Чуй всички приказки

Един боец бил под покровителството на уважаван отшелник. След победа той дошъл при отшелника и му благодарил за две чудесни спасявания. Но отшелникът казал: "Непризнателни боецо, ти беше спасен не два пъти, а дванадесет пъти. Ти не си разпознал най-важните избавления."
Обикновено хората забелязват малкото, но не голямото.

Четирима пътешественици открили неизвестно място, обкръжено от висока стена, в която нямало дори пролука. Пътешествениците много искали да видят какво има зад нея и един от тях се покатерил на стената. В момента, в който се качил обаче и погледнал отвъд, изкрещял изумено и радостно и без да каже дума на приятелите си, скочил от другата страна. Другите също решили да се качат на стената. Те скачали оттатък, без да проронят и думичка. И всеки, който се изкачвал горе, с необикновена радост скачал от другата страна и никога не се връщал оттам, за да разкаже какво е намерил.
Това е царството на Абсолюта.

Когато Сейсецу бил настоятел на манастира, потрябвала му нова учебна сграда, защото там, където учел, вече било твърде тясно. Търговецът от Едо на име Умедзу Сейбей решил да пожертва за постройката на новото учебно здание петстотин златни монети, наречени рю, и ги донесъл на учителя.
– Добре, ще ги взема – казал Сейсецу.
Като подал на учителя чувал със злато, Умедзу останал недоволен от безразличното му отношение. За три рю можело цяла година да се живее, а тук не му благодарят за петстотин.
– В чувала има петстотин рю – намекнал той.
-Ти вече спомена това – отговорил Сейсецу.
– Но даже за такъв богат търговец като мен това е огромна сума – казал Умедзу.
-Ти искаш да ти благодаря за тях, така ли? – попитал Сейсецу.
– Вие сте длъжен да направите това – отговорил търговецът.
– Защо? – удивил се Сейсецу. – Даряващият трябва да благодари!

Когато Банкей прекарвал седмиците си в медитация, от различни краища на Япония се събирали ученици, за да учат от него. По време на едно такова събиране хванали ученик крадец. Съобщили за това на Банкей и го помолили да прогони престъпника.
Банкей не обърнал внимание на случая. По-късно същият ученик бил хванат отново В същото провинение и Банкей пак не се заел да разглежда случая. Това ядосало останалите ученици и те написали молба, в която молели крадецът да бъде отпратен. В противен случай запла¬шили, че до един ще напуснат Банкей.
Когато Банкей прочел молбата, събрал всички и казал:
– Вие сте мъдри, братя мои. Вие знаете кое е добро и кое лошо. Можете да отидете, където искате, и да се учите там. Но този заблуден брат не може да отличи доброто от лошото. Кой ще го научи, ако не аз? Той ще остане тук дори ако всички вие си отидете. Сълзи потекли по лицето на крадеца. И желанието му да краде изчезнало.

Учителят Теннен Танка посетил веднъж един храм и останал да пренощува. Настоятелят на храма бил щастлив, тъй като Теннен Танка бил знаменит учител и била голяма благословия, че той отишъл там. Но през нощта Теннен направил нещо, което поразило настоятеля. Нощта била студена и Теннен изгорил дървения Буда, за да се стопли. Настоятелят бил шокиран. Когато видял огъня в храма, той нахлул там и установил, че една от великите статуи на Буда липсва, а главата й е изгоряла наполовина. Той извикал: "Какво направихте? Вие сте луд! Изгорили сте моя Буда!"
Теннен се засмял и разбъркал пепелта с гегата си. Настоятелят попитал: "Какво правите сега, вие луд ли сте?" Теннен казал: "ОпитВам се да намеря останките на Буда."
Дошъл ред на настоятеля да се смее. Той казал: Вие определено сте луд – дървеният Буда няма останки." Теннен попитал: "Сигурен ли сте?" Настоятелят отговорил: "Да сигурен съм. Как е Възможно дървен Буда да има останки?" Тогава Теннен казал: "Донесете и другите статуи. Във Вашия храм има много от тях, не Ви трябват чак толкова. Нощта е студена и аз треперя. Вижте, живият Буда трепери, а дървените буди си стоят на пиедесталите си. Донесете ги."

Веднъж, копаейки своето парче земя, един селянин намерил камъче. То изглеждало много красиво и селянинът си помислил, че може да се хареса на децата му. И те могат да си играят с него. Та нали то е толкова красиво. И занесъл камъчето у дома си.
Децата обаче навсякъде са си деца. Те си играли с камъчето, докато не им омръзнало, след което го оставили на прозореца и забравили за него.
Един монах, странстващ санясин, пресичайки планината, търсел къде да пренощува и селянинът го поканил у дома си.
Монахът приел предложената му от домакина храна, след което си поговорили. Санясинът бил пътешественик и знаел много новини за всичко, което се случвало по света. И някак си между другото казал:
– Какво правиш тук? Знам място, където човек може да намери диаманти направо на брега на реката. И така със съвсем малко усилия можеш да станеш приказно богат. В същото време, обработвайки своята земя с пот на лицето, цял живот ще се трудиш. Защо да си хабиш живота напразно?
На сутринта монахът си тръгнал, но в ума на селянина се зародила надежда, която прераснала в желание, което напълно го обзело. Без да знае коя е тази река, той продал земята си и се впуснал в издирване. На изпроводяк казал на жена си и децата:
– Е, ще трябва да ме чакате най-много пет години и аз ще се Върна богат! Той усърдно се трудил, но и след пет години не намерил това място, където елмазите били толкова много, че добиването им да не представлява трудност. За тези пет години обаче много добре научил какво е това елмаз.
И ето че когато се върнал у дома и приближил къщурката си, не повярвал на очите си – най-големият и рядко срещан елмаз, който човек можел да си представи, лежал, захвърлен и забравен от всички, на перваза на про¬зореца у дома му.
И тогава си спомнил как го намерил.

Живели двама младежи. Те били удовлетворени от живота си и тръгнали да търсят учител. Вървели много дни, много неща видели, докато не чули за един велик светец. Вървели няколко дни и като се приближили до селището, където живеел майсторът, решили да пренощуват. Разположили се на гробището. На разсъмване чули нечий разговор недалеч. Като се промъкнали безшумно, с удивление установили, че разговарят два . Единият казал на другия:
– Знаеш ли, днес през нощта е умрял еди-кой си майстор?
И юношите потръпнали, като чули името на този, към когото така се стремели. Мъката им била безгранична.
Те заварили жив такъв велик майстор, за когото даже животните говорели на човешки език.
Потиснати от случилото се, те решили поне да присъстват на погребението. Като влезли в селището и намерили дома на майстора, те почукали на вратата и на прага ги посрещнал учителят, жив и здрав. Той ги поканил да влязат и на чаша чай му разказали за разговора на двата котарака. Майсторът помислил известно време и казал:
– Знаете ли, тази нощ аз стоях в молитва, но преди разсъмване вниманието ми за момент се разсея, молитвата ми се прекъсна. Навярно затова тези симпатични животни изведнъж са почувствали, че съм престанал да съществувам.

Един могъщ цар, властелин на необятни земи, бил толкова мъдър, че великите мъдреци били негови обикновени слуги. Веднъж се случило така, че той се почувствал разстроен от нещо. Тогава събрал слугите си и им казал: "Неведома е за мен причината, но нещо ми заповядва да търся особен пръстен, който може да даде дълбок мир на моята душа. И този пръстен трябва да е такъв, че в нещастие да ме радва и да ми повдига настроението, а в радостта  – да ме натъжава, ако попадне пред очите ми."
Мъдреците потънали в дълбок размисъл. След известно време те разбрали какъв пръстен иска техният властелин. Донесли те пръстена на своя цар. А на него сияел надпис: "И това ще мине."

Веднъж имало един човек на име Моджуд. Той живеел в голям град, където заемал пост на дребен чиновник и по всичко изглеждало, че ще свърши дните си като инспектор по мерките и теглилките.
Веднъж, докато се разхождал в градината, обкръжаващ старинно здание близо до дома му, пред него се явил Хидр, тайнственият наставник на суфите, облечен в трептящо зелено. Хидр казал: "Човек с блестящи перспективи! Остави работата си и ела след три дни да се срещнем на брега на реката." След това изчезнал.
Моджуд развълнуван отишъл при началника си и му казал, че трябва да напусне. Скоро всички в града чули за това и започнали да говорят: "Бедният Моджуд! Той е полудял."
Но тъй като имало много кандидати за мястото му.
скоро всички забравили за него.
В уреченото време Моджуд се срещнал с Хидр. който му казал: "Скъсай дрехите си и се хвърли в потока. Може би някой ще те спаси."
Моджуд така и направил, макар че бил удивен – онзи да не е полудял. Той умеел да плува и затова не потънал, но плувал дълго време, докато един рибар не го изтеглил на лодката си с думите: "Глупав човек! Течението е много силно. Какво се опитваш да направиш?" Моджуд отговорил: "И аз не знам." "Ти си луд – казал рибарят, – но аз ще те взема в своята тръстикова колиба, ей на онзи бряг, и ще видим какво може да се направи за теб."
Когато разбрал, че Моджуд е грамотен, той започнал да се учи на четмо и писмо. В замяна Моджуд получавал храна и помагал на рибаря в работата му. След няколко месеца Хидр отново се явил, този път в краката на постелята на Моджуд и казал: "Ставай веднага и остави този рибар! Ще се погрижат за теб."
Моджуд незабавно напуснал колибата, облякъл се като рибар и учуден от случващото се, излязъл на пътя. На разсъмване видял селянин на магаре, тръгнал към пазара. "Работа ли търсиш? – попитал селянинът. – Трябва ми човек, който да ми помогне да донесе обратно покупките." Моджуд го последвал. Той работил за селянина около две години и през това време научил много за селското стопанство, но почти нищо друго.
Веднъж по обяд, когато той тъпчел вълна в денкове, Хидр му се явил и казал: "Остави тази работа, иди в град Мосул и използвай спестяванията си, за да станеш търговец на кожи." Моджуд се подчинил. В Мосул той се прочул като търговец на кожи и нито веднъж не видял Хидр, докато в течение на три години усърдно се занимавал с търговията си. Той спестил достатъчно голяма сума пари и вече мислел за покупка на къща, когато му се явил Хидр и казал: "Дай ми парите си, махни се от този град и иди в далечния Самарканд и работи там при бакалина."
Моджуд така и направил. Скоро той започнал да проявява несъмнени признаци на просветление. Лекувал болни, помагал на партньора си в магазина в свободното си време и познанията му в тайнственото ставали все по-дълбоки и по-дълбоки. Духовни лица, философи и други го посещавали и питали "При кого сте учили?" "Трудно е да се каже – отговарял Моджуд. Учениците му го питали: " Как започнахте кариерата си?" Той казвал: "Като дребен чиновник." "И вие сте се отказали от това, за да се посветите на самоукротяването?" "Не, просто се отказах от това." Те не го разбирали. При него идвали хора, за да запишат историята на живота му. "Какъв сте бил през живота си?" – питали те. Моджуд отговарял: "Скочих в реката, после започнах да живея като рибар, след това посред нощ си тръгнах от тръстиковата колиба. След това станах помощ. ник на един селянин. Докато тъпчех вълна в денкове, се промених и тръгнах за Мосул, където станах търговец на кожи. Там спестих малко пари, но ги оставих. След това отидох в Самарканд, където работех при бакалията. Това е мястото, където се намирам сега."
"Но това необяснимо поведение не хвърля светлина на вашите таланти и забележителни постъпки" – казвали биографите. "Така е" – отговарял Моджуд.
Затова биографите съчинили за Моджуд забележителна и вълнуваща история. Та нали Всеки светец трябва да има своя история и тази история да съответства на апетитите на слушателите, а не на реалността на живота.

Веднъж попитали Настрадин Ходжа колко звезди има на небето. Той отговорил:
-Този въпрос ме интересува отдавна. Но аз мисля, че той може да бъде решен само в случай че сам се кача на небето и преброя звездите. Но тук изникват две препятствия. Ако започна да ги броя през деня, се боя, че многото работа и тълпата зяпачи ще ми попречат. Остава да се кача нощем и да се заема с преброяването на звездите. Това обаче е опасно, защото не знам ще мога ли да намеря на небето свещ или лампа, а в нощната тъма е невъзможно да се броят звезди.
Ето тези две препятствия ми пречат да реша въпроса, колко са звездите на небето.