Чуй всички приказки

Една сутрин съсед помолил Настрадин Ходжа да му даде магарето си. Ходжа промърморил: "Ще ида да попитам магарето. Ако то поиска, ще ти го дам." Влязъл той в къщата, забавил се малко, върнал се и казал: "Говорих с магарето, но то не благоволи, че и добави: "Ако ме дадеш на чужд човек, ще ме бодът с остен, а теб – ще те ругаят, както сварят!"

Един "велик човек на епохата" казал на роба си: "Иди на пазара и купи със свои пари парче месо, приготви го, а аз ще го изям и ще те освободя."
Робът, зарадван, приготвил печеното и го донесъл на господаря си. Господарят изял гарнитурата, а месото върнал на роба. На другия ден казал: "Приготви от това месо грахова супа, ще я хапна и ще те освободя." Робът изпълнил и това, приготвил и поднесъл. Господарят изял бульона, а месото върнал на роба. На следващия ден месото се развалило и господарят казал: "Продай го, купи масло и приготви от него храна. Аз ще хапна и ще те освободя." На което робът отговорил: "О, господарю, нека аз завинаги да остана твой роб, но ти по-добре освободи месото."

В зряла възраст Хуа Дзи от рода Ян Ли от държавата Сун загубил паметта си. Той можел за получи подарък сутринта и да забрави за него вечерта, можел да даде подарък вечерта и да забрави за него сутринта. На улицата можел да забрави да ходи, у дома-да седне. Днес не можел да си спомни какво е станало вчера, утре – какво е станало днес.
Семейството му започнало да се безпокои и поканили пророк, за да разкаже бъдещето на Хуа Дзи, но безуспешно. Поканили шаман, за да извърши благоприятстващ обред, но и това не довело до нищо. Поканили лекар, за да го излекува, но и това не доВело до подобрение.
Имало един конфуцианец от Лу, който, предлагайки услугите си, обяВил, че може да оправи нещата. Жената и децата на Хуа Дзи му обещали за награда половината от състоянието си.
Конфуцианецът им казал:
– Ясно е, че това е заболяване, което не може да бъде предсказано с хексаграми и предзнаменования, не може да бъде омагьосано с благоприятстващи молитви, не може да бъде излекувано с лекарства и игли. Аз ще се опитам да преобразувам ума му, да изменя мислите му. Има надежда, че това ще го възстанови.
След това конфуцианецът се опитал да съблече Хуа Дзи, и той търсел дрехите си. Опитал се да го мори с глад, и той търсел храна. Опитал се да го затвори на тъмно, и той търсел изход към светлината.
Конфуцианецът останал доволен и казал на синовете му:
– Болестта е лечима, но изкуството ми е пренесено тайно през поколенията и не се разказва на други хора.
Затова аз ще закрия слуха му и ще остана с него насаме в стаята седем дни.
Те се съгласили и така никой не узнал какви методи е употребил конфуцианецът, но дългогодишната болест се разсеяла за една сутрин.
Когато Хуа Дзи се събудил, бил много ядосан. Изгонил жена си, наказал синовете си, подгонил с копие конфуцианеца.
Власите на Сун го арестували и поискали да узнаят причината.
– Преди, когато забравях – казал Хуа Дзи, – аз бях без граници, не забелязвах съществува ли небе и земя. Сега внезапно си спомних – всички бедствия и тяхното преодоляване, придобивки и загуби, радост и печал, любов и ненавист на двадесет-тридесет преживени години се надигнаха с хиляди преплетени нишки. Боя се, че всички тези бедствия и преодоляването им, придобивки и загуби, радост и печал, любов и ненавист ще дойдат и силно ще увредят сърцето ми. Ще намеря ли отново момента на забравата?

Настрадин Ходжа се оженил за жена, която преди него била погребала шестима съпрузи. Веднъж Настрадин се разболял. Жената започнала да плаче и да нарежда:
– На кого ме оставяш?
Настрадин надигнал глава от възглавницата и казал:
– Как на кого? На осмия мъж.

Живял в малко селце старец. Той бил един от най-нещастните хора на света. Цялото село вдигнало ръце от него: винаги бил мрачен, винаги се оплаквал, винаги бил в лошо настроение, винаги бил кисел. И колкото повече минавало времето, толкова по-жлъчен ставал той, толкова по-отровни ставали думите му. Хората го избягвали: нещастието ставало заразително. Да не бъдеш нещастен редом с него, било някак си оскърбително. Той създавал усещане за нещастие у другите.
Но веднъж, когато навършил осемдесет години, се случило чудо – никой не можел да повярва. За миг следният слух обходил всички: "Старецът днес е щастлив, не се жалва, усмихва се, даже лицето му се е променило." Събрало се цялото село. Попитали го: "Какво е станало с теб? Какво се е случило?" "Нищо – отговорил старецът – Осемдесет години се опитвах да стана щастлив и нищо не се получи. Така че реших да мина без щастие. Ето защо съм щастлив."

Един човек дошъл при Бахаудин Накшбанди и казал: 
– Аз съм бил при много учители, изучих много пътища, всеки от които ми донесе много полза и всякакви изгоди. Сеза искам да стана един от твоите ученици, за да мога да пия от извора на знанията и по този начин да стана напреднал на тариката – мистичния път.
Бахаудин, вместо да отговори направо на въпроса му, заповядал да донесат обеда. Когато било донесено блюдото с ориз и печено месо, той започнал да слага пред госта една след друга пълни чинии. След това му дал плодоВе и сладки. После заповядал да донесат още блюда – плодове, салати, сладки. Отначало човекът бил поласкан и тъй като Бахаудин изразявал видимо удоволствие при всяка глътка, която правел госта, той ял колкото може. Когато темпото му се забавило, суфисткият шейх показал признаци на голямо неудоволствие и за да избегне раздразнението му, нещастният човек добросъвестно изял още едно блюдо. Когато той вече не можел да преглътне нито зрънце ориз и в ужасно неудобство се отметнал на възглавниците, Бахаудин се обърнал към него със следните думи:
– Когато дойде да ме навестиш, ти беше толкова пълен с необработени учения, колкото сега си препълнен с месо и ориз. Ти чувстваше неудобство, а тъй като не си свикнал с духовното неудобство в реален вид, ти го интерпретираше като глад за по-нататъшни знания.
Недобро храносмилане на стомаха – това е твоето състояние.

Рамана Махариши умирал и един ученик го попитал:
– Бхагаван, къде отиваш?
Онзи отворил очи и се засмял. Той умирал, смъртта му била вън от всякакво съмнение – той умирал от рак и изпитвал силна болка. Въпреки това се разсмял и казал:
-Ти си глупак! През целия си живот ви казвах, че няма къде да се отиде, ние винаги сме тук. Затова къде бих могъл да отида аз? Аз ще бъда тук! Тялото ще си отиде, прахът ще се върне при праха, но къде мога да отида аз? Аз ще си остана част от Вселената, какъвто съм и сега.

Двама благочестиви и достойни души заедно влезли в джамията.
Първият събул обувките си и ги оставил до входа на джамията. Другият свалил своите и като ги сложил внимателно с подметките една към друга, влязъл вътре.
Това събитие предизвикало спор между другите благочестиви и достойни хора, които седели на входа. Те решили да изяснят кой от двамата е постъпил по-добре. "Човекът влезе в джамията бос, – казал един от тях, – така че не беше ли по-добре да остави обувките си зад вратата?" "Ние не отчитаме едно: той може да е взел обувките си, за да му напомнят те за свещеното място, за дължимото смирение" – възразил друг.
Когато тези души излезли след молитва, били обси¬пани от въпросите на околните, разделени на две партии.
Първият казал: "Аз оставих обувките си до вратата по много обичайна причина: ако някой беше поискал да ги открадне, той би имал възможност да се пребори със своето изкушение и по този начин да спечели заслуга.
Слушателите били възхитени от благородния начин на мислене на този човек, който толкова малко се грижел за своята собственост, отдавайки се на волята на случая.
В това време вторият обяснил на своите привърженици: "Аз взех обувките със себе си, защото, ако ги бях оставил на улицата, те биха могли да събудят съблазън 6 душата на някой човек. Този, който би се поддал на изкушението и ги беше откраднал, щеше да ме направи свой съучастник в този грях." Мъдростта и благородството на този човек предизвикали възторга на всички, които го слушали.
Но още един човек, който присъствал сред тях и който бил истински мъдрец, възкликнал:
– 0, слепци! Докато вие тук се предавате на възвишени чувства, като се развличате един друг с примери за благородство, се случи нещо реално.
– Какво се случи? – попитали всички като един.
– Никой не беше изкушен от обувките – продължил мъдрецът, – никой не беше освободен от изкушението на обувките. Предполагаемият грешник не мина покрай тях. Вместо това в джамията влезе друг човек. Той изобщо нямаше обувки, така че той не можеше нито да ги остави навън, нито да ги внесе вътре. Никой не забеляза поведението му. А той самият най-малко мислеше за това, какво впечатление прави на тези, които го гледат или не го гледат. Но е благодарна реалната му искреност, неговите молитви днес в тази джамия по най-непосредствен начин помогнаха на всички потенциални крадци, които или можеха да откраднат обувките, или можеха да се справят, като устоят пред изкушението.
Нима още не сте разбрали, че практиката на поведение, опиращо се на съзнанието, колкото и прекрасна да е сама за себе си, губи ценността си, когато разбереш за съществуването на истински мъдреци?

Случило се така, че в еврейската общност умирал светец. Той бил беден човек, но много богат – богат със своето битие. Бил мистик и цялата общност била озадачена. Извикали всякакви лекари, но нищо не можело да се направи. Смъртта се приближавала всеки миг Все по-близо и по-близо. Тогава всички евреи се събрали да се помолят. Но и това не помогнало.
Тогава равинът казал: "Сега можем да направим само едно. И Бог няма да ни помогне, ако не го направим. Ние трябва да споделим живота си, затова пожертвайте няколко дни, няколко години от вашия живот за умиращия светец."
И така, всички излезли напред – всички го обичали. Един човек казал: "Една година", друг казал: "Пет години." Някой казал: "Месец." Четвърти: "Един ден." Един търговец казал: "Една минута." Но даже това – даже това не е малко, не е дреболия.
Тогава Настрадин Ходжа, който също бил там, излязъл напред. Той не бил евреин, но също обичал този мистик. И казал: "Двадесет години…"
Никой не можел да повярва. Един евреин, който седял точно зад него, го докоснал и казал: "Какво правиш? Ти си полудял! Какво имаш предвид? Ти си луд!"
Настрадин отговорил: "…от живота на моята жена!"

Веднъж магарето, което яздел Настрадин Ходжа, се втурнало в галоп и Ходжа паднал. Децата през смях завикали: "Ходжа падна от магарето! Ходжа падна от магарето!" "Ех, деца, деца! – казал Настрадин. – Та нали, ако не бях паднал, все едно щеше да ми се наложи да сляза от него."