Listen to this article

Чуй всички приказки

[jwplayer config=“Widget“ playlistid=“168″]

Приспивалки за сънливци малки

aН

Е ЧАКАЙТЕ!

Отиде си белият ден.
Угасна и жълтият залез.
По сива пътечка към мен
пак черната нощ се търкаля.
Пред нея побягваме пак
към своите сънища всички.
Не чакайте страшния мрак!
Заспете веднага очички!

 

МОГА И САМ

Идвай, Сънчо! Хайде, мили!
Май си толкоз уморен,
че да литнеш нямаш сили
и едва пълзиш към мен.
Нищо. Приказка сънлива
аз ще си разкажа сам.
Ето виж – без тел заспивам.
Значи вече съм голям.

НОЩЕН ПРОЗОРЕЦ

Виждам през един прозорец
мъничко парче небе.
То светлееше доскоро
и прозрачно синьо бе.
Ала вечерта покри го
с мантията си от мрак.
И чак утре с „ кукуригу”
Петльо ще му върне пак
бляскавото наметало,
изтъкано от лъчи…
А сега се е доспало
и на двете ми очи!

ПОЗНАТ ГЛАС

Вечер над земята кротко пада.
Сънчо до леглото ми седи.
Горе по небесната ливада
нацъфтяват милиард звезди.
И повежда ме със стъпка тиха
Сънчо между звездния безброй.
Но преди това три-четири стиха
с маминия глас ми шепне той.

ПОМОЩНИК НА СЪНЧО

Сънчо трябва да целуне вечер
всичките деца – от всяка къща.
Сънльовци от близо и далече той
 погалва или пък прегръща.
Затова понякога се бави.
За да идва винаги навреме,
а и никого да не забрави,
би могъл помощник да си вземе.
Според мен ще бъде най-добре –
 мойта майка да си избере…

РЪКАТА НА ТАТКО

Все със нощна лампа да заспива
вече срамота е за мъжа.
Затова гасим, но предвидливо
татко за ръката аз държа.
Приказка, за да заспя, не искам.
Просто ще си помълчим така.
Но ще зная, че до мен е близко
татко със голямата ръка.

 

НА КАКА МОМЧЕТО

Грее на луната сърпа,
ала Ежко не заспива.
Сънчо тук е, но се дърпа
от прегръдката бодлива.
А пък ежковата кака
гушна братчето си в мрака
и така, след миг ли, два ли –
ей ги двамата заспали…

МЕЧЕШКА ПРИСПИВАЛКА

Хайде, Мечо! Хайде, малко мече!
Кой ли път ни кани Сънчо вече?
Сняг земята скоро ще покрие
и в леглата трябва да сме ние.
А когато страшен студ настане,
сладко ще се гушим под юргана.
Чак в гората пролет щом закрачи,
ще открехнем сънени клепачи…

ПО ГОРСКАТА ПЪТЕЧКА

От града започва път.
После става на пътечка.
По пътечката вървят
малък Мечо с мама Мечка.
Щом поискаш, подир тях
тръгваме със теб и ние.
Ако някой го е страх,
под юргана да се скрие!

МАМО, ЗАГАСИ ЛУНАТА!
Нощ захлупи къщите в квартала,
ала още тъмното го няма,
тъй като отвън наднича бяла
като полилей Луна голяма.
Дълго във кревата се премята
и на мама шепне Доротея:
„Моля ти се, загаси Луната,
че не мога да заспя от нея!”
Чу това Луната и с два скока
скри се зад една липа грамадна.
А в дошлата тъмнина дълбока
Сънчо Доротейчето открадна.

МЕСЕЧКО И ЯНЧЕТО

Пухкав облак месечко завива.
И веднага Месечко заспива.
Сънчо и към мене ще закрачи,
щом очи завия със клепачи.
Правя от клепачите юрганчета
и дочувам: „Виж, заспало Янчето!”

ЗАЩО НЕ СЕ МРЪКВА 

Слънчо трябваше отдавна вече
сладък сън да нанка зад баира.
Да, но не залязва тази вечер –
нещо май му пречи и го спира.
Вдигна се тревога до небето –
повече не може да се чака.
Но след малко чу се: „Ето, ето –
лъч един се е заплел в трънака.”
Заю откачи го и веднага
Слънчо с радост хукна да си ляга.

МЕЧЕШКА МЕЧТА

Спи Мецана в своята хралупа,
сгушена за дълъг сладък сън.
А над нея пада сняг и трупа
чиста бяла чистота навън.
Красотата е необходима –
прави те художник и поет.
Но мечта по-друга Меца има:
Цяла зима да сънува мед!

РУСКА ПРИСПИВАЛКА

Нани ми, детенце, нани,
че ще дойдат черни врани
и ще гракнат: „Дай ни Маша,
дъщеря да бъде наша!”
Аз пък ще река веднага:
„Я се махайте от прага!
Закъснели сте за нея.
Сладък Сънчо вече взе я!”

МОЛБА

С тези лампи угасени
страшно тъмно е край мене.
Затова и Сънчо даже
страх го е да се покаже.
– Месечинке, бледолика,
не бави се нито миг, а
някой лъч прати веднага –
тъмнината да избяга!

ИЗЧЕЗНАЛИЯТ ПОКРИВ

Взирам се в тавана с поглед на вълшебник –
покривите нощем май не са потребни.
Затова безшумно някъде отлитат
и на тяхно място спускат се звездите.
Палава звездичка на игра ме кани.
Баба ми обаче шепне: „Нани, нани!”
Хем ми се играе, хем ми се заспива.
Като сняг се стапям във нощта красива.

СЪВЕТ

Ако легнеш и не ти се нанка,
а до десет да броиш умееш,
брой тревичките на някоя
полянка и ще си заспиш на нея!

 

ТИКТАК

Тиктак, тиктак – часовникът тиктака.
Секундите отпраща. Накъде ли?
Така и влака светлото и мрака
редува през поля и през тунели…
Тиктак – минути гонят часовете.
Денят избяга. Вънка тъмна нощ е.
Заспаха и звездите на небето.
Тиктак, тиктак. А аз съм буден още.
Тиктак, тиктак, тикт…

ЗИМНА ВЕЧЕР

Спят животните в гората –
кой във дупка, кой в хралупа.
Сняг виелицата мята –
с преспи всичко да затрупа.
Даже легълцето мое
във хралупа се превръща.
Бяла преспа – сън спокоен –
скрива цялата ни къща…

НОВАТА ПИЖАМА

Купихме вчера със мама
нова – вълшебна пижама.
Щом облека я и мигом
Сънчо при мене пристига.
В златна карета ме мята
и ме откарва в гората.
Там сред зелени дъбрави
сребърна люлка ми прави.
Люшка ме тя, а над нея
славей приспивно ми пее…
Истинска сънна магия
в тази пижама се крие.

Слънце и море

aСтанах рано с мама и за здраве
тичахме по плажа край морето.
Гледам вътре – слънцето се дави.
Но далеч. И вие вижте! Ето!
Цялото е под водата. Само
челото му се показва още.
– Ами ако се удави, мамо,
денем също ли ще бъде нощем? –
Мама ме прегърна и ми рече:
– Глупчо мой, недей се плаши, скъпи!
Всяка сутрин, а и всяка вечер,
Слънчо не се дави, а се къпе.

Хубавка и чудовището

Хубавка и чудовището
aЖивял някога един много богат търговец. Той имал шест деца — три момичета и три момчета. Тъй като бил разумен човек, не жалел нищо за възпитанието и обучението на децата си и им наемал какви ли не учители. Дъщерите му били много хубави, но най-малката била чудесна. Когато била мъничка, всички я наричали Хубавка и това име й останало. Сестрите й завиждали. Освен, че била най-хубава, била и най-добра. Двете по-големи ходели почти всеки ден на балове, на представления, на разходки и се подбивали с малката, която прекарвала времето си в четене на добри книги.
Тъй като се знаело, че тези девойки имат богати зестри, много видни търговци ги искали за жени, но двете по-големи отвръщали, че никога не ще се омъжат, освен ако се намери някой дук или поне конт. Хубавка благодарела почтително на онези, които я искали за жена казвала, че е много малка и че иска да остане при баща си още няколко години.
Внезапно търговецът изгубил всичкото си богатство и му останала само една селска къщица далече от града. Трябвало да се пренесат в тази къща и да си изкарват прехраната с полска работа.
Като се настанили в селската къща, търговецът и синовете му се заловили да обработват земята. Хубавка ставала в ранни зори и чевръсто се залавяла да чисти къщата и да готви обяда за семейството. Като свършвала работата, сядала да почете или пък предяла и си пеела. Двете й сестри, напротив, много се отегчавали. Събуждали се късно, разхождали се по цял ден и се вайкали, че нямат вече хубави дрехи.
Изминала цяла година, откакто семейството живеело усамотено. Но търговецът попучил писмо, в което се казвало, че един от корабите му, натоварен със стока, е пристигнал невредим. Тази новина замаяла главите на по-големите сестри и като видели баща си да се стяга за път, заръчали му да им донесе рокли, шапки и какви ли не дрънкулки. Хубавка не поискала нищо, защото разсъдила, че парите от стоката няма да стигнат за покупките на сестрите й.
— Ти не искаш ли да ти купя нещо? — я запитал бащата.
— Тъй като сам се сети за мен — отвърнала тя, — моля ти се да ми донесеш една роза, защото тука не цъфтят.
Човекът тръгнал. Но като пристигнал, го осъдили за изгубените стоки и той потегли обратно толкова беден, колкото бил преди. Оставали десет левги до къщи; тъй като пътят минавал през гъста гора, той се изгубил. Завалял сняг, вятърът се засилил и той на два пъти падал от коня си.
Свечерило се. Помислил, че ще умре от глад и от студ, но изведнъж забелязал в края на една дълга алея силна светлина. Отправил се нататък и видял, че светлината струи от прозорците на обширен замък, целият осветен. Търговецът побързал да се подслони в него, но се зачудил, че в двореца нямало никой.
Конят му, който го следвал, видял отворена конюшня и влязъл вътре. Търговецът вързал и се отправил към замъка, но и там не видял никого. Влязъл в широка зала, къде намерил напален силен огън и маса, отрупана с ястия; на нея бил сложен само един прибор. Часовникът отброил единадесет удара, без никой да се появи. Не могъл повече да се бори с глада си, взел едно пиле и го изял на две хапки. Изпил също и няколко купи вино, та се окуражил, излязъл от залата и тръгнал да обикаля разкошно наредените салони. Най-сетне влязъл в една стая, където имало постлано хубаво легло. Тъй като минавало полунощ и бил много уморен, решил да затвори вратата и да си легне.
Събудил се на другия ден в десет часа сутринта. Много се зачудил,като намерил чиста дрехи вместо своите, които били доста износени. Излязъл да потърси коня си. Тъй като ми-нал под един свод от рози, спомнил си какво му била поръчала Хубавка и откъснал едно клонче с няколко цвята. В същия миг се чул страшен шум, видял да се задава ужасно чудовище и едва не изгубил съзнание.
— Ти си неблагодарен — му рекло чудовището с грозен глас. — Спасих ти живота и те приех в замъка си, а ти ми се отплащаш, като ми крадеш розите, които обичам повече от всичко на света! Трябва да умреш, за да изкупиш грешката си. Давам ти четвърт час да се простиш с този свят.
Търговецът се хвърлил на земята, скръстил ръце и казал на звера:
— Господарю мой, прости ми. Не знаех, че ще те засегна, като откъсна роза за една от дъщерите си.
— Не ме наричай господар—отвърнал зверът,—а чудовище и не се надявай да ме умилостивиш с ласкателства. Но ти ми каза, че имаш дъщери. Аз ще ти простя, ако една от дъщерите ти дойде доброволно да умре вместо тебе. Не ми възразявай, върви и ако твоите дъщери откажат да умрат вместо тебе, закълни се, че ще се върнеш до три месеца.
Горкият човек се заклел и чудовището му казало, че може да тръгне, когато пожелае
— Но аз не искам — добавило то — да си отидеш с празни ръце. Върви в стаята, където спа, там ще намериш празен сандък. В него можеш да сложиш всичко, което ти хареса. Аз ще ти го изпратя в къщи.
При тези думи чудовището се оттеглило и човечецът си казал:
— Ако трябва да умра, поне ще съм спокоен, че мога да оставя на децата си с какво да преживяват.
Върнал се в стаята и намерил много златни предмети. Напълнил големия сандък и го затворил. Извел коня си от конюшнята и напуснал палата с тъга, голяма колкото радостта, която изпитал, когато влязъл в него. За няколко часа стигнал в малката си къща. Децата му го наобиколили, но вместо да се зарадва на техните ласки, търговецът се разплакал. Той държал в ръка клончето с рози, което донесъл на Хубавка. Подал й го и рекъл:
— Хубавке, вземи тези рози. Те струват скъпо на твоя нещастен баща.
И разказал на децата си тъжното приключение, което му се случило. Двете по-големи сестри се развикали и се нахвърлили с обидни думи върху Хубавка, която не плачела.
— Защо да плача? — рекла тя. — Баща ми няма да умре. Нали чудовището е съгласно да замени с една от дъщерите му? С радост ще спася баща си и ще му докажа своята обич.
Каквото и да говорили, Хубавка държала на своето. Търговецът така бил обзет от мъка,че ще загуби дъщеря си, та не се и сетил за сандъка, който бил напълнил със злато. Влязъл в своята стая да си легне и се зачудил, като го намерил до кревата си. Той доверил тайната си само на Хубавка; тя го помолила да използува това богатство, за да ожени сестрите й за двамина благородници, които били идвали, докато го нямало.
Когато Хубавка тръгнала с бащата, двете лоши сестри си натъркали очите с лук, за да могат да заплачат. Но братята много плакали, както и търговецът. Само Хубавка не плачела, за да не увеличава тяхната скръб.
Поели към палата и привечер го съзрели осветен както първия път. Конят се отправил към конюшнята, а горкият човек влязъл с дъщеря си в голямата зала; намерили сложени великолепна трапеза с два прибора. Като се навечеряли, чули ужасен шум и търговецът взел да се сбогува през сълзи с клетата си дъщеря, защото разбрал, че чудовището пристига.
Хубавка се разтреперала, като видяла ужасния му образ, но бързо се съвзела. Чудовището я запитало дали е дошла по своя воля.
— Да! — отвърнала тя.
— Ти си твърде добра — й казало то — и аз съм ти много задължен. А ти, човече, си тръгни утре сутринта и да не си посмял да се върнеш тук. Сбогом, Хубавке.
— Сбогом, чудовище — отвърнала тя.
И чудовището си отишло веднага. Търговецът и дъщеря му си легнали. Те мислили, че не ще могат да мигнат цяла нощ, но едва се намерили в леглата и очите им се затворили. В съня си Хубавка видяла една красива жена, която й казала:
— Аз съм доволна от доброто ти сърце, Хубавке. Благородната ти постъпка — да дадеш живота си, за да спасиш своя баща, няма да остане невъзнаградена.
Като се събудила, Хубавка разказала съня на своя баща, който малко се поуспокил. Но пак заридал, когато дошло време да се раздели с дъщеря си.
След като заминал, Хубавка седнала в голямата зала и също заплакала, защото мислила, че чудовището сигурно ще я изяде вечерта. Тя решила все пак да се разходи из замъка и неволно почнала да се възхищава на неговата красота. Много се зачудила, като видяла на една врата надпис: „Покоите на Хубавка“. Отворила бързо вратата и била очарована от великолепието, което царяло там. Най-силно впечатление й направили голямата библиотека, клавесинът и нотните тетрадки.
— Не иска да скучая — рекла си тихичко тя.— Ако трябваше да живея тука само един ден, щеше ли да струпа толкова неща?
Тази мисъл й възвърнала куража. Отворила библиотеката и видяла една книга, върху която било написано със златни букви: „Пожелавай, заповядвай, тука ти си господарка“.
— Ех — казала си тя с въздишка, — не желая нищо друго, освен да видя своя клет баща и да узная какво прави сега.
И за свое най-голямо учудване, като погледнала в едно голямо огледало, видяла тяхната къща и баща си, който се връщал с тъжно лице! Сестрите й излезли да го посрещнат и въпреки гримасите, които правели, за да изглеждат натъжени, радостта от загубата на сестра им личала по техните лица. След миг всичко изчезнало.
На пладне намерила трапезата сложена и докато обядвала, се разнасяла прекрасна музика, при все, че не се виждал жив човек. Вечерта, като се отправила към масата, чула стъпките на чудовището и неволно затреперала.
— Мога ли да те погледам, като вечеряш? — запитало чудовището.
— Ти си господарят тук — отговорила Хубавка.
— Не — отвърнало чудовището, — тука има само една господарка и това си ти. Стига да ми кажеш да си отида, ако те отегчавам, и аз ще изляза на часа. Кажи ми, нали ме намираш отвратителен?
— Това е вярно — казала Хубавка, — защото аз не умея да лъжа. Но вярвам, че ти си добър.
— Имаш право — рекло чудовището. — Но освен, че съм отвратителен, аз нямам и разум. Зная само, че съм звяр.
— Не може да си звяр — отвърнала Хубавка, — щом съзнаваш, че нямаш разум. Глупакът е винаги самодоволен.
— Храни се, Хубавке — й рекло чудовището, и дано не се отегчаваш в своята къща. Защото всичко тук е твое и ще ми бъде много мъчно, ако не си доволна.
Хубавка вечеряла с охота. Тя вече не се страхувала от чудовището, но се изплашила до смърт, когато то я запитало:
— Хубавке, искаш ли да ми станеш жена?
Тя му отговорила разтреперана:
— Не, чудовище.
В този миг клетото чудовище въздъхнало и се чуло такова страхотно свистене, което оттекнало по целия палат. После се надигнало и казало тъжно:
— Сбогом, Хубавке!
И като напуснало стаята, от време на време се обръщало да я погледне пак.
Хубавка прекарала три месеца в този палат. Всяка вечер чудовището идвало да я посети. И всеки път Хубавка откривала по нещо добро в него. От честите срещи тя свикнала с грозния му вид. Само едно нещо причинявало мъка на Хубавка: винаги преди лягане то я запитвало дали иска да му стане жена и мъката му се увеличавала, когато тя отвръщала, че не желае.
Един ден Хубавка видяла в огледалото баща си болен от мъка, дето я е загубил. И когато чудовището й рекло:
— Обещай ми, че никога няма да ме напуснеш.
Тя му отвърнала с думите:
– Аз бих ти обещала да не те напускам никога, но толкова ми се иска да видя баща си, че ще умра от мъка, ако не ме пуснеш.
— Предпочитам по-скоро аз да умра — рекло чудовището. — Ще те изпратя при твоя ба-ща, ти ще останеш там и твоето клето чудовище ще умре от мъка.
— Не, твърде много те обичам, за да искам да ти причиня смъртта — отвърнала Хубавка през сълзи. — Обещавам да се върна след осем дена.
— Ще бъдеш там утре заранта — рекло чудовището. — Но помни обещанието си. Кога то пожелаеш да се върнеш, трябва само да сложиш своя пръстен на масата. Сбогом. Хубавке.
При тези думи чудовището въздъхнало и Хубавка си легнала тъжна, че го е наскърбила. На сутринта се събудила в бащината си къща; разклатила звънчето, което висяло до леглото й и дошла прислужницата, която надала вик на изненада. Бащата дотичал и едва не умрял от радост, като видял отново скъпата си дъщеря. Хубавка се облякла, съобщили на сестрите й и те пристигнали с мъжете си.
И двете сестри били нещастни. По-голямата се била оженила за много хубав благородник, но той бил увлечен в собствената си красота, от сутрин до вечер се занимавал само със себе си и не обръщал никакво внимание на своята жена. Втората се оженила за човек с остър ум, но той си служел с него само да вбесява хората, най-вече собствената си жена.
Сестрите на Хубавка едва не умрели от яд, когато я видели облечена като принцеса, по-красива от зората. И веднага скроили план как да я погубят.
— Сестро — рекла по-голямата, — хрумна ми нещо: да я задържим тука повече от осем дни. Глупавото й чудовище ще се разгневи, дето не е удържала думата си, и ще я разкъса.
— Имаш право, сестро — отвърнала другата.
След като взели това решение, те отишли при сестра си и били толкова ласкави с нея. че Хубавка се просълзила от радост. Когато осемте дни изминали, двете сестри почнали да си скубят косите и изглеждали толкова натъжени от нейното заминаване, че тя обещала да остане още осем дни.
Но Хубавка се терзаела при мисълта, че причинява мъка на своето клето чудовище. През десетата нощ тя сънувала, че е вече в градината на палата и че вижда чудовището полумъртво простряно на тревата. Хубавка се стреснала и заплакала. Сложила пръстена си върху масата и на сутринта с радост видяла, че се намира в палата на чудовището. Но то не се появило. Хубавка прекосила целия палат, като го зовяла силно. След като претърсила всички кътчета, спомнила си своя сън, изтичала в градината към потока, където го била ви¬дяла насън. Намерила клетото чудовище паднало в безсъзнание и го помислила за мъртво. Хвърлила се върху него, без да изпитва ужас от неговия вид, усетила, че сърцето му още бие, гребнала вода от потока и напръскала главата му. Чудовището отворило очи и казало на Хубавка:
— Ти не удържа обещанието си, мъката ми по теб ме погуби и реших да умра от глад. Но аз се разделям с живота спокойно, защото имах щастието да те видя още веднъж.
— Не, мое скъпо чудовище, ти няма да умреш — извикала Хубавка, — ти ще живееш. В този миг аз ти давам ръката си.
Едва изрекла тези думи, замъкът заблестял в светлини, бенгалски огньове, музика, всичко било празнично. Тя се обърнала към милото си чудовище. Но то било изчезнало и на негово място стоял един красив принц, който коленичил, за да й благодари, че е премахнала чародейството, което тежало над него. При все че принцът заслужавал внимание, тя не могла да не попита къде е нейното чудовище.
— Ето го в краката ти — й рекъл принцът. — Една зла фея ми отреди да остана в онзи вид, докато някоя девойка се съгласи да се ожени за мен. Предлагам ти короната си, без да забравям колко много ти дължа.
Отправили се заедно към замъка. Хубавка едва не умряла от радост, като срещнала в голямата зала баща си и цялото си семейство, както и красивата жена, която видяла в съня си и която била пренесла всички в замъка.
— Хубавке — й казала жената, която била фея, — ела да получиш наградата за своя избор. Ти предпочете добродетелта пред красотата и разума и заслужаваш да намериш всичките тези качества събрани у едно същество. Затова ще станеш велика царица. Колкото за вас, госпожи — казала феята на двете сестри, — тъй като познавам вашите сърца и всичката злоба, която се таи в тях, превърнете се в две статуи! Вие ще стоите край портите на двореца на своята сестра и ще можете да възвърнете прежния си вид само ако осъзнаете грешките си. Но аз се боя, че завинаги ще останете статуи.

Побратимът

aЖивял някога на брега на морето стар рибар със своя единства син. Те били много бедни. Цялото им богатство се състояло от една стара лодка и кърпена рибарска мрежа. Младият рибар помагал на баща си и по цял ден пеел песни.
Веднъж старият рибар хвърлил мрежата в морето. Извадил я и какво да види! — в мрежата се мята малка рибка. И не била обикновена, а златна. Учудил се старецът и рекъл на сина си:
— Наглеждай чудната рибка, сине, а аз ще ида при хана и ще му разкажа за нея. Той сигурно ще ни даде хубав подарък.
Тръгнал старецът. Младият рибар погледнал как рибката се мята и мъчи в мрежата и я съжалил. Той не дочакал да се върне баща му и пуснал рибката в морето.
Плиснала рибката с опашница и се изгубила в морето. Ханът пристигнал със своята свита и извикал:
— Я ми покажи чудната рибка! А младият рибар навел глава и промълвил:
— Домъчня ми за красивата рибка, велики господарю, и я пуснах.
Ханът се разсърдил и взел да ругае стареца:
— Ах ти, негодно старче! Как посмя да тревожиш моя хански покой с празни работи! Пък и кой ли е слушал в морето да се развъждат златни риби?!
Тръснал ханският везир дългата си брада — а брадата му била толкова дълга, че се влачела по земята — и рекъл:
— Преживял съм на земята повече от сто години, но за такова чудо не съм слушал.
Как не се мъчил старият рибар да убеди хана, че говори истината, но ханът не му повярвал, само повече се разгневил. И заповядал да вържат ръцете и краката на младия рибар, да го поставят в старата лодка и да пуснат лодката в морето.
Ханът се прибрал доволен в своя дворец, а бедният старец стоял на морския бряг, гледал как вълните отнасят лодката с единствения му син и не знаел какво да прави. Лодката се скрила от очите му и той паднал на земята, проклинайки хана-звяр.
Младият рибар лежал в лодката и чакал своя край. А лодката все повече и повече навлизала в морето.
Най-сетне в далечината се показал остров. Вълните изтласкали лодката към острова и тя врязала нос в крайбрежния пясък. В тоя миг иззад дърветата се показал млад момък. Той толкова много приличал на младия рибар! — както едната половинка от ябълката прилича на другата.
Момъкът приближил към младия рибар и развързал ръцете и краката му. Младият рибар прегърнал непознатия си спасител и му поблагодарил. И между двамата се родила истинска дружба.
Веднъж приятелите се разхождали из острова. Далече пред тях старец карал стадото си на паша. Момците приближили към него, поздравили го.
Поседнали, похапнали и старецът им заразказвал:
— На три дни път оттук има богата страна. Ханът на тази страна живее в голяма скръб, защото единствената му дъщеря от рождението си досега не е проговорила нито дума. Ханът е обявил: който излекува дъщеря му, ще бъде богато награден и ще я вземе за своя жена; а ако ханската дъщеря остане пак няма както преди — ще му отсече главата.
Учудили се момците и решили да опитат щастието си. Когато приближили до двореца на хана, момъкът рекъл на рибаря:
— Нека аз пръв да опитам щастието си. Ако успея да излекувам ханската дъщеря, ще си разделим по братски всички подаръци.
Младият рибар се съгласил и момъкът се запътил към двореца на хана.
В двореца го видели две млади жени и го заприказвали:
— Много юнаци като тебе се опитваха да излекуват ханската дъщеря, но нито един от тях не остана жив. И теб те очаква същата участ.
Смелият момък влязъл при ханската дъщеря, поклонил се и заговорил:
— Красавице принцесо, моят баща има трима сина. Веднъж отидохме в гората за дърва. Най-старият ми брат отсече едно дърво и изряза от него красива птица. Той я направи толкова изкусно, че птицата изглеждаше като жива. Средният брат тръгна из гората, насъбра най-красиви птичи пера и с тях украси дървената птица. Тя стана още по-красива. Аз намерих чист извор и изкъпах птицата в бистра, прозрачна вода. Нашата птица оживя, запя и литна. И ето че започнахме да спорим. „Птицата е моя!“ — почна да доказва всеки от нас. Споровете ни толкова се разгорещиха, че никой не им вижда края. Кажи сега, красавице, чия трябва да бъде птицата?
Девойката се изправила, черните й очи затрепкали. По лицето й пробягала усмивка. Но принцесата нищо не отговорила, само посочила с пръст устата си и кимнала с глава.
Разсърдил се момъкът:
— Щом е съдено да загина, по-добре и ти да загинеш с мене!
Той извадил меча си и замахнал. От страх принцесата паднала на земята, завикала и в тоя миг от устата й изпълзяла бяла змия. Момъкът настъпил змията и я убил.
Принцесата погледнала с насълзени очи момъка, свалила пръстена от ръката си и рекла:
— Вземи този пръстен и иди при баща ми — той богато ще те възнагради.
Момъкът взел пръстена и изтичал при своя приятел. Като го видял, младият рибар лудо го запрегръщал. Момъкът му разказал всичко, предал му пръстена и рекъл:
— Сега ще ти открия моята тайна. Аз съм златната рибка, която ти съжали и пусна в морето. Когато ти пееше край морския бряг своите песни, славата за тяхната красота се понесе из цялата водна страна.
Аз доплувах до брега да ги послушам и попаднах в мрежата. Но ти ме избави от плен. Когато ханските стражи те вързаха и пуснаха с лодката в морето, аз повиках на помощ моите верни приятели-риби. Помолих ги да поддържат лодката и да не й дават да потъне. Моите верни приятели изпълниха молбата ми и доведоха лодката до острова. А аз приех образ на човек, който много прилича на тебе. Разбрах колко е чисто сърцето ти и те обикнах като брат. Но дойде време да се връщам в подводната страна. Вземи пръстена, иди при хана и получи наградата. А ако някога ти дотрябвам, ела на морския бряг и ме повикай три пъти. Аз веднага ще ти дойда на помощ.
Като казал това, момъкът се хвърлил в морето.
Младият рибар се натъжил от раздялата със своя приятел, дълго гледал подир вълните, после тръгнал към ханския дворец. Отишъл и помолил да го пуснат. Чакал, чакал той, но ханът не искал да му даде дъщеря си за жена и забранил да го пускат в двореца.
Като научил това рибарят, светът му се видял по-черен от нощта, отишъл на другия край на града и се наел помощник на един стар ковач.
Изминала една седмица, принцесата научила какво се е случило. Започнала горко да плаче и моли баща си:
— Ако не ме омъжиш за този юнак, който ме излекува, още днес ще ме загубиш. Без него животът не ми е мил.
Тя изтичала до морето, за да се хвърли във водата; с мъка я задържали. Волю-неволю ханът трябвало да омъжи дъщеря си за младия рибар.
Ханът поканил сватбари, заповядал на слугите си да облекат младия рибар в празнични дрехи. На другия ден сватбеният пир започнал, забили барабани, засвирили зурни…
Така младият рибар станал зет на хана. Но ханът не обичал своя зет и все мислел как да се избави от него. А и на младия рибар не му се искало да живее в ханския дворец.
Един ден принцесата забелязала, че рибарят тъгува. Тя приближила до него и го запитала защо е тъжен.
— Не мога волно да дишам в този разкошен дворец. Тук нищо не мe радва. Моята младост премина на морския бряг. Там остана любимият ми баща. Какво е станало с него — не зная. Ако ти се съгласиш да идем при моя баща, аз ще бъда най-щастливият човек на света. Само че в моята страна ти ще живееш като жена на беден рибар. Там няма да имаш богатствата на твоя дворец, робините…
— Съгласна съм на всичко — отвърнала принцесата, — само ти да си щастлив; повече нищо не ми трябва. Но дали ще можем да преплаваме морето? В нашата страна никой не умее да строи кораби.
— Не се безпокой. Аз всичко ще направя. Върви, готви се за път!
Младият рибар оставил у дома жена си, а сам тръгнал към брега на морето и повикал три пъти. Рибката се показала от водата и запитала:
— Какво искаш, верни приятелю?
— Домъчня ми за родната страна, искам да се върна в родината.
А нямам нито кораб, нито лодка да преплавам морето. Моята стара лодка е съвсем разбита.
Златната рибка отвърнала:
— Твоето желание ще бъде изпълнено. Щом настане вечерта, аз ще ти изпратя една голяма риба. Влезте смело в нейната уста и утре ще бъдете у дома си.
Рибката се гмурнала във вълните и изчезнала.
Настанала вечерта, надигнали се вълни и до брега доплувала огромна риба. От носа й се издигал висок фонтан, тя биела с опашката си от нетърпение.
Ханската дъщеря видяла рибата и изтръпнала от страх. А младият рибар я успокоил, взел я за ръка и я повел право към устата на рибата. Влезли те, затворила рибата устата си и заплувала по морето. Тя плувала толкова спокойно и внимателно, че младият рибар и жена му се унесли и заспали. А на сутринта огромната риба ги довела до назначеното място и отворила уста. Топли слънчеви лъчи паднали върху младия рибар и го събудили. Погледнал той — пред него бил родният бряг, на който пораснал, къщичката, пред която седял старият му баща. Усмихнал се тай, зарадвал се, после изтичал при баща си и го прегърнал.
След това младият рибар завел при баща си и своята жена. Старецът я видял и много я харесал. И тримата заживели мирно и щастливо в бедната си къщичка.

Кола рибата

aНякога в Месина живеела една жена. Тя имала син на име Кола, който от сутрин до вечер се къпел в морето. Майката го викала
от брега:
— Кола! Кола! Излез най-сетне от водата. Та ти не си риба!
Но всеки ден синът й плувал все по-далече и по-далече. А от постоянното викане майката дори я заболели гърдите. Веднъж той накарал майка си толкова дълго да вика, че търпението й се изчерпало, и тя извикала в гнева си:
— Дано станеш риба!
Изглежда, небесните врати били отворени този ден: майчината клетва била чута и момчето в миг станало получовек-полуриба. Между пръстите му израснала ципа като на патица, а шията му станала като на жаба. Кола не се върнал вече на земята и майка му, изгубила надежда да го дочака, скоро умряла.
Мълвата, че в пролива до Месина се е появил получовек-полуриба, стигнала до ушите на краля. Той заповядал на всички моряци, щом някой от тях види Кола Рибата, да му обади, че кралят иска да говори с него.
Веднъж един моряк плувал далече в морето и видял Кола Рибата, който минавал наблизо.
— Кола — рекъл той, — кралят на Месина иска да поприказва с тебе.
Кола тозчас заплувал към кралския дворец. Кралят го посрещнал с приветлива усмивка.
— Кола Рибата, ти си такъв добър плувец, спусни се на морското дъно, преплувай около Сицилия и ми разкажи къде морето е най-дълбоко, както и за всичко, което видиш.
Кола се подчинил и преплувал около Сицилия. Скоро се върнал и разказал, че видял на морското дъно планини, долини, пещери и най-чудни риби, но го хванало страх само веднъж, когато при нос Фаро не можал да достигне дъното.
— Но на какво тогава се крепи Месина? — зачудил се кралят. — Хайде, гмурни се отново и виж на какво стои моят град.
Кола се гмурнал и прекарал под водата целия ден, а когато изплувал, рекъл на краля:
— Месина стои на скала, а тази скала поддържат три колони: едната от тях е здрава, другата — с пукнатина, а третата — разрушена.
Кралят бил потресен от това известие и пратил Кола Рибата в Неапол да види какво се намира под вулканите. Кола се гмурнал дълбоко в морето при Неапол и после разказал, че срещнал на пътя си отначало студена вода, после гореща, а на някои места потоци от сладка вода. Кралят не искал да вярва на това, но Кола помолил да му дадат две манерки, гмурнал се и напълнил едната от тях с гореща, другата — със сладка вода…
Сега на краля не давала спокойствие мисълта, че при нос Фаро морето няма дъно. Той отново повикал Кола Рибата в Месина и рекъл:
— Кола, ти трябва да ми кажеш колко е дълбоко морето при нос Фаро, па макар и приблизително!
Кола се гмурнал и стоял под водата два дни. А когато изплувал, рекъл, че не видял дъно, защото на голяма дълбочина нейде отдолу се издига стълб пушек и мъти водата:
Разяждан от любопитство, кралят рекъл:
— Ами ти скочи в морето от фара на нос Фаро.
Този фар се издигал на самия край на носа. Някога там стоял часови, свирил с тръба и размахвал знаме, за да предупреди минаващите кораби за опасното течение.
И Кола Рибата скочил в морето от кулата.
Кралят чакал ден, чакал два, чакал три дни, но Кола не се по¬явявал. Най-сетне изплувал, но бил бледен като мъртвец.
— Е, какво има там, Кола? — попитал кралят.
— Изплаших се до смърт. Видях една риба, в устата й би могъл да влезе цял кораб! За да не попадна в гърлото й, скрих се зад една от колоните, на които се крепи Месина.
Кралят слушал със зинала уста, но не можал да чуе най-главното: колко е дълбоко морето при нос Фаро — и проклетото любопитство не му давало спокойствие.
— Не, ваше величество, няма вече да се гмуркам. Страх ме е — рекъл Кола.
Видял кралят, че мъчно ще предума човека-риба, свалил от главата си короната, цялата обсипана със скъпоценни камъни, и я хвърлил в морето…
— Извади я, Кола!
— Какво направихте, ваше величество, та нали това е короната на вашата държава!
— Да, като нея няма друга в света! Гмурни се и я извади, Кола!
— Щом това ви е угодно, ваше величество, ще се гмурна — отговорил Кола, — но усеща сърцето ми, че няма да се върна вече от бездната. Заповядайте да ми дадат шепа леща. Ако имам още сили — ще се върна, но изплува ли лещата — не ме чакайте.
Стиснал той в пестника си лещата и се хвърлил в морето. Чакали го, чакали, минало много време и ето на повърхностна на водата се показала лещата.
Но човека-риба хората чакат и до ден днешен.

Хитрата лисица

Хитрата лисицаaСедяла лисицата върху брега на една река и си мислела: „Как да си похапна прясна рибица?“
Не щеш ли — по речицата се задал пън, а на пъна — две чайки. Лисицата попитала:
— Какво правите вие, чайки?
— Ловим риба.
— Вземете и мене със себе си!
— Скачай!
Скочила лисицата. Пънът се преобърнал, чайките отлетели, а лиса паднала във водата.
Течението я понесло надолу по речицата и я отнесло в морето. Погледнала лиса — наоколо вода. Рекла си:
— Хайде, лапи, бъдете ми весла! Хайде опашко, стани ми кормило!
И плувала лиса като в лодка. Лапите й — същински весла — загребвали водата, а опашката й се въртяла като кормило — насам-нататък, насам-нататък.
Само че лиса забравила да каже на опашката си да кара към брега и опашката карала в открито море.
Лисицата плувала, плувала, а брегът все го нямало. Стигнала до средата на морето. И вече не знаела накъде да плува.
Тогава срещнала тюлена.
Тюленът й рекъл:
— Накъде плуваш, лисо? Навярно си се заблудила в нашето море и няма да доплуваш до брега.
— Зная аз къде плувам — отвърнала лисицата. — Тръгнала съм да видя има ли още животни в морските води. Чух, че сте останали вече съвсем малко.
— Не — отговорил тюленът, — в морските води има още много животни — и тюлени като нас, и моржове, и китове.
— Как не — рекла лисицата, — докато сама не видя, да ме убиеш, няма да повярвам. Я излезте вие, всичките животни, от морската дълбочина и се наредете в една редица до самия бряг. А пък аз ще броя.
Тогава всички тюлени, моржове и китове, излезли и налягали по водата в една редица — до самия бряг.
А лиса хукнала по гърбовете им като по мост. Тичала и брояла:
— Един тюлен, два тюлена, три тюлена… Един морж, два моржа, три моржа.. . Един кит, два кита, три кита.. .
И тъй лиса дотърчала до брега. Изскочила на брега и викнала на тюлена:
— Право каза, тюлене : в морските води има още много глупави животни като вас. През цялото море може да се построи мост от
вас! А сега идете, където искате, пък аз ще почивам!
Морските животни отплували, а лиса си свалила кожухчето и го окачила да се суши на храстчето, а опашката си сложила на камъка — да съхне.

Гарванът – строител на лодки

След като Гарванът прелетял около света, отново кацнал на територията на цимшианите и приел човешки вид. Бил много уморен след продължителните си полети и приключенията, които му се случили по пътя. И преди всичко бил много гладен, както обикновено.
Видял да се издига дим над гората и като се запътил в тази посока, открил една колиба, сгушена под високите дървета. Там живеела красива цимшианска девойка заедно със своята майка, която се оказала много гостоприемна. В къщата имало големи запаси от вкусна и разнообразна храна и след като се наял до насита, Гарванът изпаднал в блажено настроение. Започнал да приказва предимно за себе си, без да забрави да спомене колко е умен и да се похвали за майсторството си, действително или измислено, да прави разни неща. И тогава плодовитият му, изпълнен с трикове ум родил една идея.
— Ако ми дадеш дъщеря си, ще се оженя за нея — казал той на вдовицата, която веднага се съгласила.
Няколко луни Гарванът живял щастливо с жена си в дома на вдовицата. Когато усетил, че най на края тъща му се зачудила защо не подхваща никаква работа, освен да яде, той се заел със занаята, който познавал най-добре — измамата. Една нощ заявил на жена си, че толкова много я обича, тя е готов да построи чудесно ново кану за нейната майка. Не забравил да добави, че тъй като е майстор по лодките, кануто ще бъде самата изящност и красота. Толкова прекрасно ще бъде кануто, уверявал я той, че те вече няма да посегнат към старата си лодка.
— Кажи на скъпата си майка, — тук Гарванът за мент надминал себе си, защото се сетил за умението на своята тъща да прави хубави гостби, — че утре, щом изгрее слънцето, ще ида в гората и ще потърся червено кедрово дърво, достойно да стане нейно кану. При следващото слънце ще оформя ствола на дърво вото, което съм избрал.
Дъщерята гордо предала съобщението на Гарвана на своята майка, която с радост го изслушала.
На следната сутрин, след обилна закуска, Гарванът казал на жените, че тръгва за близката гора да търси подходящо дърво за кану. Той наистина навлязъл навътре в гората, почивал си докато слънцето захванало да се крие зад дърветата, а след се върнал при жена си. Като се навечерял още по-добре от обикновено, той обяснил, че апетитът му се е изострил поради търсенето на дърво за кануто и добавил на жените, че след като огледал много дървета, открил тъкмо онова, което му трябва.
Той уверил жените, че рано на другата сутрин ще поеме отново към гората, за да отсече дървото и да започне работа. Жена му с нетърпение очаквала този момент, особено след като той и разказал колко щастливи мигове да прекарат в прекрасното ново кану. По природа разказвач, той обрисувал с думи ярка картина на близкото бъдеще, когато шели да направят бърза обиколка на островите, жена му на кърмата, майка й по средата, а той на носа. На сутринта, малко преди да се зазори, тръгнал към гората, за да се заеме със задачата си. Взел си не само обидна закуска, която тъща му приготвила за него и която той сетне изгълтал като някой вълк, но и доста храна, за да се подкрепя, докато работи през деня; взел също и каменните сечива на вдовицата.
Когато горещината на деня попреминала, жените дочули ударите на теслата навътре в гората. След малко до тях стигнал трясъкът на падащо дърво. Очевидно Гарванът не престанал да работи и след това. Жените чували нестихващото ехо на усърдна тесла. Майсторът на канута, мислели те, навярно е започнал трудната част с издълбаването на ствола. Когато се спуснала тъмнината, Гарванът едва-едва повлякъл крак към дома, изморен от работата си по кануто, както обяснил. Седнал пред богатата трапеза, която двете приготвили за него. Изтощението му очевидно не влияело на неговия апетит, което накарало майката все по-често да поглежда към бързо намаляващите хранителни запаси. Същата нощ Гарванът помолил жена си да подсети своята майка, че най-подходящата храна за един строител на лодки би била някоя голяма сушена есетра, която да се приготвя специално за него всяка вечер.
След още четири дни тежък труд Гарванът съобщил пред вечерната трапеза с есетра, че скоро лодката ще бъде завършена. „Скоро“-то се проточило много дни и на края майката заръчала на дъщеря си:
— Иди скришно в гората. По ударите на теслата ще стигнеш до твоя строител. Виж колко му остава до края. Бързо се върни и ми кажи, без твоят съпруг да разбере това. Майсторите на канута обикновено не обичат да ги гледа жена, докато работят, преди всичко да е готово.
Дъщерята послушала майка си и се запътила по посока на звуците от теслата малко затруднена, тъй като с всеки ден звуците се чували все по-малко и по-малко. Когато младата жена предпазливо приближила мястото, където работел строителят на лодки, спряла да погледа иззад голямо кедрово дърво. Гарванът току-що се бил покачил на люлката си от кедрови клони в дървото и сега лежал безгрижно по гръб, като си тананикал някаква песничка, която майсторите на канута пеят по време на работа. Не си оставял работата и Гарванът. От време на време изпълзявал от люлката и няколко пъти почуквал с тъпото на теслата лекичко един стар кедров пън, който лежал наблизо. Една дупка в края на прогнилия пън понасяла ехото и увеличавала звуците, та на известно разстояние човек веднага да реши, че някой усилено се труди в гората.
Безшумно като валмо дим от дърва жената се промъкнала обратно. Когато стигнала до дома си, засрамено разказала на своята майка как върви работата по новото кану. Тази нощ строителят на канута се върнал в къщи уморен като куче, но щастлив при мисълта за чудесната вечеря, която го очаква. Щастието му секнало, когато побутнал тежката кедрова врата на жъщата. Изчезнало било всичко: и запасите от храна, и красивата му жена, и щедрата му тъща. Излязъл и хукнал към брега, кьдето било на котва старото кану. Нямало го. Разбрал, че жените са се върнали при племето си.
Натъжил се Гарванът, много се натъжил, защото бил безкрайно гладен.

Хората от масло

aГолемият пътешественик и известен изследовател Джованино Денгуба попаднал веднаж в Страната на маслените хора. Огреело ли слънцето тия хора — те се размеквали. Трябвало да стоят винаги на хладно и живеели в град, където вместо къщи имало хладилници. Джованино вър­вял по улиците и виждал тук-там да се показва някой от прозорчето на своя хладилник с торба лед на главата. При вратичката на всеки хладилник имало телефон, за да се говори с живущия в него.
— Ало.
— Ало.
— Кой там?
— Аз съм царят на маслените хора. Целият — сме­тана първо качество. Мляко от швейцарска крава. Раз­гледахте ли внимателно моя хладилник?
— Я виж! Той бил от злато. Но никога ли не излизате от него?
— Зиме, ако е достатъчно студено, в автомобил от лед.
— Ами ако случайно слънцето се покаже между обла­ците, докато ваше величество прави своята разходчица?
— Не може да се покаже, забранено е. Ще наредя на моите войници да го набутат в затвора.
— Хайде де! — казал Джованино. И взел, че отишъл в друга страна. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2635″]

Невидимият Тонино

aВеднъж едно момче на име Тонино отишло на училище, без да си е научило урока, и много се тревожело, че учите­лят можел да го вдигне.
«Ах — мислел си Тонино, — ако можех да стана не­видим…»
Учителят направил проверка и когато стигнал до името Тонино, момчето отговорило «тук!», но никой не го чул и телят казал:
— Жалко че Тонино не е дошъл днес, тъкмо смятах да го изпитам. Ако е болен, да се надяваме, че не е нещо опасно.
Така Тонино разбрал, че е станал невидим, както бил си пожелал. От радост подскочил от чина и паднал в кош­чето за боклук. Станал и започнал да се разхожда насам-натам из класа, дърпал косите на тоя или на оня, обръ­щал мастилниците. Пораждали се шумни безкрайни кав­ги. Учениците се обвинявали един друг за тия закачки и не подозирали, че всичко е по вина на невидимия Тонино.
Когато се уморил да си играе по този начин, Тонино излязъл от класа и се качил на един тролейбус, разбира се, без да си плати билета, защото кондукторът на можел да го види. Намерил свободно място и се настанил. На следващата спирка се качила една госпожа с пазарска чанта и понечила да седне на седалката, която в нейните очи била свободна. А всъщност седнала на коленете на Тонино, който почувствувал, че се задушава. Госпожата извикала:
— Що за капан е това! Не може и да се сяда вече!
Гледайте, оставям торбата, а тя виси във въздуха!
Торбата всъщност била поставена на коленете на То­нино. Станала голяма разправия и почти всички пътници произнесли огнени слова срещу управата на тролейбусите.
Тонино слязъл в центъра на града, вмъкнал се в една сладкарница и започнал да лапа спокойно, като грабел с две ръце маршали, шоколадени сладки и всякакви пасти. Продавачката, която видяла да изчезнат пасти от тезгяха, обвинила един почтен господин, който купувал надупчени бонбони за една своя стара леля. Господинът се възмутил:
— Аз крадец? Не знаете с кого говорите! Не знаете кой е баща ми. Не знаете кой е дядо ми.
— Не желая да узная — отвърнала продавачката.
— Как, позволявате си да обиждате дядо ми!
Станала страхотна разправия. Притичали полицаи.
Тонино невидимият се промъкнал между краката на поли­цейския поручик и се отправил към училището, за да види как ще излязат съучениците му. И наистина видял ги да излизат, дори да се изсипват като лавина надолу по стълбите на училището, но те изобщо не го видели. Тонино напразно се изморявал, като се мъчел да настигне тоя или оня, като дърпал косите на своя приятел Роберто, като предлагал да си близне захарче на клечка на приятеля си Гискардо. Не го виждали, не му обръщали внимание, по­гледите им минавали през него, сякаш бил от стъкло.
Уморен и малко обезкуражен, Тонино тръгнал към къщи. Майка му го чакала на балкона.
— Ето ме, мамо! — извикал Тонино.
Но тя не го видяла и не го чула. Продължавала да на­блюдава тревожно улицата зад гърба му.
— Тук съм, татко — извикал Тонино, като влязъл в къщата и седнал на мястото си на масата. Но баща му, обезпокоен, мърморел:
— Чудно защо Тонино се бави толкова. Дали не се е случило някое нещастие?
— Ама аз съм тука, тука съм! Мамо, татко! — викал Тонино. Но те не чували гласа му.
Тонино вече плачел, но за какво служат сълзите, ако никой не може да ги види?
— Не искам вече да бъда невидим — плачел Тонино с разбито сърце. — Искам татко да ме вижда, искам мама да ми се кара, искам учителят да ме изпитва! Искам да иг­рая с моите другарчета! Лошо е да е невидим човек, лошо е да е сам.
Слязъл бавно по стълбите на двора.
— Защо плачеш? — го попитало едно старче, седнало да се попече на слънце на една пейка.
Ама вие виждате ли ме? попитал Тонино, из­пълнен с надежда.
Разбира се, че те виждам. Виждам те всеки ден, като отиваш и се връщаш от училище.
— Но аз вас никога не съм ви виждал.
— Ех, зная, зная. Мене никой не ме забелязва. Един стар пенсионер, съвсем самичък, защо изобщо момченцата трябва да поглеждат към мене? Аз за вас съм все едно невидимият човек.
— Тонино! — извикала в тоя миг майка му от балкона.
— Мамо, виждаш ли ме?
— Виждам те и още как! Ела да видиш как ще се раз­правя с тебе баща ти.
— Веднага ида, мамо — извикал Тонино радостно.
— Не те ли е страх от плесниците? — засмяло се стар­чето.
Тонино се хвърлил на врата му и го целунал.
— Вие ме спасихте — казал той.
— Е, не преувеличавай — казало старчето. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2661″]

Гърмящият водопад

aОдеялото на нощта бе обвило в мрак селото на племето кикапу.
Хората се бяха събрали около огъня на приказките в очакване на думите на разказвача. Слушателите знаеха, че този път няма да се разказва за юнаци от бойните пътеки, нито за бойци, рискували живота си в нападения в страната на техните врагове. И все пак разказът, който предстоеше да чуят, беше за истинското геройство; за две храбри жени, които все още се споменаваха в песни и танци заради тяхната смелост и благородната им саможертва в името на племето. Ето каква приказка чуха хората.
Група наши мъже били на лов по времето, когато зелената земя вече се показвала изпод снега, когато реките се носели пълноводни и бързоструйни. С мъжете имало и жени — да помагат в дрането на уловените животни и да режат месото на ивици за сушене. Ловната група обикаляла вече три слънца и много елени паднали под техните ловни стрели.
Докато бродели из местности далеч от нашата територия, над тях непрекъснато тегнела опасността от вражески атаки. Ден и нощ юнаци стоели на пост, но те не били особено бдителни. Един ден вождът заявил, че ще бъде по-добре да се върнат при племето си, и цялата група се приготвила да потегли при изгрев слънце. Някои от мъжете и жените обаче не видели повече слънцето. Многобройна бойна група от племето шони заобиколил и нападнала лагера точно когато нощта отстъпвала мястона утрото.
Хората от племето кикапу, които не били убити или тежко ранени, избягали в дефилето. Били ходили на лов там и знаели една голяма пещера под гърмящия водопад на могъща река. Още преди това вождът им бил взел решение, в случай че приближи голяма вражеска група, да се укриват там. Затова всички от племето знаели за тайното скривалище.
Кръвожадните шони убили ранените и отвели две от нашите жени в своя лагер като заложници. Жените били млади и работоспособни. Лагерът на шоните се намирал далече над мястото където нашите били нападнати. А жилищата им били по бреговете на широка, бързотечна река.
Шест слънца след нападението бойците от племето шони продължили да претърсват местността за наши хора, избягали от набезите. Поставили часови на такива разстояния, че човек от племето кикапу да не може да се изплъзне, без да бъде забелязан. По такъв начин голямата бойна група на шоните се надявала да разбере накъде са се оттеглили нашите. Добре претърсвал врагът, но хората ни се криели още по-добре и не били открити. Нашият вожд не пускал никого от групата да излиза от грамадната пещера, а и никой нямал нужда да излиза, защото запаситесите от сушено месо и вода били големи.
След няколко слънца хората помолили вожда да ги пусне да излязат от голямата пещера под водопада. Наистина вътре били в безопасност, но страхотният грохот от водопада тормозел ушите им, защото бушувал като завеса от гръмотевици пред пещерата. Душите им се свивали, защото се страхували, че зли духове обитават мрачните скалисти дефилета около тях.
Вождът бил храбър, но разбирал хората си. Той самият с радост щял да избяга от силния грохот и рев, дори при бягството по-голямата част от групата му да попаднела под стрелите шоните.
— Утре, денят на седмото слънце от началото на нападението, ще бъде последен ден за нас тук — казал той на хората си. — Когато падне здрач, ще се опитаме да избягаме от врага. Гответе се!
Нашият вожд знаел, че шансовете за спасение са малки, Тъй като шоните били многобройни и освирепели поради умелото бягство на нашите хора от техните набези. „Сигурно са много ядосани — мислел си нашият вожд, — защото макар и майсторски да различават следи в гората, и най-добрите им следодотърсачи не биха забелязали стъпки по каменистата земя в речните дефилета.
На сутринта на седмото слънце жрецът на шоните отишъл при своя вожд и му разказал съня си. Неговата тотемна птица, червеноопашатият сокол, му се явила на сън, закръжила над него и с пронизителни крясъци го поканила да я последва. Жрецът не можел да откаже да тръгне след своята птица, затова духът му я последвал, като полетял бързо пред него; на края соколът стигнал до малка поляна в гората. Тук в своя сън жрецът видял сборище на Сенките.
— Мога ли да тръгна след Сенките и да ида в скривалището на нашите врагове? — попитал жрецът сокола. — Кой от тях знае къде се крие групата?
Соколът полетял право към двете жени, пленнички на шоните и направил по един кръг над главите им.
— Тези жени ще знаят — завършил жрецът, когато разказал съня си на вожда. — Моята тотемна птица никога не ме води по грешна следа.
Вождът на шоните имал голямо доверие в жреца и неговата тотемна птица: затова свикал военен съвет. Разказал за съня и наредил да доведат двете пленнички при него. Като ги разпитали, те казали, че не знаят къде се е скрила групата от племето, на което принадлежат.
— Говорят с криви езици. — извикал жрецът. — Само мъченията ще ги изправят.
Подложили жените на мъчения и под острата болка от нажежените главни до китките им те извикали, че ще издадат скривалището на хората си. За момент споделили нещо на своя диалект, а сетне с помощта на жестове показали, че са готови да заведат войската на шоните до скривалището. Когато шоните се въоръжили и се приготвили да тръгнат след тях, двете жени посочили реката, вместо да ги поведат към гората. Посредством знаци те показали, че нашите са далече и ако вземат лодка, шоните ще стигнат по-бързо до тях. Когато вождът посочил гората и воините му заблъскали жените в тази посока, те обяснили със знаци, че не могат да ги водят по суша. Знаели пътя към скривалището на племето кикапу само по вода.
Вождът повярвал на жените и те били отведени до големите канута, наредени на речния бряг. С ръце и знаци жените обяснили, че близо до водопада има малко отклонение от голямата река. по което трябва да тръгнат, за да стигнат до хората от племето кикапу. Вождът заповядал на жените да се качат на първата лодка. Той също седнал в нея заедно със своя жрец и шестима от най-добрите си бойци. Останалите тръгнали веднага след тях. разпределени в много лодки. Веслата проблясвали и канутата, бързи като риби, се спуснали по течението.
След като гребали дълго, вождът запитал жените дали вече не са близо до вражеското скривалище. Жените отговорили със знаци, че наближават мястото, и веслата отново заработили нагоре-надолу, нагоре-надолу. Сега вече бойците не трябвало да се напрягат много, тъй като течението ставало все по-бързо и по-силно, а лодките се носели стремително напред. Движението ставало все по-бързо и по-бързо. От далечината долитал грохотът на водопада. И все по-близко се чувал този раздиращ земятя тътен.
Вождът бил храбър, но и той се страхувал от могъщата стихия на бързоструйните води. Стоял точно зад двете пленнички, седнали на носа на лодката. Докоснал раменете им и те тутакси се извърнали към него. Като видял, че се усмихват, страхът му преминал. По-възрастната от двете жени с един жест на ръката към южния бряг показала, че само след миг ще стигнат до разклонението, където гребците ще могат да изведат лодките от буйното течение към спокойните води на по-малкия речен ръкав.
Все по-устремено се носели лодките през разпенената стихия. Все по-тясна ставала руйната река, докато ревяла и тътнела между отвесните скални маси от двете й страни. Нямало никакво време да обърнат лодките назад!
Било късно, много късно — вождът и бойците му разбрали, че са измамени. Най-храбрият от тях едвам успял да изпее няколко такта от бойната им песен за смъртта и в този миг бушуващата стихия помела разбитите лодки през гребена на могъщия водопад. Двете жени от племето кикапу гордо повели вражеската войска към смъртта върху назъбените скали.
Моят разказ свърши, но историята за двете жени, които спасили от смърт нашата група бойци, ще продължи да съществува докато тревата расте и водата тече.