Чуй всички приказки

Имало едно време един дядо и една баба. Дядото се занимавал с лов на птици и зверове – с това и се прехранвал. Много години живели, а не забогатели. Измъчвала се бабата и се оплаквала:
– Животът ми си отива, а ни сладко сме яли, нито сме пили, нито шарени дрехи сме шили. И деца си нямаме. Кой ще ни радва на стари години?
– Не тъжи, бабо – утешавал я дядото, – докато се движат ръцете и ни носят краката, ще бъдем сити, а за по-нататък няма какво да му мислим.
Казал това дядото и тръгнал на лов.
Вървял, вървял дядото цял ден из гората, от сутринта до вечерта не могъл ни една птица, ни едно зверче да хване. Не му се искало с празни ръце да се прибере в къщи, но какво да се прави. Слънцето клонило към залез, трябвало да се връща в къщи.
Само като мръднал от мястото си, някъде съвсем наблизо заплескала с криле и се вдигнала изпод един храст една голяма чудно хубава птица. Докато старецът нагласял пушката си, птицата отлетяла.
– Види се, и тая не била за мене.
Погледнал той под храста, откъдето хвръкнала птицата, а там имало гнездо с тридесет и три яйца.
– Дай поне тези яйца да използувам.
Стегнал той колана си, пъхнал всичките тридесет и три яйца в пазвата си и тръгнал за в къщи.
Вървял той, вървял и коланът му се разхлабил. Започнали яйцата едно по едно да падат от пазвата му.
Като падне яйце, на това място юнак изскача. Като падне яйце, на това място юнак изскача. Тридесет и две яйца паднали, тридесет и двама юнака изскочили.
През това време дядото си стегнал колана и тридесет и третото яйце останало в пазвата му. Огледал се той и на очите
си не повярвал: вървят след него тридесет и двама юнака. Всички си приличат и в лице, и по ръста, и по косите си. И заговорили всички в един глас:
– Щом можа да ни намериш – ти сега ще си ни баща, а ние
сме ти деца, води ни в къщи.
„Нямахме си с бабата никого – си помислил дядото, – а сега изведнъж – тридесет и двама сина." Стигнали те до в къщи и дядото рекъл:
– Ти, бабо, все тъжеше и плачеше, че нямаме деца. Ето ти тридесет и двама сина, тридесет и двама юнака. Слагай масата и храни децата.
И й разказал как намерил децата.
Стои бабата, дума не може да промълви. Стояла, стояла, плеснала с ръце и се разтичала да приготви масата. А дядото си свалил колана, започнал да си сваля кафтана, паднало от пазвата му тридесет и третото яйце, изскочил тридесет и третият юнак.
– Ти откъде се взе?
– И аз съм ти син – Малък Иван.
Спомнил си дядото:
– Вярно, че в гнездото имаше тридесет и три яйца. Сядай, Малък Иване, да вечеряш.
Не успели тридесет и тримата юнаци да седнат на масата, а всичките бабини запаси изяли и станали нито сити, нито гладни.
Пренощували. Сутринта Малък Иван рекъл:
– Щом, тате, можа да ни намериш, трябва и работа да ни дадеш.
– Че каква работа да ви дам, моите момчета? Ние с бабата нито сеем, нито орем, ни рало имаме, нито кон – нищо си нямаме.
– Като нямате – нямате – отговорил Малък Иван, – тогава ще тръгнем работа да търсим. Отиди, тате, при ковача и поръчай тридесет и три коси.
Докато дядото бил в ковачницата и чакал да изковат коси¬те, Малък Иван и братята му направили тридесет и три дръжки за коси и тридесет и три гребла.
Върнал се бащата от ковачницата. Малък Иван раздал на братята си косите и греблата.
– Отиваме да се главим на работа. Ще спечелим пари, ще си завъртим свое стопанство и ще се грижим за баща си и майка си.
Сбогували се братята с родителите си и се отправили на дълъг път. Колко вървели така, никой не знае, но пред тях се показал голям град. На пътя от града се задал един царски слуга. Когато се изравнил с тях, той ги попитал:
– Хей, юнаци, от работа ли идвате, или за работа? Ако идвате да работите, тръгвайте с мене, ще ви намеря работа.
– А каква ти е работата? – попитал Малък Иван.
– Проста работа – отговорил слугата, – трябва да се окоси тревата в царските ливади, да се изсуши, да се сгребе на купчинки и да се направят копи. Кой ви е главният?
Всичките мълчали. Излязъл отпред Малък Иван.
– Води и ни покажи къде ще работим. Довел ги слугата до обширните царски ливади.
– Ще се справите ли за три седмици? Малък Иван отговорил:
– Ако е ясно времето, и за три дни ще се справим. Слугата се зарадвал.
– Хващайте се, юнаци, за работа! Ще ви платя както трябва, и каквото искате за ядене, това ще ви давам.
Малък Иван рекъл:
– Изпечи ни само тридесет и три бика, донеси тридесет и три бакъра с вино и по един самун хляб за всеки брат, а повече нищо не искаме.
Заминал си царският слуга. Братята си наточили косите и така се размахали, че само свистенето на косите се чувало. Работата им заспорила: до вечерта окосили всичката трева. През това време от царската кухня докарали тридесет и три печени бика, тридесет и три самуна хляб и тридесет и три бакъра руйно вино. Братята изпили по половин бакър вино, изяли по половин самун и по половин бик и се търкулили да поспят.
На другия ден, едва се показало слънцето и братята започнали да сушат тревата и да я трупат на купчинки, а до вечерта събрали всичкото сено в копи. Пак изпили по половин бакър вино, по половин самун хляб и половин бик изяли. Малък Иван изпратил един от братята в царския двор:
– Кажи им да дойдат да приемат работата ни.
Върнал се братът, след него слугата върви, а отзад идва сам царят да погледа обширните си ливади. Преброил царят копите сено, походил из ливадите – никъде щръкнала тревичка не намерил и рекъл:
– Е, момчета, много бързо успяхте обширните ми ливади да окосите, да изсушите тревата и от сеното копи да направите, за което ви хваля и отгоре на това ви давам сто рубли и бъчва с четиридесет литра вино. А сега смогнете да ми опазите сеното. Някой се е научил всяка година да изяжда сеното в тези ливади и никой не може да проследи крадеца.
Малък Иван рекъл:
– Пусни, ваше величество, братята ми да си ходят, а аз сам ще пазя ливадите.
Съгласил се царят. Братята си получили парите, пийнали си винце, навечеряли се и си тръгнали за в къщи.
Малък Иван се върнал в царските обширни ливади. Нощем не спял, сеното пазел, а през деня отивал да хапне и да пийне в царската готварница и там си почивал.
Настъпила есента, нощите станали дълги и тъмни. Една вечер Малък Иван се качил върху копата, заровил се в сеното, лежал, но не спял. Точно в полунощ всичко наоколо се озарило, като че ли слънце изгряло. Вдигнал си Малък Иван очите и какво да види: изскочила от морето кобила златогрива, златната й грива се развява, от ноздрите й пламъци лумтят, от ушите й дим се вие.
Дотичала тя и започнала да яде сеното. Пазачът се изхитрил и скочил на гърба й. Хукнала кобилата златогрива по-далеч от сеното и се понесла по царските обширни ливади. А Малък Иван седял на нея, с лявата си ръка се хванал за гривата й, а в дясната си държал кожен камшик. Налагал той с този камшик кобилата златогрива и я карал да препуска през мъхове и през блата.
Препускала тя, препускала по мъховете и по блатата, затънала до корема си в едно тресавище и се спряла, заговорила:
– Е, Малък Иване, съумя да ме хванеш, съумя да не паднеш от мене, съумя и да ме укротиш. Не ме бий, не ме мъчи повече, ще започна вярно да ти служа. Закарал я Иван в царския двор, залостил я в конюшнята, а той самият отишъл в готварницата и се търкулнал да спи. На другия ден той рекъл на царя:
– Ваше царско величество, научих кой яде сеното в твоите обширни ливади и хванах крадеца. Да отидем да го видим.
Видял царят кобилата златогрива и много се зарадвал:
– Е, Иване, нищо, че си Малък Иван, но имаш разум голям.
А за вярната ти служба те назначавам за старши коняр в моята царска конюшня.
Оттогава нарекли юнака: Малък Иван-разум голям.
Започнал той да работи в царската конюшня. Нощем не спи – за конете се грижи. Царските коне станали опънати, гладки, косъмът им като коприна лъщи, гривите и опашките им разресани, пухкави: да ти е драго да ги гледаш.
Царят не можел да се нахвали с него.
– Юнак е този Малък Иван-разум голям, такъв коняр досега не съм имал.
А старите коняри завиждали:
– За какво са ни го сложили този селендур! Той ли ще бъде старши в царската конюшня?
И започнали да мислят нещо лошо да му сторят. А Малък Иван-разум голям си върши работата и не подозира какво го чака.
През това време в царските дворове се появил отнякъде един стар пияница и започнал да моли конярите:
– Дайте ми, момчета, да пийна нещо, че от вчерашното
глава ме боли. А аз на ум и разум ще ви науча как да се избавите от старшия коняр.
Конярите с радост му поднесли чаша винце. Глътнал виното пияницата и заговорил:
– Нашият цар страшно иска да намери отнякъде гусла – самосвирка, гъсок-танцувач и котарак-свирач. Много добри юнаци са ходили по своя воля, а повечето – не по своя, да търсят тези чудесии, но никой не се е връщал назад. Вие вземете та кажете на царя: така и така, Малък Иван-разум голям се хвали, че нищо не му струва да намери тези неща. Царят ще го изпрати, а той няма да се върне обратно.
Конярите поблагодарили на пияницата, дали му още една чашка винце и тръгнали към царската парадна стълба, стоят под прозорците и се разправят за нещо. Видял ги царят, излязъл от покоите си и ги попитал:
– За какво се разправяте, юнаци, какво ви трябва?
– Така и така, царю-господарю, старшият коняр Малък Иван-разум голям се хвали, че може да намери гусла-самосвирка, гъсок-танцувач и котарак-свирач. Та ние спорим: един вика – ще ги намери, друг вика, че напразно се хвали.
Като чул царят това, чак се променил в лицето. Ръцете и краката му се разтреперани и той започнал да мисли: „Ако се сдобия с тези чудесии, всички царе ще започнат да ми завиждат. Колко народ изпратих, но никой още не се е завръщал обратно."
В същата минута заповядал да извикат старшия коняр. Щом го видял, веднага закрещял:
– Не се туткай, веднага тръгвай и да ми донесеш гусла – самосвирка, гъсок-танцувач и котарак-свирач.
Отговорил му Малък Иван-разум голям:
– Ама, ваше величество, аз даже не съм чувал за тях! Къде да тръгвам?
Разсърдил се царят, тропнал с крак:
– Ти какво си седнал да приказваш и на царската ми дума да отказваш? Ако ги намериш – ще те наградя, ако не ги намериш – на себе си се сърди: главата ще ти отсека.
Тръгнал си Малък Иван-разум голям от царя мрачен, с клюмнала глава. Започнал да оседлава кобилата златогрива. Тя го попитала:
– Защо си, стопанино, тъжен, каква беда те е налегнала?
– Как да съм весел? Царят ми заповяда да намеря гусла-самосвирка, гъсок-танцувач и котарак-свирач, а аз даже не съм чувал за тях.
– Е, това не е чак толкова страшно – рекла кобилата златогрива. – Качвай се на мене, ще отидем при баба Яга, тя ще ни каже къде да търсим тези чудесии.
Приготвил се Малък Иван-разум голям за път. Видели го само като яхнал кобилата златогрива, но никой не видял как изскочил от двора.
Колко препускал той, никой не знае, но стигнал до една затънтена гора, такава тъмна, че светлинка не прониквала в нея. Кобилата златогрива измършавяла и самият той се из¬морил. Изскочил на една поляна и видял, че стои една къщичка на кокоши крак, на въртяща се пета и се обръща от изток на запад. Приближил се той до нея и рекъл:
– Къщичке, къщичке, обърни се с гръб към гората, с лице към мене. Няма век да векувам, само една нощ ще пренощувам.
Обърнала се къщичката с лице към него. Привързал кобилата златогрива, по стълбите се изкачил и широко отворил вратата.
В къщичката седяла баба Яга, с крак като тояга, носът й в тавана заврян, а до нея стоят чукало и хаван.
Видяла баба Яга гостенина и рекла:
– Отдавна руски дъх не съм усещала, пък той сам ми идва на гости. Кажи, юначе, защо си дошъл?
– Защо, бабо, толкова лошо гостите си посрещаш, разпитваш човека, дето е гладен и премръзнал? У нас в Русия човека от път най-напред ще го нахранят, ще го напоят, в банята ще го загреят и ще го сложат да спи, а след това ще започнат да го разпитват.
Опомнила се баба Яга.
– Ох, добри юначе, не ми обръщай внимание, у нас не е като у вас, прости старата баба! Всичко ще направя, както трябва.
Разшетала се баба Яга. Сложила масата, нахранила, на¬поила гостенина, след това банята разпалила. Натоплил се, изкъпал се Малък Иван-разум голям. Баба Яга му постелила, сложила го да спи, а самата седнала край главата му и започнала да го разпитва:
– Кажи ми, юначе, по собствена воля ли си дошъл тук или неволята те е подгонила и накъде си се запътил?
Гостенинът й отговорил:
– Царят ми заповяда да му намеря гусла-самосвирка, гъсок-танцувач и котарак-свирач. Ако ти, бабо, ми кажеш къде да ги намеря, цял живот добрината ти ще помня.
– Ох, чедо, чедо, знам аз къде са тези чудесии, но е трудно да се вземат оттам. Много добри юнаци натам отидоха, но нито един от тях не се върна.
– Ех, бабо, каквото му е писано на човека; а ти ми помогни в бедата, разкажи ми как да стигна дотам.
Жал ми е за тебе, чедо, но какво да се прави, трябва да ти помогна. Ти кобилата си златогрива остави при мене, аз ще я пазя. А ти вземи това кълбенце. Утре като излезеш, хвърли го на земята – където се търкулне кълбенцето, нататък и върви. То ще те заведе при моята средна сестра. Ти й покажи кълбенцето и тя всичко ще ти разкаже, ще те изпрати при най-голямата ни сестра и с каквото може, ще ти по-могне.
На другия ден баба Яга събудила гостенина си рано-рано, нахранила го, напоила го и го изпратила навън. Малък Иван-разум голям й благодарил, сбогувал се и тръгнал на път. Лесно приказка се разказва, но работа лесно не се върши, а кълбенце¬то все напред и напред се търкаляло, а след него юнакът вървял.
Минал ден, минал втори, на третия ден кълбенцето се търколило до една къщичка на врабешки крак, на въртяща се пета и тук се спряло.
– Къщичке, къщичке, обърни се с лице към мене, с гръб към гората.
Къщичката се обърнала и момъкът се изкачил по стълбите. Отворил вратата, а стопанката го посрещнала грубо:
– Отдавна руски дъх не съм подушвала, човешко месо не съм яла, а човекът сам е дошъл при мене. Говори какво искаш!
Подал й Малък Иван-разум голям кълбото. Баба Яга като го видяла, плеснала с ръце:
– Ох, ама ти не си бил чужд човек, а скъп гост, малката ми сестра те е изпратила при мене! Да беше ми казал веднага.
И се разшетала тя, засуетила се. Масата сложила, отрупала я с много ястия и вина, започнала да гощава гостенина:
– Пий и яж до насита, а след това си полегни и си почини, после ще говорим по работа.
Малък Иван-разум голям си хапнал и си пийнал, легнал да си почине, а баба Яга, средната сестра, седнала до възглавницата му и започнала да го разпитва. Разказал й гостенинът кой е и откъде е и по каква работа е тръгнал на дълъг път. Баба Яга му рекла:
– Не ти е толкова дълъг пътят, но не знам дали жив ще останеш. Гуслата-самосвирка, гъсокът-танцувач и котаракът –
свирач са на нашия племенник Змей-горянин. Много добри юнаци тръгнаха натам, но никой не се върна обратно, Змей-
горянин всичките погуби. Той е син на нашата най-голяма сестра. Трябва да я помоля да ти помогне, че иначе жив няма да
останеш. Ще изпратя днес при нея един гарван-мъдра птица, нека да предупреди сестра ми. А ти засега спи, почивай си, утре заран рано ще те събудя.
Спал юнакът цяла нощ, сутринта раничко станал, умил се. Нахранила го баба Яга и му дала червено вълнено кълбенце. Извела го на пътечката и тук се сбогували. Търкулнало се кълбенцето, а Малък Иван-разум голям тръгнал след него.
Върви той, върви, откакто зорницата изгрей, дорде вечер¬ницата се покаже, от ранна зора, до късна вечер. Като се измори, вземе кълбото в ръка, хрупне си сухарче, изворна водица ще сръбне и продължава пътя си.
На третата вечер кълбото се спряло до една голяма къща. Стояла тази къща на дванадесет стълба и на дванадесет камъка. Къщата била оградена с колища.
Залаяло кучето и в пруста изскочила баба Яга, най-голямата сестра, успокоила кучето и рекла:
– Зная, всичко зная за теб, добри юначе, долетя при мене от средната ми сестра един гарван – мъдра птица. Ще се опитам да ти помогна в бедата. Влез в къщата и седни да хапнеш и да пийнеш след този дълъг път.
Нахранила и напоила тя гостенина.
– Сега трябва да се скриеш. Скоро моят син, Змей-горянин, ще долети гладен и сърдит. Гледай да не те глътне.
Отворила тя капака на избата.
– Слизай долу и седи там, докато не те извикам.
Едва успяла тя да затвори избата и изведнъж всичко наоколо затрещяло и загърмяло. Отворила се широко вратата и влетял Змей-горянин – цялата къща се разлюляла.
– Усещам, на човек ми мирише!
– Откъде, синко, ще мирише тук на човек, като толкова години вълк не е припарвал, ясен сокол не е прелетял. Ти сам по света летиш, сам човешка миризма и си донесъл.
А тя самата се разшетала, започнала да слага масата. Измъкнала от печката едно печено тригодишно биче, поставила една кофа с вино. Изпил Змей-горянин виното, хапнал за мезе бичето и му станало по-весело.
– Ех, майко, с кого да се позабавлявам, поне една игра на карти да изкараме?
– Бих ти намерила, синко, с кого да се позабавляваш, но ме е страх да не му направиш нещо лошо.
– Извикай го, майко, не се бой, никому нищо лошо няма да сторя. Страшно ми се играе на нещо, весели ми се.
– Добре, но помни си, синко, обещанието – промълвила баба Яга и отворила избата.
– Качи се, Малък Иван-разум голям, уважи стопанина,
поиграй с него на карти.
Седнали те на масата. Змей-горянин казал:
– Хайде да се обзаложим: кой когото надиграе, той ще изяде другия.
Цяла нощ играли. Баба Яга помагала на гостенина и на разсъмване Малък Иван-разум голям надиграл Змей-горянин. Започнал Змеят да се моли:
– Погостувай ни, юначе, довечера като се върна, искам
пак да играем, да си върна загубеното.
Излетял Змей-горянин, а Малък Иван-разум голям се наспал Баба Яга го нахранила и го напоила.
Вечерта Змей-горянин се върнал, изял едно тригодишно биче, изпил кофа и половина вино и рекъл:
– Е, хайде сега да играем, да си върна загубеното.
Седнали те да играят, а Змей-горянин нали предната вечер не спал и цял ден по света летял, отпуснал се и го налегнала дрямка. Малък Иван-разум голям и баба Яга пак го надиграли. Змей-горянин рекъл:
– Аз сега трябва да излитам, да си оправям работите, а довечера като дойда, ще играем трети път.
Малък Иван-разум голям си починал, наспал се, а Змей-горянин две нощи не спал, целия свят прелетял и се върнал изморен. Изял един печен бик, изпил две кофи вино и викнал гостенина:
– Седни, юначе, да си върна загубеното.
А самият едва седи, очите му се затварят. И скоро добрият юнак за трети път го надиграл.
Изплашил се Змей-горянин, паднал на колене и се замолил:
– Ох, добри юначе, не ме погубвай, не ме изяждай! Каквото искаш ще направя за теб!
И на майка си в краката се хвърлил:
– Майко, уговори гостенина жив да ме остави.
А на Малък Иван-разум голям само това и му трябва.
– Добре, Змей-горянино, аз те надиграх три пъти и ако ми дадеш три чудесии: гуслата-самосвирка, гъсока-танцувач и
котарака-свирач, все едно че си ми платил.
Засмял се Змей-горянин, хвърлил се да прегръща гостенина и баба Яга:
– С радост ще ти дам и трите чудесии, а аз още по-хубави ще си намеря.
Започнали те да се веселят. По време на веселието Змей-горянин угощавал юнака и брат го наричал. След това сам предложил:
– Вместо, драги гостенино, пеш да си ходиш, че отгоре на това и гуслата-самосвирка, гъсока-танцувач и котарака-свирач да мъкнеш, аз само за един час ще те закарам там, където трябва.
– Много добре, синко – рекла баба Яга. – Заведи гостенина при най-малката ми сестра, при леля ти, а като се връщаш, мини през средната ми сестра, отдавна не си бил у тях.
Свършило веселието. Взел Малък Иван-разум голям своите чудесии и се сбогувал с баба Яга. Грабнал го Змей-горянин и се извил под небесата. Не минал и час и Змей-горянин се спус-нал около къщичката на най-малката баба Яга. Стопанката изскочила в пруста и радостно посрещнала гостите.
Малък Иван-разум голям не се бавил. Оседлал кобилата си златогрива, простил се с баба Яга, най-малката сестра, и със Змей-горянин и тръгнал за своята страна.
Донесъл той всичките три чудесии цели-целенички, а в това време при царя били на гости трима царе с царските синове, три чуждестранни краля с кралските синове и министрите и болярите.
Влязъл в стаята добрият юнак и подал на царя гуслата-самосвирка, гъсока-танцувач и котарака-свирач. Зарадвал се царят.
– Е, Малък Иван-разум голям, ти та¬кава работа ми свърши. Ще те похваля за това и ще те из¬дигна. Досега ти беше старши коняр, а отсега нататък ще бъдеш мой царски съветник.
Болярите и ми¬нистрите се пона¬мръщили и си замърморили помежду си:
– Голяма чест ни оказва царят – да седим до някакъв си коняр. Ама че го измисли!
Че като засвирила гуслата-самосвирка, като запял котаракът-свирач, като заиграл гъсокът-танцувач! Такава веселба започнала, че никого не сдържало на място. Всички знатни гости рипнали да танцуват.
Времето си върви, а всички играят ли, играят. На царете и на кралете короните се изкривили на една страна, царските и кралските синове приклякали в кръг. Министрите и болярите потънали в пот, охкали, но никой не можел да се спре. Царят размахал ръце.
– Ох, Малък Иван-разум голям, спри това веселие, съвсем се запарихме.
Добрият юнак пъхнал трите чудесии в торбата и веднага всичко стихнало.
Гостите налягали, който където могъл, тежко задигнали:
– Ама че развлечение, ама че забава, такова никой не е виждал!
Чуждестранните гости започнали да завиждат. А царят си умирал от радост.
– Сега всички царе и крале ще научат и ще се пукнат от завист. Никой няма такива редки неща!
А болярите започнали да разговарят с министъра:
– Че то така този прост селендур скоро ще стане първи
човек в царството и всичките си селски роднини ще назначи на различни длъжности, а нас, именитите знатни хора, ще ни прокуди, ако ние не се избавим от него.
На другия ден министрите и болярите седнали да мислят как да се отърват от новия царски съветник. Един стар княз ги посъветвал.
– Защо не извикате онзи пияница, той ще му намери колая.
Дошъл пияницата, поклонил се:
– Знам, господа министри и боляри, за какво съм ви потрябвал. Ако ми дадете половин кофа вино, ще ви науча как да се избавите от новия царски съветник.
– Говори, няма да се пазарим за половин кофа, я!
Налели му най-напред една чашка. Изпил я пияницата и рекъл:
– Четиридесет години минаха, откакто нашият цар овдовя. 
Оттогава много пъти се сватосваше той за прекрасната царкиня Альона, но така и не можа да я сватоса. Три пъти той води война с това царство, колко войска погуби, но и със сила не можа да я вземе. Нека да изпрати Малък Иван-разум голям да доведе прекрасната царкиня Альона. Ще отиде нататък и няма да се върне.
Развеселили се болярите и министрите. Сутринта отишли при царя:
– Царю честити, много умен царски съветник си намерил.
Такива чудесии можа да намери, а сега пък се хвали, че може да открадне Альона, прекрасната царкиня, и да я доведе тук.
Като чул царят за Альона, прекрасната царкиня, не го свъртяло на едно място, скочил от трона:
– Ама наистина, аз съвсем бях забравил за нея! Ето кого трябва да изпратя да ми доведе прекрасната царкиня Альона.
Извикал той новия си съветник и му рекъл:
– Отиди през девет царства в десето и ми доведи за невеста Альона, прекрасната царкиня.
Малък Иван-разум голям му отвърнал:
– Ваше царско величество, прекрасната царкиня Альона
не е нито гусла-самосвирка, нито гъсок-танцувач, нито котарак – свирач: царкинята не можеш да я напъхаш в торба. А може тя да не иска да дойде тук.
Царят затропал с крака, замахал с ръце, затресъл брада:
– Не ми отговаряй! Нищо не искам да знам – както можеш, така и я доведи. Ако ми доведеш прекрасната царкиня Альона, ще ти подаря един град с предгра¬дията му и ще те направя министър, ако не я доведеш, ще заповядам да ти отсекат главата.
Излязъл си Малък Иван-ра-зум голям опечален и замислен от царя. Започнал да оседлава златогривата кобила, а тя го попитала:
– Защо си се замислил, стопа¬нино, каква беда те е сполетяла?
– Не е голяма бедата, но и няма на какво да се радвам. Изпраща ме царят да му доведа за невеста Альона, прекрасната царкиня. Той самият три години се сватосвал за нея, но тя не го искала, три пъти война е водил и не е могъл да я вземе, а мене сега ме изпраща сам.
– Е, нищо страшно – рекла кобилата златогрива. – Аз ще ти помогна и някак си ще оправим работата.
Малък Иван-разум голям не се стягал дълго и по-скоро се отправил на път. Само го видели като се качвал на седлото, но никой не видял как юнакът тръгнал.
Колко препускал Иван, никой не знае, но пристигнал в царството на прекрасната царкиня. На пътя им се изпречила висока ограда. Кобилата златогрива леко прескочила оградата и юнакът се озовал в царската градина. Кобилата му рекла:
– Аз ще се превърна на ябълково дърво със златни ябълки, а ти се скрий край мене. Утре ще излезе на разходка Альона, прекрасната царкиня, и ще поиска да си откъсне златна ябълка.
Като се приближи, ти не зяпай, а грабни царкинята и ме яхай. Не се бави нито минута, ако малко се забавиш, нито ти, нито аз ще сме сред живите.
На другия ден сутринта излязла Альона, прекрасната цар¬киня, да се разходи из градината. Видяла дървото със златните ябълки и викнала на бавачките си и на дружките си:
– Ах, каква красива ябълка! И ябълчиците й са златни!
Стойте и ме почакайте тук, а аз ще изтичам и ще си откъсна поне една ябълка.
Щом притичала, изневиделица изскочил Иван, грабнал Альона, прекрасната царкиня, за ръцете. В същата минута ябълковото дърво се превърнало на кобила златогрива. Коби¬лата удря земята с копита, кара ги да бързат. Скочил добрият юнак на седлото заедно с Альона, прекрасната царкиня, и никой повече не ги видял. Царят като научил, изпратил потеря, по всички посоки изпратил конници. На другия ден всички се върнали с празни ръце, само дето конете изморили, а похитителя никой не видял.
Малък Иван-разум голям много земи преминал, много реки и езера оставил след себе си.
Отначало Альона, прекрасната царкиня, се изскубвала, а след това утихнала и заплакала. Поплаче, поплаче и погледне юнака, поплаче, пък го погледне пак. На другия ден проговорила:
– Кажи ми кой си? От кои земи си, от коя си орда? На чий род си син и как те наричат?
– Казвам се Малък Иван, а прозвището ми е – разум голям. Самият аз съм от еди-кое си царство и съм селски син.
Кажи ми, Малък Иван-разум голям, за себе си ли ме открадна, или по нечия заповед?
– Нашият цар ми заповяда да те доведа.
Альона, прекрасната царкиня, започнала да чупи ръце и да се вайка:
– Никога през живота си няма да се омъжа за този стар глупак! Той три пъти се сватосва за мене и не можа да се сватоса, три пъти с нашето царство война води и нищо неможа да получи, само войската си загуби. И сега ще ме види като ушите си.
На добрия юнак много му допаднали тези приказки. Нищо не й казал, но си помислил: „Ех, да беше ми се паднала такава жена!"
Скоро се показала родната му земя. Старият цар през цялото време на прозореца седял и пътя гледал – кога ще се зададе Малък Иван-разум голям.
Юнакът още в града не бил влязъл, а царят вече чакал на парадната стълба. Още в царския двор не успял да се покаже, а царят вече тичал към Альона, прекрасната царкиня, и като я взел за белите ръце, започнал да я снема от седлото и да й говори:
– Колко години изпращах сватове и сам идвах да се сватосвам, а ти все се отказваше, но този път вече ще се венчаеш за мене.
Усмихнала се Альона, прекрасната царкиня:
– Да беше ми дало, ваше царско величество, да си почина
от пътя, а след това вече за сватба да говорим.
Засуетил се царят, разтичал се, извикал бавачки и слугини.
– Готов ли е палатът за скъпата гостенка?
– Всичко е готово отдавна.
– Ами тогава приемете вашата бъдеща царица. Всичко, каквото каже, да бъде изпълнено, нищо да не й се отказва! -заповядал царят.
Бавачките и слугините завели Альона, прекрасната царкиня, в палата й. А царят рекъл на Малък Иван-разум голям:
– Юнак си ти, Ваня! За такава служба те издигам за мой
главен министър и ти подарявам още три града с предградията.
Минало се ден, два, а старият цар нямал търпение. Искало му се по-бързо да вдигне сватба. Попитал той Альона, прекрасната царкиня:
– За кой ден ще каним гости, кога ще се венчаем?
Царкинята му отговорила:
– Че как ще се венчая, като ми ги няма венчалният пръстен и сватбената карета?
– Е, това ще го уредим – рекъл царят. – В нашето царство има колкото искаш пръстени и карети, можеш да си избереш, а ако нищо не харесаш, ще изпратим пратеници в задморските страни, оттам ще докараме.
– Не, ваше величество, в никаква карета, освен своята, няма да се венчая и никакъв друг пръстен, освен своя, няма да си сложа – отговорила Альона, прекрасната царкиня.
Царят я попитал:
– А къде е твоят пръстен и твоята сватбена карета?
– Пръстенът ми е в кутийка, а кутийката е в карета, а каретата е на дъното на морето-океан, близо до острова Буян. И докато не ги намериш, да не си заговорил с мене за сватба.
Царят си свалил короната и си почесал главата:
– Че как да я измъкна тази карета от дъното на морето-океан?
Хич не ме е грижа – казала царкинята. – Както можеш, така я измъкни.
И се прибрала в палата си. Останал царят сам.
Мислил той, мислил и си спомнил за Малък Иван-разум голям.
„Ето кой ще ми извади пръстена и каретата!" Извикал той Малък Иван-разум голям и му рекъл:
– Е, мой верни слуга, Малък Иван-разум голям, само ти
можа да ми намериш гуслата-самосвирка, гъсока-танцувач и котарака-свирач. Ти ми намери и невеста – Альона, прекрасната царкиня. Направи ми и трета услуга – донеси ми венчалния й пръстен и каретата й. Пръстенът на царкинята е в кутийка,
кутийката е в карета, а каретата е на дъното на морето-океан, край острова Буян. Ако ми донесеш пръстена и каретата, ще ти подаря една трета от царството ми.
Отвърнал му Малък Иван-разум голям:
– Ама, ваше величество, аз да не съм риба кит! Как така ще търся пръстен и карета на морското дъно?
Разсърдил се царят, затропал с крака, развикал се:
– Нищо не искам нито да знам, нито да слушам! Моята царска работа е да заповядвам, а твоята – да слушаш! Ако докараш каретата и пръстена, ще те наградя по царски, ако не ги докараш – ще ти отсека главата.
Отишъл добрият юнак в конюшнята, започнал да оседлава кобилата златогрива. Тя го попитала:
– Закъде се стягаш, стопанино?
– И сам още не знам закъде, но трябва да тръгвам: царят ми заповяда да намеря венчалния пръстен на царкинята и сват¬бената й карета. Пръстенът бил в кутийка, кутийката – в карета на дъното на морето-океан, край острова Буян. Трябва да тръгваме да ги търсим.
Кобилата златогрива му рекла:
– Тази работа ще ни затрудни най-много. Може пътят ни да не е далечен, но може да ни стане вечен. Знам къде е тази карета, но мъчно ще я измъкнем. Аз ще се спусна на дъното, ще се впрегна и ще измъкна каретата на брега, ако не ме видят морските коне; а ако ме забележат, ще ме разкъсат на парчета. Никога няма да видиш нито мене, нито каретата.
Замислил се Малък Иван-разум голям.
Мислил, мислил и измислил. Отишъл той при царя:
– Дай ми, ваше величество, дванадесет волски кожи, дай ми дванадесет пуда осукано насмолено въже, дванадесет пуда смола и един котел.
– Колкото искаш, толкова вземи, но бързай да свършиш работата.
Натоварил юнакът кожите, въжето и големия котел със смола в една талига, впрегнал кобилата златогрива и се отправил на път.
Пристигнали на царските ливади, на морския бряг.
Започнал юнакът да увива кобилата златогрива с кожите и да я превързва с насмоленото въже.
– Ако те видят морските коне и се нахвърлят върху тебе, няма бързо да те разкъсат със зъби.
Намотал той дванадесетте кожи, превързал я с дванадесетте пуда въжета. След това разтопил смолата и я залял с нея. Дванадесет пуда смола излял върху въжетата.
– Сега вече не се страхувам от морските коне – рекла кобилата златогрива. – Седни в ливадите и ме чакай три дни, с гуслата свири, но не затваряй очи.
Влязла тя в морето и се скрила под водата.
Останал Малък Иван-разум голям сам на морския бряг. Минал се ден, отлетял и вторият, юнакът не спи, с гуслата свири, песни нарежда и все към морето поглежда. На третия ден го налегнала дрямка, приспало му се, а гуслата не го разсънвала. Държал се той, държал се и най-накрая задремал.
Много или малко подремал така, но чул през съня си конски тропот. Погледнал и какво да види: изскочила кобилата златогрива с каретата. Шест морски коня златогриви й висят от двете страни.
Скочил насреща й Малък Иван-разум голям. Рекла му кобилата златогрива:
– Ако не беше ме омотал с волски кожи, ако не беше ме завързал с въжета и не беше ме залял със смола, нямаше да ме дочакаш. Цял табун морски коне ме нападнаха, девет волски кожи разкъсаха съвсем и още две развалиха, а тези шест коня така се впиха със зъбите си в смолата и във въжетата, че не можаха да се отскубнат. Но нищо, те ще ти потрябват.
Добрият юнак препънал мор¬ските коне, грабнал един камшик и започнал да ги учи на ум и на разум. Шибал ги и им нареждал:
– Ще ме признаете ли за стопанин? Ще ме слушате ли?
А ако не ме слушате, ще ви пребия до смърт и ще ви хвърля на вълците!
Паднали на колене конете и се примолили:
– Не ни мъчи, не ни бий, добри юначе, ще те слушаме, вярно ще ти служим. Ако ти се случи беда – ще ти помогнем.
Хвърлил Иван камшика, впрегнал всички коне в каретата и пристигнал в къщи.
Приближил се със седемте впрегнати коня до царската парадна стълба. Кобилата златогрива и морските коне оставил в конюшнята, а той самият отишъл при царя.
– Вземи си, ваше величество, каретата със зестрата – край стълбата стои.
Царят даже не му поблагодарил. Бързо-бързо хукнал нататък, извадил кутийката и я понесъл на Альона, прекрасната царкиня.
– Да те успокоя, Альона, прекрасна царкиньо: всички твои
желания съм изпълнил, кутийката с пръстена съм ти донесъл, а сватбената карета стои край стълбището. Кажи, кога ще вдигнем сватбата, за кой ден гости ще каним?
Отвърнала прекрасната царкиня:
– Съгласна съм да се венчая с тебе и сватба може скоро да вдигнем. Но не ми се иска да се венчая за такъв стар и побелял цар. Ще започнат хората да приказват, ще започнат да ти се смеят и ще рекат: „Стар и побелял, а каква млада булка взел". А за стария и побелелия младата жена е чужда корист. Не можеш да запушиш хорската уста. Да беше се подмладил преди сватбата, много хубаво щеше да стане Попитал я царят:
– Научи ме как от стар млад да стана. Няма по-хубаво от
това млад да станеш, но такова нещо при нас никой не е чувал.
Альона, прекрасната царкиня, рекла:
– Трябва да се намерят три големи медни котли. Първият да се напълни с прясно мляко, а вторият и третият – с изворна вода. Котелът с млякото и единият котел с вода трябва да се съгреят. Като кипнат млякото и водата, хвърли се най-напред в млякото, след това в горещата вода, а след това – в студе¬ната. Като се потопиш целият във всички три котли, ще излезеш млад и напет, все едно, че си на двадесет го¬дини.
– А няма ли да се опаря? – попитал царят.
– В нашето царство въобще няма старци – отговорила пре¬красната царкиня, – всички така се подмладяват и никой не се е изгорил.
Отишъл царят и заповядал да приготвят всичко така, както го научила Альона, прекрасната царкиня.
А като кипнала водата и като завряло млякото, се поза¬мислил. Дострашало го. Ходил, ходил край котлите и се чукнал по челото:
– Какво има да му мисля? Нека Малък Иван-разум голям най-напред се окъпе, а аз ще погледам: ако е хубаво, и аз ще се окъпя. А ако Иванчо се попари, няма кой да плаче – аз ще му взема конете и няма да му дам едната трета от царството си, която му бях обещал.
Заповядал той да извикат Малък Иван-разум голям.
– Защо ме викаш, царю честити? Още от пътя не съм си починал.
Сега ще те пусна – му рекъл царят. – Изкъпи се в тези три котли и върви да си почиваш.
Погледнал юнакът котлите: млякото и водата кипели и бълбукали, а в третия котел водата била спокойна.
– Ти какво, царю честити, да не си решил жив да ме
свариш? За моята вярна служба искаш така да ме наградиш?
– Не, Иване! Който се изкъпе в трите котли, той от стар ще стане млад и красив.
– Аз и така не съм стар, царю честити, няма за какво да се подмладявам.
Царят започнал да се сърди:
– Защо си толкова опак? Все ми се опъваш! Ако не се изкъпеш с добро, ще те накарам насила, че може и главата да ти отсека.
През това време Альона, прекрасната царкиня, дотичала от своя палат. Улучила момента и прошепнала на юнака незабелязано от царя:
Преди да скочиш в котела, обади се на кобилата златогрива и на морските коне и след това се къпи, без да те е страх.
А на царя рекла:
– Дойдох да видя всичко ли си приготвил, както ти казах.
Обиколила тя котлите, погледала и казала:
– Всичко е направено, както трябва. Ти, ваше величество, се къпи, а аз ще отида да се готвя за сватбата.
И се върнала в палата си. Малък Иван-разум голям погледнал царя и рекъл:
– Добре, за последен път ще ти изпълня желанието, все
едно два пъти не се умира, а една смърт няма да ни се размине. Позволи ми само още веднъж да си погледна кобилата златогрива. Много сме се скитали с нея, а откъде да знам, може повече да не я видя. Царят му позволил:
– Отивай, но не се бави много!
Отишъл Малък Иван-разум голям в конюшнята и разказал всичко на кобилата златогрива и на морските коне, а те му рекли:
– Като чуеш, че ние изцвилим заедно три пъти, смело се гмуркай и не се бой от нищо.
Върнал се той при царя:
– Е, аз вече всичко свърших, ваше величество, сега ще се гмуркам.
Чул Иван как конете изцвилили един път, втори път, трети път. Добрият юнак се гмурнал в котела с мляко, изплувал от първия котел и направо във врялата вода се хвърлил, а след това в студената изворна вода се потопил и излязъл от третия котел толкова напет и красив, че не може да се опише.
Царят като го видял, без да мисли повече, едва-едва се покатерил на гредите, паднал в котела с мляко и там се сварил.
Тогава Альона, прекрасната царкиня, бързо-бързо изтичала по стръмната стълба, хванала Малък Иван-разум голям за белите ръце и му надянала на пръста венчалния си пръстен. Усмихнала, се и промълвила:
– Ти ме похити по царска заповед, а сега вече царят не е жив. Каквото искаш, това направи – ако искаш, обратно ме върни, ако искаш, остави ме при теб.
Малък Иван-разум голям хванал прекрасната царкиня за ръцете, нарекъл я годеница и й надянал на пръста своя пръстен След това изпратил да извикат майка му, баща му и братята му от село на сватбено веселие.
Скоро баща му и майка му и тридесет и двамата братя – тридесет и двама юнака – пристигнали в царския двор.
Вдигнали голяма сватба. Малък Иван-разум голям заживял със своята жена Альона, прекрасната царкиня, спокойно и щастливо за радост на майка му и баща му.

Една жена казала на момчето си:
— Вземи, сине, тавата! Или в избата! Донеси брашно да меся хляб!
Момчето взело тавата. Отишло в избата. Гребнало брашно. Излязло на двора. Духнал вятър — разпилял брашното.
Върнало се момчето в избата, Напълнило отново тавата. Излязло на двора. Духнал вятърът. Разпиляло пак брашното.
— Няма да е по твоята, лудко!
— извикало момчето и влязло в избата. Гребнало брашно. Излязло на двора. Духнал пак вятърът. Не останало нищо в тавата.
Захвърлило я момчето. Тръгнало да гони вятъра. Тичало, тичало — стигнало го.
— Ей, ветре!
— Какво?
— Дай ми брашното, дето го разпиля!
— Бре момче, вятър брашно държи ли? Но щом си дошло чак тука, няма да те върна с празни ръце. Вземи тази кърпичка. Като й кажеш: „Кърпичке, дай да ям!" — тя сама се постила. Каквото ядене поискаш, тозчас ще бъде пред тебе! Взело момчето кърпичката. Тръгнало си. Върви и си мисли:„Право ли казва вятърът? Лъже ли ме? Чакай да опитам!" Постлало кърпичката и рекло:
— Кърпичке, дай да ям мед и масло!
Изведнъж върху кърпичката се наредили златни блюда с мед и масло, Момчето поискало и друго ядене. Каквото пожелало, тозчас се явило пред него.
Момчето яло, яло — наситило се. Тръгнало пак. Вървяло що вървяло — замръкнало. Отбило се да пренощува в една кръчма, Седнало на една маса, постлало кърпичката и рекло:
— Кърпичке, дай да ям! Докато издума, пред него се наредили все хубави гозби. Смаяли се хората в кръчмата. Момчето ги поканило. Нагостило ги богато.
— И това чудо не бях виждал! — рекъл кръчмарят. — Кърпичката гозби дава. Отде я взе бре, момче? Има ли някъде да се продават?
— Вятърът ми я даде.
— Добър дар! — обадила се кръчмарката. — И царят би ти завидял! Нахранило се момчето. Прибрало кърпичката. Отишло да спи.
През нощта кръчмарката казала на мъжа си:
— Мъжо, да вземем на момчето кърпичката. Без работа богатство ще трупаме. „Дай, кърпичке, ядене! — На! — Дай, кърпичке, пиене! — Готово!"
Ще поднасяме на хората и без труд пари ще печелим!
Като заспало момчето, жената влязла при него, взела кърпичката от пояса му и оставила друга кърпичка.
Тръгнало си на сутринта момчето. Стигнало до тяхната къща и още от вратата завикало:
— Мамо, да видиш каква кърпичка ти нося! Даде ми я вятърът. Няма вече да месиш и готвиш!
— Каква кърпичка, синко? Дай да я видя!
Момчето извадило кърпичката, постлало я на стола и рекло:
— Кърпичке, дай да ям! Кърпичката нищо не дала.
— Чуваш ли, кърпичке? Дай да ям! Кърпичката стояла празна.
— Щом не щеш да даваш вече ядене, хайде при вятъра! Взело момчето кърпичката и право при вятъра.
— Ветре, на ти кърпичката, дай ми брашното! Кърпичката не дава вече ядене.
— Защо не дава, момченце?
— Не зная. По-напред даваше. Сега не ще.
Разбрал вятърът каква е работата и казал:
— Вземи това петленце. Щом му кажеш: „Запей, петленце!" — то ще запее и жълтици ще падат от устата му.
Взело момчето петленцето. Тръгнало си. На вечерта се отбило да пренощува в същата кръчма. Като седнало да вечеря, казало:
— Запей, петленце!
Петлето запяло: „Кукуригу!" Из устата му западали жълтици. Момчето ги взело и си поръчало ядене.
Като се нахранило, легнало да спи.
През нощта кръчмарката взела петленцето и сложила на негово място друго.
Събудило се на сутринта момчето, взело другото петле и си тръгнало.
Стигнало, не стигнало вкъщи, отдалеч завикало:
— Мамо, мамо, да видиш какво петленце ти нося! Щом запее, жълтици падат из устата му! Хайде запей, петленце!
Петлето мълчало.
— Петленце,запей!
Петлето пак мълчало.
Грабнало го момчето — отърчало при вятъра.
— Ветре, не ща ти петлето. Дай ми брашното! Петлето не дава вече жълтици.
Тъй ли? — рекъл вятърът. — На ти тази пръчка! Тя ще оправи работата.
Щом й кажеш:„Удряй, пръчко!" — тя ще почне, де кого свари, да шиба. Щом й речеш: „Спри, пръчко!" — тя престава да удря. Взело момчето пръчката. Тръгнало си. Вечерта пак се отбило в кръчмата. Кръчмарят и жена му видели пръчката. Помислили, че и тя е чудновата. Сдумали се и нея да вземат. Като заспало момчето, те влезли при него. Жената посегнала да вземе пръчката. Момчето усетило, стреснало се и викнало:
— Удряй, пръчко!
Ех, че като се разфучала оная ми ти пръчка! Удря ли, удря — ту кръчмаря, ту кръчмарката.
— Чакай бре, момче! Кажи да спре пръчката! — викал кръчмарят. — Ще ти дадем кърпичката!
— Ох, олеле! — пищяла кръчмарката. — Стига! Умирам! Ще донеса петленцето!
— Пръчко, спри! — извикало момчето.
И тя спряла.
Отърчала плачешком жената. Донесла кърпичката, донесла и петленцето.
Взело ги момченцето и припнало при майка си. Още от вратата завикало:
— Мамо, мамо, сега ще видиш истинската кърпичка и истинското петленце!
Постлало момчето кърпичката и рекло:
— Кърпичке, дай да ядем мед и масло!
Върху кърпичката се наредили златни блюда с мед и масло.
— Запей, петленце!
Запяло петлето. Жълтиците западали из устата му. И заживели си майка и син весело и честито.

Живял някога на света един беден момък. Отишъл той веднъж при селския кмет и казал:
— Вземи ме за говедар, та да си изкарвам хляба.
— Добре, момко — рекъл кметът. — Вземам те за говедар, върви си печели хляба. Ще ти плащам крина пшеница за всяка крава и за всеки вол.
Тридесет години прекарал човекът като говедар. Веднъж, май че било през месец май, добитъкът му се разбягал, смесил се с телците от друго стадо, той търчал, търчал, докато прогони чуждите животни, изморил се седнал и заплакал:
— Омръзна ми да се мъча така!..
Станал пак, тръгнал да събира разпръснатото си стадо и изведнъж, не щеш ли, попаднал на заровено имане.
«Аз съм прост говедар — помислил си той, — няма да мога сам да се оправя. Я да отида и да кажа на кмета, ще си го поделим с него. . .»
И ето че кметът, говедарят и другият ратай на кмета отишли при ямата където било заровено имането.
Говедарят се спуснал в ямата, подавал с решето скъпоценните камъни на кмета, кметът — на ратая, а ратаят напълнил чак догоре три торби Предал кметът на ратая последното решето и му казал:
— Иди и прережи гърлото на говедаря — двамата ще си поделим и нето.
— Язък за човека! — отвърнал ратаят. — Той намери имането, пак той го извади и ти го предаде.
— Аз господар ли съм ти, или не?! — ядосал се кметът. — Казвам ти заколи го и толкова, ще правиш това, което ти заповядам!
Ратаят казал на говедаря:
— Господарят ми заповяда да те заколя. . .
Ето ти на, иди, че търси справедливост. . . — отвърнал говедарят.
Какво зло съм ви сторил? Та нали ви дадох в ръцете цялото имане? Не ме убивай!
— Не — казал ратаят. — Не мога да не му се подчиня, длъжен съм да те убия!
Добре, ама говедарят бил задържал три скъпоценни камъка от намереното съкровище. И взел, че се помолил на ратая:
— Щом си длъжен непременно да ме убиеш, вземи тези три камъка и ги дай на жена ми, тя скоро трябва да роди. Ако бъде син, нека го нарече «Дад-Бедад» (този, който търси справедливост). Ако пък бъде дъщеря, нека и даде каквото си иска име.
Така и погубили говедаря в ямата, където той намерил имането. А кметът и ратаят прибрали скъпоценностите и си отишли в къщи. На другия ден жената на говедаря намерила кмета и го попитала:
— Къде е моят мъж, къде си го изпратил, та не се връща у дома?
— Твоят мъж беше малко смахнат, кой знае къде се е запилял, може да е отишъл и при баща си на оня свят!
— Но ние ще умрем от глад, той и снощи не ни донесе хляб!
Ама кой ще те чуе?! Кметът и ратаят си поделили съкровището и бързо го пропилели.
Минало се, що се минало, бръкнал ратаят в джоба си, напипал там трите скъпоценни камъка и скришом ги занесъл на жената на говедаря.
Настъпил часът й да ражда и тя родила момченце. Дошли съседки и понесли детето да го кръстят.
— Какво име ще дадете на детето? — попитал попът.
— Извикайте майката, нека тя каже.
Извикали майката. Попът я попитал:
— Как ще наречем младенеца?
— Щом питаш мен, отче, нека да бъде Дад-Бедад!
— Ай, майко, че има ли такова име на света, та да кръстя детето Дад-Бедад?
— Няма, отче — казала майката, —но такава е последната воля на баща му и аз няма да я престъпя.
Нарекли момченцето Дад-Бедад и го занесли в къщи. Расло то не с дни, а с часове и поумнявало. Веднъж попитало майка си: 
—  Какъв занаят имаше баща ми? Искам и аз да го изуча.
— Баща ти беше ковач — отвърнала майка му.
— Хайде, заведи ме при някой ковач! — настоявал Дад-Бедад. Хванала майката сина си за ръката и го завела при един ковач.
— Ето, доведох ти сина си, научи го на своя занаят — казала жената.
— Добре си направила — отговорил ковачът. — Нека остане при мене, ще държи коня за главата или пък за юздата, а аз ще го уча.
Останало момчето при ковача само един ден, избягало и се върнало при майка си. Зачудила се тя. — Защо се върна, Дад-Бедад?
— Ами ако конят ме ритне в лицето с копитото си? Не мога да остана там! — отговорило то.
— Баща ти мир няма да има в гроба си!. . . Е, хайде да те няма, иди си играй с децата!
— Не! — държал на своето Дад-Бедад. — Искам да науча занаята на баща си.
— Баща ти беше шивач — казала майката.
— Хвани ме за ръката и ме заведи при шивач! — поискал от нея Дад-Бедад.
Завела го майка му при един шивач и рекла:
— Научи сина ми на шивашкия занаят, за да имаме с какво да се прехранваме!
— Добре, нека остане при мене — съгласил се шивачът. — Ще вдява конеца в иглата, ще ми подава плата, а аз ще го уча.
Само един ден останал Дад-Бедад при него — избягал.
— Ти защо си дойде пак, момче? — учудила се майка му.
— Не мога да се занимавам аз с шев — ами ако иглата се забие в пръста ми и го нарани, или в окото ми, и ослепея?!
— Няма да се научиш ти на занаят! Хайде върви да се шляеш с децата — ядосала се майка му.
— Какъв беше баща ми? — заразпитвал пак синът. — Научи ме на бащиния ми занаят!
— Баща ти беше дърводелец! —- казала майка му.
— Тогава хвани ме за ръката и ме заведи при майстор, нека ме направи дърводелец! — поискал отново синът.
Хванала го майката за ръката, завела го при майстор и казала:
— Братко дърводелецо, научи сина ми на своя занаят! Като стане той дърводелец, ще преживяваме с това, което припечели.
— Нека остане при мене — съгласил се майсторът. — Ще ми подава дъските, теслата и рендето, ще дяла и ще рендосва дъските, ще изучи занаята за свое добро.
Дад-Бедад останал при дърводелеца два дни, после пак избягал у дома си.
— Защо се върна, Дад-Бедад? — смаяла се майка му.
— Не мога да се уча аз на този занаят: ще взема да изпусна теслата, та да ми отсече крака.
— Е, върви тогава да се шляеш с децата, щом не искаш да учиш занаят.
— Не, ти ми кажи какво е работил баща ми? — не я оставял на мира Дад-Бедад.
— Ти за бащиния си занаят ли питаш? — рекла майката.
— Да! — настоявал синът.
— Тогава знай: баща ти дванайсет месеца от годината беше говедар при хората!
— Ех, майко, най-после се добрах до истината за занаята на баща. Хайде, хвани ме сега за ръката, заведи ме при кмета. Нека ме наеме за говедар. Ако не мога да паса говедата, нека ме вземе да паса телците. Хванала го майката за ръка, завела го при кмета и по помолила:
— Бащата на момчето ми излезе веднъж от къщи и не се върна вече, вземи сина ми да ти пасе телците, та да можем да преживяваме!
— Е, момче — рекъл кметът, — ами че ти си още малък, ще можеш ли да пасеш телците?
— Говедар не мога да бъда още, но телците ще мога да паса.
— Добре, наемам те да пасеш телците. За всяко теле ще ти плащам по крина пшеница на година. Прибирай зърното от неделя до неделя и ще се прехранваш.
Дад-Бедад пасъл телците до края на есента и събрал дотогава сто крини пшеница. Петдесет крини продал за сто чарха, купил си с тях дрехи, върнал се в къщи и казал на майка си:
— Само година пасох телците и получих сто крини пшеница. Продадох петдесет крини, спечелих сто чарха… А къде са парите, които баща ми е спечелил за трийсет години? Дай ми тези пари, защо не ми ги дадеш?
— Е, синко — отговорила майка му, — не зная къде са спечелените от баща ти пари. Той беше малко смахнат, харчеше без сметка. . .
Но синът не я оставял на мира:
— Не, дай ми веднага бащината печалба!
Станала майка му, извадила единия от скътаните скъпоценни камъни и му го дала:
— На, ето ти печалбата на твоя баща!
— Занеси на златаря този камък, продай го и донеси в къщи парите, трябват ми — взел да я моли Дад-Бедад.
Майката занесла камъка на златаря, а той й рекъл:
— Аз не зная каква е цената на този камък, стрино.
— Ти си честен човек, дай ми колкото определиш!
Дал й златарят торба злато и тя се върнала в къщи. Дад-Бедад се прибрал на мръкване и попитал:
— Е, майко, колко ти даде златарят?
— Даде ми торба злато, синко.
— Сега иди при царя, нека ни даде място за къща. Тук ние сме чужди, няма за нас място — всички ми се присмиват, замерват ме с кал, пъдят ме. . .
Отишла майката при царя и взела да го моли да им отдели място за къща. Царят заповядал да дадат писмено нареждане, за да не й пречат стопаните на земята.
Привечер синът се върнал, почнал да разпитва и майката му разказала как ходила при царя и той дал хартийката. А Дад-Бедад рекъл:
— Сега иди пак при него и му кажи да заповяда на своите майстори зидари да дойдат при нас и да ни построят дом също като царския дворец.
Отишла майката отново при царя, казала, каквото поръчал синът. Царят, съветниците и везирите му почнали да се подиграват е нея и да повтарят:
— Ех, стрино, царски дворец само па царя подобава, а ти иди и си направи колиба!
— А какво ще загубите, ако ми посочите майстори строители? — взела да ги увещава майката.
Тогава един от царските везири се обадил:
— Сто години да живееш, царю, изглежда, че тя не е с всичкия си ум.
Да й дадем хартийка и да си върви. Пък пека се посмеят после с нея и майсторите, за да си знае занапред мястото.
Дали й писмо и тя тръгнала да търси майсторите. Обикаляла по една улица, обикаляла по друга —няма ги, та ги няма! Бутне една врата, бутне друга — намерила ги най-сетне и им дала хартийката. Че като почнали да се смеят!
— Хайде върви си! — рекли й те. — Търси си други майстори!
— А вие според парите решавайте — казала им майката. — Царят ви е плащал по жълтица, пие ще ви плащаме по две. Няма ли да ви свършат работа?
Тогава един от майсторите се замислил:
— Май че тя има право! Ако ни плати, както казва, ще отидем.
Станали майсторите, тръгнали заедно с майката, измерили дължината и ширината на мястото, за да построят на него също такъв дворец като на царя.
На мръкваме Дад-Бедад се върнал в къщи и попитал:
— Е, майко, какво успя да направиш?
— Доведох майстори строители, синко. Утре ще почнат да работят. Дад-Бедад не се бъркал в нищо, ходил и си пасял телците. А цялата работа ръководела майката.
Издигнали двореца до половината, но парите се свършили. Дошъл си привечер Дад-Бедад и майка му казала:
— Парите се свършиха.
Дад-Бедад отговорил:
— Майко, свършиха се парите, които баща ми е спечелил за една година. А къде са парите за останалите години?
— Нямам повече пари. Баща ти изяде и изпи всичките си пари, изхарчи ги.
Но синът настоявал:
— Донеси парите и толкова!
Отишла тя, извадила втория скъпоценен камък и го дала на сина си.
— Ето последния — нямам нищо вече.
— Занеси го на златаря, продай го и довърши двореца — помолил я синът.
Отишла майката, продала камъка за торба злато и с тези пари завършила строежа. Останало само да закачат вратите и да пробият комините. Тогава Дад-Бедад казал:
— Майко, ти ми даде печалбата на баща ми само за две години. А къде са парите, които е спечелил за останалите години? Веднага да ми ги да¬деш!
Какво можела да направи майката? Извадила тя и последния скъпоценен камък, продала го на златаря за торба злато и довършила двореца. После отишла и купила на сина си царски дрехи.
Сложил Дад-Бедад корона на главата си и седнал в новия си дворец — истински цар! И оттогава така и тръгнало: сутрин отивал да пасе телците, а вечер се връщал, преобличал се и сядал на трона като цар.
Една вечер той извикал царските съветници и им казал:
— Когато излезете от двореца, за да се приберете в къщи, отбийте се при мене. Ще ви нагостя, ще поседим заедно и ще си поговорим.
След това царските съветници почнали често да посещават Дад-Бедад. Веднъж, както си седял на трона, облечен в новите си царски дрехи и с корона на глава, Дад-Бедад попитал царските съветници:
— Какви въпроси решава днес царят в дивана, за какво се говори там?
— Днес царят решаваше дела, съдеше хората — отговорили съветниците.
А същата вечер царят и везирът, преоблечени като дервиши, обикаляли от улица на улица. Видели те, че всички вече спят, само домът на Дад-Бедад свети. Помислили си — я да видим каква е тази работа!
Надникнал царят вътре и попитал:
— Везире, колко царе има в нашата страна?
Зачудил се везирът:
— Сто години да живееш, царю, че колко могат да бъдат? Ти си единственият ни цар, други няма.
А царят казал:
— Я погледни какъв цар седи там!
Влезли царят и везирът в дома на царя телчар, поклонили се и седнали настрани, в един тъмен ъгъл. А Дад-Бедад пак попитал царските съветници:
— Е, какво прави днес вашият цар в дивана?
Един от съветниците обяснил:
— Днес царят съдеше едни търговци, но не можа да произнесе справедлива присъда. . .
— А за какво ги съдеше?
Преди много години един търговец заминал по работа в Стамбул.
Оставил на семейството си пари за осем години, а едва след дванайсет го¬дини тръгнал обратно. На половината път за в къщи срещнал друг търговец, който също отивал по работа в Стамбул.
— За колко години остави пари на жена си? — попитал го той.
— За осем — отговорил другият търговец.
— И аз оставих на жена си пари за осем години, а както виждаш, чак след дванайсет години се връщам в къщи.
Тогава вторият търговец казал:
— Да, оставих пари само за осем години, но се страхувам, че няма да стигнат — току-виж, наложило се да прекарам и аз в чужбина около дванайсет години… Я вземи тези три скъпоценни камъка, дай ги на семейството ми, нека ги продадат и да изхарчат парите.
Вторият търговец продължил пътя си за Стамбул, а първият се върнал у дома си. Но той не дал скъпоценните камъни ма жената на другия търговец, а ги задържал за себе си.
Минало се време, върнал се вторият търговец в къщи, видял, че жена му била продала имота, и се ядосал:
— Жено, та нали ти изпратих с този и този човек три скъпоценни камъка, защо си ми разпродала имота?
— Той не ми е донасял никакви камъни — взела да го уверява жената, А първият търговец научил в това време, че собственикът на скъпоценните камъни се е върнал и ще се съди с него, затова подучил трима свидетели да кажат: «Ние видяхме как този човек предаде скъпоценните камъни на жената на търговеца, но тя ги е продала и е изхарчила парите».
Явили се търговците пред царя и вторият търговец почнал да упреква първия:
— Той защо не даде скъпоценните камъни на жена ми?
— Как да не съм ги дал? Дадох й ги, но тя ги продаде и пропиля парите! — казал първият търговец.
Довели свидетелите и те в един глас потвърдили:
— Свидетелствуваме пред бога, че този човек предаде пред нас три скъпоценни камъка на жената на търговеца, но тя, изглежда, ги е продала и е изхарчила парите.
И нашият цар тогава се замисли: «Тъй или иначе, но и тримата свидетели казват едно и също. . .»
Дад-Бедад изслушал царския съветник и се усмихнал:
— Е, щом вашият цар не е успял да реши кой е виновният, изглежда, че ще се наложи аз да реша! Я идете и ми доведете двамата търговци и свидетелите!
Отишли съветниците, довели и търговците, и свидетелите, а те самите скръстили ръце на гърди и застанали пред Дад-Бедад. Изправили се пред него и петимата доведени. (А от ъгъла гледали и слушали царят и неговият везир.)
Тогава Дад-Бедад се обърнал към свидетелите:
— И така, значи вие твърдите, че ей този човек е дал три скъпоценни камъка на жената на търговеца, а тя ги е продала и изхарчила парите.
— Да, свидетелствуваме за това пред бога! — потвърдили те.
А Дад-Бедад заповядал:
— Отведете тримата свидетели, затворете ги в различни стаи, за да не се виждат и чуват един друг.
А сам той овалял три хлебни топчета — едното голямо, другото по-малко, а третото съвсем малко.
Извикал Дад-Бедад първия свидетел и почнал да го разпитва:
— Е, момко, я си кажи истината, защото нещо не ми се вярва. . .
— Ето, кълна се като пред господа бога, този човек предаде на жената на търговеца три скъпоценни камъка! — взел да го уверява свидетелят.
— Ти самият видя ли това?
— Видях.
— През кой месец беше?
— Та аз грамотен ли съм, че да зная?
— Е, кое време на годината беше — есен или може би пролет?
— Да, да, през пролетта беше, по време на оран. Всички ние, свидетелите, имаме ниви на едно място и той ни заведе със себе си и предаде пред нас камъните.
Дад-Бедад показал най-голямото топче на свидетеля и го попитал:
— А камъните ей толкова големи ли бяха, или не?
— Да, да, точно толкова! — зарадвал се свидетелят.
— Писарю, запиши, че този човек свидетелствува, че това се е случило през пролетта! — заповядал Дад-Бедад.
Довели втория свидетел и Дад-Бедад казал:
— Е, момко, я си кажи истината, защото нещо не ми се вярва. . .
— Ето, кълна се като пред господа бога, този човек предаде на жената на търговеца три скъпоценни камъка — взел да го уверява свидетелят.
— Е, а по кое време на годината беше това ?
— Че откъде да знам аз, неграмотен съм — отвърнал свидетелят.
— През зимата ли беше, или може би през пролетта, или пък през есента? — попитал го Дад-Бедад.
— Да, да, по време на вършитба беше. Нашите хармани са един до друг и той ни повика за свидетели — отговорил вторият свидетел.
Тогава Дад-Бедад показал средното топче и попитал:
— Ей толкова големи ли бяха камъните?
— Да, точно такива! — зарадвал се свидетелят.
— Запиши, писарю, че този човек свидетелствува, че това се е случило през есента! — заповядал Дад-Бедад.
Довели последния свидетел и Дад-Бедад му рекъл:
— Е, момко, я си кажи истината, защото нещо не ми се вярва. . . Не вземай грях па душата си, кажи: ти видя ли този човек да предава на жената на търговеца три скъпоценни камъка?
— Да, кълна се като пред господа бога, видях! — взел да го уверява свидетелят.
— А през кое време на годината беше това?
— Че откъде да знам аз, неграмотен съм.
— През пролетта ли беше, през есента ли, или може би през зимата?
— Вярно, това беше в края на януари. Ние и тримата мажехме стаите си и той така ни и заведе, с изцапани от вар ръце, и ни накара да му бъдем свидетели! — уловил се свидетелят.
— Писарю, запиши, че това се е случило в края на януари! — заповядал Дад-Бедад.
Довели и първите двама свидетели и наредили и тримата един до друг. И писарят прочел показанията: единият твърдял, че това се случило по време на оран, вторият — по време на есенната вършитба, а третият — в края на януари. . .
Дад-Бедад взел една тояга и рекъл:
— Показанията ви не си схождат. А сега кажете си истината, иначе ще ви убия!
— Не, не, господарю, нищо не сме видели, той ни подкупи, даде на всекиго по пет жълтици. . .
— Добре, идете си! — казал тогава Дад-Бедад. — А царят нека си държи на своето решение.
На сутринта Дад-Бедад станал както обикновено и отишъл на полето да пасе телците. А царят заповядал на слугите си:
— Доведете ми момчето, което пасе телците, само че внимавайте, не го бийте!
Затичали се слугите да изпълнят царската заповед, но Дад-Бедад не се съгласил да отиде с тях и рекъл:
— Каква работа имам аз с вашия цар?!
А царят отново изпратил да го повикат и пак поръчал:
— Не го закачайте — малък е още. Вземете го на гръб и така ми го докарайте.
Взели го на гръб и го занесли при царя.
— Слушай, момче — казал царят. — Вчера аз съдих търговците и главата ме заболя. Не знаех, че и ти ще се заемеш с тази работа…
А Дад-Бедад отговорил:
— Отстъпи ми своята царска власт за два часа, а ти седни на моето място. Позволи ми да бъда цар и аз ще взема решение!
Тогава царят сложил короната си на главата на телчаря и си сменил мястото с него. Дад-Бедад седнал на царския трон, за да отсъди.
Довели в двореца двамата търговци, жената на втория търговец и тримата свидетели. Разпитал ги Дад-Бедад така, както сторил това предишния ден. Показанията на свидетелите пак не си схождали. Тогава новият цар казал на първия търговец:
— Донеси скъпоценните камъни още сега, иначе ще ти отсека главата! Търговецът донесъл трите скъпоценни камъка и ги дал на жената на другаря си.
Тогава Дад-Бедад се обърнал към царя с думите:
— Сто години да живееш, царю, ето че отсъдих вместо тебе. Сега ти съди вместо мене!
Станал царят, седнал на трона си и попитал:
— С кого искаш да се съдиш?
— Сега ще ти кажа. Тук пред тебе е Ереванската долина. Кой в нея се нарича Дад-Бедад, та и мене са нарекли Дад-Бедад?
Довели тогава попа и го попитали:
— Защо е получил такова име младенецът?
— Наш дълг е да даваме на младенеца такова име, каквото желаят баща му и майка му.
Повикали тогава в двореца майката и тя обяснила:
— Ратаят на кмета ми каза, че бащата на моя син е завещал да го назовем така.
Довели ратая и той потвърдил:
— Това е чистата истина. Извикайте кмета, нека дойде и той. . .
Изпратили за кмета, довели го и затворили вратите, за да почнат разпита.
— Слушай, човече! — рекъл царят. — Ако не кажеш истината, ще заповядам да ти отсекат главата. Кажеш ли всичко, ще те назнача за управител на цяла област!
И ратаят на кмета разказал следното:
— Говедарят намери заровено имане. Дойде и каза на кмета. Аз, кметът и говедарят отидохме да пренесем имането. Говедарят се спусна в ямата. Той насилваше в решето скъпоценните камъни, подаваше ни го, а ние пълнехме торбите. След това кметът ми заповяда: «Иди и заколи говедаря!»
Аз почнах да му се моля: «Не гневи бога, съжали човека!» Но кметът се ядоса: «На тебе казвам, заколи го!» Аз отидох да убия говедаря, а той ми рече: «Защо искаш да ме убиеш? Нали ви дадох скъпоценностите?» А аз му отговорих: «Щом ми е заповядал кметът, длъжен съм да те убия». . . Тогава говедарят ми даде три скъпоценни камъка и заръча: «Дай ги на жена ми. Ако ми се роди син, нека го нарече Дад-Бедад!» А след това прерязах гърлото на говедаря. . .
Тогава царят рекъл:
— Давам ти да управляваш Нахичеван.
А Дад-Бедад казал:
— Искам възмездие за бащината ми кръв!
И той скочил, отсякъл главата на кмета и така отмъстил със собствената си ръка за смъртта на баща си.

Живял някога един цар. Веднъж той видял насън, че от небето се сипят лисици. Събрал царят всички мъдреци и гадатели от своята страна, разказал им съня си и им заповядал да го разтълкуват, докато изтекат четиридесет дни — «в противен случаи всички ще си загубите главите!»
В едно село, недалеч от града, където управлявал този цар, живеели мъж и жена. Те били толкова бедни, че едва си изкарвали хляба.
Научила се жената за царската повеля и взела да подсторва мъжа си да отиде и да разтълкува съня. . .
«Ако не може да го разтълкува — мислила си тя, — царят где му отсече главата и аз ще се отърва от него.»
Колкото и да се дърпал мъжът, всичко оставало напразно — жена му настоявала на своето. Видял той, че няма да излезе наглава с нея, грабнал тоягата си и тръгнал. По пътя срещнал една голяма змия, която изпълзяла изпод един камък.
— Накъде си се запътил, Шивар (човек, който се е объркал, не знае какво прави)? — попитала го змията.
— И аз не зная — отвърнал той.
— Не се бой, Шивар — рекла змията. — Иди при царя и му кажи: «Царю, ти си сънувал, че от небето се сипят лисици, а това означава, че си заобиколен с ласкатели и измамници. Затова трябва да бъдеш нащрек, да не ги оставяш да ти напакостят!» Но знай едно: колкото пари получиш от царя за това, половината на мене ще дадеш!
Шивар отишъл при царя и му предал точно думите на змията.
Царят се зарадвал много, заповядал на везира да му насипе от хазната четири камилски товара жълтици, разгонил мъдреците и гадателите и назначил селянина за тълкувател на сънищата си.
Шивар взел златото и се върнал в къщи, но не минал по същия път, по който отишъл при царя, за да не го види змията и да не си поиска дела от жълтиците.
Като видяла златото, жената на Шивар много се зарадвала. Изминали се няколко години и царят пак сънувал чуден сън: от небето се леела кръв. Свикал топ отново своите мъдреци да му разтълкуват съня. Но изведнъж се сетил за своя тълкувател на сънища Шивар и заповядал да го намерят и да го доведат в двореца. Когато царските бързоходци намерили Шивар и му казали защо го вика царят, той се изплашил: «Какво да правя сега? Първия път змията ми помогна да разтълкувам съня на царя, но сега не мога да отида при нея за помощ, защото тогава не й дадох нейния дял и царят ще ми отсече главата. Няма що, пак ще трябва да потърся змията — може и да ми помогне. Ако ли не, нека ме погуби» — по¬мислил си Шивар и се отправил към змията.
Като стигнал до камъка, змията изпълзяла изпод него и рекла:
— Здравей, братко Шивар, как си? Миналия път ти ме измами и не ми даде моя дял от царското злато, но нищо. Този път царят видял насън, че от небето се лее кръв. Това означава, че враг иска да го нападне. Нека събере войска и да бъде нащрек — тогава ще се спаси от тази беда. Но този път внимавай, донеси ми половината от онова, което получиш от царя.
— Бъди спокойна — отвърнал Шивар, поклонил се ниско на змията и се отправил към царския дворец.
Когато се явил пред царя, Шивар казал:
— Сто години да живееш, царю! Тн си сънувал, че от небето се лее кръв. Това означава, че те заплашва враг. Събери цялата си войска, бъди нащрек и врагът не ще бъде опасен за тебе!
Царят благодарил на Шивар, възнаградил го двойно по-богато от първия път и го изпратил да си върви.
Щом получил царската плата, Шивар съвсем си изгубил ума и забравил за голямата услуга на змията. Той помислил малко п решил да отиде и да убие змията, за да си присвои и нейния дял от богатството.
«Тогава то ще стигне не само на мене и на децата ми, но и на внуците и правнуците ми. Змията вече няма да може да ми направи нищо, а колкото до царя — той няма всеки ден да сънува такива сънища я!» — решил Шивар.
Натоварил той камилите с царското злато и тръгнал да намери змията. Щом тя изпълзяла, той се навел бързо, грабнал един камък и я замерил с него. Но змията успяла да се скрие обратно и камъкът само я засегнал едва-едва, като откъснал крайчеца на опашката й.
Изминали още няколко години и па царя па-к се присънил чуден сън — от небето се сипела пшеница. Този път царят не свикал мъдреците си, а направо изпратил за Шивар. Когато дошли при него царските бързоходци, Шивар просто се вкаменил от страх.
— Жено, сега вече е свършено с мене, царят ще ми отсече главата.
И след като помислил малко, Шивар решил: «Щом ми е съдено да умра, нека поне ме погуби змията, на която отвърнах със зло за стореното ми добро.»
И Шивар се отправил към големия камък.
— А, здравей, Шивар, мой глупавичък братко! Защо не помисли, че царят може още веднаж да те повика и ти няма да се оправиш без мене — казала змията, като изпълзяла изпод камъка.
— Ех, сестрице — отвърнал Шивар, — признавам, че постъпих зле, и затова дойдох сега да постъпиш и ти с мене, както намериш за добре.
— Не, на злото аз ще отвърна с добро — рекла змията. — Иди при царя и му кажи: «Ти си видял насън, че от небето се сипе пшеница. Това означава, че в твоята страна ще настъпи изобилие и ти до края на живота си няма да имаш никаква грижа.» Царят ще ти даде за това много злато и ти и е донесеш половината на мене.
— Бъди спокойна — отговорил Шивар, — дано мога този път да се явя пред тебе с чисто сърце.
Когато Шивар отишъл при царя и му разтълкувал съня, царят го нагостил с шербет и заповядал да му отпуснат от хазната двойно повече злато, отколкото предишния път. Шивар натоварил на камилите подареното от царя богатство и тръгнал към големия камък. Вървял той и си мислел: «Аз измамих първия път змията, която ми направи толкова голямо добро, а втория път едва не я убих. Стига ми това, което имам, а сега ще занеса и ще дам на змията всичкото това злато, за да й се отплатя.»
Стигнал Шивар до големия камък, разтоварил златото и извикал змията.
— Вземи своя дял — рекъл й той, когато тя изпълзяла изпод камъка.
— Братко, на мене не ми трябва земно богатство — отговорила змията. — Аз исках да те изпитам: първия път, когато на връщане от царя ти мина от друго място, беше през лисича година — времена измами и затова ти ме излъга и мина отдругаде; втория път, когато ме замери с камък и проля кръвта ми, беше година на кръв, затова и царят беше видял в съня си кръв, която се лее от небето. А сега, когато царят сънувал пшеница, е време па изобилие и хората престанаха да се лакомят. Вземи своето богатство и се върни в къщи!
При тези думи змията изчезнала. Шивар натоварил пак на камилите златото си, върнал се в къщи и до края на живота си се веселил и гощавал. А на нас с тебе — нищичко не ни се падна. Ни насън — ни наяве.

В страната Адана живеел някога млад ловец на име Пурто. Той бил на петнадесет години.
Веднъж в планината го заварил пороен дъжд и той се скрил в една пещера. Там видял старец със змийско тяло и човешка глава. Около стареца лежали четири змии. Той бил самият цар на змиите.
Запалил момъкът огън, изсушил си мокрите дрехи, а после изпекъл на шиш месо от убития дивеч. За себе си взел малко — всичко останало дал на стареца и на змиите.
— Този, който дава храна, дава и вода — рекъл старецът.
Момъкът отишъл на кладенеца, напълнил един мях с вода и се върнал в пещерата. Там издълбал в един камък ямичка и налял вътре вода. Змиите допълзели до ямичката, напили се и пак изпълзели настрана.
— Синко — рекъл старецът, — а на мене в какво ще дадеш вода?
Момъкът издълбал от дърво канче и в него дал на стареца да се напие.
Три дни и три нощи поред валял дъждът и момъкът все не можел да излезе от пещерата.
— Не ще ли можеш, синко, да ми прокараш тук вода? — попитал го старецът.
Младият ловец намерил извор, изкопал в пещерата корито и прокарал вода. После заклал един елен, запалил огън, нанизал месото на шишове и рекъл на стареца:
— Ето ти храна. Когато се изпече, изяж я. Аз си отивам.но ще се върна пак.
— Не вярвам, синко, няма да се върнеш!
Момъкът си отишъл, но скоро се върнал и отново нагостил стареца и змиите. Когато тръгнал да си отива, старецът извадил един скъпоценен камък и му го подал:
— Синко, вземи този камък. Той е особен: нощем свети като огън. Увивай го в синьо платно.
След това старецът накарал момъка да седне и добавил:
— За това, че ти ме нахрани и напои, аз те осиновявам. Само че никога не се събличай пред хората, за да не види някой този мой печат! И като казал това, старецът ударил своя печат върху гърба на Пурто.
Момъкът се отправил на път, продал камъка във Франгистан, построил си дом, а после купил четиридесет овце и ги откарал в пещерата. Тук той заклал овцете и нагостил всички змии. А от най-младото агънце приготвил шиш-кебап за стареца. Старецът дал на момъка друг скъпоценен камък и му рекъл:
— Който и да те срещне, не споменавай на никого за мене! Аз съм царят на змиите. Името ми е Шах-Марар.
Когато момъкът започнал да се сбогува, Шах-Марар вдигнал единия си пръст. Появили се четири змии. Те изпратили момъка — двете пълзели пред него, двете — зад него. Момъкът им благодарил и те му близнали краката в отговор.
През това време царят на Адана заболял тежко: отворили му се страшни язви, които разяждали тялото му. Извикали най-добрите лечители-гадатели. Франгистанският гадател наредил да заколят две кокошки, да ги оскубят и да ги сложат върху язвите. Болките на царя малко стихнали, но после отново се възобновили с предишната сила.
Най-после главният гадател прегледал язвите и рекъл:
— Царю, ако ми намерят нужното лекарство, аз ще те изправя бързо на крака.
Той поврачувал и узнал, че на гърба на ловеца Пурто се намира печатът на Шах-Марар. И гадателят казал, че ако Пурто не доведе Шах-Марар, царят ще умре.
Извикали Пурто и царят му казал:
— Помогни ми да доведем тук Шах-Марар!
— Трудна работа е това, царю. Змиите ще ме ухапят!
Главният гадател се разярил, завързал Пурто за един стълб и почнал да го бие с камшик. Виковете на Пурто стигали чак до небето, но главният гадател продължавал да го бие. Пурто не издържал мъките и се съгласил да отиде и да доведе Шах-Марар.
По пътя Пурто убил десет елена, занесъл ги в пещерата и се поклонил на Шах-Марар. А царят на змиите вече знаел защо е дошъл Пурто и му рекъл:
— Жал ми е за тебе! Ти си ми приемен син и аз ще дойда с тебе.
На сутринта двамата тръгнали на път: Пурто вървял отпред, а Шах-Марар зад него.
Змиите също се приготвили да поемат след тях, но царят им направил знак.
— Вие останете — казал им той. — Ако продължавате да получавате подаръци, значи нищо лошо не ми се е случило.
И змиите останали. А Шах-Марар и Пурто стигнали до планината Навруз, покрита с благоуханни цветя. Шах-Марар откъснал едно цвете, подал го на Пурто и му заповядал да го глътне, без да го дъвче. После накъсал още пет букетчета ароматни цветя и ги дал на Пурто. — Три пъти кипни във вода тези цветя и ги изпий. Тогава ще научиш целебната сила на всички цветя и треви.
В къщи Пурто направил така, както му било поръчано. Шах-Марар го накарал да легне да спи. На сутринта той го попитал:
— Е, Пурто, как се чувствуваш? Кажи ми сега, притежавам ли аз целебна сила?
— Царю — отвърнал Пурто, — ти имаш в главата си четири мозъка: два отдясно — отровни, и два отляво — целебни.
— Дай ми да пия седемгодишно вино — рекъл Шах-Марар, — после ме накарай да легна, завържи ме и ми отрежи главата, а тялото ми погреби. Само че през цялото време изпращай подаръци на змиите. Защото, ако узнаят за моята смърт, ще разорят цялата страна!
Пурто го послушал. После приготвил от мозъка на Шах-Марар две лекарства — отровно и лечебно, и отишъл при царя на страната.
Царят заповядал на главния гадател да опита лекарствата. Пурто му подал отровното. Щом гадателят вкусил от него, подул се и се пръснал.
— Аха, значи ти така искаше да ме изцериш! — извикал царят.
Но ловецът Пурто сам вкусил от лечебното лекарство и дал на царя да го изпие. Царят го изпил и веднага оздравял. Той назначил Пурто за свой главен лечител и оттогава всички взели да му викат Лечителя Лохман.
Не щеш ли, една от змиите се научила за смъртта на Шах-Марар и казала това на другите змии. Събрали се всички змии и почнали да изтребват хората. Съобщили това на царя. Той извикал лечителя Лохман и го попитал какво да прави.
Лохман взел със себе си четиридесет пуда черен дроб и броеницата на Шах-Марар и се отправил към змиите. Щом видели броеницата, змиите се успокоили. Те избрали за свой цар Лохман.
А Лохман им казал:
— Докато получавате черен дроб подарък от мене, знайте, че вашият цар е жив.
Славата на Лохман растяла. С лекарството, направено от мозъка на Шах-Марар, той съживявал мъртъвци и цели седем години никой не умирал.
Една жена ходела всеки ден в дома на лечителя Лохман да пере. Веднъж заедно с нея дошъл един красив момък. Жената на Лохман я попитала:
— Кой е този момък?
— Това е моят син. Той е ням. Моля ти се, склони лечителя да го вземе при себе си като помощник.
Когато Лохман се върнал в къщи, жена му рекла:
— Нашата перачка има глухоням син. Вземи го за помощник.
Лохман се съгласил.
След един месец той казал на жена си: 
— Жено, разбрах, че този момък не е нито глух, нито ням! Лохман все гледал да скрие от помощника си тайните на своето лечение..
Той почнал да тормози момъка, та дано го накара да си отиде. Но помощникът му упорито се преструвал на глухоням, понасял търпеливо несгодите и изпълнявал точно всички поръчения на Лохман.
Живял той така у Лохман седем години.
Веднъж при Лохман дошъл от далечна страна един богаташ, който страдал от силно главоболие. Лохман се затворил с него в стаята, дал шербет на болния и той изгубил съзнание. Тогава лечителят отворил с нож черепа му и забелязал вътре някаква осмокрака гадина. Въпреки всички свои старания Лохман не успял да измъкне навън гадината.
Лохман капнал от умора. А в това време неговият помощник го наблюдавал скришом. Най-после младежът не се стърпял и извикал:
— Учителю, нажежи най-напред щипците до червено и тогава лесно ще измъкнеш гадината!
Лохман направил така, както го посъветвал помощникът му, и изцерил болния.
А помощникът му си избягал в къщи. Там взел три големи казана: единия напълнил с мляко, другия с вино, а сам той влязъл в третия.
Нека сега си поседи там, а ние ще се върнем при Лохман.
Взел Лохман да търси своя помощник, но всичко било напразно. Тогава поврачувал и разбрал, че момъкът се намира между едно червено и едно бяло море. Лохман наел един кораб, почнал да обикаля по всички морета, но не можал да го намери. Тогава отишъл при майката на помощника си и рекъл:
— Аз съм на сто и четиридесет години, стар съм вече. Искам да видя твоя син. Врачувах и узнах, че синът ти се намира на суша между едно червено и едно бяло море. Върни ми го. Кълна се, че няма да му сторя нищо лошо!
Майката измъкнала сина си от казана и го завела при Лохман. Лечителят му казал:
— Синко, върни се при мене! Аз съм стар, след моята смърт никой няма да знае тайните на моето лечение и името ми ще се забрави.
Момъкът целунал ръка на учителя си и се върнал при него. Лохман решил да се подмлади и поръчал на помощника си:
— Сложи един казан на огъня и ми дай да пия шербет. Когато водата заври, сложи ме в казана и ме покрий с капака. След четиридест часа ще ме извадиш от казана, ще ме увиеш в памук и ще ми налееш в устата тези капки.
Момъкът направил всичко, както му заповядал учителят. Но в момента, когато наливал в устата му капките, ръката му трепнала и в устата на Лохман влязла само една капчица. От тази капчица Лохман малко се посъживил, успял само да извика:
— Наливай, наливай! — И умрял.
Момъкът погребал своя учител наред с Шах-Марар, а сам той станал прочут лечител.

Ей там, зад онзи баир, има три езера. Едното е по-навътре в гората. И досега му думат Мътното езеро.
Там някога чобанин пасял овцете си. През есента, когато се плодят овцете, излизали от него кочове. Чобанинът видял веднъж как чуждата стока подмамила неговите овце и те се юрнали към езерото и потъвали, потъвали. Захвърлил след тях овчарят гегата си да ги завърне. Едва успял да спаси някоя и друга овчица, но гегата му потънала и изчезнала. Натъжил се чобанинът. Досвидяла му гегата. Гега той пак ще си направи и по-хубава от тази, ала там в кухото й сърце, бил скътал печалбата си, която отработил от Димитровден та чак до другия Димитровден.
В Хубча на извора млада девойка белила платно. В този миг от извора изтекла шарената гега писана.
„Късмет ми е" – рекла си девойката и прибрала гегата. Като се прибрала у дома, тя грижливо я наместила на "водника" – клиновете, където стоят закачени бакърените менци.
Случило се така, че чобанинът харесал младата девойка, която често виждал край извора. Дошъл ред да поиска ръката й. Време му било да се задоми. Да има кой и него да среща рано напролет, кога се завръща от топлия юг със стадото, или да го изпраща в късна есен, кога жеравите отлитат нататък.
Родителите й склонили да му дадат момата и станал годежът. От дума на дума – разказал чобанинът, че е пестелив и грижовен, но сега нищичко си нямал.
Девойката станала изведнъж, годежен дар да му даде. И донесла гегата. Съгледал момъкът в ръцете й своята шарена гега и радост го зашеметила. Той я грабнал от ръцете й и изрекъл:
– Преди години Мътното езеро ми погълна тази гега, а днес ми я връща ведно с моята бъдеща невеста.
Развъртял той птичата й глава и изтърсил на земята жълтиците, които събирал за този ден. Девойката гледала своята гега „калесница" и радостна тръпка се разливала по снагата й, че работлив и пестелив стопанин си е довела!

Една майка имала девет сина и една дъщеря – Петкана. Отдавна останала вдовица, тя сама се грижела за децата си. А децата й били умни, работливи и сговорчиви. Те заедно гледали къщата и работата им споряла. Задомила , синовете си майката – девет снахи шетали из къщи и по нивите. Драгост се разливала в душата на майката, като гледала как навреме копали, навреме ожънвали. Милостиво и пътник вкъщи посрещали – с армаган го изпращали. С добро ги сочели хората. Грижа им останала само Петкана.
От много къщи женихи идвали да я искат, но все не ставал годежът. Петкана била лична хубавица в селото и личен момък трябвало да се избере.
Веднъж потропали на портата сватове от далечно село – през девет гори зелени, през девет води студени, през девет) села в десето!
Момчето било добро и работно. С богатство и с почит го споменували селяните, но майчиното сърце тъгувало, душата плачела. Как ще даде единственото си женско чедо толкова далече? Мислила си тя – нито Петкана ще може да идва, нито пък аз – стара престаряла, нито девет сина и девет снахи… Не искали да дадат единствената си сестра и осмината й братя. Само Лазар – най-големият брат, склонил да изпратят сестра си в личната фамилия – през девет села в десето.
Лазар молил старата си майка да склони да дадат Петкана, защото и голямата им обич към Петкана ще прелита през девет гори зелени, през девет води студени, през девет села в десето. Така ще се изпита и обичта им към нея. Но молел майка си най-вече с думите:
Мале, ма стара, мале ма, я да си дадем Петкана, че ние сме девет братя -по веднъж да те заведем – девет пъти ще идеш, сестра Петкана да видиш!…
Склонили тогава всички да сгодят Петкана.
Когато дошли сватовете да си вземат невестата, Петкана горко заплакала, че отива толкова далеч от бащината къща, и люта клетва издумала:
Майно ле, стара майно ле, аз оттук излизам – черна чума да влезе…
Народният певец казва, че в лошо време произнесла клетвата си Петкана, защото както рекла, така и станало.
Дошла черната чума и всички изморила – девет братя девет снахи. Останала само майка им да кукува, да жали плаче и все към пътя да гледа, дали няма да се зададе Петкана, майка си да види. Всяка събота тя оплаквала гробовете и редом свещи палела. Само на Лазаровия гроб майката проклинала и никога свещи не палила.
– Да се продъниш, Лазаре, земята да те не приеме, душата ти място да не намери, задето ми даде Петкана толкова далече, че нито я виждам, нито я чувам.
Дожаляло на Лазар, болно му било на душата да слуша майчините клетви, в тъмница да тлее и сълзите й да му горчат. Разкаял се за стореното и на Господ се помолил, да го съживи за малко време, колкото да заведе сестра си да се видят двете – майка и дъщеря, стига са плакали една за друга!
Чул молбата му Господ и го съживил. Тръгнал Лазар през девет гори зелени, през девет води студени, през девет села в десето, Петкана да доведе при майка си на повратки.
Като влязъл Лазар в село, на мегдана хоро се виело. Голям празник имало и цяло село наизлязло. И Петкана на хоро се била хванала все така хубава – лицето й бяло и чер-вено, очите й черни череши, веждите й гайтани, косите й дълги сплетени, снагата й тънка топола. Играела Петкана, та на земята не стъпвала. Съгледала тя брата си Лазар и от хорото се пуснала. Отишла при него и тихо му продумала:
Мили ми братко Лазаре, тъй ли ни беше думата? Нали се верно врекахте, че ще ми мама водите, а седем години станаха, как не съм мама виждала.
Едва чуто Лазар изрекъл:
– Дошъл съм да те върна при мама, сестро.
Зарадвала се Петкана и се навела ръка да му целуне.
Лъхнал я мирис на мухъл и черна земя. Тя го попитала тревожно:
– Лазаре, батьо Лазаре, защо ти ръката на земя мирише?
А той й отвърнал:
– Откакто ти излезе от нашите къщи високи, от нашите двори широки, мама ни раздели. Та девет сме къщи градили, затуй ми ръцете на земя миришат.
Вървели, що са вървели, стигнали поле широко, стигнали и гора зелена.
В гората птичка пеела и като пеела, говорила:
– Де се чуло и видяло,
Жив човек с мъртъв да ходи, Като Лазар с Петкана.
Чула Петкана тия думи, силно се натъжила и попитала брат си Лазар:
– Чуваш ли, братко Лазаре, що хортува птичето?
Лазар й отвърнал:
– Недей слуша птичето, сестро, че то хвърчи нависоко и гледа нашироко. Тия думи незнайно за кого ги казва – не са за нас.
Вървели, колкото вървели, стигнали до бащините им ниви. Видяла Петкана, че хорските ниви са ожънати, само техните стоят неожънати и отново попитала брата си Лазар защо не са ги ожънали!
– Нали ти казах, Петкано, че девет сме къщи градили, затова нивите стоят неожънати.
Наближили селото. Когато стигнали да селското гробище, Лазар рекъл на Петкана:
– Върви, сестро, в нашите двори широки, аз малко ще се забавя. Като те мама попита кой те доведе, право да й кажеш, че брата ти Лазар те е довел.
Казал това и изчезнал. Лазар се върнал в гроба си, а Петкана продължила трепетно към бащината къща.
Когато пристигнала, що да види – дворите в пелин обрасли, къщата порутена, дървото, високото, дето сянка им правело, сухо стърчи сред двора.
Почукала тя на портата и отвътре се чул гласът на майка й:
– Чумо льо, черна чумо лъо, не ти ли стига, чумо льо, дето ми, чумо, умори дор девет сина и девет снахи, та идеш и мене да вземеш!…
 Петкана й отвърнала: 
-Аз не съм черна чума, най съм ти щерка Петкана!
Като срещнала Петкана, двете са се живи прегърнали и са се мъртви пуснали!…
Тази народна песен е надживяла времето си. С нея са живеели много поколения и е станала много популярна епична балада, която разказва за онези времена, когато злото ражда покъртителни човешки драми, а людете с добро се борят до смърт!
Яна отворила вратата, като се почукало, пее се в друга песен, а насреща й черната чума, тръгнала селото да мори. Помолила й се Яна, да я остави да си дотъче платното. Яна не е глупава. Тя напуснала селото и когато се върнала, жестоката гостенка, никого не намерила. Разбрала измамата, чумата се корила, че е повярвала на Яна. Нейната майка не е имала посестрими и приятелки. Защо се е излъгала с човеци приятелство да прави.

Недалеч от Ждрелото имало малък извор. То било току до границата. Планинците наричали тази местност „Забел". Високи зъбери и вековни гори правят природата тук като омагьосана. Птиците се стрелкат от гнездата си и минават границата, а сянката им шие репризи по върховете на дърветата!
Есен, когато листата се прошарят като палитра на вълшебен художник в жълто, червено, кафяво, зелено, хората прибирали оскъдното зърно от полето. Добри и кротки, те пеели песни по тлаки и седенки и славели хубостта на своя край:
Лудо-младо иде от гората, в ръце носи до две китки, до две китки теменужки…
Веднъж край извора си играели селските деца. Сред тях било и детето на Бея, който господарувал тук. Детето паднало в извора и се удавило. От мъка беят наредил да острижат безбройното му овче стадо и с вълната да запушат извора. Тогава, водата с гръм и трясък се отправила между скалите в друга посока. Тя разцепила планината на две и дала началото на река Ерма. А извора нарекли Ждрелото!
В седемнадесети век людете построили параклис, а по-късно църква. Там в една от скалните пещери сочат стъпките на Света Петка и вкаменената питка, от която тя отчупила хапка. Света Петка се смята за закрилница на Трънския край.

В древни времена, когато славянските племена живели тук, земята била покрита с вековни гори. През тях течали спокойни, големи реки. След зимата, когато ледовете, погалени от южняка, с трясък отминавали и пролетните дъждове окъпвали земята, праславянските моми излизали край реката, нагиздени със сватбени премени, и заигравали своя прощален момински танц. Те пеели и славели добрата закрилница на семейството – славянската богиня Лада. Своите благословии отпращали по голямата река с пъстри венчета. Докато плували венците по реката, момите правели последния поклон пред младостта и моминството. Тогава като подгонен вихър пристигали на вихрените си коне момците на друго славянско племе. Те заигравали с възторг пред моминската хубост. А после всеки избирал своята невеста.
Обичаят е останал и до днес както у нас, така и у всички славянски народи. Лазаровден е празник на младостта…

Едно време, преди много, много години, когато дори дядовците тигри били малки, живеел крал, който бил много, много мързелив.
Сутрин той закусвал в леглото, после си измивал зъбите и прочитал вестниците. По цял ден не вършел нищо друго, освен да лежи в леглото, да яде бонбони и да чете вестници, с изключение само, когато полягал отново да спи.
Всяка вечер идвал собственият му оркестър и му свирел. Да, да, собственият му оркестър! С тръбач и барабанчик, и двама флейтисти.
Щом преставали да свирят, кралят изяждал няколко бисквити, изпивал чаша мляко, целувал кралицата за лека нощ и си лягал да спи.
Кралицата била много разтревожена.
— Той лежи по цял ден в леглото! — оплакала се тя на министър председателя. — А това никак не се харесва на хората. „Каква е ползата от крал, който се излежава по цял ден в леглото?" — говорят те. — Ние никога не го виждаме, та да му викаме „Ура!" или „Да живее кралят!" Ако му кажа, че е време да става, той се намусва. Иска му се само да чете вестници и да слуша оркестъра.
И горката кралица се разплакала.
— Моля ви, не плачете, ваше величество! — казал министър председателят.
После той си сложил шапката и отишъл у дома си да мисли.
Цял ден мислил, ала не можал да измисли нищо, което да накара краля да става.
А в градината на министър председателя живеел един паяк, който се казвал Хорейшъс. Същия следобед, когато Матилда, жената на министър председателя простирала прането, Хорейшъс седял сред своята паяжина и гледал ту нея, ту наблюдавал как министър председателят се разхожда нагоре-надолу, като от време на време се почесва по главата.
— Защо непрекъснато се почесваш по главата? — запитала го Матилда.
— Как да ти обясня, мила? — отвърнал министър председателят.— Ами това ми помага да мисля. А кралицата иска да измисля как да накара кралят да става.
Хорейшъс чул думите на министър председателя и си рекъл:
„Ако припълзя в шапката му, ще го гъделичкам по главата, той ще се почесва и това ще му помогне да мисли."
Паякът погледнал от паяжината си и видял, че шапката на министър председателя лежи на земята. Спуснал се по една дълга нишка и се скрил в шапката.
— Чаят е готов! —извикала Матилда от къщи.
Министър председателят взел шапката и си влязъл у дома. След като изпил чая, сложил си шапката и отишъл да види кралицата.
— Нещо много ме сърби главата! — рекъл си той, и свалил шапката и докато вървял, все се почесвал.
Точно тогава му хрумнала една идея. „Сетих се какво ще направя! — извикал той. — Имам един план."
Тогава видял Хорейшъс.
— Ти си добър паяк! — казал му той. — Гъделичкаше ме по главата, та да я почесвам и това ме караше да мисля.
Така измислих един план, който ще накара краля да става.
Кралицата и народът ще бъдат доволни.
Тъй като минал през задната врата на двореца, министър председателят срещнал музиканта, който свирел на тръба в оркестъра и му разказал своя план.
— Я виж, добра идея! — рекъл тръбачът. — Сигурно ще
накара краля да става. Ей сега ще съобщя това и на другите.
И той казал на другите музиканти от оркестъра какво да правят, а после всички влезли, както обикновено, в спалнята на краля.
Министър председателят съобщил плана на кралицата и двамата също влезли в спалнята.
Кралят много се зарадвал, като видял всички.
— Елате, седнете на леглото! — поканил той министър председателя.— Само, че внимавайте да не седнете на пръстите ми! И ти също, мила! Ела, седни! А сега да послушаме малко музика. Моля, започнете да свирите! — обърнал се той към музикантите.
Оркестърът засвирил гръмогласно. Барабанчикът удрял барабаните, тръбачът надувал своята тръба с всичка сила, а двамата флейтисти толкова яко духали, че едва не се пръснали.
— О, прекалено е силно! — казал кралят. — Свирете хубаво и тихо, както обикновено.
— Силно ли? — учудил се главният музикант. — Това силно ли беше, ваше величество?
—На мене ми харесва както свирят? — казала кралицата. — Моля ви, изсвирете още нещо!
Оркестърът отново засвирил, ала още по-силно от преди.
— Каква приятна музика! — извикала кралицата.
— Да, ваше величество, приятна е! Приятна, тиха, нежна музика! — потвърдил министър председателят.
„Изглежда, че полудявам! — помислил си кралят — Никак не ми звучи приятно и тихо."
Той си пъхнал главата под възглавницата, но пак се чувало силно.
Тогава казал на музикантите:
— Идете на външните врати, при караула и оттам свирете!
— Слушаме, ваше величество! — казал главният музикант.
Музикантите излезли, ала сега само се престрували, че свирят. Така че никой не чувал нито звук.
— Защо не свири оркестърът? — запитал кралят!
— Каква великолепна музика! — казала кралицата. — Никога преди не съм ги чувала да свирят така добре!
— Прекрасно! — обадил се и министър председателят.
Кралят не повярвал на ушите си и станал от леглото.
Погледнал през прозореца. Отдалече изглеждало, сякаш музикантите свирят с всичка сила, само че кралят нищичко не чувал.
„Трябва да разбера каква е тази работа!" — помислил си той и казал:
— Моля, повикайте прислужника и поискайте да ми донесе короната за излизане!
— Короната за излизане ли, ваше величество? — учудил се министър председателят. — Та вие нямате корона за излизане.
— Тогава повикайте моя майстор на корони! — казал кралят. — Веднага, ако обичате!
— Слушайте, мистър Хуелпс! — казал кралят на своя майстор на корони, когато той се явил пред него. — Искам да ми направите една корона за излизане.
— Корона за излизане ли, ваше величество? — извикал мистър Хуелпс. Той бил безкрайно учуден.
— Аха, и Хуелпс — продължил кралят, — снощи, като се къпех, сложих краката си върху кранчетата и гледах каква форма образуват. Тогава си помислих: „Ето, това е добра форма за корона за излизане!"
— Много добра форма, ваше величество! — повторил прислужникът. — Хайде, ако обичате, побързайте тогава, мистър Хуелпс.
Мистър Хуелпс си взел довиждане с краля и кралицата, качил се на колелото си и потеглил за дома. По пътя сложил краката си на кормилните дръжки, за да види формата, която ще образуват.
Щом стигнал у дома, той влязъл да се къпе във ваната и поставил краката си върху кранчетата.
„Аха, верно! — казал си мистър Хуелис. — Получава се добра форма за корона!"
Той взел един голям златен кастрон, малко скъпоценни камъни и кадифе и направил на краля чудесна корона за излизане.
Той я занесъл право в двореца, дал я на краля, който останал много доволен и веднага я пробвал.
— Благодаря ви, мистър Хуелпс! — казал кралят.
После си сложил мантията и новата корона и излязъл.
Щом музикантите го видяли че идва, започнали да маршируват по улицата, но пак се правели, че свирят, а кралят бързал подире им, като се стараел да ги чуе.
Хората по улиците много се зарадвали, когато видяли краля, сваляли шапки или се кланяли и викали:
— Добър ден, ваше величество! Радваме се, че ви виждаме!
И те се здрависвали с него, махали му с ръка, а един сладоледаджия от радост, че го видял , му дал захаросана ябълка на клечка.
Щом стигнали градския площад, музикантите засвирили, вече не на ужким, а кралят се разхождал наоколо, разговарял с всеки и много се забавлявал. Той влязъл в един магазин и си купил книжка с приказки, а после въглищарят му дал своята каручка да се върне в двореца, където кралицата и министър председателят го очаквали, за да го поздравят.
— Днес прекарах чудесно! — казал кралят на кралицата.
— И вече няма да оставам в леглото след закуска. Отсега нататък ще ставам, ще сядам на трона и ще казвам на хората какво да правят, ще излизам навън и ще участвувам в манифестации и други подобни неща и ще бъда един инстински крал.
Кралицата била много доволна и го целунала силно. После наредила да повикат министър председателя.
— Благодаря ви! — казала му тя. Вашият план излезе много добър.
— Всъщност този, който помогна е Хорейшъс, малкият паяк дето живее в моята градина — отвърнал министър председателят. — Той влезе в шапката ми и толкова ме гъделичкаше по главата, че трябваше постоянно да се почесвам, а това ме накара доста да мисля. Повече отколкото съм мислил някога! Така успях да измисля този план.
— Какъв умен паяк! — извикала кралицата. — Моля ви, доведете го на чай в събота!
— С удоволствие, ваше величество! — казал министър председателят, като се поклонил ниско и целунал ръката й.
Щом той си отишъл, кралицата влязла в стаята си и започнала да плете на Хорейшъс прекрасна златна мрежа.
В събота министър председателят довел паяка на чай, а кралицатата проснала за него върху розовия храст в градината златната мрежа. След чая кралицата му прочела няколко приказки. Той бил много щастлив паяк.