути? На твое място Гагарин щеше да стигне до Луната.
«И по-нататък» — помислил си Ромолето, но не обелил зъб. За щастие напитките все още били съвсем ледени.
Ех, много нещо трябва да обиколи за един ден помощник-келнерът на кафене «Италия», който изпълнява до­машните поръчки…

Насред пътя между Сароно и Леняно в покрайнините на една голяма гора била махалата Кашина Пиана, която се състояла само от три двора. Там живеели единадесет семейства. В Кашина Пиана имало само един кладенец за вадене на вода и той бил особен кладенец, защото макарата за навиване на въжето си била на мястото, а нямало нито въже, нито верига. Всяко от единадесетте семейства край кофата за вода в къщи си държало, и свое въже. Който оти­вал да тегли вода, го откачал, навивал го на ръката си и го носел на кладенеца. Когато си извадел вода, откачал го от макарата и ревниво си го отнасял в къщи. Един-единствен кладенец и единадесет въжета. Ако не вярвате, идете да питате и ще ви разкажат, както разказаха на мене, че тези единадесет семейства не се погаждали, непрекъснато се дразнели и били готови, вместо да си купят заедно една хубава верига, да я закрепят на макарата и да си служат всички с нея, по-скоро да запълнят кладенеца с пръст и плевели.
Избухнала войната и мъжете от Кашина Пиана отишли под знамената, като поръчали на жените си много неща и между другото да внимават да не им откраднат въже­тата. После дошло германското нашествие, мъжете били да­лече, жените се страхували, но единадесетте въжета били винаги на сигурно място в единадесетте къщи.
Веднаж едно дете от махалата отишло в гората, за да събере наръч дърва, и чуло стон от един храст. Стенел един партизанин, ранен в крака, и детето изтичало да повика майка си. Жената се уплашила, закършила ръце, но после казала:
— Ще го занесем в къщи и ще го крием. Да се надяваме, че някой ще помогне на татко ти – войника, ако има нужда. Не знаем дори къде е, ако е още жив.
Скрили партизанина в хамбара и повикали лекаря, като му казали, че го викат за старата баба. По жените от махалата били видели бабата сутринта, тя била здрава като петле, и разбрали, че има нещо скрито-покрито. Преди да изтекат двадесет и четири часа, цялата махала узнала, че има ранен партизанин. Един стар селянин казал:
— Ако узнаят немците, ще дойдат тук и ще ни избият. Всички ще свършим зле.
Но жените не разсъждавали така. Те мислели за далеч­ните си мъже и мислели, че и те може би са ранени и трябва да се крият, и въздишали. На третия ден една жена взела една наденичка от току-що заклано прасе, занесла я на Катерина, която била жената, дето скрила партизанина, и й казала:
— Бедничкият, навярно има нужда да закрепне. Дайте му тази наденичка.
След малко дошла друга жена с бутилка вино, после трета с плик жълто брашно за качамак, после четвърта с парче сланина и преди да падне вечерта, всички жени от махалата посетили къщата на Катерина, занесли по някакъв подарък за партизанина, видели го и си избърсали по една сълза.
И през цялото време, докато раната заздравявала, всичките единадесет семейства на махалата се отнасяли към партизанина, като че бил техен син. Не му липсвало нищо. Партизанинът оздравял, излязъл на двора да се погрее на слънце, видял кладенеца без въже и много се учу­дил. Жените, като се изчервявали, му разказвали, че всяко семейство си има въже, но обясненията им не го задоволили. Трябвало да кажат още, че се мразят, но това вече не било вярно, защото били страдали заедно и заедно били пома­гали на партизанина. Следователно, без да знаят още, били станали приятелки и сестри и нямало вече причина да държат единадесет отделни въжета.
Тогава решили да купят една верига с пари, събрани от всички семейства, и да я закрепят на макарата. Така и направили. Партизанинът изтеглил първата кофа вода и било много тържествено, като откриване на паметник. Същата вечер партизанинът, напълно оздравял, за­минал за планината.

Един вожд на квакиутлите и неколцина от хората му решили да построят дървена колиба на брега на бързотечна река. За пръв път се опитвали да строят колиба. Не им идвало на ум как да издигнат една дълга, тежка греда, за да подпрат покрива. Всеки път, когато закрепвали единия край на гредата върху висок стълб, тя се изтъркулвала още преди да успеят да закрепят другия й край. Опитали няколко пъти, но все неуспешно. Натъжили се и и се отчаяли, когато изведнъж дочули плясъка на мощни криле високо в небето над тях. Голяма черна сянка се спуснала над индианците и една огромна птица кацнала на земята.
Хората се изплашили и закрили очи. Само вождът се осмелил да погледне, когато остър, властен глас попитал:
— Какво правите?
Вождът забелязал, че говорела огромната, приличаща на орел птица.
— Опитваме се да построим къща, о, Всемогъщи — отвърнал вождът, — но не можем да закрепим правилно големите греди.
Ти сигурно си великият Тъндърбърд, за когото са ни разказвали нашите деди. Навярно можеш да ни помогнеш?
— Мога, разбира се, затова съм тук — отговорил Тъндърбърд. — Какво трябва да се направи?
Вождът посочил тежката греда, която не можели да наместят върху изправените стълбове. Тогава, разперила силните си криле, толкова силни, че индианците едва успели да останат прави поради вятъра, който произвеждали, могъщата птица полетяла към небето. После се спуснала право към гредата. Тъндърбърд сграбчила огромното дърво с дългите си, остри нокти, вдигнала го над високите изправени стълбове и го пуснала точно на място. След това поставила и останалите греди по местата им. Признателният вожд и хората му благодарили на птицата. А когато станало тъмно, тя полетяла в нощта, след като казала:
— Ще ви бъда приятел и ще се грижа за вас.
Вождът и групата му докарали огромна канара на мястото, където кацнала Тъндърбърд. И до днес селото, което построили там, се нарича „Мястото, където Тъндърбърд дойде при нас", а грамадната канара все още се помни от индианците.
Един вожд на квакиутлите и неколцина от хората му решили да построят дървена колиба на брега на бързотечна река. За пръв път се опитвали да строят колиба. Не им идвало на ум как да издигнат една дълга, тежка греда, за да подпрат покрива. Всеки път, когато закрепвали единия край на гредата върху висок стълб, тя се изтъркулвала още преди да успеят да закрепят другия й край. Опитали няколко пъти, но все неуспешно. Натъжили се и и се отчаяли, когато изведнъж дочули плясъка на мощни криле високо в небето над тях. Голяма черна сянка се спуснала над индианците и една огромна птица кацнала на земята.
Хората се изплашили и закрили очи. Само вождът се осмелил да погледне, когато остър, властен глас попитал:
— Какво правите?
Вождът забелязал, че говорела огромната, приличаща на орел птица.
— Опитваме се да построим къща, о, Всемогъщи — отвърнал вождът, — но не можем да закрепим правилно големите греди.
Ти сигурно си великият Тъндърбърд, за когото са ни разказвали нашите деди. Навярно можеш да ни помогнеш?
— Мога, разбира се, затова съм тук — отговорил Тъндърбърд. — Какво трябва да се направи?
Вождът посочил тежката греда, която не можели да наместят върху изправените стълбове. Тогава, разперила силните си криле, толкова силни, че индианците едва успели да останат прави по¬ради вятъра, който произвеждали, могъщата птица полетяла към небето. После се спуснала право към гредата. Тъндърбърд сграб¬чила огромното дърво с дългите си, остри нокти, вдигнала го над високите изправени стълбове и го пуснала точно на място. След това поставила и останалите греди по местата им. Признателният вожд и хората му благодарили на птицата. А когато станало тъмно, тя полетяла в нощта, след като казала:
— Ще ви бъда приятел и ще се грижа за вас.
Вождът и групата му докарали огромна канара на мястото, където кацнала Тъндърбърд. И до днес селото, което построили там, се нарича „Мястото, където Тъндърбърд дойде при нас", а грамадната канара все още се помни от индианците.