Чуй всички приказки

Имало едно бедно момче, сираче. Родителите му оставили само един железен топуз. Милостиви хора го прибрали и го отгледали. Но и те били бедни, едва се прехранвали. Когато момчето станало на седем години, почнало да се главява ратай по къщите – колкото за един хляб. Като ходело често по гората и гледало как ловците се връщат кой с два-три заека, кой с вълк или лисица, кой с някоя сърна или дива коза – много му се искало и то да стане ловец. Но си нямало никакво оръжие освен топуза. Докато пасло овцете или говедата, то се учело да мери с железния топуз – удряло по дърветата, по скалите, по някой заек, когато побегне изпод храстите, и се научило толкова добре, че започнало да улучвала без грешка. Ръката му станала толкова изкусна, че поваляла дори и птица, както си лети.
Когато поотраснал, момъкът решил да иде в друго царство да си търси хляба. Вървял по пътя през полета и гори и се хранел с лов. Като минавал през една планина, срещнал го друг момък.
– Добър ден, побратиме.
– Добър ден.
– Здраво-живо, как си?
– Слава богу, добре, а ти?
– И аз съм добре, но нямам работа и съм тръгнал да си търся.
– Ами имаш ли занаят?
– Аз съм овчар и говедар, от полска работа също разбирам, пък и по лов ходя. С този топуз, където замеря, все удрям. А на тебе какъв ти е занаятът?
– Моят занаят е да суча въжета от пясък.
– Не е лош занаят. Ако искаш, да вървим заедно да дирим работа.
– Бива – рекъл оня.
Продължили през планината. Срещнали по-натам трети момък; и той бил тръгнал да търси работа. Той пък умеел да прави вретена. Вървели, приказвали си, докато се мръкне. Гладни били и тримата, никой нямал хляб. Спрели се на едно заветно място да преспят.
– Вие останете тука – рекъл тоя с топуза, – наберете дърва и запалете голям огън, а пък аз ще се обиколя гората, дано уловя някакъв дивеч, та да вечеряме.
Останали двамината и наклали огън, а ловецът навлязъл в гората. На едно място видял сърна; замерил я с топуза и я убил. Довлякъл я при огъня, одрали я, опекли я и се наяли добре. Легнали да спят. На сутринта ловецът ги събудил и пак тръгнали. Надвечер стигнали до един висок връх и оттам се полето се виждало като на длан. В полите на планината съзрели къщурка. Те побързали, докато не е мръкнало, да слязат от планината, като се надявали, че ще намерят хора. Влезли и никого не намерили.
– Хайде, побратиме – рекли двамата на ловеца, – ти се поразходи, дано убиеш дивеч, а ние ще накладем огън в огнището.
Ловецът излязъл по полето, убил два заека и ги донесъл. През това време побратимите му наклали огън и се разшетали из къщи – да видят какво има. Намерили един котел, няколко паници, лъжици, дребна покъщнина. Когато дошъл ловецът със зайците, те му показали покъщнината и рекли:
– По всичко се вижда, че тука живеят хора. Но къде са сега? Да останем два-три дена в тая къщурка – да си починем и да видим кой е стопанинът й.
Вечеряли и си легнали си. На другия ден ловецът рано-рано тръгнал по гората и убил един елен; одрали го, нарязали го на късове и закачили късовете на тавана. Ловецът тръгнал пак по гората, другият рекъл да наобиколи наоколо, за да разбере има ли наблизо град или село, а третият налял в котела вода от един извор наблизо, разпалил огъня и сложил месото в котела да ври. Дошло пладне, но другарите му още не се връщали. На вратата се показала една баба – грозна, суха, пъпчива.
Бабата влязла, поогледала се и рекла:
– Нещо на хубаво мирише, синко. Ти трябва да си сготвил добър обед. Я ми дай, моля ти се, да хапна малко, че съм прегладняла.
Той взел една паница и се навел над котела да сипе на бабата гозба, но тя го ударила три пъти по главата и той паднал в несвяст. Когато се свестил и погледнал наоколо, бабата си била отишла, а котелът бил празен – бабата била изяла всичкото ядене. Дошли другарите му и той им разказал какво се случило.
На другата сутрин останал да готви другият, а двамината излезли. По пладне бабата пак дошла и пак поискала гозба. И вторият момък се навел да й сипе, тя и него ударила, той паднал, а бабата изяла гозбата и си отишла. Върнали се другарите му тоя ден по-рано; намерили го, че лежи в несвяст на земята. И той не могъл да каже нито отде е дошла бабата, нито накъде е отишла.
На третия ден ловецът рекъл на двамата побратими:
– Вие вървете днес, където ще вървите, а мене оставете да готвя. Чудя ви се на ума как може една вещица да повали такива мъже и да изяде цял котел гозба, а вие нищо да не видите.
Двамата излезли, а той останал, запалил огън, нарязал месо, сложил го в котела и оставил гозбата да ври. Когато се сготвило ястието, свалил го от огъня и седнал да чака другарите си. Точно по пладне вратата се отворила и се показала бабата. Очите й били като на змия, без клепачи, жълти и неподвижни; кожата й била сбръчкана като на костенурка, ръцете й били дълги и сухи, само кости, с дълги нокти – като на орел.
„Това не ще да е баба – си помислил ловецът и приготвил топуза. – Сигурно е ламя, която денем се преструва на човек, а нощем ходи да яде хората и да пие кръвта на добитъка.“
Бабата се примолила и на тоя момък да й даде гозба. Той взел в дясната си ръка топуза, а в лявата една паница и се навел уж да гребне ястие, но очите му били все в бабата. Тъкмо мръднала тя с вдигната юмрук към него, той извадил топуза, праснал я по челото и я пребил. После я хванал за крака, измъкнал я навън, я довлякъл до една долчинка и я оставил там. След това се върнал да чака другарите си. След малко и те дошли.
– Е, как е, побратиме? – запитали го двамината още отдалеч. – Има ли с какво да ни нахраниш?
– Ще се намери – рекъл им той. – Има да ядете, има и да остане.
Те влезли в къщурката, гледат – гозбата неначената. Почудили се. Той им разказал какво било станало.
След като тримата побратими се наобядвали, двамата легнали в къщурката да поспят, а ловецът излязъл отвън и легнал под сянката на едно дебело дърво. Както си лежал, небето се смрачило откъм оная страна, където било долчето с убитата ламя. Юнакът си понадигнал главата да погледне какво става и видял, че натам отиват три хубави девойки. Той се скрил зад дървото – да разбере какво ще правят. Момите стигнали до долчинката, навели се над ламята, вдигнали я и я понесли. И трите моми били хубави, но третата била най-хубава: като слънце й светело лицето. Те понесли бабата към планината, а момъкът се промъквал след тях. Минали полето, навлезли в гората, почнали да се катери по една пътека между скалите. Момите все вървели и носели убитата ламя. Дълго ходили по планината, докато стигнали до билото; оттам се спуснали в една гора с много високи дървета и отведнъж изчезнали, като че потънали подземи. Юнакът се почудил, огледал се насам-натам: момите ги нямало – сякаш земята се била разтворила и ги погълнала. Той стигнал на онова място, където ги бил видял за последно, и сред буйни дървета забелязал малка пещера, цяла обрасла с бурени и къпинак. Влязъл в пещерата и видял капки кръв. Разбрал, че оттам са минали момите с ламята. Походил малко навътре и отведнъж зейнала широка дупка – право надолу, като кладенец. Погледнал юнакът в дупката: тъмно, нищо се не вижда. Върнал се. Другарите му вече се били навечеряли и се готвели да си легнат. Хапнали надве-натри и си легнали.
Сутринта станали на ранина. Когато се приготвили да тръгнат, ловецът им рекъл:
– Ние се наговорихме да търсим работа, но вие не знаете каква хубава работа ни се е отворила, стига да успеем да я свършим.
И той им разказал всичко, що бил видял миналия ден. Те настояли веднага да ги заведе. Дошли до пещерата и видели дълбоката дупка.
– Ето – рекъл той, – побратими, в тая дупка изчезнаха трите моми. Хайде сега да намерим начин да влезем и ние.
– Тя е лесна – казал единият. – Аз ще усуча въже от пясък, а другаря ни, който е майстор на вретена, ще издяла чекрък, за да навием на него въжето. Ще спуснем едного – да види докъде води дупката и какво има долу.
Когато въжето и чекръкът били готови, почнали да се карат кой да влезе. Хвърлили жребий: паднало се тоя, който бил изплел въжето. Отвивали, отвивали, но и половината въже не били отвили, когато онзи в кладенеца почнал силно да клати въжето, те разбрали, че работата му е опасна, и го изтеглили навън. Той бил цял побледнял от страх и треперел като лист.
– Какво има вътре? – запитали го побратимите му. – От що се уплаши?
– Оставете се! – рекъл той, като дошъл на себе си. – Една мрачина вътре – страх да те обземе: нищо не се вижда. Тъкмо почна под мене да свети – като запърхаха под мене ония страшни крила: змей ли беше, ламя ли беше, не разбрах.
– Тъй ти се е сторило – рекъл тоя с топуза. – Я да хвърляме жребий, да видим кой да влезе втори!
Хвърлили жребий, паднало се на вретенаря. Спуснали го. Но и той бързо заклатил въжето, та трябвало да го изтеглят. И той се бил цял разтреперил – побледнял, пожълтял, зъбите му тракали от уплаха. И той почнал да разказва:
– Страшно, страшно! Като се изви нещо като ледена вихрушка, завъртя ме и почна да ме дърпа надолу! Аз се мъча да разклатя въжето, онова ме дърпа, та цял съм се вцепенил, не мога да се помръдна. Струва ми се, че сто лами се бяха наловили една за друга и ме теглеха надолу, добре, че ме извадихте!
– Какви лами, какви змейове! – викнал тоя с топуза. – Страхливци сте вие, и това си е! Я ме вържете, дръжте здраво въжето и ме спущайте! И чак когато усетите, че го поклатя три пъти, тогава ме изтеглете!
Вързали ловеца и го спуснали. Той стигнал долната земя. Развързал се и тръгнал да види къде се намира. Гледал и се чудел: едно поле равно, широко и зелено, само цветя и трева. Цветя, каквито нямало на горната земя, и трева – висока до пояс. А по-натам – високи, хубави дървета, птици пеят. Той гледал и се чудел:
– Къде съм попаднал? И тука грее слънце като горе. И тука зреят плодове, пеят птици, растат буйни дървета и хубави дъхави цветя. Кой да си помисли, че под тая планина имало земя, по-хубава от нашата!
Юнакът стигнал до едни високи дървета и отведнъж видял три моми, че плачат над един пресен гроб. Щом го видели, скочили и се разтреперили от страх.
– Не бойте се, хубави девойки! Не съм дошъл да ви убивам, ами да ви взема със себе си. Ние сме трима побратими, а вие – три сестри, всеки от нас ще си вземе за жена една от вас. Ако се спуснете да бягате, ще ви стигна: няма да ми убегнете! Елате с добро!
И той повел момите към въжето. Вързал най-напред най-старата и заклатил въжето три пъти, ония отгоре го изтеглили. Гледат: една хубава мома. Почнали да се карат кой от двамата да я вземе: толкова им харесала. Единият викал:
– Моя ще бъде, защото аз въртях чекръка.
Другият викал:
– Моя ще бъде, защото аз дърпах въжето нагоре: на мене ми беше по-тежко.
Тогава момата рекла:
– Долу стоят сестрите ми. Спуснете въжето и ги изтеглете или ме спуснете обратно, защото аз не се деля от сестрите си.
Двамата побратими спуснали въжето, юнакът вързал по-малката сестра и те я изтеглили из дупката. Тя била по-хубава от сестра си. Побратимите забравили първата и почнали да се карат за тая.
Карали се, докато двете сестри им се примолили да спуснат въжето, за да изтеглят и най-малката сестра.
Теглили, теглили, изтеглили я. Но тя била най-хубава от трите и побратимите почнали да се карат сега за нея. И единият искал да я вземе, и другият. А тя рекла:
– Юнаци, когато останах сама на долната земя, след като бяхте изтеглили сестрите ми, юнакът, който ги беше вързал с въжето една по една, ме прегърна и запита искам ли да му стана жена. Аз му казах, че искам. Недейте се кара за мене: аз няма да бъда на никого от вас, защото съм дала дума на другаря ви. Пуснете въжето и изтеглете юнака: нека той отсъди коя чия ще бъде!
Но побратимите не искали и да чуят. Единият викал: „Моя ще бъде!“ – и я дърпал към себе си, а другият настоявал: „Моя ще бъде!“ – и го блъскал, за да му я отнеме, а юнакът в долната земя чакал да му спуснат въжето, но никакво въже не се показвало.
Стъмнило се, юнакът все чакал, но побратимите му не спускали въжето. Той преспал там, където бил, защото не знаел накъде да върви в тъмнината. Като изгряло слънцето и въжето още не се показвало, момъкът разбрал, че другарите му са го излъгали. Нямало защо да седи напразно и да чака. Тръгнал по ливадите, накъдето му видят очите; ходил цял ден, ял плодове, но никъде не видял извор, поточе или река. Жаден бил, а нямало вода за пиене. Никъде по пътя си не срещнал село или град, дори не могъл жив човек да види – да го запита на коя земя се намира. Тъй вървял юнакът и по мрачина, докато капнал от умора, стигнал най-сетне до един извор, навел се над него, но не могъл да види вода. „Тоя извор ще да е сух“ – помислил и понеже бил много уморен, легнал да спи. В сухия извор се събирали по среднощ на приказка дяволите. И тая нощ се събрали, глъчката им била толкова голяма, че момъкът се събудил, но като чул страшни гласове, се престорил на заспал.
Един стар дявол рекъл:
– Ей сега, като минавах отгоре, за да вляза тук, прескочих един заспал човек. Той не е като тукашните. Знаете ли го откъде е?
Един млад се обадил:
– Аз го видях преди един ден как влизаше през пропастта от горната земя в долната.
– Малко знаеш – обадил се друг. – Аз знам, че на него е съдено да убие халата, която не дава на тукашните хора да си наточат вода от езерото.
– Знаеш зер – присмял му се старият дявол. – Как ще убие халата, когато тя е с четиридесет глави? Толкова големи юнаци е затрила вече. Отрежат ли й една глава, наместо нея мигом израстват десет.
– Ще я убие – рекъл пак оня. – Ако я удари в тила, зад четиридесетте глави, тя няма вече и да шавне.
Тъй си приказвали дяволите до потайно време, а после сухият извор онемял и момъкът заспал. Щом се съмнало, той станал и продължил пътя си. Към пладне стигнал до висок хълм, от който се виждала цялата околност. Оттам съзрял едно езеро, а близо до него хубав град, стегнат с висока каменна стена. Вгледал се той в езерото и видял всред водата едно страшно, многоглаво чудовище. „Това ще да е оная хала – помислил си юнакът, – за която приказваха тия в сухия кладенец.“ Той побързал да слезе от хълма – да не го види халата – и почнал да обмисля как да я изварди, та да я удари по врата, отдето се разклоняват четиридесетте й шии. Както вървял замислен, видял една много стара баба. Тя се подпирала с тояжка и вървяла към хълма. Той се запътил насреща й и рекъл още отдалеч:
– Добра среща, бабо.
Тя си вдигнала главата, погледнала зачудено юнака и му направила знак да мълчи. Сетне го уловила за ръката и като го отвела доста надалеч, рекла му:
– Вика ли се тъй? Ами ако те чуе халата? И тебе ще изяде, и мене!
А той попитал бабата:
– Щом се боиш от халата бабо, защо си тръгнал към хълма?
– Ех, синко – рекла старата, – ти мене не гледай! Видял ли си някъде човек по тия места? Всички са се изпокрили, страх ги е от халата. Но на нас ни е казано, че ще дойде юнак от горна земя – и той ще я убие. Четиридесет дена стана вече, откак е запръхтяла тая пуста хала по тия места: никому не дава да се приближи до езерото – вода да гребне, всички напада и разкъсва. Колкото юнаци се опитваха да й се изстъпят, все ги разкъса. Колкото моми и жени дойдоха с менци да си налеят вода не се върнаха. Ти знаеш ли, че ние вече четиридесет дена само сълзи пием? Но тая нощ ни се каза, че юнак от горната земя бил слязъл – той щял да затрие халата. Аз съм дошла да го чакам, та щом се вести, да го отведа при царя; той му е приготвил кон и оръжие.
– Е хайде, бабо – рекъл момъкът, – да идем при царя: аз съм дошъл от горната земя.
– Не ми се вярва – рекла бабата – да си ти. Оня юнак е убил ламя, а ти с какво ще я убиеш: нямаш оръжие.
– Я ме води, бабо при царя! – викнал момъкът. – Аз убих ламята и трите й дъщери дойдоха да си я приберат. Заровиха я тук – на един ден път от този хълм, – а аз ги вързах и въжето ги изтегли на горната земя.
Като чула това бабата, повела юнака към една пещера отстрани на хълма: оттам се влизало в дълъг подземен проход, който извеждал право в двореца. Стигнали до едно желязна врата. Бабата потропала с тояжката си, вратата се отворила и те се намерили в двореца. Притекли се царедворци и стражари да ги посрещнат. Отвели юнака при царя.
– Този е – рекла бабата, – царю честити, юнакът от горната земя.
Царят бил белобрад старец. Той погледнал юнака в очите и казал на царедворците, които били наоколо:
– Той ще да е.
Всички царедворци се поклонили на непознатия юнак. После го завели в една широка стая – да си избере оръжие. Той гледал, гледал, но нищо не взел, защото знаел да върти само своя топуз. На излизане се загледал в един голям лъскав щит от сребро; щитът бил толкова лъскав, че в него се оглеждала цялата стая, с всичко, що имало в нея. Юнакът си помислил малко, взел щита и го изнесъл. Когато отишли при царя, момъкът казал:
– Оръжие за мене тука няма, но и това, което имам, ми стига. Ще ми дадеш само тоя щит, без него не мога.
Взел щита, минал пак през подземието и излязъл на хълма, като си криел лицето с вдигнатия щит – да го не види халата. Но по това тя време спяла край езерото. Юнакът сложил щита на брега – тъкмо срещу слънцето – и се свил зад него. Сребърния щит блестял толкова силно, че халата се пробудила от блясъка и се хвърлили към лъскавия кръг. В него тя видяла своето отражение и помислила, че срещу нея излиза друга многоглава хала. Разлютила се и от очите й започнали на изскачат искри, а от устата – буйни пламъци. Дръпнала се назад халата, дръпнала се и другата, приближила се напред – и другата се приближила. Халата се ядосала още повече, кипнала от злина и си събрала главите, за да се хвърли върху другата хала. Когато юнакът видял, че тилът на халата се показал, подал се иззад щита, замахнал силно с топуза и ударил чудовището. Халата ревнала толкова силно, че дори каменните стени на града се разклатили. Сетне паднала мъртва в езерото, то се развълнувало, а вълните пръснали толкова надалеч, че опръскали хората, които гледали от крепостните стени.
Юнакът приближил и изтеглил убитото чудовище от езерото – да не размъти с кръвта си водата – и се върнал в града. Като го видели, че наближава към стените с топуза и щита, царят и царицата заповядали да отворят желязната врата. Всички го срещнали с радостни викове и му се поклонили. Царят и царицата слезли от колесницата, царят прегърнал момъка и му рекъл пред всички сбрани:
– Сам бог те е пратил, синко, от горната земя – да ни отървеш от тая проклета хала. Ти спаси цялото ми царство. Ела сега с мен в двореца на гости. Аз ще те направя пръв в царството, все от дясната ми страна ще седиш.
И той качил юнака в колесницата – да седне от дясната му страна – и потеглил към двореца. Като стигнали, царят поръчал да донесат на юнака най-хубавата премяна – да се облече, както прилича на пръв царедворец. Сетне свикал всички големци на угощение в чест на момъка. Но юнакът стоял натъжен и замислен. Царят го попитал защо не е весел, а той рекъл:
– Всичко е хубаво, царю честити, но една голяма грижа имам. Тежка работа ме чака на горната земя. Трябва да се върна, само че не зная как.
Царят отвърнал:
– Оттук до вашата земя друм няма. Но все ще се намери средство да отидеш. Аз имам брат, от мене два пъти по-стар, той е цар на животните по тая земя: него ще питаме.
И царят пратил бързоходци да отидат при брат му и да го повикат. Онзи бил побелял старец, брадата му стигала чак до земята, от старини не можел вече да ходи, та го крепели четирима души. Ослепял бил и чувал толкова слабо, че хората му говорели с волски рог в ухото.
– Кой ме вика? – запитал той, щом влязъл. – Не ви ли е грях да ме тревожите?
– Прощавай, брате! – рекъл му царят. – Важна работа ме кара да те викам. От горна земя е дошъл голям юнак, той уби халата, която ни пречеше да черпим вода, и сега иска да си отиде, а не знае как да се изкачи на горната земя.
Царят на животните рекъл:
– Навръх планината, където живея аз, има два луди овена: един чер и един бял: те се бият, та земята се тресе. Когато се ударят с челата, белият полита чак до горната земя, а черният – чак до тая под нас. Ако юнакът успее да се хване за белия овен, той ще го отнесе на горната земя.
Момъкът се сбогувал с царя и тръгнал с брата му. Старецът живеел навръх една висока планина, в пещерен дворец. На тая планина имало широка поляна, отстрани на поляната се спускали стръмни пропасти, дъното им не се виждало. На тая поляна се биели двата овена. Царят на животните извел момъка на поляната, дал му една миризлива трева и му казал:
– Когато видиш, че слезе белият овен, ти ще му хвърлиш тревата и като почне да яде, ще се пъхнеш под него и ще се вкопчиш за вълната на гърба му. Но недей се лъжи да се качваш на гърба му, нито пък си подавай главата, защото, като почне да се бие с черния овен, от рогата и от устата му излизат пламъци, ще изгориш. Дръж се здраво за руното му и той ще те отнесе на горната земя. Като полети нагоре, той ще усети, че му тежи нещо, и ще рече: „Каквото има на мене, да падне!“, но ти не се отпускай, а щом стигне на горна земя, овенът ще рече: „Каквото има на мене, да се държи!“ – ти тогава се пусни.
Юнакът взел тревата и легнал сред поляната. Излязъл белият овен – едър като вол, бесен от сила, с пламтящи рога, руното му блестяло като сребро. Когато се разтичал по поляната, планината се разтърсила. Овенът видял човека и полетял право към него – да го стъпче, но като приближил, юнакът подал тревата и овенът почнал да яде. Тогава от устата му излязла пара – гъста като бяла мъгла – и покрила всичко наоколо. Юнакът се пъхнал под корема на овена и здраво се уловил за дългото му руно. След малко се задал и черният овен: и той бълвал пламъци, пръхтял и разтърсвал с тропота на нозете си планината. Двата овена полетели един към друг и се ударили толкова силно с челата си, че се чул гърмеж – сякаш се пука скала, юнакът едва се задържал. След това овните отведнъж отскочили един от друг: черният полетял надолу, а белият – нагоре. Юнакът чул силен рев: „Каквото има на мене, да падне!“, но се хванал още по-силно за руното. Полетът нагоре бил много бърз: малко след това се чул втори рев: „Каквото има на мене, да се държи!“ – и юнакът се пуснал. Когато се опомнил, видял че лежи навръх на една висока планина: тя била същата, в която бродил преди няколко дни със своите побратими. Овенът ни се чул, ни видял: той се бил върнал в долната земя.
Юнакът станал и се запътил да търси другарите си. Скоро ги намерил, защото като походил малко, чул отдалече гласовете им: „Моя е, аз ще я взема!“, „Не е твоя, моя е! Аз ще я взема!“ Момъкът доближил до мястото, откъдето се раздавали гласовете, и видял, че двамата му побратими стоят до кладенеца и се карат за най-малката мома. Тя седяла на тревата вън от пещерата и плачела. Щом го видяла, макар че бил облечен с дрехи от коприна и сърма, украсени с бисер и скъпоценни камъни, момата го познала и надала радостен вик, но той й дал знак да мълчи и влязъл в пещерата. Побратимите му не го познали. Помислили, че това е царят на оная страна, тръгнал по лов, и щом го видели, гузно млъкнали и се разтреперили от страх. А той им викнал с престорен глас:
– Кои сте вие и защо надавате тия викове? Защо се карате като луди? Пропъждате лова наоколо.
Като се обърнал и видял момите, че плачат, още по-строго извикал:
– Какви са тия моми и защо плачат? Вие сте им направили някаква злина. Защо мълчите? Отговаряйте по-скоро или ще ви взема главите и на двамата!
Тогава един от побратимите се осмелил и казал:
– Царю честити, ние двамата намерихме тия моми тук, в пещерата. Най-малката ни най-много харесва, за нея се караме. Всеки иска да я вземе за жена.
– Аз като цар на тая страна ще отсъдя кому се пада момата по право. Турете си и двамата ръцете ей на това дърво!
Те си сложили ръцете на дървото, а момъкът бързо замахнал с топуза и разцепил дървото дотолкова, че да стисне като с клещи ръцете им чак до лактите. Те почнали да се извиват като змии и да пищят, а той им рекъл:
– Ще стоите тука, докато дойде онзи ваш побратим, когото спуснахте на долната земя, да ви извади ръцете.
Те го познали тогава и почнали да му се молят да ги освободи, а той им рекъл:
– Толкова време се карахте вие двамата за чужда мома. Другарят ви се беше намерил в чудо, като чакаше да спуснете въжето, за да го извадите, а вие не си и спомнихте за него. Сега аз имам работа: отивам да се женя за най-малката мома, а след това ще вървя да търся момци за двете си балдъзи. Чак след като оженя и тях, ще дойде ред да помисля за вас.
И като рекъл това, юнакът повел със себе си трите моми.

Един цар имал трима синове. Когато наближила смъртта му, той разделил царството си на две и дал на двамата си по-големи сина по половина, а на най-малкия си син дал коня и сабята си. Всички били доволни от делбата и когато старецът умрял, двамата братя станали царе, а третият възседнал бащиния си кон, взел тежката сабя, простил се с братята си и тръгнал по света да си търси късмета.
Ходил момъкът по градове и села да види хора и себе си да покаже, дето замръкне, там лягал да спи, с когото стигне и срещне, на сладки приказки се залавял. Един ден, като се отбил при един ручей да пие вода, видял под едно дърво да почива хубав момък, силен, снажен, юнак и половина. Заприказвал с него и научил, че този момък имал чудна дарба: всичко изгубено можел да види и намери, ако ще на дъното на морето да е паднало. Сдружили се двамата юнаци и тръгнали заедно. Една вечер край техния огън минал друг юнак, поканили го да поседне, разпитали го и узнали, че той можел, когато иска, да изпие цялото море и пак да го повърне. Харесал се на царския син и този момък и решили да тръгнат на другия ден тримата заедно.
Колко дни ходили, никой не броил, стигнали най-после в друго царство. А в това време царят на тази страна воювал със съседите и войската му взела да се пръска и да бяга, съседите се готвели да го пленят заедно с царицата и двете му дъщери.
Царският син повикал двамата си другари, хвърлил се в боя, развъртял бащината си сабя, и с всяко замахване по десет глави отсичал, дето стъпвал конят му – всичко живо пищяло. Уплашили се вражите войски, разпилели се като дим из полето, а царете побързали да се приберат, своите царици и дъщери да пазят. А спасеният цар повикал незнайния юнак и му рекъл:
– Кажи ми, каква награда искаш за това, което направи за мен. Вземи от хазната ми злато и сребро колкото искаш, ожени се за която щеш от дъщерите ми и стани мой син и наследник.
Юнакът отговорил:
– Царю честити, дай наградата на моите побратими, а аз искам още по белия свят да поскитам, хора да погледам, юначеството си да покажа.
Царят оженил двамата му другари за дъщерите си, направили големи сватби, три дни пили, пели и хоро играли. А на прощаване царският син подарил на побратимите си по един нож и им казал:
– Когато тези ножове ръждясат, да знаете, че ми се е случило нещастие.
И пак заскитал по гори и полета, по планини и долини. Веднъж, като минавал през една гора, видял на една поляна чуден мраморен палат, спрял коня, загледал се в него, а като вдигнал очи към високите тераси, завило му се свят: там седяла невиждана хубавица, мома-самовила. А когато момата го погледнала, той изтървал юздите и паднал като сноп на земята. Хубавицата слязла бързо при него, свестила го с ласки и милувки, а след това се оженила за него и нямало на света ни цар, ни велможа по-щастлив от него.
Намерил си, значи, късмета царският син, заживял с добрата си жена в горския палат и всеки ден излизал на лов. Само че откак се оженил, никак не можел да удари лов, цял ден гонел дивеч, а вечер се връщал с празни ръце, уморен и замислен. Един ден самовилата го попитала:
– Защо си загрижен, мъжо, и защо не можеш да уловиш нищо: лов ли няма, или ти убягва?
– Лов има, мила невесто, но кой знае защо, щом си помисля за тебе, не мога да улуча нищо.
Тогава жена му извадила един пръстен, сложила го на пръста му и казала:
– Вземи този пръстен и когато си помислиш за мен, поглеждай го и ловът няма да ти убегне.
На другия ден мъжът отишъл на лов с пръстена и наистина ударил добър лов, преметнал го през рамо и тръгнал да си отива. Но като наближил до къщи, видял, че ръцете му са много кървави и се спрял до един извор да се умие. За беда, пръстенът се изхлузил от пръста му, водата го отвлякла под земята и го изхвърлила в друг извор, в коритото, дето поели царските коне.
Една сутрин, когато конярите закарали конете на водопой, видели, че конете се плашат от нещо, пръхтят и не искат да пият. Прегледали коритата, намерили пръстена и го занесли на царя. Царят разгледал хубавия пръстен и забелязал, че на него било написано отвътре: „Горска хубавица-самовила. Който се ожени за нея, ще се подмлади от деветдесетгодишен старец на двадесетгодишно момче“. Царят, който бил вече доста стар, събрал голяма войска и пратил да търсят горската хубавица.
Когато войската наближила палата на самовилата, мъжът й спял, а тя се навела над него и заплакала. Той се събудил от сълзите й и попитал:
– Какво има? Дъжд ли вали?
Тя му отговорила:
– Няма дъжд, а погледни каква войска иде към нас.
Той казал:
– Не бой се. Като дойдат по-близо, събуди ме.
След малко войниците започнали да се катерят по оградата на двореца и самовилата събудила мъжа си. Той излязал с вълшебната си сабя, замахнал с нея няколко пъти, изклал половината войска и казал на другите:
– Идете кажете на вашия цар, че горската самовила има един юнак, който не се плаши от неговата войска, дори да е пет пъти по-голяма.
Царят се ядосал, събрал младо и старо от цялото царство и пратил пак да му доведат горската хубавица. Но всички били изклани и разпиляни като пилци, както и първия път. Видял царят, че с този юнак не може да се разправи и намислил друго нещо. Събрал всички магьосници и врачки и ги попитал коя се наема да му доведе хубавицата. Една гърбава вещица се врекла на царя да изпълни желанието му. Най-напред тя поискала от него да поръча на грънчарите една голяма делва, която да събира двама души. Когато делвата била готова, бабичката влязла вътре и рекла: „Хайде, бабината делвичка, занеси ме в самовилската гора.“ Делвата се дигнала и понесла бабата през долища и бърда, и спряла до един извор, дето почивал от лов царският син; бабата излязла от делвата, почнала да плаче и да казва, че изгубила пътя и не знае отде да си иде. Той й рекъл:
– Слушай, бабо, искаш ли да те заведа у дома? Моята булка стои по цял ден самичка, ще има с кого да се раздумва.
Бабата се съгласила. Мъжът я завел при жена си и казал:
– Ето ти другарка, когато аз ходя на лов. Тя ще ти бъде вместо майка.
Като минали два-три дена, бабичката започнала да подпитва самовилата как е могъл нейният мъж да избие толкова войска, отде му иде силата. Самовилата й обещала да го разпита за това. И една вечер царският син казал на жена си, че силата му е в бащината сабя. Щом чула това бабичката, започнала да дебне кога да му открадне сабята. Една нощ, когато царският син спял, тя му взела сабята и я хвърлила в морето. На другия ден царският син не могъл вече да се събуди. Как го не будила самовилата, как го не милвала и плакала и студени кърпи му слагала на главата, нищо не помагало: спи, като умрял. Бабата рекла:
– Стига плака, дъще. Ще се събуди. Излез малко навън да се разходим из гората, докато той се наспи!
Хубавицата тръгнала с бабата из гората и, без да се сети, стигнали до изворчето, дето била делвата. Бабата рекла:
– Гледай, гледай, каква голяма делва! Може да ни събере и двете, кога завали дъжд!
И те влезли уж да видят, как ще се сместят вътре, а бабата пак рекла:
– Хайде, бабина делвичке, занеси ни в царския палат!
Делвата литнала право към царския двор и спряла там. Царят наградил богато бабичката, а хубавицата затворил в една стая, докато се приготви за сватба.
В това време побратимите на царския син видели, че ножовете, които той им оставил за спомен, изведнаж се покрили целите с ръжда и разбрали, че му се е случило нещастие. Този, който всичко виждал отдалеч, намерил двореца на самовилата и двамата влезли при заспалия си другар. Почудили се двамата царски зетьове какво се е случило на този юнак, та не може да се събуди. Най-после се сетили, че сабята му не е при него, потърсили я и този, що намирал всичко изгубено, веднага я зърнал на дъното на морето.
– Ами сега? Как ще я извадим оттам? – питал се той.
– От това по-лесно няма! – рекъл другият, навел се и изпил цялото море до капка. Взели сабята, повърнали морето и отърчали при другаря си. Щом му пъхнали сабята в ръцете, той скочил на крака, сякаш нищо не му се случило и като видял побратимите си, много се зарадвал и викнал на жена си да дойде да ги види и нагости. Но побратимите му казали, че жена му е открадната от царя. Тогава той стиснал здраво сабята си, яхнал буйния си кон и като вихър се озовал в царския град.
Конят спрял пред една чешма, дето няколко бабички си наливали вода. Като видели юнака, попитали го:
– Защо спря тук, синко? Вода ли искаш или улиците не познаваш?
Момъкът отвърнал:
– Аз съм канен на сватба, а пък не зная къде ще бъде сватбата.
Една бабичка се обадила:
– Аз зная, синко, утре ще ти покажа, а сега ела да нощуваш у нас.
Царският син отишъл да нощува у бабичката. Тя се разшетала да го гощава, а той й рекъл:
– Остави готвенето, бабо, аз не съм ни гладен, ни жаден, а имам тежка мъка на сърцето.
Разказал й, как царят откраднал жена му и бабичката се наела да му помогие с каквото може. Той написал писмо на жена си и го дал на бабата, а тя се облякла с просешки дрехи, нарамила торба и отишла в палата да проси. Като минавала покрай стаята, дето била заключена самовилата, тя пъхнала писмото под вратата, а след това отишла при царя да плаче и да проси милостиня. През това време хубавицата написала отговор на мъжа си и когато бабичката минала пак покрай нейната стая, пъхнала й го скришом под вратата. Тя писала на мъжа си да се облече в женски дрехи и да дойде в деня на сватбата при нея.
Бабичката облякла царския син в женски дрехи, забулили си лицата и отишли на царската сватба. Най-напред честитили на царя, а после влезли в стаята на хубавицата. Тя скрила мъжа си в един долап, а бабата си отишла сама. Вечерта царят влязъл в стаята на самовилата, но мъжът й излязъл от долапа, замахнал със сабята си, убил царя и го скрил. А на сутринта, като се показал заедно с жена си пред царедворците и гостите, всички помислили, че царят се е подмладил. Настанало голямо веселие, всички яли, пили и благославяли.
И аз бях там, и за вас взех по парче баница, но като се връщах вкъщи, залаяха ме кучетата на съседите, та се уплаших, хвърлих всичко и избягах.

Всяка събота вечер Хитър Петър стрижел и бръснел селяните в селската кръчма.
Веднъж, както стрижел едного и в същото време приказвал с другите, отрязал му едно парче от ухото.
Селянинът подскочил като опарен.
– Какво правиш, бе глупако! – развикал се селянинът. – Като не знаеш да стрижеш, защо срамиш занаята! Как ще изляза сега пред света, като едното ми ухо е по-късо?
Хитър Петър го успокоил:
– Гледай си работата! Бедата не е толкова голяма. Седни да отрежа и от другото ухо такова парче, та да ги изравня.

Веднъж Хитър Петър отишъл в едно село. Двама лъжци, които се мислели за много умни, почнали да се подмилкват около него. Те донесли вино, храна и една печена гъска.
Двамата лъжци предложили, който през нощта сънува най-страшен сън, той да изяде гъската. Хитър Петър се съгласил. През нощта Хитър Петър станал и изял гъската. На сутринта първият лъжец разказал съня си:
– Сънувах, че съм се изкачил на седмото небе. Като погледнах надолу, свят ми се зави.
– А аз сънувах, че земята се разцепя и паднах в пъкъла – казал вторият.
Хитър Петър им рекъл:
– Като ви видях, че сте отишли толкова далече, помислих, че няма да се върнете скоро и изядох гъската, за да не се вмирише.

Един вампир, преправен на човек, бил твърде любезен и симпатичен. Той ходел по селата и полята и с когото се срещнел, искал да се побратимява. В старо време това било голяма чест, затова никой не му отказвал. Побратимените си разменяли пръстените. Никой обаче не подозирал, че пръстените, давани от вампир, били чудовищни. Щом човек ги сложел на пръста си, те се свивали, така че по никакъв начин не можели повече да се махнат. Побратимът на вампира го очаквало голямо нещастие.
Нощно време, когато вампирът излизал да търси кръв, той повиквал с човешки глас: „ой“. Пръстенът от ръката на най-близкоспящия побратим отговарял „ой!“. По този глас от пръстена вампирът намирал човека, натисвал го и му изпивал кръвта.
Един вампиров побратим се събудил през нощта, чул и разбрал гласовете на вампира и пръстена му. Човекът скочил и тръгнал да бяга далеч от вампира, обаче преследвачът не спирал да го гони, тъй като пръстенът не спирал да вика „ой“. Човекът не очаквал спасение, защото нощта била дълга, не можел, колкото и да дърпа, да извади пръстена и да го хвърли. Бил на края на силите си. Най-после, като стъпил на моста на една река, се сетил какво да направи. Извадил ножа и си отрязал пръста с пръстена. Хвърлил го в реката и продължил да бяга.
Вампирът дотичал до моста и тъй като пръстенът продължавал да го вика, се хвърлил в реката и се удавил.

Сега слушай, чувай и внимавай, о, мое Безценно съкровище, защото това беше, стана и се случи в онова далечно време, когато питомните животни бяха още диви. И Кучето беше диво, и Конят беше див, и Кравата беше дива, и Овцата беше дива, и Свинята беше дива — всички бяха съвсем диви и си ходеха и бродеха из Дълбоките диви дебри, където им очи видеха. Но най-диво от всички диви животни беше Котката. Тя ходеше-бродеше, където си ще, и където да идеше, й беше добре.
Разбира се, Човекът също беше див. Той беше ужасно див и навярно не би почнал да се опитомява, ако не беше срещнал Жената. Тя именно му каза, че този див негов начин на живот не й харесва, и веднага се запретна на работа: намери една удобна и суха пещера, в която се спеше много по-приятно, отколкото върху купчина мокра шума; посипа пода й с чист пясък; накладе чудесен огън от дърва в дъното й; закачи на отвора й една изсушена кожа от див кон с опашката надолу и каза:
— От днес нататък сме Мъж и Жена и имаме свой дом и домакинство. Изтривай
си краката, когато влизаш, мили!
Тази първа вечер, о, мое Безценно съкровище, те ядоха дива овца, печена на горещи камъни и подправена с див чесън и див пипер; после дива патица, пълнена с див ориз и с див кимион, и с див магданоз; след това джолан от див вол; и накрая диви череши и диви портокали. Като се нахрани, Мъжът си легна край огъня и веднага заспа, но Жената остана будна. Тя си разпусна косите, взе една голяма плоска кост — това беше Ьвнешка плешка, — вгледа се в чудните знаци по нея, хвърли съчки в огъня и запя. Това беше Първата песен-магия на света.
А далече сред Дълбоките диви дебри всички диви животни се скупчиха на едно място, откъдето се виждаше светлинката на огъня, и почнаха да се чудят какво ли ще е това.
И Дивият кон тропна с дивото си копито и каза:
— О, мои приятели и мои неприятели, не ще е за добро тази голяма светлина, която Мъжът и Жената са направили в Голямата пещера!
Но Дивото куче вдигна дивата си муцуна, подуши миризмата на печено овнешко и каза:
— Аз пък мисля, че ще е за добро. Ще ида, ще видя и след туй ще ви кажа. Хайде, Котано, тръгвай с мен!
— Мяу! — каза Котката. — Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре! Няма да дойда с теб.
— Тогава отсега нататък не съм ти приятел! — каза Дивото куче и се затича към Пещерата. Но когато то се отдалечи, Котката си каза: „Където да ида, ми е все добре. Защо пък да не ида да видя и да си дойда, когато си ща?" — И тя тръгна след Дивото куче леко, меко и безшумно и се скри съвсем до Пещерата, на едно място, откъдето можеше да чува всичко.
А щом стигна до входа на Пещерата, Дивото куче повдигна с муцуна изсушената конска кожа и шумно подуши приятната миризма на печено овнешко. Жената го чу, засмя се и каза:
— Ей го първото! Диво, дошло от Дивите дебри, какво искаш?
Дивото куче каза:
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, какво мирише тъй приятно сред Дивите дебри?
Тогава Жената взе от земята един печен овнешки кокал, хвърли го на Дивото куче и каза:
— Диво, дошло от Дивите дебри, вкуси и опитай!
Дивото куче схруска кокала и той беше по-вкусен от всичко, което беше вкусвало дотогава. И то каза:
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, дай ми още малко!
А Жената каза:
— Диво, дошло от Дивите дебри, помагай на моя Мъж, когато излиза на лов през деня, и пази Пещерата ни нощем, и аз ще ти давам печени кокали колкото искаш.
— Хм! — каза си Котката, която ги подслушваше. — Тази Жена е много хитра, но аз съм по-хитра от нея!
А Дивото куче пропълзя в Пещерата, сложи глава в скута на Жената и каза:
— О, Приятелко моя и Жено на приятеля ми, ще помагам на твоя Мъж, когато излиза на лов през деня, и ще пазя Пещерата ви през нощта.
— Фу! — каза си Котката. — Това Куче е ужасно глупаво!
И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. Но не каза никому ни дума. А на сутринта, когато се събуди, Мъжът каза:
— Какво дири тук Дивото куче?
И Жената каза:
— То вече не се казва „Диво куче", а „Първи приятел", защото ще ни бъде приятел, дорде свят светува. Вземи го със себе си, като тръгнеш на лов!
На следната вечер Жената донесе от лъката няколко зелени наръча сочна трева и когато ги сложи да се сушат край огъня, от тях замириса на прясно сено; и тя взе ре¬мъци от конска кожа, седна на входа на Пещерата и първо изплете един оглавник, а после се вгледа в плоската овнешка плешка и зап,я. И това беше втората Песен-магия на света.
Далече сред Дълбоките диви дебри Дивите животни се питаха какво ли се беше случило с Дивото куче. И накрая Дивият кон тропна с копито и каза:
— Ще ида, ще видя и след туй ще ви кажа защо Дивото куче не се е върнало. Хайде. Котано, тръгвай с мен!
— Няу! — каза Котката. — Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е добре. Няма да дойда с теб.
Но когато Дивият кон се запъти към Пещерата, тя тръгна след него леко, меко и безшумно и пак се сгуши на онова местенце, откъдето се чуваше всичко.
А когато чу Дивия кон да тропа и да се препъва в дългата си грива, Жената се засмя:
— Ей го и втория! Диво, дошло от Дивите дебри, какво искаш? И Дивият кон каза:
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, къде е Дивото куче? Жената се засмя, вдигна от земята плоската плешка, вгледа се в нея и каза:
— О, Диво, дошло от Дивите дебри, ти не си дошло заради Дивото куче, а заради сухото сенце.
И Дивият кон — като тропаше и застъпваше гривата си — каза:
— Истина е. Дай ми да си хрупна от него А Жената каза:
— Диво, дошло от Дивите дебри, наведи си дивата глава и носи отсега нататък това, което ще ти сложа; и тогава ще имаш сухо сено три пъти на ден!
— Хм! — каза си Котката, която ги подслушваше. — Тази Жена е много хитра, но аз съм по-хитра от нея!
Л Дивият кон наведе дивата си глава и Жената му нахлузи оглавника от ремъци и Дивият кон дъхна в краката й и каза:
— О, Господарко моя и Жено на господаря ми, ще ви служа честно заради това чудесно сенце.
— Фу! — каза си Котката. — Този Кон е ужасно глупав!
И тя се върна в Дълбоките ливи дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. Но не каза никому ни дума. А когато Мъжът и Кучето се върнаха от лов, Мъжът каза:
— Какво дири тук Дивият кон?
И Жената каза:
— Той вече не се казва „Див кон", а „Верен слуга", защото ще ни пренася от място на място, дорде свят светува. Качи се на гърба му, като тръгнеш на лов!
На другия ден — като си държеше вирната дивата глава, за да не й се закачват дивите рога о клоните на дивите дървета — пое към Пещерата Дивата крава; и Котката тръгна след нея и се скри както предишните пъти; и всичко се случи, както с Кучето и с Коня; и Котката си каза същите думи и когато чу как Дивата крава обеща да дава на Жената своето мляко в замяна на чудесното сенце, тя пак се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. И пак не каза никому ни дума. И когато Мъжът и Кучето се върнаха от лов и запитаха за Кравата същото, както преди, Жената каза:
— Тя вече не се казва „Дива крава", а „Добра хранителка", защото ще ни дава топло бяло мляко, дорде свят светува; и аз ще се грижа за нея, докато ти и Първият приятел, и Верният слуга ходите на лов.
На другия ден Котката почака, повъртя се да види дали някое друго Диво животно няма да тръгне към Пещерата, но всички си стояха в Дълбоките диви дебри; и тя се попита защо пък да не й се доще да походи и поброди сама около Пещерата. Като стигна до нея, видя, че Жената доеше Кравата, съзря огъня в дъното на Пещерата и подуши мириса на топлото бяло мляко.
И тогава тя каза:
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, къде отиде Кравата?
А пък Кравата беше там. И Жената се засмя и каза:
— 0, Диво, дошло от Дивите дебри, поемай си обратно към тях! Вече съм си заплела косите и скрила магическата плешка. Не ни трябват други приятели и слуги.
А Котката каза:
— Аз не съм приятел и не съм слуга. Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще; а сега ми се ще да вляза във вашата Пещера.
А Жената каза:
— Тогава защо не дойде с Първия приятел още на първата нощ? Като чу това, Котката се ядоса и каза:
— Сигурно Дивото куче ти е надрънкало глупости за мен! А Жената й каза през смях:
— Разбрах, че си Котката, която ходи и броди, където си ще. и където да иде й е много добре. Сама казваш, че не си нито приятел, нито слуга. Тогава нека ти е добре другаде!
Тогава Котката се престори на обидена и каза:
— Нима няма да ме пускаш никога да влизам в Пещерата ви; или да се погрея на огъня; или да си близна от топлото бяло млечице? Вярно е, че аз съм само една бедна Котка, но ти си такава умница, такава хубавица, нима е възможно да бъдеш тъй
жестока към мен?
Като чу тези думи, Жената каза:
— Знаех, че съм умна, но никой не ми е казвал, че съм хубава. За награда да сключим договор: ако и аз кажа една добра дума за теб, ще можеш да влизаш в Пещерата, когато си щеш.
— А ако кажеш две думи? — каза Котката.
— Това едва ли ще се случи — каза Жената. — Но ако кажа две добри думи за теб, ще можеш и да се грееш на огъня.
— А ако кажеш три? — каза Котката.
— Това няма да го бъде никога — каза Жената. — Но ако кажа три добри думи за теб, ще имаш и три пъти на ден топло бяло млекце, дорде свят светува.
И тогава Котката изви гръб и каза:
— Нека помнят Завесата на входа на Пещерата и Огъня в дъното й, и Гърнето с мляко край него, какво е казала моята Неприятелка и Жената на неприятеля ми!
И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха.
Вечерта, когато Мъжът и Конят, и Кучето се върнаха от лов, Жената не им каза за договора, който беше сключила с Котката, защото я беше страх, че те няма да го одобрят. А Котката отиде далече-далече в Дълбоките диви дебри и се кри там, додето Жената съвсем забрави за нея. Само малкият Прилеп, който висеше с главата надолу от тавана на Пещерата, знаеше къде се крие тя и всяка нощ прелиташе до нея и й носеше новини от Пещерата.
Една нощ той каза:
— В Пещерата се появи Детенце. То е новичко, мъничко, розовичко и дебеличко и Жената много го обича.
— А какво обича Детенцето? — каза Котката.
— То обича нещата, които са пухкави и гъделичкат — каза Прилепът. — Обича да заспива с нещо топличко в ръце. И обича, когато си играят с него.
— Тогава моят час е дошъл — каза Котката.
И на следната нощ тя напусна Дълбоките диви дебри, скри се близо до Пещерата и зачака да се съмне. На сутринта Мъжът, Кучето и Конят отидоха на лов и Жената остана сама с Детенцето. Тя имаше да готви, а то плачеше и й пречеше на работата. Тя го изнесе навън и му даде шепа камъчета да си играе, но то продължи да плаче.
Тогава Котката протегна лапка и с меките й възглавнички погали Детенцето по бузата. И Детенцето загука. Котката се потърка о дебеличките му коленца и по-гъделичка брадичката му с опашката си. И Детенцето се засмя с глас. И Жената го чу от Пещерата и се усмихна.
Тогава малкият Прилеп, който беше увиснал с главата надолу при входа на Пещерата, каза:
— О, хазайко моя и Жено на моя хазаин, и Майко на сина на хазаина ми, едно Диво е дошло от Дивите Дебри и да знаеш как чудесно играе с Детенцето ти.
— Благословено да е това Диво, което и да е! — каза Жената, като изправяше
уморения си гръб. — Защото имах работа тази сутрин и то ми направи услуга.
И в същия миг и секунда, о, мое Безценно съкровище, Завесата от изсушена конска кожа, кслто закриваше входа на Пещерата, се свлече на земята — фшшшшшт! — за-щото помнеше за договора между Жената и Котката; и когато Жената отиде да я за¬качи — гледай чудо! — Котката вече се разхождаше преспокойно из Пещерата,
— Здравей! — каза тя. — Ти каза една добра дума за мен и аз мога да влизам в Пещерата, когато си искам. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре!
Жената се ядоса, но стисна устни и седна на чекръка да преде. Но Детенцето пак заплака, защото Котката го беше изоставила; и Жената не знаеше как да го усмири — то се дърпаше и риташе, и цяло посиня от плач.
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче — каза Котката, — откъсни от конеца, който предеш, завържи с него глиненото пръстенче от вретеното си, пов^ачи го малко по пода, и аз ще ти покажа една Магия, от която Детенцето ти ще се засмее така силно, както сега плаче!
— Ще го сторя — каза Жената, — защото ми дойде до гуша да го слушам. Но няма да ти благодаря, да си знаеш!
Тя измъкна от вретеното пръстенчето му, върза го с конец и го повлече по пода на Пещерата; и Котката скочи подире му и започна да си играе с него, като го буташе насам-натам с лапи,и го затискаше, и се премяташе презглава, и си го прехвърляше над гърба, и го търкаляше между задните си крака, и го закачаше с нокти, и се преструваше, че го е изпуснала, и отново скачаше отгоре му; и накрая Детенцето се раз¬смя така силно, както преди беше плакало, и полази след Котката и лудя с нея из Пещерата, докато се умори и легна да спи, без да я изпуска от ръцете си.
— А сега — каза Котката — ще изпея на Детенцето ти една приспивна песен, каквато още не е чувало.
И тя замърка ту тихо — ту силно, ту силно — ту тихо, докато Детенцето заспа. Жената се усмихна, като ги гледаше, прегърнати край огъня, и каза:
— Добре го направи. Хитруша си, Котано!
И в същата минута и секунда, о, мое Безценно съкровище, димът на Огъня се спусна на гъсти кълба от тавана на Пещерата — буххх! — защото помнеше за договора между Жената и Котката — и когато се разсея — гледай чудо! — Котката се беше раз¬положила преспокойно до огъня.
— Здравей! — каза тя. — Ти каза втора добра дума за мен и аз отсега мога да се грея на огъня, дорде свят светува. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре.
Жената много се ядоса и разпусна косите си, хвърли съчки в огъня, взе плоската плешка и започна да прави една Магия, за да се предпази да не каже трета добра дума за Котката. Но тази Магия беше Мълчалива магия и вътре стана тъй тихо, че едно мишле излезе от дупката си и пресече Пещерата.
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче — каза Котката, — дали това мишле спада към твоята Магия?
— Ай! Ой! Не, не! — извика Жената и изпусна плешката, скочи върху пънчето и прибра нагоре косите си, за да не полази мишлето по тях.
— Щом не спада към Магията ти — каза Котката, — нали няма да ми навреди, ако го изям?
Няма! Няма! — каза Жената, като сплиташе косите си. — Изяш го веднага и ще ти бъда завинаги благодарна!
Котката скочи и сграбчи мишлето; и Жената каза:
— Много ти благодаря! Дори и Първия приятел не лови тъй майсторски мишки.
Наистина много те бива, Котано!
И в същата минута и секунда, о, мое Безценно съкровище — ффффт! — гърнето с млякото край огъня се разпука през средата – защото помнеше за договора между Жената и Котката — и когато Жената скочи от пънчето на земята — гледай чудо! — Котката вече лочеше преспокойно топло бяло млекце от едно от счупените парчета.
— Здравей! — каза тя. — Ти каза третата добра дума за мен и аз отсега ще мога да лоча топло бяло млекце по три пъти на ден, дорде свят светува. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на морето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре.
Тогава Жената се засмя, сложи пред Котката паничка с топло бяло мляко и каза:
— О, Котко, ти си наистина много хитра, но помни, че Мъжът и Кучето не са сключвали договор с теб и не зная какво ще направят, като се върнат.
— Няма значение — каза Котката. — Аз да си имам местенце в Пещерата до огъня и млекце три пъти на ден, пък Мъжът и Кучето да правят каквото си щат!
И вечерта, когато Мъжът и Кучето се върнаха в Пещерата, Жената им разправи за договора си с Котката, а докато тя разправяше, Котката си седеше край огъня и се усмихваше. Тогава Мъжът каза:
– Да, но тя не е сключвала договор с мен и с всичките истински Мъже след мен!
И той събу двете си обувки от волска кожа, сложи до тях каменната си брадвичка и станаха три неща (до тях сложи една цепеница и едно друго малко секирче), така че станаха пет неща, и като ги нареди и петте в редица, каза:
— А сега ще сключваме нашия Мъжки договор. Ако ти, Котко, не ловиш мишки, когато си в Пещерата ни, всеки ден, дорде свят светува, аз, щом те видя, ще хвърлям по теб тези пет неща. И тъй ще правят всички истински Мъже след мен!
И като чу това, Жената си каза:
— Тази Котка е хитра, но моят Мъж е по-хитър от нея!
А Котката преброи наредените неща (бяха пет и доста ръбести) и каза:
— Добре, ще ловя мишки, когато съм в Пещерата. Но все пак ще си остана Котката, която ходи и броди където си ще, и където да иде, й е много добре!
— Освен там, където съм аз! — каза ядосано Мъжът. — Да не беше казала това по¬следното, щях да оставя тези пет неща на мира, но сега знай, Котано, че щом те зърна, ще хвърлям по теб обувките си и каменната си брадвичка (значи три неща на брой). И тъй ще правят всички истински Мъже след мен.
Тогава Кучето каза:
— Чакай малко! Ти не си сключвала договор с мен и с всички истински Кучета cлед мен!
И то показа зъбите си и продължи:
— Ако ти, Котано, не занимаваш Детенцето, когато си в Пещерата ни, всеки ден,
дорде свят светува, аз ще те гоня, докато те стигна, а щом те стигна, ще те хапя. И тъй ще правят всички истински Кучета след мен!
И като чу това, Жената си каза:
— Тази Котка е хитра, но Кучето е по-хитро от нея!
А Котката преброи зъбите на Кучето (бяха много и доста остри) и каза:
— Добре, ще занимавам Детенцето, когато съм в Пещерата, стига то да не ми дърпа прекалено силно опашката. Но все пак ще си остана Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре!
— Освен там, където съм аз! — каза ядосано Кучето. — Да не беше казала това по¬следното, нямаше да използувам зъбите си, но сега знай, Котано, че щом те зърна, ще те карам да се катериш по дърветата. И тъй ще правят всички истински Кучета след мен!
И тогава Мъжът — без да губи време — хвърли двете си обувки и каменната си брадвичка по Котката и Котката хукна навън от Пещерата, и Кучето я погна и я накара да се изкатери на най-високото дърво.
И от този ден, о, мое Безценно съкровище, от всички Мъже поне трима — ако са истински мъже, — щом зърнат Котката, хвърлят по нея каквото им е подръка; и всички Кучета я гонят, дордето я накарат да драска но стъблата на дърветата. Но и Котката си знае правата по договора. Тя лови мишки и занимава дечицата, когато си е в къщи, стига да не й дърпат прекалено силно опашката; но щом свърши работата си или открадне някой миг и особено когато се стъмни и Луната изгрее, тя си остава пак старата дива Котка, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре. И тогава тя се измъква тихо-тихо от къщи и поема към Дълбоките диви дебри или пък към Високите сиви покриви, като маха своята дива опашка и скита, дето зелените й очи видят.
* * *
Писа край огъня мърка добра,
но само на вид е такава;
тя прави цял цирк със една макара,
но щом й омръзне, престава.
А Бинки ме лиже със радостен лай,
ушите си дълги разклатил;
той за мене готов е да играе без край
и затуй ми е Първи Приятел!
Писа във Робинзон играе Петкан, но съгласна е само, додето поставя й лапките под водния кран (за да прави следи край морето); после фуфка и драска, и аз неведнъж от нейните нокти съм патил. А Бинки под крана търпи като мъж и затуй ми е Първи Приятел!
Писа се търка и гали във знак,
че ужким ме много обича,
но вечер, щом легна, и ето я пак
навънка по стълбите тича;
и ходи по гости във нощния хлад,
дето никой не я е изпратил.
А Бинки си хърка под моя креват
и затуй ми е Първи Приятел!

Дзъ Си попитал Учителя:
– Що за човек е Йен Ю?
-Той е по-добър от мен.
-А Дзи Кун?
-Той е по-красноречив от мен.
– Дзи Лу?
– По-смел е от мен. – Дзи Чан?
-Той е по-достоен от мен.
Дзи Си се надигнал от килимчето си и попитал:
-Тогава защо и четиримата ви служат?
– Седни, ще ти кажа. Йен Ю е добър, но не може да сдържа подтика си, когато той води към добро. Дзи Кун е красноречив, но не може да удържи езика си. Дзи Лу е храбър, но не е достатъчно предпазлив. Дзи Чан се държи с достойнство, но не може да се освободи от сковаността си в компания. Даже и да можех да събера добродетелите и на четиримата заедно, аз не бих искал да ги
заменя за моите собствени. Ето защо те ми служат с чисто сърце.

Майка казала на сина си за един велик светец: "Даже щипка прах изпод следите му вече е велика." Случило се така, че светецът преминавал през селището им. Момчето проследило следите му и взело щипка от тази пръст, зашило я в парче плат и започнало да я носи на шията си. Когато го изпитвали в училище, винаги държало ръката си върху тази пръст. При това момчето се изпълвало с такова въодушевление, че отговорът му бил винаги чудесен.
Накрая учителят на излизане от училище го похвалил и попитал какво държи той винаги в ръка. Момчето отговорило: "Пръст изпод краката на светеца, който мина покрай нашето селище." Учителят добавил: "Пръстта на светеца ти служи по-добре от каквото и да е злато."
На това присъствал съсед магазинер, който си казал: "Глупаво момче, събрало е само щипка златна пръст. Ще дочакам преминаването на светеца, ще събера цялата пръст изпод краката му и ще получа най-изгодната стока." И седнал той на прага и напразно чакал светеца. Той така и не дошъл.

Веднъж ава Макарий заварил в килията си крадец, който товарел нещата му на стоящо до килията магаре. Без да си дава вид, че той е стопанинът на тези предмети, преподобният започнал мълчаливо да помага в опаковането на покъщнината. Когато го изпратил с мир, блажено си казал:
– Ние нищо не сме донесли в този свят, ясно е, че нищо не можем да отнесем оттук. Да бъде благословен Господ за всичко!

Веднъж един човек, който не бил надарен с особено силен ум, го измъчвала жажда и той търсел вода. Като видял маранята, помислил си, че това е вода, затичал се в нейната посока и стигнал до река.
Спрял се до реката и загледан във водата, започнал да я наблюдава, но не пиел. Околните го попитали: "Мъчеше те жажда и ти бързаше към реката. Сега си до водата, защо не пиеш?" Глупакът отговорил: "Благородният мъж трябва да пие до дъно, значи аз трябва да изпия цялата река. Но в нея има страшно много вода, ние даже заедно няма да можем да я изпием. Затова не пия."