Чуй всички приказки

На една ливада, нейде си, се запалила една купа сено, а вътре в купата имало една змия, която, като не можела да излезе навън от пламъка и да избяга, запищяла колкото могла. Наблизо имало един овчар, който пасял овце. Като чул писъка, той се завтекъл нататък да види какъв е тоя писък. Като отишъл до самата купа, която горяла, змията го видяла през една дупка и взела да му се моли да си сложи кривака на дупката, че да се увие тя на него, а той да дръпне бърже кривака и тъй да я избави от огъня. Обаче овчарят се страхувал да не би после тя да го ухапе и й рекъл: „Как ще те извадя тъй? Вярвам ли ти? Да не би после да се хвърлиш върху мене, да ме ухапеш, та да умра?“
Змията взела тогава да му се кълне, че няма да го ухапе, само да я отърве от огъня. Казала му още, че ако я послуша и я избави, ще му направи много голяма добрина. Като му се молела тъй и пищяла, той я съжалил и си рекъл: „Каквото ще да става“ – и си подал кривака. Змията се увила около него, той го дръпнал бърже назад и извадил змията. Тогава тя, като му поблагодарила много, загдето я отървал, рекла му: „Сега аз трябва да се отплатя за тази добрина с каквото мога. Затова дай да ти плюна в устата, че да проумяваш езика на всички животни и ще спечелиш от това много“. Овчарят обаче, пак се страхувал да не го ухапе и й рекъл: „Как ще зина тъй, да ми плюеш в устата, като ме е страх да ме не ухапеш?“ Змията го увещавала да не се бои, но като видяла че той не й се доверява, казала му да си даде кавала, че да плюне в него. Той си подал кавала и тя плюнала вътре и му казала, че ще разбира езика на всички животни, щом посвири с него, но да не казва никому за това, защото ако каже някому, ще умре.
Тогава тя си отишла, а той потеглил да си отива при овцете. Като взел да свири с кавала и вдъхнал навътре, слюнката от змията влязла в устата му и оттогава той започнал да разбира говора на всички животни, когато си приказвали.
Лека-полека взело да му върви и припечелил по едно време доста имот. Тогава намислил да отиде заедно с жена си на Рилския монастир. Той имал кон и кобила. Коня възседнал той, а жена му възседнала кобилата. Като вървели из пътя, конят рекъл на кобилата: „Върви по-бърже де! Защо не ти спори тъй на вървежа?“ А кобилата рекла: „Как да вървя по-бърже, като нося три товара, три души?“ Като си приказвали тъй конят и кобилата, човекът разбрал думите на кобилата, защото тя била жребна и жената била бременна. Слязъл тогава той от коня, снел жената от кобилата и я качил на коня, а той се качил на кобилата. Като повървели още, стигнали до една гора и слезли на една поляна да си починат и да попасат конете. Като връзвал конете за дърветата да пасат, чул, че едно славейче пеело на едно дърво и казвало: „Да знае този човек, че в това дърво има имане, ще го извади и ще се върне – няма да ходи на Свети Иван“. Като чул какво казало птичето, защото разбирал езика му, той отишъл самичък до дървото. Като се покачил малко от дънера нагоре, видял една хралупа; бръкнал в нея и извадил една чанта с жълтици. Мълчешком я занесъл до конете и я турил в дисагите. Тогава той казал на жена си да възсяда и като възседнали конете и двамата, потеглили назад да се връщат. Тя го попитала защо прави това, защо не вървят нататък, където са тръгнали, но той не й открил каква е работата, ами само й рекъл, че не е за нея да знае причината на всяко нещо.
Оттогава той станал много богат: накупил си много имот и добитък и станал пръв в това място, гдето бил. Жена му, едно от това, детo той на пътя я накарал да слезе от кобилата и да възседне коня, друго, дето се върнали от пътя, като били тръгнали за Свети Иван, друго пък, като видяла как в скоро време той забогатял, познала, че мъжът й има някаква тайна. Затова тя замислила как да го изпита каква тайна има. Като го разпитвала всякак, той все й казвал, че никаква тайна няма; ала тя не му хващала вяра, защото усещала, че той знае нещо, което го не знаят другите хора, но не ще да й каже. Затова тя започнала да не го оставя ва мира и взела да му вика: „3а каква жена ме имаш ти, като не ми вярваш да ми кажеш, което знаеш?“ Днес тъй, утре тъй, най-после той й казал: „Мари жено, стига ме кара вече да ти кажа, защото трябва да знаеш, че щом като ти кажа това нещо, щом като кажа на когото и да било тази тайна, която зная, веднага ще умра. Пък ако скланяш да умра, ако искаш да ме няма вече, тогава да ти кажа“. „Че пък умри, като ще умреш от това, само ми кажи“ – рекла тя. Нея не я било грижа, че щял да умре, защото си мислела, че като умре той, ще й остави много богатство и тогава ще може да си вземе когото си ще. – „Е, като е тъй, рекъл, ще ти кажа и ще умра“.
Като й обещал вече той да й каже, тя се много зарадвала и чакала само кога ще дойде това време да й каже, та после да става каквото ще. Той пък, като знаел вече, че ще умре, започнал да си приготвя всичко за смъртта, за да го изпратят хубаво, както прилича на неговото богатство: приготвил си и жито за варене, и брашно за хляб, за да раздават за Бог да прости, и свещи, и всичко друго, каквото трябвало.
На третия ден откато обещал, той станал рано, защото не го хващало сън, мислейки си, че вече ще умре. И като седял на одъра умислен и натъжен, гледал към двора. Кокошките били вече слезли от леглото си, ходели по двора и ровели да търсят храна; а петелът ги обикалял и току се перчел и кокошинел. Кучето пък било легнало близо до това място, гдето били кокошките с петела и било много натъжено, като знаело, че господарят му ще умре и от три дена е все тъжен. Като гледало петела да се разхожда с кокошките, както други път, и си нямал грижа, че господарят му ще мре, догневяло го, станало на крака и като се обърнало към него, рекло му: „Какво си се развикал, та си се разперил и разкокошинил тъй бе? Господарят ни ще мре и става три дни как се е разтъжил, та не може ни да яде, ни да спи, пък тебе не само, че не те е грижа, ами още си се и разкрякал и заобикаляш кокошките като някой женкар!“ „Че защо ще седна да тъжа и аз за него? – рекъл петелът. – Заслужава го, нека да тъжи и да мре, като се е съгласил с женски ум! Като рекла: кажи ми, че ако щеш и да умреш! Пък той се повел по ума й, и й обещал да й каже, макар да знае, че ще умре. Я, ако е мъж, да вземе един прът, че да рече: нà да ти кажа, нà да ти кажа, нà да ти кажа! – та да я научи тогава какво й се пада да знае. Ама тъй е то, кога един мъж се поведе по ума на жена си. Нали се казва: Жена мъжа продава за две глави лукови“.
На тия думи кучето нямало вече какво да отговори и си замълчало. А мъжът, като стоял наблизо и слушал какво си приказвали кучето и петелът, защото разбирал езика им, засрамил се от себе си и като взел поука от петела, решил тъй да направи с жена си – а не да отстъпва пред нейната воля и да загине за нищо и никакво.
След малко, като станала жената, започнала да го кара да й каже най-сетне, както й бил обещал. Той взел един прът, че като захванал да я налага и да вика: „Нà да ти кажа, нà да ти кажа, нà да ти кажа!“, докато тя започнала да му се моли: „Не ща вече, не ща вече!“ Като я набил тъй хубаво, тя не помислила вече да го пита за тайната. Научил я той с дървото, защото „дървото е произлязло от рая“ и то научава всекиго, който не се учи от дума.

Когато делял Господ късмета на хората, първи отишли турците да искат някой дар от него. По своя воля Господ им дал агалъка.
Чули българите, че Господ дарува народите, и отърчали да вземат и те някой дар.
– За какво дойдохте вие, българи? – попитал ги Господ.
– Ние, Господи, чухме, че си дарувал народите, та молим те и нас да даруваш нещо.
– Е, какво искате да ви дарувам? – рекъл им Господ.
– Искаме агалъка – рекли българите.
– Агалъка дадох на турците; друго нещо искайте! – рекъл им Господ.
– Каква работа си направил ти, Господи? Защо си дал агалъка на други? Ние него искаме, ако може, него ни дай!
– Да сте ми благословени, българи – рекъл Господ, – но аз думата си назад не вземам. Току аз ще ви дам дар работата. Идете си със здраве!
Чули евреите. Отишли и те при Бога. Пита ги Господ за какво са дошли.
– Дойдохме, Господи, да ни дадеш дар.
– Какъв дар искате?
– Е, агалъка искаме.
– Агълъка го взеха други.
– Каква сметка си си направил, Господи! Защо си го дал на други? Нали ние го искаме!
– Е, хайде сметките да са ваши!- рекъл им Господ.
Чули френците и те отишли при Бога да искат дар. Пита ги Господ:
– За какво дойдохте вие, френци.
– Да ни дадеш някой дар – рекли му те.
– Какво искате? – попитал ги Господ.
– Е, агалъка искаме.
– Агалъка го взеха други.
– Какъв е тоя мурафет от тебе? – рекли френците. – Защо си дал агалъка на други?
– Хайде тогава мурафетите да са ваши! – рекъл Господ.
Дошли циганите. И те пак:
– Дошли сме, Господи, да ни дадеш някоя награда.
– Е, каква награда? – рекъл Господ.
– Награда искаме, агалъка!
– Други го взеха.
– Ех, ние сиромаси, с чуждо ли ще поминуваме? – рекли циганите.
– Хайде, сиромаси да бъдете и чуждо да просите! – рекъл Господ.
Дошли най-после гърците. И те пак агалъка поискали.
– Е бре, гърци! – рекъл Господ. – Много късно дойдохте; за вас току-речи нищо не остана. Агалъка взеха турците, работата – българите, сметката – евреите, изкуството – френците, сиромашията – циганите. Какво остана да ви дам?
– Кой беше този, що е направил тази хитрост да не разберем, та да дойдем по-скоро да вземем някоя награда?
– Хайде, недейте се люти! – рекъл им Господ. – И вам ще дам някоя награда, не ви пущам празни. Хайде, нека да е ваша хитростта" – рекъл Господ.
И оттогава народите си останали с тия дарове.

Един овчар, млад и още неженен, пасял веднъж стадото си на поляна, цялата заобиколена от гора. Момъкът свирел с кавала си и обикалял овцете, та да се напасат по-хубаво. Като се понапасли, рекъл да ги напои с вода. През гората наблизо течала река и той подкарал овцете натам. Като наближил брега, видял, че в реката се къпели три моми, толкова красиви, че не бил виждал такива-моми досега. Овчарят се спрял да ги погледа, а те не го виждали – къпели се, плискали се, смеели се и си играели във водата. Останали очите на овчаря в тези моми. Той полека-лека се примъкнал и взел ризите им да не могат да си отидат. Добре, ама точно като ги взел и рекъл да се скрие, те го видели и започнали да му викат да им остави ризите.
– Няма да ви ги върна, каквото и да направите – рекъл овчарят. – Ще ви върна дрехите, само ако някоя от вас се омъжи за мен.
– Как да се омъжи някоя за теб, като нито те знаем, нито те познаваме – отвърнали момите. – Ти ни дай сега дрехите да се облечем. Като излезем, ти ще си избереш някоя от нас, пък тогава ще видим.
– Ако ви дам дрехите, вие ще избягате – рекъл овчарят. – Няма да ви върна ризите, докато някоя от вас не се съгласи да ми стане жена.
Тогава една от момите извикала:
– Слушай, овчарко! Ние не сме моми като другите, ние сме самодиви. Ние нито къща редим, нито деца гледаме. Нашият живот е раз¬личен от този на вашите жени. Дай ни дрехите и друг път не идвай тук. Ти не си ли чул, че това място е самодивско?
– Чувал съм, че това място е самодивско, слушал съм и за вас, но не вярвах, че сте толкова красиви. Сега като ви видях, искам една от вас за жена.
Средната мома рекла:
– Ако искаш да се разберем с добро, хайде да се обзаложим. Ти ще ни дадеш дрехите, ние ще се облечем и ще излеземот реката. Ти ще засвириш с кавала, а ние ще играем. Ако ти ни надсвириш, ще вземеш за жена, която си избереш от нас. Ако ние те надиграем, ще те вземем с нас в гората и ще ни свириш, докато си жив.
Овчарят толкова харесал момите, та дори и не помислил да се откаже от облога. Той веднага им върнал дрехите и започнал да си наглася кавала за свирене. Но момите щом се облекли, литнали – нали самодивите имат крила и летят като птиците. Овчарят само ги изгледал, станало му много мъчно, но нямало какво да направи. Подбрал си овцете и цял ден ходел умислен.
На другия ден откарал овцете на същото място и полека се проврял между дърветата. Видял във водата само една от момите. Той се промъкнал, взел дрехите й и започнал да свири с кавала си.
– Моля те, дай ми ризата да се облека – рекла самодивата.
– Няма да я дам – отвърнал овчарят – Искам да се омъжиш за мен.
– Не ме вземай за жена – рекла самодивата. – Ние не се грижим за дом и деца не гледаме. Пусни ме да си отида при сестрите.
– Няма да те пусна, дори да дойдат всички самодиви. Аз много те харесах за жена, а и не съм лош човек.
– Добре – отвърнала самодивата. – Ако ме надсвириш, ще се омъжа за теб.
Овчарят взел дрехата й и си отишъл у дома. Казал на майка си да му даде най-хубавата си премяна, защото си е намерил невеста и иска да я премени като за сватба. Майка му веднага отворила раклата, извадила най-хубавите си дрехи и започнала да шета в къщата, за да се приготви за посрещането на снахата. Даже и не попитала от радост къде е намерил невеста.
Овчарят отнесъл майчините си дрехи на самодивата, оставил ги на брега на реката и се обърнал с гръб да може тя да излезе и да се облече. После започнал да свири с кавала си. Самодивата се облякла и започнала да играе. Овчарят свирил, тя играла. Играла целия ден и чак вечерта, когато изгрял Месецът, се уморила и рекла на овчаря:
– Ти ме надсвири и аз ще стана твоя жена. Ако искаш да не се разделяме, никога не ми давай моите дрехи.
– Аз още сега ще ги хвърля в реката – зарадвал се овчарят, – нека ги отнесе в морето.
– Ако пуснеш дрехите ми във водата, моите сестри ще ги намерят и ще ми ги донесат – отговорила самодивата.
– Тогава ще ги закопая някъде на скришно място и ти няма да знаеш къде са – рекъл овчарят.
– Ако ги закопаеш – отвърнала самодивата, – аз ще умра. Ние, самодивите, не обичаме черната земя. На нас ни дай вода, гора, трева и небе. Земята за нас е гроб, тя нито ни храни, нито ни пои.
Овчарят се позамислил къде да ги скрие, после хванал момата за Ръка и я отвел вкъщи. Като я видяла майката, не могла да продума
от изненада – толкова красива девойка не била виждала. Самодивата била стройна, висока, с бяло лице и черни очи, с дълга руса коса която се спускала като вълни по гърба й. Като влязла момата, цялата къща светнала. Радвала се свекървата, радвало се момчето, от тях вече нямало по-честити.
След сватбата овчарят сковал един сандък, скрил в него дрехите на самодивата, взел ключа и винаги го носел със себе си. Изминала година и самодивата родила дете. Извикали кума да го кръсти както му е ред. Дошъл кумът, кръстили детето, седнали гостите на трапе¬зата, хапнали, пийнали, запели и заиграли. Кумът рекъл:
– Я, кумец, я вземи да посвириш с кавала си – да се метне синът ти на тебе – да умее да свири и да весели къщата.
Овчарят веднага сглобил кавала и засвирил – нали думата на кума на две не става – ама така засвирил, че всички наскачали и заиграли. Развеселеният кум пак рекъл:
– Я, кумице, я вземи да поиграеш и ти, нали първо дете кръщаваш. Да се метне синът на майка си – да играе хоро като нея.
Невестата станала, ама едва едва пристъпвала, сякаш била болна. Погледнал я овчарят, пък му домъчняло за нея. Той знаел как тя можела да играе, нали я видял край реката. Овчарят станал, отворил сандъка и извадил самодивската риза. Като се облякла в своите си дрехи, жената започнала да играе самодивско хоро. Тя кършила снага, виела ръце, краката й сякаш не докосвали земята. Другите жени, които играли с нея, капнали от умора, а тя продължавала. Като вече се поуморила, отишла, прегърнала детето си и излетяла с него през отворения прозорец. Овчарят хвърлил кавала и изтичал навън.
– Върни се! – викал той. – Къде отиваш?
Самодивата се извила във въздуха и прелетяла над двора.
– Връщам се в самодивското царство. Аз нали ти казах, ако искаш да не се разделяме, никога да не ми даваш предишните дрехи.
Отлетяла самодивата в планината, а овчарят, останал без жена и без дете, рекъл на майка си:
– За мен вече няма живот! Ще тръгна да търся самодивското царство.
Излязъл от селото, вървял, вървял, навлязъл в гъста гора, прекосил я и стигнал до подножието на голяма планина. Тръгнал нагоре между скалите и по едно време видял, че в плетена мрежа се мята огромна птица. Ловци заложили капан и в него се хванал царят на орлите. Овчарят съжалил пленника, прерязал мрежата и го пуснал на свобода. Орелът се издигнал високо, описал кръг в небето и пак се спуснал, та кацнал при овчаря:
_ Благодаря ти, човече, че ме освободи! Ако не беше ти, довечера ловците щяха да ме убият. Къде си тръгнал по тези чукари, където бродят само диви зверове?
Овчарят отвърнал, че търси самодивското царство, за да си върне жената и детето.
– Вземи това перо! – казал орелът и изкубнал едно от крилото си.
– Ако някога ти потрябвам, духни през него и аз, дори накрай земя да съм, веднага ще долетя при теб.
Овчарят скрил перото в пазвата си и пак тръгнал. Вървял, вървял, стигнал до колиба от преплетени клони. Пред нея една старица се мъчела да си нацепи дърва, но не удряла с острото на брадвата, ами с тъпото.
– Не се цепят така дърва, бабо – казал овчарят.
– Ами как, юначе? – попитала старицата – Ела ми покажи.
Овчарят приближил, а бабата го сграбчила за ръката. Тя не била обикновена жена, а вещица. Пръстите й били като корени, здраво стиснали овчаря за китката и колкото и да се мъчел, той не могъл да се освободи.
– Накъде си тръгнал, юначе? – попитала вещицата.
Овчарят отвърнал, че е тръгнал да търси самодивското царство.
– А че защо ти е това царство? – попитала тя.
– Защото жена ми е самодива – отвърнал овчарят.
Като чула това, бабата го пуснала и посочила към колибата си.
– Входът към самодивското царство е в моята колиба. Ще те пусна да минеш, но само ако попасеш коня ми. Внимавай, той е много буен. Ако го изгубиш, цял живот ще ми слугуваш.
Овчарят се съгласил, видяло му се лесно да пасе кон.
На другия ден бабата му извела един златен жребец и овчарят го отвел на паша. Щом излезли на поляната, конят се превърнал в зла¬тен орел, разперил криле и отлетял в планината. Овчарят се смаял какво да прави, но се сетил за подареното му перо. Извадил го, дух¬нал през него и царят на орлите долетял над главата му.
– Помогни ми, орльо! – извикал овчарят. – Помогни ми да намеря златния жребец, който се превърна в златен орел и отлетя над
планината. Ако не го върна на вещицата, цял живот ще й робувам. Царят на орлите размахал криле и се издигнал високо, високо в небето, под самия Месец. Оттам огледал всички планини – над един връх видял да блестят златни крила. Спуснал се като къмък върху него от висините, сграбчил го в ноктите си и го отнесъл при овчаря. Щом докоснал земята, златният орел се превърнал отново в жребец и овчарят го хванал за гривата.
– Като го отведеш при вещицата, не й го давай – казал орелът, – а го яхни и го удари с пръчка. Той ще те отведе при жена ти и детето.
Вещицата много се ядосала, като видяла, че овчарят води златния кон. Решила да погуби човека с хитрост, но той изведнъж яхнал коня, шибнал го с една пръчка – конят разперил златни криле и хвръкнал в небето. Отвел го право в самодивското царство.
Там всички самодиви играели хоро, само една стояла настрана и държала малко дете на ръце. Юнакът познал жена си, метнал я на коня зад себе си и отново полетели. Самодивите се разгневили страшно и литнали да го погубят.
Жребецът казал:
– Чувам по вятъра, че самодивите след малко ще ни настигнат.
Ще се спуснем на земята и ще слезете от гърба ми. Аз ще се преправя на градина, ти ще станеш пазач, а пък жената и детето ще превърна
в две дини. Като долетят самодивите да ти искат дините, колкото и да настояват, няма да им даваш голямата диня, а само малката. Те няма да направят лошо на самодивско дете.
Кацнали на земята. След малко долетели самодивите – разлютени, зли, стрелкали с очи нагоре-надолу къде се е изгубил златният кон. Видели градината и поискали двете дини.
– Само малката давам – отвърнал пазачът. – Голямата е за мене.
– Е, остави си малката, а на нас дай голямата. Виж колко сме много – да опитаме поне по едно парче.
Пазачът пак отказал, тогава самодивите откъснали и двете дини. Златният жребец, превърнат на градина, прошушнал на овчаря:
– Вземи две семенца от двете дини и ги скрий в пазвата си!
И овчарят, без да го видят самодивите, взел две семенца – едно от малката и едно от голямата и ги скрил в пазвата си. Самодивите, като изяли дините, събрали всички семки и си отишли. Тогава златният жребец възвърнал отново образа си, а двете семки се превърнали на жена и дете. Прибрали се вкъщи и самодивата повече не бягала, защото била обикнала мъжа си и искала да живее като земна жена.

Един човек замръкнал в чуждо село и отишъл в непозната къща да пренощува. На прага излезли две жени и той ги попитал:
– Пътник съм. Замръкнах тъдява. Ще може ли да пренощувам тази вечер у вас?
– Може – рекли те, – само че за онова, което ще видиш тази нощ у нас, няма да разпитваш и на никому да не казваш.
Постлали му вкъщи, а те влезли в друга стая, откъдето се чувал бебешки плач.
Човекът легнал, но не го хващало сън. Чудел се какво ли ще правят тези жени, та стоят будни, затова и той останал буден.
Към полунощ жените излезли на двора и захванали нещо да врачуват. Те си шепнали и баели, а Месецът, както си стоял на небето, току се спуснал и паднал пред тях.
Човекът се зачудил – каква ли ще е тази работа? Кога погледнал, Месецът станал на крава, която светела, светела та не можело да се погледне към нея.
Жените изнесли един котел, кравата се разкрачила и те започнали да доят млякото. Те доели и баели, докато напълнили котела. Като издоили млякото, Месецът се превърнал от крава в белобрад старец, станал червен като кръв – вече не светел ясно, а само накървявал. Тогава жените отново захванали да шепнат и баят, та да се издигне Месецът пак на небето.
Баели, що баели, а Месецът не помръдвал – стоял като вкаменен. Тогава по-старата жена рекла на по-младата:
– Хайде, щерко, хайде! То се види, че няма да се вдигне без това. А по-младата й отговорила:
– Аз няма да го направя, пък дори да остане на земята.
– Е, ти пак ще ме караш да си омърся душата – отвърнала майката.
Като казала това, старата жена се навела и близнала от нечистотииите на кравата. Тогава Месецът започнал полека-лека да се вдига на небето, но все така бил червен като кръв. По-сетне се изяснил и започнал да свети както обикновено.
Тогава жените отишли при човека и захванали да му разправят:
– Ние сме майка и дъщеря вещици. И двете наскоро родихме деца и още ги кърмим. Направихме магия и свалихме Месеца, да го издоим. На сутринта жените напълнили един рог с мляко, дали го на човека и му рекли:
– Ако се разболееш, пийни от това мляко – каквато и да е болката ти, веднага ще ти мине – казала по-старата.
А дъщеря й рекла:
– Ако те извика царят във войската, пийни си от млякото – ще изкараш войната здрав, ще надвиеш със сила враговете си и ще се
прибереш жив у дома.
Човекът взел рога и наистина – прочул се като юнак на война и преживял дълъг живот, без нито веднъж да се разболее.

Чуй сега, о, мое Безценно съкровище, една нова нечувана приказка — съвсем различна от всички досегашни, — приказката за Сюлейман-ибн-Дауд, или Соломона. сина Давидов. най-мъдрия цар на света.
За Сюлейман-ибн-Дауд има триста петдесет и пет приказки, но тази не е от тях. Това няма да е приказката за синигера, който му донесъл вода; нито тази за кълвача, който му направил сянка, когато слънцето приличало: няма да е приказката за огледалния под, нито за рубиновото мънисто, нито за златните пръчки на Балкида. Това ще бъде приказката за Пеперудката, която тропна е крак.
И тъй. слушай и внимавай!
Сюлейман -ибн-Дауд беше мъдър. Той разбираше езика на зверовете, на птиците, на рибките и на буболечките. Той разбираше какво си казваха скалите, когато се при¬тискаха една към друга и стенеха дълбоко под земята; и какво си казваха дърветата, когато шумоляха при изгрев слънце. Той разбираше всичко живо: в мравуняка мравките, в тревата незабравките, лайкучкага в изкопа и в черквата епископа. И Балкида. неговата Първа царица, Свръхпрекрасната Балкида, беше мъдра почти като него.
Сюлейман-ибн-Дауд беше не само мъдър, но и могъщ. На безименния пръст на дясната си ръка той носеше вълшебен пръстен. Врътнеше ли го веднъж, изпод земята изскачаха Джинове, Африти и други духове и изпълняваха всичко, което той им за¬повядваше; врътнеше ли го два пъти, от небето се спускаха феи и също изпълняваха всичко, което той им заповядваше; а щом го врътнеше три пъти. сам Азраил, великият вестител на смъртта, се появяваше, преоблечен като прост водоносец и му разказваше новините от трите свята — Горния., Земния и Долния.
И все пак Сюлейман-ибн-Дауд не беше високомерен. Той много рядко показваше своята мощ и когато му се случеше да го направи, после му беше криво. Веднъж той покани на обяд всички животни на земята, но когато храната беше готова, от дълбоките води излезе един Звяр и я изяде цялата на три залъка. Сюлейман-ибн-Дауд се смая и рече;
— О, Звяр невиждан, кой си ти?
И Зверът рече:
— О. Царю – да ти даде небето вечен живот! – аз съм най-малкият от трийсет хиляди братя, които живеят на морското дъно. Чухме, че каниш всички животни на oбяд, и братята ми ме пратиха да попитам готова ли е храната.
Сюлейман-ибн-Дауд се смая още повече и рече:
— С. Звяр невиждан, ти ми изяде храната, която трябваше да стигне за всички животни на света!
И Зверът рече:
— О. Царю — да ти даде небето вечен живот! – ти това обяд ли го наричаш? Там.
отдето ида, когато речем да си залъжем стомасите между яденетата, изяждаме два пъти повече.
Тогава Сюлейман-ибн-Дауд падна по очи и рече:
— О. Звяр невиждан, аз поканих на обяд всички животни, защото исках да покажа колко велик и богат Цар съм, а не за да ги зарадвам. Сега съм посрамен и така ми се пада!
Тъй рече той. о. мое Безценно съкровище, и понеже беше наистина премъдър, след това винаги помнеше, че е глупаво човек да се хвали.
И сега започва самата приказка.
Сюлейман-ибн-Дауд имаше много жени. Те бяха на брой деветстотин деветдесет и девет, без да смятаме Свръхпрекрасната Балкида. И всички те живееха в големия му златен дворец сред разкошни градини с безброй водоскоци. Па него всъщност съвсем не му трябваха деветстотин деветдесет и девет жени. но з онези времена всички мъже имаха по много жени и то се знае. Царят трябваше да има повече от другите, за да си личи, че е Цар.
Между жените му имаше прекрасни, но имаше и ужасни, и ужасните се караха с прекрасните, а от караниците и прекрасните ставаха ужасни. И тогава ставаше ужасно и за него. Само Свръхпрекрасната Балкида никога не се караше със Сюлейман-ибн Дауд. Тя много го обичаше и затова си седеше в своите стаи в двореца или се разхож¬даше из градините му и й беше много мъчно за него.
Разбира се, ако Сюлейман-ибн-Дауд речеше да врътне пръстена си и да извика Афритите и Джиновете, те биха могли да омагьосат всичките му деветстотин деветдесет и девет свадливи жени и да ги превърнат в бели магарици или в хрътки. или в нарови зрънца; но той си мислеше, че не бива да показва своето могъщество. И за¬това, когато те прекаляваха с караниците си. той само се скриваше в някое по далечно кътче на разкошните си дворцови градини и проклинаше часа. в който се беше родил.
Един ден, когато всичките му деветстотин деветдесет и девет жени се бяха карали в продължение на три седмици и още продължаваха да се карат, Сюлейман-ибн-Дауд пак подири мир и покой в градината си и там, сред портокаловите дръвчета, срещна Свръхпрекрасната Балкида, дълбоко натъжена от туй, че той беше така измъчен.
И тя му рече:
— 0, Господарка мой и Светлина на моите очи. врътни пръстена си, та да разберат тези Царици от Египет, Месопотамия, Персия и Китай, че си велик и страшен Владетел!
Но Сюлейман-ибн-Дауд поклати глава и рече:
— О, Господарко моя и Радост на моя живот, спомни си за Звера. който излезе от морето и ме посрами пред всички животни на света, защото бях поискал да покажа колко съм богат: Сега. ако река да се похваля с могъществото си пред тези Царици от
Персия. Египет. Абисиния и Китай само защото ме ядосват, може би ще остана още по-посрамен. отколкото тогава.
И Свръхпрекрасната Балкида рече:
— О. Господарю мой и Съкровище на моята душа. какво смяташ да правиш тогава?
И Сюлейман-ибн-Дауд рече:
— О. Господарко моя и Услада на моето сърце, ще продължа да търпя непрекрасните караници на тези деветстотин и деветдесет и девет Царици, които ми скъсиха живота.
И гой се отдалечи сред нарцисите, лотосите, розите и тежкодъхните жасмини, които цъфтяха а градините му. докато стигна до голямото камфорово дърво, което беше наречено „Сюлейман-ибн-Даудово камфорово дърво“. Но Балкида се скри сред високите перуники, пъстростволия бамбук и червените кринове, зад камфоровото дърво, за да бъде близко до своя възлюбен съпруг. И тъкмо тогава долетяха под дървото двойка малки Пеперудки, които се караха. И Сюлейман-ибн-Дауд чу едната да казва на другата:
— Не разбирам как си позволяваш да говориш на своя мъж с такъв тон! Ти знаеш ли, че аз само ако река да тропна с крак, и целият дворец на Сюлейман-ибн-Дауд с всичките му градини ще изчезне с гръм и трясък!
Като чу това, Сюлейман-ибн-Дауд забрави за своите деветстотин деветдесет и девет свадливи жени и се засмя тъй силно, че разклати камфоровото дърво. После про¬тегна пръст и рече:
— Хвъркато мъжле, ела тук!
Мъжката Пеперудка се уплаши, но все пак успя да долети до пръста на Сюлейман-ибн-Дауд. Тя кацна на него и почна да си вее с крилцата, защото се беше сгорещила от вълнение. А Сюлейман-ибн-Дауд склони усмихнато лице към нея и й прошепна съвсем тихичко:
— Хвъркато мъжле, ти знаеш, че колко и да тропаш с крачето си, не можеш мръдна и стръкче трева: как можа да кажеш на жена си — тя ти е жена навярно — такава страхотна лъжа?
Мъжката Пеперудка погледна към Сюлейман-ибн-Дауд и като видя, че очите на Премъдрия цар блещукат весело като звезди в студена нощ, събра смелост, слепи крилца, извъртя главица към него и каза:
— О, Царю, да ти дари небето вечен живот! — тя наистина ми е жена, а ти нали знаеш какви са жените ни!
Сюлейман-ибн-Дауд се усмихна в брадата си и рече:
— Зная, малки братко.
— Те трябва да се държат изкъсо — продължи мъжката Пеперудка. — А моята ми прави скандали цяла сутрин. Казах й тази лъжа, за да я посплаша.
И Сюлейман-ибн-Дауд рече:
— Дано успееш! Върни се при жена си — искам да чуя какво ще й разправиш за нашия разговор.
И мъжката Пеперудка отлетя при жена си, която трепереше цялата, скрита зад един лист.
— Той те чу! — каза тя. — Сюлейман-ибн-Дауд те чу, когато каза за двореца му!
— Че какво, като ме е чул? — каза мъжката Пеперудка. — Аз затова го казах, за да ме чуе!
— И какво ти каза той, а? Какво ти каза?
— Какво ще каже! — каза мъжката Пеперудка, като си вееше важно с крилцата. — Замоли ме да не тропам с крак и аз му обещах, че няма. Този дворец сигурно му е излязъл скъп, пък и портокалите в градините тъкмо сега зреят.
— Лелеее! — каза женската Пеперудка и съвсем притихна.
А Сюлейман-ибн-Дауд се разсмя до сълзи от безсрамната лъжа на мъжката Пеперудка.
Тогава Свръхпрекрасната Балкида се изправи зад дървото, сред червените кринове, и се усмихна, защото беше чула целия разговор. Тя си мислеше: „Ако наистина съм мъдра, сега ще успея да спася своя Господар от мъките, на които го подлагат тези свадливи Царици!“ — и тя протегна пръст и тихичко прошепна:
— Хвърката женичке, ела тук!
Женската Пеперудка литна и кацна, разтреперана от страх, върху тънкия пръст на Балкида. А Балкида склони красиво лице към нея и тихо й рече:
— Хвърката женичке, нима ти вярваш на това, което твоят мъж току-що ти каза?
Женската Пеперудка погледна към Балкида и като видя. че очите на Свръхпрекрасната царица блестяха весело като дълбоки езера в звездна нощ, събра смелост, слепи крилца и каза:
— О, Царице — да ти дари небето вечна хубост! — Нима не знаеш какви са мъжете ни?
И Балкида, премъдрата Савска царица, прикри с пръсти устни, за да не издаде усмивката си, и рече:
— Зная, малка сестро.
— Те избухват от нищо — продължи женската Пеперудка, като си вееше бързо-бързо с крилцата. — Но ние трябва да им угаждаме, о, Царице. Те и сами не са убедени в половината от това, което казват. Щом на мъжа ми му прави удоволствие да вярва, че аз вярвам, че като тропне с крак, може да направи да изчезне Сюлейман-ибн-Даудовият дворец, защо да му възразявам? Утре той сам ще го забрави.
— Малка сестро, напълно си права — рече Балкида. — Но следващия път, като почне пак да се хвали, ти се хвани за думата му! Поискай му да тропне наистина, и ще видиш какво ще се получи! Ние с теб познаваме мъжете, нали? Той ще бъде ужасно по-срамен.
И женската Пеперудка отлетя при мъжа си и само след пет минути те се скараха по-страшно от всякога.
— Спомни си — каза мъжката Пеперудка, — спомни си какво мога да направя само ако река да тропна с крак!
— Нищо не можеш да направиш! — каза женската. — Мислиш, че ти вярвам? Тропни де! Много съм любопитна да видя какво ще стане!
— Обещах на Сюлейман-ибн-Дауд, че няма да тропам — каза мъжката. — Не мога да престъпя думата си.
— Можеш спокойно — каза женската, — защото колкото и да тропаш, не можеш мръдна стръкче трева. Хайде де! Тропни, да те видим! Тропни де! Тропни!
Сюлейман-ибн-Дауд чу този разговор и се засмя, както не беше се смял през целия си живот. Той съвсем забрави за своите Царици, за Звера, който беше излязъл от морето, за смирението и самохвалството. Той просто се смееше от радост и Балкида — от другата страна на камфоровото дърво — се усмихна, защото възлюбеният й мъж беше тъй радостен.
А мъжката Пеперудка, разгорещена и задъхана, дохвърча под сянката на камфоровото дърво и каза на Сюлейман:
— Тя ме кара да тропна! Иска да види какво ще стане! О, Сюлейман-ибн-Дауд, ти знаеш, че нищо не мога да направя, и тя вече няма да вярва на нито една моя дума и ще ми се подиграва до края на дните ми!
— Няма да ти се подиграва, малки братко — каза Сюлейман-ибн-Дауд. И той врътна пръстена си — заради малката мъжка Пеперудка, а не за да се хвали с могъще¬ството си и — гледай чудо! — четири огромни Джина изскочиха изпод земята!
— Роби мои — каза Сюлейман-ибн-Дауд, — щом този мой приятел, който е кацнал на пръста ми, тропне с левия си преден крак, направете целият ми дворец с всичките му градини да изчезне в миг с гръм и трясък! А като тропне втори път, ще го върнете плавно и внимателно на мястото му. — И после каза на мъжката Пеперудка:
— Сега. малки братко, върни се при жена си и тропай без страх!
И мъжката Пеперудка хвръкна към жена си, която продължаваше да вика:
— Тропни де! Хайде! Какво чакаш? Тропни да те видим!
И Балкида видя как четирите огромни Джина застанаха на четирите ъгли на градините, сред които се издигаше златният дворец: и тихо плесна с длани и си каза: „Най-сетне Сюлейман-ибн-Дауд ще стори заради една Пеперудка това, което отдавна трябваше да стори заради себе си; и свадливите Царици ще се изплашат!“
И мъжката Пеперудка тропна с краче. И Джиновете подхвърлиха двореца и градините му на хиляди километри високо в небето. И гръм разтърси земята и въздухът наоколо стана черен като мастило. Женската Пеперудка пърхаше в мрака. пискайки:
— Няма вече да се карам! Прости ми, че ти досаждах! Само върни градините обратно, и вече няма никога да ти противореча!
Мъжката Пеперудка беше уплашена не по-малко от женската и Сюлейман-ибн-Дауд се разсмя така силно, че едва след няколко минути събра дъх да й прошепне:
— Тропни още веднъж, малки братко! Върни ми двореца, о, всемогъщи магьоснико!
— Да, върни му двореца! — молеше се женската Пеперудка, като продължаваше да пърха в мрака, сякаш беше от нощните пеперуди. — Върни му двореца, моля ти се. и недей да правиш такива ужасни неща! Няма вече да те ядосвам!
— Сега, драга моя — каза Мъжът й, като се стараеше да си придаде храбър вид, — ти видя докъде водят твоите постоянни натяквания. Разбира се, на мен ми е все едно дали да го върна, или не — това не ми е за пръв път! — но за да не ми хленчиш, пък и заради Сюлейман-ибн-Дауд — от мен да мине, ще направя да бъде всичко по старому.
И той тропна още веднъж и в същия миг Джиновете спуснаха плавно, без никакво друсане, двореца и градините му на земята. Слънцето заигра по тъмнозелените листа на портокаловите дръвчета, водоскоците пръснаха хиляди капчици сред розовите египетски лилии, птиците зачуруликаха отново. А женската Пеперудка се беше сгушила с полегнали на една страна крилца под камфоровото дърво и потръпваше, и хълцаше:
— Няма вече! Няма вече!
Сюлейман-ибн-Дауд се смееше така, че не можеше да промълви дума. Без сила от смях, той се облегна назад и като помаха с показалец към мъжката Пеперудка, най-сетне успя да каже:
— О, Велики вълшебнико, какъв смисъл има да ми връщаш двореца, щом убиваш самия мен от смях?
И тогава откъм двореца се раздаде страшен шум и вик и от него с вой и крясък заизскачаха на вълни всичките деветстотин деветдесет и девет Царици, които викаха рожбите си. Те тичаха надолу по широкото мраморно стълбище в редици от по сто на всяко стъпало и тогава премъдрата Балкида пристъпи царствено към тях и каза:
— Какво ви е смутило, Царици?
Те се спряха по средата на стълбището, в редици от по сто на всяко стъпало, и започнаха да викат:
— Какво ни е смутило ли? Ние си живеехме, както винаги, мирно и тихо, в нашия златен дворец, а той изведнъж взе, че се вдигна някъде въд въздуха сред грозен мрак и трясък и разни Джинове и Африти, които сноват насам-натам! Това ни е смутило, о, Първа царице! И ние сме още крайно смутени от това смущение, което ни хвърли в такъв смут, от какъвто досега не сме бивали смущавани!
Тогава Свръхпрекрасната Балкида, любимата жена на Сюлейман-ибн-Дауд, Сав-ската царица, Владетелката на златоносните южни реки и на царствата от пустинята Син до стените на Зимбабве — Балкида, която беше мъдра почти колкото самия Сюлейман-ибн-Дауд, рече:
— Не се платете, о, Царици! Една мъжка Пеперудка се оплака от жена си, че тя постоянно й досаждала с кавги; и нашият Господар пожела да даде на тази свадлива женска Пеперудка един урок по кротост и учтивост, тъй като тези две качества се
смятали за първи женски добродетели в царството на Пеперудите.
И тогава излезе напред една Царица от Египет, дъщеря на Фараон, и каза:
— Не е възможно нашият дворец да е бил изскубнат като корен праз заради някаква си мушица. Не! Навярно нашият Сюлейман-ибн-Дауд се е поминал и затова земята се смрачи и разтресе!
Тогава Балкида, без да погледне дръзката Царица, й направи знак с пръст да я последва и каза на всички останали:
— Елате и се уверете!
И те слязоха по мраморните стъпала, все в редици от по сто, и видяха, седнал под камфоровото дърво, Сюлейман-ибн-Дауд, все още отмалял от смях, да се полюшва напред-назад в креслото си с по една малка Пеперудка на всяка длан. И го чуха да казва:
— О, женичке на моя хвъркат брат, след това, което видя, помни — да угаждаш във всичко на съпруга си, за да не би пак да рече да тропне с крак! Защото той явно е велик магьосник и вълшебник, щом може да вдига и спуска двореца на самия Сюлейман-ибн-
Дауд! Да. А сега летете си в мир, малки мои!
И той ги целуна по крилцата и те хвръкнаха.
Тогава всички Царици освен Балкида — Свръхпрекрасната и сияйна Балкида, — която усмихната стоеше настрани, паднаха по лице, понеже си бяха помислили: „Щом такива неща стават, защото една Пеперудка била ядосала мъжа си, кой знае какво може да се случи с нас, които от толкоз време ядосваме своя Цар с непрекъснати крясъци и свади!“
И те забулиха е була лицата си и затулиха с ръце устата си и на пръсти, тихо-тихо като мишки, се прибраха в двореца.
И тогава Балкида, Свръхпрекрасната и Великолепната Балкида, навлезе сред червените кринове в сянката на камфоровото дърво, сложи ръка върху рамото на Сюлейман-ибн-Дауд и рече:
— О, Господарю мой и Съкровище на моята душа, радвай се, защото ние дадохме на Цариците от Египет, Месопотамия, Абисиния, Персия. Индия и Китай един урок, който те няма да забравят.
И Сюлейман-ибн-Дауд, без да откъсва поглед от двете Пеперудки, които танцуваха в снопа от. слънчеви лъчи, рече:
– О, Господарко моя и Елмаз на моето щастие, по какъв начин стана това? Откак съм в градината, аз само се пошегувах с една Пеперудка.
И той разказа на Балкида какво беше правил.
А Балкида, нежната и ласкава Балкида, рече:
— О. Господарю и Владетелю на моите часове, аз бях скрита зад камфоровото дърво и видях всичко. Аз получих женската Пеперудка да поиска от Жалкия си мъж да тропне с крак. защото си помислих, че за шега моят Господар може би те направи
някоя голяма Магия и че Цариците могат да я видят и да се постреснат от нея.
И тя му разправи какво бяха казали, видели и помислили Цариците. Тогава Сюлейман-ибн-Дауд се вдигна от своето кресло под камфоровото първо и вьзрадван, протегна ръце към нея и рече:
— О, Господарко моя и Хранителко на моите дни, знай. че ако бях направил Магия срещу Цариците си от гняв или за да се похваля пред тях. както когато поканих на обяд всичките животни, аз непременно щях да остана посрамен. Но благодарение на твоята мъдрост Магията, която направих на шега заради една малка Пеперудка, ме освободи от досажданията на досадните ми жени, които, ей богу, много ми досаждаха! Кажи ми, о, Господарко моя и Слънце на моето слънце, къде е тайната на мъдрата ти постъпка?
И Царица Балкида — прекрасна и стройна — погледна в очите своя съпруг Сюлейман-ибн-Дауд, извъртя — леко като Пеперудка — глава към него и рече:
— Тайната ми е в две неща, о, Господарю мой: първото е това, че те обичам; а второто — че добре познавам жените.
И двамата си влязоха в двореца и живяха щастливо до края на дните си.
А Балкида постъпи умно — какво ще кажеш, о, мое Безценно съкровище?
* * *
Соломон беше пръв сред царете, живели до нашия век, но говореше той с пеперудката като човек с човек.
И Балкида беше първа царица на всичките времена, но говореше тя с пеперудката като жена с жена.
Те затуй бяха първи над всички разбираш ли, мое дете — защото и с пеперудките като с равни говореха те.

Панаирът бил в разгара си и старшите ученици на Настрадин го попитали ще им позволи ли заедно с приятелите си да го посетят.
– Разбира се – казал Настрадин, – та това е идеална
Възможност за продължаване на практическото обучение.
Той се отправил направо към стрелбището, едно от Най-привлекателните места на пазара: тук давали голяма награда даже за едно попадение в мишената. При появата на Ходжа и на учениците му жителите на града се стълпили около тях. Когато самият Настрадин взел лъка и три стрели, напрежението на тълпата нараснало. Сеза те сигурно ще видят как Настрадин ще надхитри сам себе си…
– Наблюдавайте ме внимателно.
Той сзънал лъка, преместил шапката на тила, както правят войниците, старателно се прицелил и стрелял. Стрелата минала много далеч от целта.
Тълпата го засипала с град от насмешки, а учениците му неловко престъпвали от крак на крак и шепнели помежду си. Ходжа се обърнал към тях.
-Тихо! Това беше демонстрация как стреля войникът. Той често не улучва. Ето защо той губи войни. В този момент, когато стрелях, аз се отъждествявах с войник. Аз си казах: "Аз съм войник, стрелящ по врага."
Той вдигнал втората стрела, вложил я в лъка и бързо пуснал тетивата. Стрелата паднала близо, не прелетяла и половината разстояние до целта. Настъпила мъртва тишина.
– Сега – казал Настрадин на събралите се – вие видяхте изстрел на човек, който е пълен с желание да стреля и който независимо от това след пропуска от първия изстрел нервничи твърде много, за да може да се концентрира. Стрелата не долетя.
Даже собственикът на стрелбището бил очарован от това обяснение. Настрадин с безразличен вид се обърнал към мишената, прицелил се и пуснал стрелата. Тя попаднала в самия център.
Като разгледал старателно всички налични награди, той си избрал една, която му харесала най-много и се наканил да си ходи. Тълпата избухнала в протестни възгласи.
– Тихо! – казал Настрадин. – Нека един от вас, някой, ме попита това, което струва ми се всички искате да узнаете.
За миг никой не искал да говори. После напред си пробил път селският идиот:
– Искаме да знаем кой от вас направи този изстрел?
Този? О, това бях аз.

Ето ние ще изпратим седем слуги на пазара да донесат грозде. Какво виждам? Първият загубил дадените му пари. Вторият ги заменил за вино. Третият ги скрил. Четвъртият не разпознал зеленото грозде. Петият, пробвайки дали е зряло, размазал цялата чепка. Шестият избрал умело, но бутнал и разсипал по невнимание. Седмият донесъл узряла чепка и намерил листа, за да я украси.
Така седмината минали по един път и в едно време.

Рамачандра (въплъщение на Бога) веднъж попитал великия сподвижник Хануман:
– Сине мой, ти как гледаш на мен?
Когато мисля за себе си като за въплътен – отговорил Хануман, – аз съм твой слуга, а ти – моят господар. Когато мисля за себе си като за Джива (т.е. висше „Аз“), аз съм част от теб, а ти – всеобщото цяло. Но когато мисля за себе си като за Атман, тогава ние с теб сме едно. Тогава чувствам, че аз – това си ти, а ти – това съм аз.

Богатите евреи в Испания имали традиция, според която на специална маса в домовете си всеки ден посрещали просяците и ги хранели. А когато стопаните умрели, им правели ковчези от дървото на тази маса. Обичаят символизира това, че в смъртта си човек взема само благотворителността, с която се е занимавал.

Буда умирал. Четиридесет години той вървял и хиляди го следвали. Сега той умирал. И казал: "Това е последният ми ден. Ако искате да питате нещо – питайте.
Настана часът, когато всеки трябва да тръгне по своя път. Непрогледна тъмнина обгърнала учениците на Буда. Ананда – любимият му ученик, заплакал като дете. От очите му се стичали сълзи. Той се удрял В гърдите, почти загубил разсъдъка си. "Какво правиш, Ананда?" – попитал Буда. "Какво да правим сега? – отговорил Ананда. 
-Ти беше тук, ние вървяхме в твоята светлина. Всичко беше безопасно и добре. Ние напълно забравихме какво е това тъмнина. Всичко след теб беше обляно от светлина. Сега ти си тръгваш. Какво да правим?" И той отново потънал в ридания. 
"Чуй ме – отговорил Буда. – Четиридесет години ти вървя в моята светлина и не можеше да постигнеш твоята. Мислиш ли, че ако живея още четиридесет години, ще достигнеш своята светлина? Колкото по-дълго вървиш в чуждата светлина, колкото повече подражаваш, толкова повече губиш. По-добре е да си тръгна."
Последните думи, отронили се от устните на Буда, били: "Бъдете сами светлина за себе си."