Чуй всички приказки

Каква беше зимата тази година? – попитали Настрадин Ходжа.
– Толкова сурова – отговорил той, – че даже и в банята не можех да се къпя без шуба.

Веднъж Ал-Абаси заявил, че независимо дали хората се опитват да помогнат на един човек, или не, нещо вътре у човека може да се противопоставя на това. Но се намерили хора, които възразили против такава теория, Ал-Абаси обещал да продемонстрира нещо в потвърждение на думите си.
И когато вече всички забравили за това, той заповядал на един да сложи чувал със злато на средата на моста. А друг помолил да му доведе някой нещастен длъжник, за да го пуснат да мине по моста.
И ето че Ал-Абаси стоял на единия край на моста, причаквайки този длъжник, който трябвало да дойде към него от другата страна. И когато този се приближил към Ал-Абаси, той го попитал:
– Е, какво видя на средата на моста?
– Нищо! -учудено казал човекът.
– Кака така? Защо? – попитали свидетелите на Ал-Абаси.
Знаете ли, като тръгнах по моста, си помислих: а ще мога ли да премина моста със затворени очи? Ех, че забавно би било, ако ми се удаде! И представяте ли си – получи се!

Живели някога мъж и жена. Те имали три питки. Поделили ги помежду си, всеки изял по една и останала още една питка.
Те се договорили, че този, който заговори пръв, губи питката. Веднага щом се разбрали нито един от тях не смеел да проговори. И Всичко това – заради една питка. Минало известно време. В къщата им влезли крадци. Обрали ги. Всичко каквото имали, попаднало в ръцете на разбойниците. Мъжът и жената виждали това, но заради уговорката не произнесли нито дума.
Като се убедили, че собствениците мълчат, крадците хванали жената пред очите на мъжа й. Той гледал това, без да отрони и дума. Тогава жената извикала: „Крадци!“ И се обърнала към мъжа си: „Какво праВиш, глупако, заради някаква питка гледаш крадците и не викаш!“
Тогава мъжът плеснал с ръце, разсмял се и казал: „Е, жено, сега Вече със сигурност питката е моя. А ти нито няма да получиш!“

Мишката излязла от дупката си и видяла, че са й приготвили капан, а в капана – парченце месо. Тя си помислила: "Ето, приготвили са ми капан, за да се хвана в него. Добре е, че съм толкова умна и ще успея да направя така, че да не попадна в капана. Та аз отлично знам: ако докосна с муцунка това желязо, мишият капан веднага ще се затвори и ще загина. Така че ще се пазя и за нищо на света няма да докосвам капана. Но не е необходимо да се боя прекалено. Не е опасно да помиришеш месото отдалеч."
И тя започнала да души. Напълнила ноздрите си с въздух и още, и още, приближила се малко повече, за да помирише по-добре. Повъртяла се около мишия капан, подушила, приближила се още – и накрая докоснала капана, хванала се и загинала.

Защо робата ти е с висока яка? – попитали Настрадин Ходжа.
– Нарочно е така, слънцето да не ми пече във врата – казал той.
– А какво ще направиш, ако слънцето се окаже отпред?
– Аз не бързам за никъде, ще се обърна обратно.

Един цар имал обичай да пита всички санясини, преминаващи през страната му, кой е по-възвишен – този, който, отричайки се от светското, става санясин, или този, който живее в света и изпълнява задълженията си на светски човек. Много мъдреци се опитвали да решат тази задача. Някои твърдели, че странстващите монаси са по-възвишени, при което царят изисквал те да докажат това. И когато не успявали да го направят, той им заповядвал да се оженят и да живеят в света. След това идвали други, които казвали: "Семейният човек, който изпълнява своите задължения, стои по-високо." И от тях искал доказателства. И когато те не успявали да му ги дадат, ги заставял да водят семеен живот.
Накрая дошъл един санясин и царят му задал същия въпрос. Странникът отговорил: "О, царю, всеки си тежи на мястото." "Докажи го", казал царят. "Ще ти го докажа – казал монахът, – но преди това ти трябва да дойдеш с мен и да живееш няколко дни така, както живея аз, за да мога да ти докажа това, което казвам." Царят се съгласил, последвал монаха, напуснал заедно с него царството си и пресичайки много други страни, стигнали до едно голямо царство. В столицата, в която пристигнали, протичала тържествена церемония. Царят и странникът дочули биенето на барабани, музика и виковете на глашатаи. Народът се тълпял по улиците в празнични премени и навсякъде глашатаите възвестявали какво предстои да се случи. Царят и монахът наблюдавали празничното оживление. Глашатаят съобщил, че дъщерята на царя на тази страна ще си избере съпруг измежду събралите се.
Съгласно древен обичай цариците на Индия си избирали съпруг по този начин. Всяка царица си имала своя представа за това, какъв мъж й е необходим: една искала да стане жена на най-красивия човек; друга – на най-учения; трета – на най-богатия и т.н. И всяка избирала този, който й харесва. Така било и тук. Всички князе на съседни държави, облечени в най-хубавите си дрехи, се явявали в града. Някои от тях имали свои глашатаи, които провъзгласявали достойнствата им и обяснявали защо се надяват, че ще бъдат избрани. Царицата, с разкошна блестяща корона, носена в паланкин, гледала и слушала. Ако не й харесвало това, което вижда и чува, тя казвала на слугите: "По-нататък!" – и повече не обръщала внимание на отхвърлените ергени. Ако пък някой от тях й харесал, тя му хвърляла гирлянда от цветя и той ставал неин съпруг.
Царицата била прекрасна като зората и съпругът й щял да получи цялото царство след смъртта на баща й. Тя искала той да бъде най-красивият, но не можела да намери такъв, който да й хареса.
Вече много пъти се провеждали подобни събирания, а царицата все не успявала да си избере съпруг. Това било най-блестящото от всички досега. Събрали се повече хора от когато и да било. Царицата се явила в разкошен паланкин и носачите го пренасяли от място на място. Явно било, че на нея отново никой не й харесва и присъстващите с разочарование си мислели, че и това събиране ще завърши безрезултатно. Точно в този момент се появил един младеж, санясин, прекрасен като слънцето, слязло на земята. Той застанал отстрани и наблюдавал случващото се. Паланкинът с царицата се приближил до него и в момента, в който царицата зърнала прекрасния монах, тя спряла и хвърлила върху него гирляндата с цветя. Младият монах я хванал и хвърляйки я, възкликнал: "Що за глупост! Аз съм странстващ монах. Какъв брак може да има за мен?" Царят, мислейки си, че онзи е твър¬де беден и затова не смее да се ожени за царицата, ка¬зал: "За дъщеря си аз давам половината си царство сега и цялото царство след смъртта си" – и отново сложил гирляндата на врата на монаха. Но младежът отново я хвърлил, казвайки: "Глупости! Не искам да се женя" – и бързо си тръгнал.
Царицата обаче така се влюбила в младия санясин, че казала: "Аз или ще се омъжа за него, или ще умра" – и го последвала с желанието да го върне.
Тогава странстващият монах, който довел царя тук, му казал: "Да ги последваме." И те тръгнали след тях, като се държали на значително разстояние. Младият санясин, който отказал да се ожени за царицата, напуснал града и стигнал до гората, която била на няколко мили, царицата го последвала, другите двама – също. Младежът добре познавал тази гора, дори най-забутаните пътечки в нея. Той неочаквано свърнал по една от тях и се изгубил, така че царицата не могла да го намери. След дълго и безполезно лутане тя седнала под едно дърво и заплакала, защото не знаела как да излезе от гората. Тогава царят и другият монах се приближили до нея и казали: "Не плачи, ние ще ти покажем пътя, но сега е твърде тъмно и даже ние няма да го намерим. Ето едно голямо дърво, почини си под него и рано сутринта ще те изведем."
На дървото имало гнездо, В което живеела двойка мал¬ки птички с три птиченца. Мъжкият погледнал надолу и виждайки хората под дървото, казал на жена си: "Мила, какво да правим? Имаме гости, но сега е зима, а в дома ни няма огън." Тя излетяла от гнездото, намерила съчка, донесла я в клюна си и я хвърлила на гостите. Те насъбрали дърва и наклали голям огън. Мъжкият обаче не бил доволен: "Мила, какво да правим? Нямаме с какво да нахраним тези хора, а те са гладни! Ние сме домакини и е наш дълг да нахраним всички, които дойдат в дома ни. Аз ще направя каквото мога – ще им дам своето тяло." И с тези думи той се хвърлил в огъня и изгорял. Хората видели как птичката пада в огъня и се опитали да я спасят, но било късно.
Женската, като видяла какво направил съпругът й, си казала: "Те са трима – и за всичките само една малка птичка. Това е недостатъчно. Аз не мога да допусна постъпката на съпруга ми да остане напразна – ще им дам своето тяло." С тези думи тя се хвърлила в огъня и също изгоряла.
Тогава трите птиченца, Виждайки ставащото и забелязвайки, че храната за гостите продължава да е недостатъчно, казали: "Нашите родители направиха, каквото можаха, и Все пак това не стига. Наш дълг е да продължим делото им – и не ще дадем нашите тела." И те се хвърлили в огъня.
Хората, изумени от видяното, естествено не могли да ядат тези птици. Прекарали нощта гладни, а на сутринта показали пътя на царицата и тя се върнала при баща си.
Когато тръгнали обратно, странстващият монах казал на царя: "Царю, ти видя, че всеки си тежи на мястото. Ако искаш да живееш сред хората, живей както тези птички и бъди винаги готов да се жертваш за другите. Ако искаш да се отречеш от светския живот, бъди като онзи млад човек, за когото най-прекрасната жена в държавата е нищо. Ако искаш да бъдеш светски човек, нека целият ти живот да бъде жертва за другите. Всеки си тежи на мястото, но дългът на един не може да бъде дълг на друг."

Един човек давал много злато за добри дела, но очаквал възнаграждение. Веднъж неговият учител му изпратил камък с бележка: "Приеми отплата, съкровище от далечна звезда."
Човекът възнегодувал: "Вместо моето злато ми дадоха камък! Какво ме интересуват далечните звезди!" – и хвърлил огорчен камъкът в планински поток.
Но дошъл учителят с думите: "Как намираш съкровището? В камъка беше скрит най-ценният елмаз, който блести повече от всички скъпоценности на света."
В отчаянието си човекът се хвърлил в потока и следвайки течението, се спускал все по-ниско и по-ниско.
Но движението на вълните завинаги скрило съкровището.

Една жаба попаднала в коловоз на мръсен селски път и не могла да излезе оттам. Било й трудно. Оптвала. опитвала, но нищо! Приятелите й помагали. Те направили всичко възможно. А после настъпила вечерта и угнетени, разочаровани, те я оставили на волята на съдбата. На следващата сутрин дошли да погледнат, като си мислели, че вече е мъртва. Та тя била направо на пътя, в коловоза, а я намерили весело подскачаща.
Те я попитали: "Какво се е случило? Как успя да излезеш от коловоза? Това е просто чудо! Как успя?"
"Много просто – отговорила жабата. – Появи се камион и се приближи много. И на мен ми се наложи да се измъкна!"

Селянин и синът му орали заедно полето. Една змия ухапала юношата и той умрял. Бащата не обърнал внимание на смъртта на сина си и продължил да оре. Наблизо преминавал брамин и попитал:
– Кой е този юноша?
– Синът ми – отговорил селянинът.
– Защо не го оплакваш тогава?
Човек с раждането си вече прави първата крачка към смъртта. Скръбта и сълзите няма да помогнат на мъртвите – отговорил бащата.
И никой в семейството не оплаквал починалия. Майката казала:
– Животът е хотел: днес човекът идва, утре си отива.
Сестрата добавила:
– Хората приличат на дървата на сал, плаващ в морето: идва буря, разбива сала и пръсва дървата из морето и те вече никога няма да се срещнат. За миг хората се събират, а се разделят завинаги.
Жената добавила:
– Две птички летели заедно цял ден и цяла вечер. Вечерта кацнали на една и съща клонка, а на сутринта полетели: може би те ще се срещнат, а може би – не.

Живял някога в Египет справедлив и добродетелен султан. Той имал един стар везир, който бил много мъдър и умен човек. Везирът бил надарен от аллаха с двама синове: по-големият се казвал Шамзадин, а по-малкият — Нурадин. Нямало на света по-хубав момък от Нурадин и в Египет постоянно идвали хора от далечни земи, за да се любуват на хубостта му. По волята на съдбата един ден старият везир умрял. Натъженият султан повикал синовете му и им казал:
— От днес нататък вие ще изпълнявате длъжността на вашия баща.
Синовете целунали земята пред нозете на султана и постъпили на служба в палата. Една седмица бил везир Шамзадин, следната седмица — Нурадин. Когато султанът пътувал някъде, вземал със себе си един от двамата братя.
Веднъж султанът се приготвил за път. През тая седмица ред било на Шамзадин да бъде везир и да замине със султана. Събрали се братята вечерта и Шамзадин рекъл на Нурадин:
— Искам и двамата да се оженим в един и същи ден.
— Както искаш, тъй ще бъде — съгласил се Нурадин.
А Шамзадин добавил:
— Ако жените ни родят в едно и също време и ако твоята добие момче, а моята — момиче, ще ги оженим, когато пораснат.
— А какъв откуп ще вземеш от моя син, за да дадеш дъщеря си?
Три хиляди жълтици, три овощни градини и три села — отвърнал Шамзадин. — Много искаш — извикал Нурадин. — Та нали ние
сме братя и сме равни като везири? Ти трябва да отстъпиш даром дъщеря си на моя син и да не мислиш за никакъв откуп. Нима не знаеш, че мъжът стои по-високо от жената и че ако искаме да бъдем справедливи, по-право е ти да дадеш зестра?
Огорчен от тия думи на брата си, Шамзадин възразил сърдито:
— Много се лъжеш, ако смяташ, че синът ти стои по-високо от дъщеря ми. Ти си не само глупав, но и неблагодарен. Говориш, че сме равни като везири, а забравяш, че аз те взех за свой помощник само по милост, за да не те наскърбя. Щом приказваш така, аз няма да дам дъщеря си на твоя син, дори и да ме отрупаш със злато.
— И аз няма да оженя сина си за дъщеря ти — рекъл Нурадин.
Цял почервенял от гняв, Шамзадин извикал:
— Ако не заминавах утре със султана, щях да се разправя с теб, но като се върна, ще си получиш заслуженото!
След тоя разговор двамата братя се разделили и се прибрали в стаите си сърдити и разгневени.
На следната сутрин султанът потеглил към пирамидите, придружен от везира Шамзадин.
А Нурадин след неспокойно прекараната нощ решил, че не може да живее повече с брата си, напълнил една торба с жълтици и заповядал да му приготвят коня, като казал, че отива да се поразходи до Калюбия.
Като излязъл от Кайро, той тръгнал към пустинята и на пладне стигнал в Балбейс, дето спрял да отпочине и да си накупи някои необходими неща. После потеглил отново на път, минал през свещения град Ерусалим и пристигнал в Халеб. Там Нурадин останал три дни, разгледал града и пак яхнал коня и пътувал ден и нощ, без да знае накъде отива, докато най-сетне се озовал в Басра. Той отседнал в един керван-сарай и помолил вратаря да поразходи изпотения му кон, за да го предпази от простуда след дългия път.
Вратарят хванал коня за повода и го повел из улицата. Тъкмо в това време старият везир на Басра седял до прозореца на своя дом и гледал навън. Той съзрял прекрасния кон, нагизден с блестящи накити, и разбрал, че конят принадлежи на някой знатен човек. Везирът заповядал да доведат веднага вратаря, който водел коня. И когато вратарят се явил при него, той го попитал:
— Кой е стопанинът на тоя кон?
— О, господарю мой отвърнал вратарят, — стопанинът на тоя кон е един момък с невиждана хубост. Ако се съди по скъпите му дрехи, той трябва да е син на богат търговец.
Като чул това, старият везир станал от дивана и тутакси отишъл в керван-сарая. Нурадин го посрещнал с уважение, а везирът го поздравил по обичая и го попитал:
— Кой си ти, момко, и откъде си дошъл?
И Нурадин рекъл:
— Аз пристигнах от Кайро, моя роден град. Баща ми беше везир на египетския султан, но аллах го прибра при себе си.
И след това Нурадин разказал цялата си история от начало до край, като добавил:
— Аз съм решил да не се връщам в Египет, докато не обиколя всички градове и страни на света.
При тия думи везирът казал:
— Не се излагай на опасност, момко. Пътешествията по далечни и чужди земи ще те погубят. Бъди мой скъп гост и забрави горчивините, които са те прогонили от родния край!
И старият везир отвел Нурадин в къщата си и го настанил в разкошна стая с богата наредба. И Нурадин заживял при него, окръжен с голямо внимание и почести. С течение на времето везирът толкова обикнал момъка, че веднъж му рекъл:
— Синко, аз съм вече стар и нямам мъжка рожба. Но аллах ме е надарил с дъщеря, която по хубост може да се сравни само с теб. Досега мнозина са я искали за жена, но аз реших да те попитам дали ти не желаеш да станеш неин мъж. Ако си съгласен, аз ще отида при султана и ще го помоля да благослови вашата женитба и да назначи теб за везир, защото аз искам да се оттегля на почивка. Нурадин навел глава и казал:
— Съгласен съм.
Тогава везирът се зарадвал и разпоредил да приготвят богата сватбарска трапеза в най-голямата зала, определена за приеми на емирите. После той събрал всичките си приятели и поканил всички велможи и басрийски търговци. И когато гостите се явили, везирът заявил:
— Аз имах брат, който беше везир на египетския султан. Него аллах надари с двама синове, а мене, както знаете, с една дъщеря. Преди смъртта си моят брат ме помоли да омъжа дъщеря си за едного от синовете му и ето, избраникът стои сега пред вас. Аз вярвам, че вие ще одобрите тая женитба и ще вземете участие във веселбата.
Събраните гости поднесли поздравленията си, насядали край сватбарската трапеза и пирували до зори. После според обичая залите били напръскани с гюлова вода и гостите се разотишли.
Тогава старият везир заповядал да отведат Нурадин в банята и когато младоженецът се окъпал, облекли го в най-скъпите везирски дрехи.
И везирът довел дъщеря си, която блестяла от хубост, изправил я до момъка и рекъл:
— Бъдете щастливи!’
Така се оженил Нурадин.
Да видим сега какво се случило с брат му Шамзадин.
Както казахме, той тръгнал да пътува с египетския султан. Като се върнал от пътешествието и не намерил брата си у дома, Шамзадин се разтревожил и започнал да разпитва слугите дали не знаят къде е отишъл. Когато разбрал, че брат му е заминал за Калюбия, Шамзадин се натъжил дълбоко и си казал: „За всичко това съм ви¬новен само аз. Моите жестоки думи са го прокудили оттук. Трябва веднага да се пратят хора по дирите му и да го върнат."
И Шамзадин отишъл при султана и му разправил каква е работата. Султанът заповядал да напишат писма и да ги разпратят с конни бегачи до всички управители на султанските земи, на които се съобщавало да издирят Нурадин и да го върнат. Дълго скитали пратениците по всички краища на царството, но от Нурадин нямало нито следа.
Лека-полека Шамзадин се примирил и утешил и след някое време се оженил за дъщерята на един от най-богатите търговци в Кайро. И по волята на аллаха се слу¬чило така, че той се оженил в същия ден, в който праз¬нувал сватбата си и Нурадин. И пак по волята на аллаха жените на двамата братя родили в един и същи час: жената на Шамзадин — момиче, а жената на Нурадин — момче.
Нурадин нарекъл сина си Бадредин и устроил в негова чест богата гощавка. След пиршеството старият везир на Басра и неговият зет се явили при султана. Везирът разказал цялата история на Нурадин и накрая рекъл:
— Повелителю на правоверните, аз съм вече стар и искам да се оттегля на почивка. Затова те моля да назначиш за мой заместник зет ми Нурадин, който е много умен човек и винаги ще ти дава добри съвети.
И понеже султанът от пръв поглед обикнал момъка, изпълнил молбата на стария везир и назначил на негово място Нурадин.
На следния ден Нурадин отишъл в султанския палат и заел длъжността на великия везир. Той веднага се заловил за работа и скоро султанът оценил неговия ум, обикнал го още повече и винаги се вслушвал в мъдрите му съвети.
Но покрай грижите за държавата Нурадин не забравял и сина си Бадредин. Той му намерил достоен учител, който го възпитавал на добродетелен живот, посветил го в законите на корана и го обогатил с много знания. След смъртта на стария везир на Басра, който бил погребан с големи почести. Нурадин и синът му отишли да посетят султана, придружени от многобройна свита. Като минавали по улиците на града, хората се спирали да се любуват на снажния петнадесетгодишен момък, надарен с необикновена хубост.
Когато видял младия Бадредин, султанът останал смаян от хубостта му и помолил бащата да изпраща всеки ден сина си в палата. Така Бадредин станал любимец на всемогъщия владетел и негов най-близък приятел.
Но ето че Нурадин заболял и почувствувал, че е настъпил краят на земния му живот. Той повикал сина си и му казал:
— Аз имах брат в Кайро на име Шамзадин. Той е твой чичо и везир на египетския султан. Някога ние се скарахме и аз се заселих тук, в Басра. Вземи лист хартия и пиши каквото ти кажа.
Бадредин взел хартия и перо и почнал да записва думите на баща си. Нурадин му разказал цялата си история от начало до край: как пристигнал в Басра, как се оженил за дъщерята на стария везир и какво се случило по-нататък. Като разказал всичко това, той рекъл:
— Запази тая моя изповед. И ако някога те постигне нещастие, върни се в родния град Кайро, поздрави чичо си и му кажи, че съм умрял на чужда земя с тъга по родината и че преди смъртта си съм имал само едно желание — да се видя с него.
Бадредин зашил грижливо хартията между гънките на чалмата си, целунал ръка на баща си и заплакал горчиво, че остава сам на света. Скоро душата на Нурадин отлетяла при аллаха.
Цели два месеца Бадредин не излизал от къщи, потънал в скръб, и не се явявал при султана.
Без да разбира мъката на момъка, султанът помислил, че той нарочно го отбягва. И повелителят на правоверните се разгневил и вместо да назначи за везир Бадредин назначил друг везир на негово място. Но султанът не се задоволил само с това, а заповядал да отнемат всичкия имот на Нурадин, да оковат сина му във вериги и да го хвърлят в тъмница.
И новият везир взел със себе си стража и се запътил към къщата на Бадредин, който не подозирал какво го очаква.
Но между стражата имало един роб, който много обичал Бадредин. Когато узнал за заповедта на султана, той изтичал при момъка и го предупредил за надвисналата над него опасност. 
— Господарю, бягай по-скоро и се спасявай! — извикал робът. Ще имам ли време да се подготвя за бягството? – попитал Бадредин.
— Не, всяка минута е скъпа. Везирът ей сега ще дойде. Няма време за губене.
И без да вземе нищо със себе си, Бадредин се измъкнал от вкъщи и скоро се озовал накрай града. Той отишъл в гробището и решил да прекара нощта на гроба на баща си. И тъкмо седнал на гроба, насреща му се задал един богат търговец, който бил ходил някъде по работа и сега се връщал в града. Когато се приближил и видял момъка, търговецът го поздравил и попитал:
— Защо си тъй натъжен, момко? Да не би след смъртта на баща ти да те е сполетяло някое ново нещастие?
– Не — отвърнал Бадредин. — Снощи сънувах баща си, който ми се сърдеше, че не идвам на гроба му, та затова дойдох тук да се помоля и да поискам прошка от негогава търговецът му рекъл: Отдавна се каня да те срещна и да поговоря с теб. Твоят баща имаше кораби, които пътуват сега насам и на които ти си наследник. Желаеш ли да ми продадеш стоката от първия кораб, който ще пристигне в нашето пристанище? Ще ти броя веднага хиляда жълтици.
И като казал това, търговецът извадил изпод дрехата си пълна торба със злато и наброил на Бадредин хиляда жълтици. После добавил:
— Напиши ми разписка и я подпечатай с твоя печат.
Бадредин взел подадената му от търговеца хартия и написал:
Подписаният Бадредин, син на покойния везир Нурадин, продадох на търговеца Исхак стоката от първия бащин кораб, който ще пристигне в пристанището на Басра За тая стока получих хиляда жълтици, нито повече, нито по-малко.
Бадредин, син на везира Нурадин"
После Бадредин ударил печата си върху хартията и я подал на търговеца, който се сбогувал любезно и заминал към града.
Така Бадредин неочаквано забогатял и когато настъпила нощта, легнал на бащиния си гроб и заспал. Луната изгряла и озарила лицето му, което заблестяло с всичката си хубост.
А гробището било сборище на добри духове и в това време една самодива минала край спящия скитник.
— Какъв хубав момък — извикала тя и като му се любувала дълго, литнала към небесните висини. Там срещнала един дух и му казала:
— Ела с мен да видиш най-хубавия момък на света!
И двамата се спуснали в гробището и духът, като видял спящия Бадредин, рекъл:
— Наистина, не съм виждал такъв прекрасен човек. По хубост той може да се сравни само с дъщерята на везира Шамзадин от Кайро. Знаеш ли нейната история?
— Не — отвърнала самодивата.
— Тогава слушай — казал духът и продължил: — Везирът на египетския султан, Шамзадин, има дъщеря с ненагледна хубост. Когато тя навърши осемнадесет години, султанът поиска да се ожени за нея, но везирът Шамзадин, вместо да се зарадва, рече смутено: „Всемогъщи господарю, ти познаваш брат ми Нурадин, който заедно с мене беше твой везир. Аз съм дал клетва пред аллаха, че ако ми се роди дъщеря, ще я дам за жена на неговия син. След като дълго време не знаех нищо за Нурадин, неотдавна научих, че той се бил оженил за дъщерята на везира в Басра и че имал от нея син. Моята дъщеря е обречена на сина на Нурадин и аз не мога да погазя клетвата си. За тебе, повелителю на правоверните, има много други хубавици в Египет." Разгневен от дръзкия отказ на своя везир, султанът извика: „Аз исках да се сродя с теб, а ти се осмеляваш да отхвърлиш предложението ми. Заклевам се, че въпреки твоето желание аз ще омъжа дъщеря ти за най-нищожния мой роб." Султанът има един грозен коняр с двойна гърбица — и на гърдите, и на гърба. Той заповяда да го повикат веднага и без да слуша молбите на нещастния си везир, омъжи насила дъщеря му за гърбавия грозник.
— Нима е истина всичко това? — попитала самодивата.
— Да, сестрице — отвърнал духът. — Аз ей сега видях с очите си как празнуват сватбата на гърбавия коняр с везирската дъщеря. А тя, уверявам те, е още по-хубава от момъка, който спи на тоя гроб. Тя заслужава по-щастлива участ.
— Братко мой — казала добрата самодива, — искаш ли да дигнем момъка и да го пренесем при дъщерята на везира? Те са родени един за друг и ние ще извършим едно добро дело, ако ги съберем заедно.
— Съгласен съм — рекъл духът и като подигнал леко Бадредин, сложил го на гърба си и придружен от самодивата, отлетял в Кайро. Там двамата оставили незабелязано момъка на една пейка пред султанския палат, където се тълпял многоброен народ.
Когато се събудил, Бадредин с изненада видял, че се намира не на гроба на баща си, а в някакъв непознат град. Той се огледал наоколо и поискал да попита де е попаднал, но в това време до него се приближил духът, който го пренесъл от Басра, подал му една свещ и по¬шепнал на ухото му:
— Вземи тая свещ и върви сред насъбрания народ, докато излезеш най-напред от всички. Щом се зададе гърбавият младоженец, тръгни с него и раздавай на музикантите и на танцувачките по една шепа жълтици, които съм сложил в джоба ти. Пръскай жълтиците наляво и надясно, защото те никога не ще се свършат. Бъди смел и не се бой от нищо!
И Бадредин запалил свещта и отишъл сред народа тъкмо когато се появил гърбавият младоженец. Той излязъл начело на шествието и тръгнал редом с грозника. Хубавият момък носел на главата си разкошна коцринена чалма и всеки път, когато музикантите и танцувачките спирали и хората им подавали по някоя монета, той им хвърлял в тъпаните и дайретата пълни шепи жълтици.
Шествието наближило къщата на везира и слугите започнали да разгонват народа. Те не пускали никого вътре освен музикантите и танцувачките, които вървели заедно с младоженеца.
Тогава музикантите и танцувачките казали:
— И ние няма да влезем, ако с нас не дойде и тоя млад човек, който ни възнагради богато.
Нямало що, пуснали и Бадредин във везирската къща. И когато момъкът се изправил до гърбавия младоженец в празничната зала, всички останали прехласнати от неговата хубост.
— Ето кой е достоен да се ожени за дъщерята на везира — разнесъл се шепот от всички страни.
И докато гостите възхвалявали Бадредин и проклинали гърбавия коняр, танцувачките задрънкали дайретата и в залата влязла дъщерята на везира. Като вълшебна луна изгряла тя сред съзвездието на своите робини. Везирската дъщеря била облечена в разкошна дреха, извезана с чисто злато, и на шията й блестяла огърлица от скъпоценни камъни.
Невестата се приближила и гърбавият коняр посегнал да я прегърне, но тя го отблъснала ужасена и се намерила мигом до прекрасния Бадредин. Всички се засмели и окръжили младата девойка, а грозният гърбушко останал сам като безобразна маймуна за посмешище на сватбарите.
Седем пъти дъщерята на везира обиколила залата и след всяка обиколка се явявала в нова, още по-разкошна дреха, заставала до Бадредин и мислено молела аллаха да я омъжи за прекрасния момък. Музикантите свирели, а танцувачките подрънквали дайретата и се носели като лекокрили птички.
Когато везирската дъщеря направила седмата обиколка, сватбената церемония завършила и гостите започнали да се разотиват. Музикантите и танцувачките минавали край Бадредин и му пошепвали да не си отива. Най-сетне робините извели и невестата и в залата останали само младоженецът и Бадредин — А ти какво чакаш още? Насила ли искаш да те изхвърлят оттук? — извикал гневно гърбавият коняр.
И Бадредин разбрал, че не може да остане повече, и тръгнал да си върви, но щом излязъл от залата, добрият дух го пресрещнал и му казал:
— Почакай тук. Гърбавият скоро ще отиде в банята и аз ще го задържа там. В това време ти ще влезеш при невестата и ще й кажеш, че ти си нейният истински съпруг и че тя е била омъжена за коняря само на шега, за да се посмеят сватбарите.
И докато духът и Бадредин разговаряли, гърбавият коняр наистина отишъл в банята. Тогава духът се явил пред него в образа на голям плъх и зацвъртял:
„Църрр! ЦърррГ
После се превърнал в котарак и измяукал:
„Мяу! Мяу!"
След това се преобразил на куче и излаял:
„Бау! Бау!"
Най-сетне станал магаре и ревнал:
„И-хак! И-хак!"
Конкрят се изплашил и завикал: Помощ! Помощ!
А духът се превърнал в грамаден бивол и заговорил с човешки глас:
О, нещастнико, няма ли друга девойка за тебе, та искаш да се ожениш за везирската дъщеря?
Разтреперан от ужас, гърбавият грозник едва промълвил:
Не съм виновен аз. Насила ме накараха да се оженя.
Тогава духът заповядал:
– Ще останеш тук до изгрев слънце и после ще се пръждосаш, накъдето ти видят очите. Ако посмееш да се явиш още веднъж пред везирската дъщеря, ще ти смажа главата!
И като изрекъл тия думи, духът изчезнал.
А в това време Бадредин се промъкнал в стаята на младата невеста и седнал в един ъгъл. Скоро и самата невеста влязла в стаята и като съгледала прекрасния момък, извикала изненадана:
– Ти ли си, мой любими? — И девойката пристъпила до момъка и казала: —- А аз мислех, че ще заваря тук гърбавия коняр. Кажи ми: кой от двамата е мой съпруг?
И Бадредин отвърнал:
— Можеш ли да се съмняваш, че съдбата е отредила аз да бъда твой съпруг, о, господарке на сърцето ми? Твоята женитба с грозния гърбушко беше само една шега, за да се посмеят сватбарите.
И след това обречените един за друг щастливци дълго си шепнали нежни слова и после Бадредин легнал в нозете на везирската дъщеря. Когато и двамата се унесли в сън, добрият дух отишъл при самодивата и й казал:
— Време е вече да свършим това, което започнахме. Сега е твой ред да пренесеш момъка на онова място, отдето го взехме.
И самодивата поела внимателно Бадредин, сложила го на гърба си и полетяла с него към Басра. Но скоро тя се изморила и усетила, че няма повече сили да лети нататък, затова се спуснала към земята и оставила момъка пред една от вратите на град Дамаск.
На разсъмване, когато пазачите отворили градските врати и хората започнали да сноват насам-натам, голямо било учудването на всички, които видели спящия момък само но риза и шалвари.
— Добре си е пийнал, щом и досега не се събужда – рекли някои.
— Позакъснял е снощи някъде и е намерил вратите затворени, та затова е заспал на голата земя — добавили други.
В това време подухнал лек ветрец и Бадредин отворил очи. Изненадан от насъбрания народ, той попитал:
—- Кажете, добри хора, къде се намирам и какво се е случило с мен?
Тогава един от тълпата извикал.
— Нима не знаеш, че ти си пред вратите на Дамаск?
— Пред Дамаск ли? — учудил се момъкът. — Как е възможно това? Та нали снощи аз заспах в Кайро?
Хората се разсмели и заговорили:
— Гледай го ти какъв шегобиец!
— Не шегобиец, а лъжец!
— Не, той е луд!
А Бадредин се оправдавал:
— Кълна се в аллаха, че говоря самата истина! Уверявам ви, че снощи бях в Кайро, а миналата нощ преспах в Басра!
— Помисли си, момко, какво приказваш! — рекъл един старец. — Как е възможно миналата нощ да бъдеш в Басра, снощи в Кайро, а днес да си в Дамаск? Ти навярно още спиш и не можеш да се събудиш!
— Жалко, че е такъв хубавец, а пък говори глупости! — обадил се друг,
— Аз зная много добре какво говоря — извикал Бад-редин. — Снощи празнувах сватбата си в Кайро!
— Женил си се насън!
— Не е насън! — препирал се момъкът. — Цяла вечер стоях редом с гърбавия коняр, а после невестата избра мене за свой съпруг. Но кажете ми, добри хора, къде ми е чалмата, къде ми са дрехите и кесията с жълтиците, която ми даде търговецът от Басра?
При тия думи народът вече напълно повярвал, че има работа с луд човек, и още по-яростно започнал да хули Бадредин.
Огорчен и смутен, нещастният момък тръгнал към града и тълпата се спуснала подире му с викове:
— Луд! Луд!
Бадредин съгледал разтворената врата на една баничарница и се вмъкнал вътре, за да се спаси от хулите и подигравките. А стопанинът на баничарницата бил едър здравеняк, познат на целия град като голям побойник — затова никой не посмял да влезе в дюкяна му и скоро тълпата се разпръснала.
Като видял Бадредин, баничарят останал смаян от хубостта му и рекъл:
— Кой си ти, момко, и откъде идеш?
И Бадредин му разказал патилата си с най-малки подробности.
— Твоята история е наистина необикновена! — казал баничарят. Но аз те съветвам да не я разправяш на хората, защото никой не ще я повярва. Остани при мен, докато аллах те озари с милостта си и те спаси от зло-честините. Аз нямам деца и ако искаш, мога да те осиновя.
— На драго сърце — съгласил се момъкът.
И баничарят излязъл на пазара, купил разкошни дрехи и пременил Бадредин. После двамата отишли при съдията и в присъствието на свидетели узаконили осиновяването.
Скоро Бадредин се прочул из цял Дамаск като син на баничаря. Той изучил занаята на новия си баща, продавал банички и сладкиши и баничарницата била винаги пълна с купувачи.
Да се върнем сега в Кайро. Като се събудила на сутринта, дъщерята на везира Шамзадин се видяла сама в стаята и помислила, че Бадредин е излязъл за малко навън. В това време дошъл везирът. Той бил много огорчен от несправедливата постъпка на султана, който омъжил насила дъщеря му за гърбавия коняр. Везирът похлопал на вратата и извикал невестата. Щом чула гласа на баща си, дъщерята скочила, отворила вратата и се хвърлила да целува ръцете на стареца. Засмяното й лице сияело от щастие. Изумен от радостта на дъщеря си, която очаквал да види обляна в сълзи, везирът извикал:
— О, нещастнице, толкова ли си щастлива и доволна, че си се омъжила за гърбавия грозник?
А хубавицата отвърнала:
— Татко, престани да се шегуваш повече! Не стига, че вчера станах за смях на хората, но сега и ти продължаваш да ми напомняш за проклетия гърбушко. Аз съм омъжена не за него, а за един прекрасен момък!
— Какво приказваш? — рекъл бащата. — Твоят мъж е гърбавият коняр, такава е волята на султана.
— Не, аз съм вече жена на един невиждан хубавец, който ще се върне ей сега в стаята. Аз зная, че ти и султанът сте ме омъжили само на шега за гърбавия коняр, за да се посмеят сватбарите.
— Ти си полудяла, дъще! — извикал разгневен везирът. — Къде е тоя млад човек, когото ти наричаш свой мъж?
И без да дочака отговор, везирът изскочил мигом навън и започнал да търси незнайния си зет. Той надникнал в банята и видял там свития от страх гърбушко.
— Какво е това? — креснал сърдито старецът.
Милост! — промълвил разтреперан конярят, който помислил, че е дошъл духът. — Кълна се, о, всемогъщи предводителю на духовете, че аз прекарах цялата нощ тук, както ми заповяда!
Изумен от думите на гърбавия, везирът казал:
— Аз не съм никакъв зъл дух, а бащата на невестата!
— Ако ти наистина си бащата на невестата, махай се веднага оттук! — рекъл конярят.
— Излез навън, безумецо, и ми разправи какво се е случило! — извикал везирът.
— Аз може да съм безумец, но няма да мръдна от това място до изгрев слънце, защото тъй ми е заповядал духът! Кажи ми само скоро ли ще изгрее слънцето?
Везирът още повече се озадачил от тия думи и попитал:
— За какъв дух ми говориш?
И гърбавият коняр разказал как снощи влязъл в банята, как му се явил духът в различни образи и как му заповядал да не мърда оттук до изгрев слънце.
Тогава везирът хванал коняря за нозете и го измъкнал от банята, а конярят се развикал:
— Бъдете проклети и ти, и дъщеря ти, и всички ония, които ми причинихте толкова нещастия!
И ужасен от мисълта, че духът може да се яви отново, гърбавият коняр хукнал да бяга, вмъкнал се в палата при султана и му разправил какво премеждие го е сполетяло.
А везирът се върнал при дъщеря си и рекъл:
— Обясни ми, дъще, какво се е случило с теб, защото чувствувам, че разумът ми се помрачава!
И дъщеря му разправила историята с прекрасния момък и накрая добавила:
— За да се убедиш, че ти говоря самата истина, ето, погледни на дивана: там са дрехите и чалмата на непознатия.
Везирът пристъпил до дивана, взел чалмата на Бадредин и като я разгледал от всички страни, извикал:
— Точно такива чалми носят везирите в Басра и Мосул!
Старецът напипал зашитата хартия, разпрал гънките на чалмата и измъкнал писмената изповед на покойния си брат Нурадин, после бръкнал в джоба на дрехата и оттам извадил кесията с жълтиците. Като разтворил кесията, той намерил вътре следната записка: „Удостоверявам, че аз търговецът Исхак от Басра, дадох добро¬волно тия хиляда жълтици на Бадредин, син на везира Нурадин, срещу стоката от първия негов кораб, който ще пристигне в Басра."
Когато везирът Шамзадин прочел записката, из гър¬дите му се изтръгнал силен вик и той паднал безчувствен на земята. Но щом се съвзел, гой разгърнал хартията, намерена в чалмата, и узнал какво е казал брат му Нурадин преди смъртта си.
Просълзен и развълнуван, старецът се явил при сул¬тана и му разказал всичко от край до край. И султанът останал поразен от неговия разказ и заповядал на придворните летописци да запишат тая необикновена история.
Дълго чакал старият везир завръщането на Бадредин и най-сетне, като му дотегнало да чака, взел хартия и перо и описал подробно цялата си покъщнина и точното разположение на всеки предмет в своя дом. После събрал чалмата, дрехата и кесията на Бадредин в един вързоп и ги скрил на сигурно място.
Като минали девет месеца, дъщерята на везира родила момче, което по хубост приличало на баща си и било кръстено с името Аджиб. Растял Аджиб в охолство и безгрижие и когато навършил седем години, дядо му, везирът Шамзадин, го изпратил в училището ча един известен учител. Аджиб прекарал в това училище пет години и всеки ден се биел с другарите си, като им натяквал: „Никой от вас не може да се мери с мен! Аз съм син на египетския везир!" Най-сетне учениците не се стърпели и се оплакали на учителя си от Аджиб. Учителят изслушал децата и им рекъл: „Утре през време на почивката ще намислите някаква игра и ще кажете пред Аджиб, че в таз игра ще участвуват само тия, които назоват не само своето име, но и имената на баща си и на майка си."
На следния ден учениците се събрали в училищния двор и един от тях извикал:
— Измислил съм нова игра, но в нея ще участвуват само тия, които си кажат името и назоват имената на баща си и на майка си. Който не стори това, няма да играе с нас!
Всички се съгласили и започнали да се надвикват. Дошъл редът и на Аджиб и той рекъл:
— Казвам се Аджиб, майка ми се нарича царица на хубостта, а баща ми е Шамзадин, везирът на египетския султан!
Децата запляскали с ръце и завикали:
—- Махай се оттук! Везирът е твой дядо, а не баща! Ти не можеш да играеш с нас, защото не знаеш името на баща си!
И децата се разбягали смеешком и Аджиб останал сам, с просълзени от мъка очи.
Учителят се приближил да него и казал:
— Нима ти не знаеш, че везирът Шамзадин не ти е баща, а дядо? Той е баща на майка ти, която султанът искаше да омъжи за своя гърбав коняр, но през нощта след сватбата тя станала жена на някакъв дух. Ти, Аджиб, си дете на неизвестен баща, затова те съветвам да не бъдеш горделив към другарите си!
Без да каже нито дума, Аджиб изтичал разплакан при майка си и се хвърлил на шията й.
— Защо плачеш, синко? — попитала майката, като го целунала.
— Кажи ми, мамо, кой е моят баща? — извикал Аджиб.
Как? Нали знаеш, че твоят баща е египетският везир? — отвърнала смутено майката.
— Не е вярно! Везирът е твой баща, а не мой! Недей кри истината, мамо, кажи ми: чий син съм аз?
И малкият Аджиб разправил какво му казал учителят.
При спомена за прекрасния момък дъщерята на везира се натъжила и също заплакала.
В това време в стаята влязъл старият везир и като видял дъщеря си и внука си потънали в сълзи, попитал ги разтревожен защо плачат.
Тогава дъщеря му разказала какво се случило с Аджиб в училището.
Замислил се везирът Шамзадин, спомнил си всички преживени беди и съвсем отчаян, отишъл при султана.
— Господарю — рекъл той, — не мога повече да слушам злословия за дъщеря ми. Аз трябва да намеря нейния мъж Бадредин. Нека всички разберат, че той е баща на моя внук, а не някакъв дух, както мълвят злите езици. Позволи ми да замина за Басра, където вярвам, че ще намеря Бадредин.
Султанът изслушал внимателно своя везир и не само изпълнил молбата му, но и заповядал да му се даде грамота до всички владетели и управители на всички земи, за да му окажат съдействие.
Везирът целунал земята пред нозете на султана и веднага потеглил на път с дъщеря си, с внука си и с многобройна свита.
Дълго пътували те, без да спират, и най-сетне стигнали пред вратите на Дамаск, където разпънали шатрите за почивка. Везирът решил да остане два дни на това място и на третия ден да продължи пътуването. Той позволил на слугите си да отидат в града и да разгледат неговите забележителности. Тръгнал да се поразходи и Аджиб, придружен от добрия евнух Саид. Евнухът вървял на няколко крачки след него с дебела тояга в ръка.
Щом Аджиб прекрачил градските врати, хората го наобиколили й тръгнали подире му, да се любуват на хубостта му. Когато евнухът и момчето стигнали до една баничарница, наоколо се струпал толкова много народ, че не можело да се върви нататък.
Аджиб и Саид се намерили неочаквано пред баничарницата на самия Бадредин, бащата на Аджиб. Старият баничар бил вече умрял и Бадредин бил наследил неговия дюкян. Привлечен от насъбрания народ, той се показал на прага и като съгледал момчето, кръвта заговорила в него и едно непознато чувство го развълнувало дълбоко.
— Мило дете — извикал Бадредин, — ти омая душата ми и покори сърцето ми! Ще ми направиш ли честта да бъдеш мой гост и да опиташ моите сладкиши?
Като чул думите на баща си, горделивият Аджиб изпаднал в умиление и рекъл на евнуха:
— Саид, тоя човек сякаш е загубил детето си. Да влезем при него и да опитаме сладкишите му!
Но евнухът възразил:
— Не бива, господарю мой! Не прилича на сина на един везир да влиза в проста баничарница!
Тогава бащата на Аджиб се обърнал към евнуха и му казал:
— Защо не пускаш детето да дойде при мен? Твоята кожа е черна, но душата ти е бяла. Аз мога да направя бяло и лицето ти.
— Тъй ли? — засмял се робът. — А как ще сториш това?
— Слушай — рекъл Бадредин и произнесъл няколко арабски стиха за възхвала на черните евнуси, които служат вярно на своите господари.
Трогнат от тия хвалебствия, евнухът хванал Аджиб за ръка и влязъл с него в дюкяна на баничаря.
Бадредин се зарадвал и ги поканил в отделна стая, определена само за знатни гости. Той напълнил една порцеланова паница с нарови зърна, бадеми и захар и я сложил пред тях на разкошен поднос. Като опитали вкусното сладко, Аджиб рекъл на Бадредин:
— Заповядай и хапни с нас! Може би така аллах ще ни помогне да срещнем тоя, когото търсим.
— Да не си загубил някой близък човек? — попитал Бадредин.
— Да — отвърнал Аджиб, — загубил съм баща си. Аз и дядо ми сме тръгнали да го търсим по всички страни.
Аджиб и евнухът поседели, поприказвали с любезния стопанин, после се сбогували и се запътили към везирския стан.
Щом излезли навън, Бадредин почувствувал, че нещо го затеглило да последва непознатите гости. Той затворил набързо дюкяна си и догонил момчето и евнуха, преди те да стигнат до градските врати. Евнухът забелязал баничаря, спрял се и запитал:
— Защо вървиш подире ни? Какво искаш?
— Нищо — отвърнал Бадредин. — Тръгнал съм по работа, та исках да вървим заедно.
— Знаех си аз, че тъй ще стане — казал евнухът на момчето. — Не трябваше да влизаме в неговия дюкян.
Защо се гневиш, Саид? — рекъл Аджиб. — Пъти-щата на аллаха са отворени за всички мюсюлмани. Ако той ни последва чак до нашия стан, тогава ще го изгоним.
А Бадредин продължавал да върви след тях и стигнал до онова място, дето били разпънати везирските шатри. Като се обърнали, момчето и евнухът видели баничаря на няколко крачки след себе си. Разсърден и уплашен, че Саид може да разкаже на дядо му как са отишли в баничарницата, Аджиб грабнал един камък и го запратил с всичка сила към Бадредин. Камъкът ударил нещастника право в челото и Бадредин паднал безчувствен на земята, цял облян в кръв. Но скоро той се съвзел и превързал раната си с къс от своята чалма, като се укорил за неразумната си постъпка. После се върнал в града.
След двудневния си престой в Дамаск везирът Шамзадин заповядал да дигнат шатрите и потеглил към Алеп, минал през Мардин, Мосул и Диарбекир и най-сетне стигнал в Басра. Тук той побързал да се представи на султана, който го приел сърдечно и го запитал какво го е накарало да предприеме такова далечно пътешествие. Шамзадин му разказал цялата си история и добавил, че е брат на не¬говия бивш везир Нурадин.
— Да, Нурадин наистина беше мой везир, но той умря преди петнадесет години — рекъл султанът. — Синът му Бадредин се загуби някъде след смъртта на баща си и оттогава не сме чули нищо за него. Но тук, в Басра, живее неговата майка, жената на Нурадин, с която можете да се срещнете и да поприказвате.
Без да губи време, везирът Шамзадин помолил да го заведат при жената на брат му и скоро той се намерил пред една богата къща с мраморни колони, на чиято врата било издълбано със златни букви името на Нурадин. Везирът целунал скъпото име и влязъл в къщата. Насреща му се задал един слуга. Шамзадин му казал, че иска да види господарката, и слугата го завел в една отдалечена стая, където самотната вдовица отправяла горещи молитви към всевишния. По цели дни и нощи тая злочеста жена оплаквала загубения си син Бадредин, когото смятала за умрял.
Везирът Шамзадин влязъл в стаята, поклонил се дълбоко на снаха си и като й открил, че той е брат на Нурадин, добавил:
— Твоят син Бадредин се ожени за дъщеря ми, която ти роди внук.
Развълнувана от вестта, че синът й може да е жив и че внукът й се намира наблизо, вдовицата на Нурадин се хвърлила пред везира и започнала да целува нозете му.
И везирът изпратил да доведат Аджиб, който не закъснял да се яви. Баба му го прегърнала и заплакала от радост. Лицето на нейния внук й напомняло скъпия образ на загубения Бадредин, когото тя сякаш отново намерила.
Тогава Шамзадин рекъл:
— Мила сестро, сега не е време за сълзи. Приготви се за път и ела с нас в Египет. Там ще живеем всички заедно и нека се надяваме, че ще намерим и Бадредин.
Вдовицата на Нурадин приела на драго сърце поканата и почнала да се готви за път. А везирът Шамзадин отишъл да се сбогува със султана на Басра, който го благословил и го изпратил с много дарове за египетския султан.
Отново потеглила везирската дружина и без да спира някъде, се върнала в Дамаск. Там пътниците разпънали шатрите и останали цяла седмица, за да накупят някои потребни неща.
И докато везирът преговарял с богатите дамаски търговци, които му предлагали своята стока, Аджиб казал на евнуха:
— Саид, хайде да се поразходим из града и да видим какво е станало с баничаря, на когото ние зле се отплатихме за неговото гостоприемство.
И двамата отишли в града, минали край старата джамия на Омиадите и се озовали пред баничарницата тъкмо когато Бадредин приготвял своето прекрасно сладко от нарови зърна. Аджиб видял на челото му още незаздра-вялата рана от камъка, с който го ударил, и изпълнен с умиление, рекъл:
— Бъди благословен, добри човече! Познаваш ли старите си приятели, или вече си ги забравил?
Като зърнал момчето, Бадредин се зарадвал и отвърнал развълнувано:
— Моля, заповядайте! Направете ми честта да вкусите от моите сладкиши!
Но Аджиб казал:
— Ние няма да влезем, докато ти не ни обещаеш, че вече не ще вървим след нас.
— Кълна се в аллаха, че повече няма да ви досаждам! — извикал Бадредин.
Тогава Аджиб и евнухът влезли в баничарницата и гостолюбивият стопанин им поднесъл не само сладко от нарови зърна, но и цяла кана шербет с гюлова вода и мускус.
Като се наяли и напили до насита, гостите благодарили на Бадредин и побързали да си отидат преди залез слънце.
Те се промъкнали тихо във везирския стан и Аджиб отишъл при баба си и й целунал ръка.
А баба му го попитала:
— Къде ходи, мило дете?
— Бях на пазгоа в Дамаск — отвърнал Аджиб
— Тогава ти сигурно си много огладнял – рекла бабата и донесла ед-о порцеланово блюдо с нарови зърна, бадеми и захар. – Хапни си и ти — поканила тя евнуха Саид.
Но Аджиб и Саид били толкова заситени ог гощавката на баничаря, че не могли да вземат нито хапка — Не ми е вкусно — намръщил се внукът, като опитал сладкиша, и отместил блюдото настрана.
— Не ти е вкусно ли? — разсърдила се бабата, — Мигар ти не знаел, че никой на света не умее да прави по-хубави сладкиш от мене и от твоя баща Бадредин, когото аз научих още като малко дете на това изкуство?
— Не, бабо, на твоя сладкиш липсва нещо рекъл Аджиб и признал на баба си, че като ходил на пазара, случайно се запознал с един баничар, който го нагостил със също такова сладко, само че много по-вкусно Бабата изгледала гневно евнуха и извикала:
— Как си посмял да водиш това дете при разни сладкари и баничари?
Не съм го зодил — отвърнал уплашено Саид – Ние само минахме покрай баничарницата. Но Аджиб упорствувал:
— Не, ние бяхме при баничаря и ядохме много по- хубаво сладко от твоето!
Тогава бабата обсипала с проклятия нещастния евнух и отишла при везира, комуто разказала всичко.
— Вярно ли е, че сте ходили с Аджиб при някакъв баничар? — попитал везирът, когато Саид се явил.
— Не сме ходили — промълвил разтреперан евнухът.
— Вярно е, вярно е! — злорадствувал Аджиб. — Ах, какво сладко ядохме там! Ах, какъв шербет пихме там!
Разярил се везирът и заповядал на своите роби да ударят сто тояги на лъжеца. Като разбрал какво го чака, евнухът се хвърлил в нозете на господаря си и му признал, че наистина ходили с Аджиб при баничаря, който ги черпил сладко от нарови зърна и шербет с гюлова вода.
— Ама такова сладко и такъв шербет, каквито никой никога не е ял и пил! — облизвал се евнухът.
Възмутена от дън душа, бабата извикала:
— Ти си лъжец! Върви веднага при твоя баничар и ни донеси да видим какво сте яли и пили! — И тя му дала една жълтица.
Саид отишъл при баничаря и му поискал за една жълтица сладко от нарови зърна и шербет с гюлова вода, като го помолил да ги приготви с повече захар и подправки.
— Бъди спокоен — рекъл баничарят и след малко донесъл едно блюдо със сладко и една стомна с шербет.
Когато евнухът се завърнал и бабата опитала сладкиша, силен вик се изтръгнал от гърдите й и тя паднала в несвяст.
Смутен и изплашен, везирът грабнал донесената от Саид стомна и започнал да облива бабата с шербет. Скоро старата жена дошла на себе си и извикала:
— Кълна се в аллаха, че тоя сладкиш е приготвен от моя син Бадредин!
Но везирът искал да провери дали баничарят е наистина загубеният син на покойния му брат и затова изпратил неколцина роби да доведат Бадредин с вързани ръце, без да му причиняват болка.
И робите довели Бадредин в шатрата на везира.
— О, господарю, какво зло съм сторил, та искаш да ме погубиш? — проплакал баничарят.
— Ти не умееш да правиш сладкиши и затова ще бъдеш прикован на позорния стълб! — рекъл строго везирът. — Кой те е учил на сладкарския занаят?
— Моята майка, която беше прочут майстор на сладко от нарови зърна.
— Ще видим кой си ти и коя е била майка ти! — заканил се везирът и дал знак с ръка да изведат Бадредин от шатрата.
Настъпила нощта и везирът Шамзадин заповядал да затворят баничаря в един голям сандък. Когато Бадредин се унесъл в дълбок сън, везирският керван напуснал Дамаск. Дълго пътувал той и най-сетне пристигнал в Кайро.
Когато влязъл у дома си, везирът разтворил шкафа до леглото си и извадил списъка, в който бил описал цялата си покъщнина. Той проверил внимателно дали всеки предмет се намира на старото си място, после отишъл в стаята на дъщеря си и сложил на дивана дрехата и чалмата на Бадредин, в която зашил писмото на покойния си брат Нурадин. В дрехата пъхнал и кесията с хилядата жълтици и записката на търговеца Исхак. Накрая везирът помолил дъщеря си да се премени и нагизди така, както била вечерта на сватбата си с гърбавия коняр.
И като огледал още веднъж дали всичко е в ред, везирът Шамзадин разпоредил да извадят от сандъка спящия Бадредин, да го развържат и да го оставят по риза на дивана в брачната стая.
Скоро Бадредин се събудил и с учудване забелязал, че се намира на познато място. Той станал, поразходил се из стаята и изведнъж се вцепенил, като съзрял дрехата и чалмата си.
— Сънувам ли, или сън е било това, което се случи с мен? — извикал той.
Тогава вратата се отворила и в стаята влязла везирската дъщеря в сватбена премяна. Тя се приближила с протегнати към него ръце и казала:
— Къде се губиш толкова дълго, мили мой! Знаеш ли откога те чакам?
А Бадредин се засмял и рекъл:
— Не ми се сърди, хубавице! Аз сънувах, че съм баничар в Дамаск и че съм прекарал там дванадесет години.
И докато той й разправял чудния си сън, везирът Шамзадин прекрачил прага на стаята и рекъл:
— Не, ти не си сънувал. Всичко това беше истина.
Прости ми, че се отнесох така жестоко с теб, но аз исках да проверя дали ти наистина си загубеният син на покойния ми брат Нурадин. Сега вече няма никакво съмнение, че ти си Бадредин, когото ние дълго търсихме.
И като казал това, везирът благословил Бадредин и повикал снаха си и малкия си внук. И просълзената от радост майка прегърнала намерения си син и Аджиб це¬лунал ръка на баща си.
И от тоя ден семейството на везира Шамзадин заживяло честито и щастливите съпрузи имали още много деца, които били прекрасни като луната и слънцето.