Чуй всички приказки

Из широкия път вървеше войник: едно, две, едно, две! На гърба си носеше раница, а на кръста — сабя, защото беше ходил на война и сега се връщаше у дома си. По пътя го срещна една стара магьосница. Тя беше ужасно грозна. Долната й устна висеше до гърдите.
— Добър вечер, войниче! — каза магьосницата. — Каква хубава сабя и каква голяма раница имаш! Ти си истински войник! Затова ще получиш пари, колкото искаш.
— Благодаря ти, стара магьоснице! — отвърна войникът.
— Виждаш ли това голямо дърво? — рече магьосницата и посочи едно дърво, което растеше наблизо. — То е съвсем кухо отвътре. Ако се изкачиш на върха му, ще видиш една дупка, по която можеш да се спуснеш надолу до самите корени. Аз ще ти вържа едно въже за кръста, за да мога да те извадя, щом ми извикаш.
— Какво ще правя в дървото? — попита войникът.
Ще си вземеш пари! — каза магьосницата. — Слушай, щом се спуснеш до корените, ще се намериш в една голяма стая; там е много светло, защото горят повече от триста лампи. Пред себе си ще видиш три врати. Ти ще можеш да ги отвориш, защото ключовете са над тях. Когато влезеш в първата стая, ще видиш насред пода голям сандък, върху който седи едно куче. Очите му са големи колкото чаени чаши, но ти няма да се плашиш от това. Аз ще ти дам моята синя престилка на квадратчета, за да я постелеш на пода, после ще грабнеш кучето, ще го сложиш върху престилката, ще отвориш сандъка и ще вземеш, колкото пари искаш. Там са медните пари. Ако искаш чисто сребро, ще отидеш във втората стая; там върху сандъка седи друго куче с очи колкото воденични камъни; ти пак не се плаши, турни го само върху престилката ми и си вземи пари. Ако ли пък пожелаеш злато — и злато ще имаш, колкото можеш да носиш, стига само да влезеш в третата стая. Наистина кучето, което стои върху сандъка със златото, има очи, големи колкото кръгли кули. То е страшно куче! Но ти и от него няма да се плашиш! Турни го на престилката ми, то не ще ти направи нищо. Вземи си тогава от сандъка злато, колкото искаш.
— Това не е лошо! — рече войникът. — Но какво ще трябва да ти дам аз, стара магьоснице? Разбира се, ти все ще искаш нещо от мен, нали?
— Не — каза магьосницата, — не искам нито петак. Ти трябва да ми донесеш само старото огниво, което моята баба забрави, когато беше за последен път там долу.
— Добре! Вържи ме с въжето! — каза войникът.
— Сега! — извика магьосницата. — Ето ти и моята синя престилка на квадратчета.
Тогава войникът се покатери на дървото, спусна се в дупката и се намери долу, в голямата стая, където горяха, както беше казала магьосницата, триста лампи.
Той отвори първата врата. Там седеше кучето с очи колкото чаени чаши и се блещеше срещу него.
— Здравей, приятелю! — каза войникът, сложи кучето върху престилката на магьосницата и натъпка джобовете си с медни пари. След това той затвори сандъка, премести кучето пак на старото му място и влезе във втората стая. Ах! Тук на сандъка седеше
кучето, което имаше очи колкото воденични камъни.
— Няма защо така да се блещиш срещу мен! — рече войникът. — Ще те заболят очите. И той сложи кучето върху престилката на магьосницата. Но когато видя сребърните пари в сандъка, изхвърли всички медни пари и напълни джобовете и раницата си само със сребро. Сетне отиде в третата стая. Охо, тук наистина беше страшно! Очите на кучето, което седеше вътре, бяха големи колкото кули и се въртяха в главата му като колела.
— Добър вечер! — каза войникът и отдаде чест, защото никога през живота си не беше виждал такова куче. Като постоя малко, той грабна кучето, сложи го върху престилката и отвори сандъка. Господи, колко много злато имаше в тоя сандък! С тия пари войникът можеше да купи целия столичен град, всички захарни прасенца от сладкарниците, всички оловни войници, камшици и дървени кончета по света. Да, туй се казваше богатство! И войникът изхвърли всички сребърни пари от джобовете и раницата си и вместо тях си взе златни. Той натъпка с жълтици не само джобовете и раницата, но и фуражката и чизмите си, тъй че едва можеше да се движи. Сега той наистина имаше много пари. Сложи пак кучето върху сандъка, затвори вратата и извика през дупката:
— Дърпай нагоре, стара магьоснице!
— Взе ли огнивото? — попита магьосницата.
— По дяволите! — извика войникът. — Него съвсем забравих. — И той се върна, та взе огнивото. Тогава магьосницата го изтегли горе и войникът се намери отново на пътя. Джобовете, раницата, чизмите и фуражката му бяха натъпкани с жълтици.
— Какво ще правиш с това огниво? — попита войникът.
— Не е твоя работа! — отвърна магьосницата. — Ти си взе пари, дай ми сега огнивото!
— Я гледай! — рече войникът. — Кажи защо ти е огнивото или ще извадя сабята и ще ти отрежа главата!
— Няма да кажа! — извика магьосницата.
Тогава войникът извади сабята и отсече главата й. Сетне върза всичките си пари в престилката на магьосницата, метна вързопа на гърба си, пъхна огнивото в джоба и се запъти към града.
А градът беше великолепен. Войникът отиде в най-хубавата странноприемница, поиска най-хубавата стая и най-вкусните ястия, защото сега вече беше богат. Слугата, който изчисти чизмите му, навярно помисли, че те са много вехти за такъв богат човек. Но на другия ден войникът си купи и нови чизми, и прекрасни дрехи. Той стана важен господин и затова хората му показваха всички забележителности на града. Разказаха му и за царя, и за хубавата царска дъщеря.
— Къде може да я види човек? — попита войникът.
— Никъде — казаха му всички.— Тя живеев големия меден замък,заобиколен с множество кули и стени. При нея отива само царят, защото й е предсказано, че ще се омъжи за прост войник, а царят не желае това.
„Иска ми се да я видя" — помисли си войникът. Но да иска позволение за това, разбира се, не можеше да става и дума.
И тъй нашият войник заживя много весело: ходеше на театър, разхождаше се в градината на царя и раздаваше на бедните много пари. Туй му правеше особено удоволствие, защото знаеше от опит колко зле живее човек, когато няма пукната пара в джоба си. Сега той беше богат, носеше хубави дрехи и имаше много приятели, които разправяха, че е прекрасен човек и истински благородник. И на войника бе приятно да слуша това. Но понеже той харчеше всеки ден, а никога нищо не печелеше, останаха му най-сетне само две монети в джоба. Той бе принуден да напусне хубавите стаи, в които живееше, и да се премести в една малка таванска стаичка. Трябваше сам да чисти чизмите си и да ги кърпи с една дебела игла. Никой от предишните му приятели не идваше да го види, защото трябваше да се изкачва много високо.
Беше тъмна нощ, а войникът нямаше пари дори за свещ. Тогава изведнъж му хрумна, че при огнивото, което бе извадил от хралупата, имаше и късче прахан. Той взе огнивото и праханта, но щом удари кремъка, пламна огън, вратата се разтвори и пред него застана кучето, което имаше очи, големи колкото чаени чаши.
— Какво ще заповяда моят господар? — попита то.
— Гледай ти! — извика войникът. — Та аз съм имал чудесно огниво! С него мога да имам всичко, каквото пожелая! Донеси ми малко пари — каза той на кучето. За миг кучето изчезна, после — след миг — застана пак пред него с пълна торба пари между зъбите.
Войникът разбра какво вълшебно огниво има в ръцете си. Щом го удареше веднъж — явяваше се кучето, което седеше на сандъка с медните пари. Удареше ли го два пъти — явяваше се кучето от сандъка със сребърните пари, а когато удареше три пъти — тогава пък идваше кучето, което пазеше жълтиците. И войникът се премести пак в хубавите стаи, облече се в скъпи дрехи и приятелите му го познаха отново и отново почнаха да го хвалят.
Веднъж той си помисли: „Чудно е наистина, че не мога да видя царската дъщеря.
Всички разправят, че е много хубава, но каква полза от това, когато тя трябва да стои все в големия меден замък, заобиколен с кули и стени! Мигар аз никога не ще я видя? Де е огнивото ми?" И той удари кремъка. В същия миг пред него се яви кучето, което имаше очи колкото чаени чаши.
— Сега трябва да е среднощ — рече войникът, — но аз искам да видя поне за минутка царската дъщеря.
Кучето изчезна мигом и докато войникът се опомни, върна се отново с царската дъщеря, която лежеше на гърба му и спеше. Войникът не можа да се стърпи и я целуна.
След туй кучето се върна назад с царската дъщеря. На следната сутрин, когато царят и царицата пиеха чай, царкинята им разказа, че през нощта е сънувала чуден сън за едно куче и един войник: кучето я носило на гърба си, а войникът я целунал.
— Гледай ти каква чудна история! — каза царицата.
На следната нощ една от старите царедворки остана да пази край леглото на царската дъщеря, за да разбере дали това е наистина сън, или пък нещо друго.
Войникът пак поиска да види царкинята и затова кучето се яви отново през нощта в замъка и побягна с нея, колкото сила имаше. Но старата царедворка обу морски ботуши и побягна със същата бързина след него. Когато видя, че кучето се скри зад вратата на една голяма къща, тя си каза: „Сега зная мястото!" И с късче тебешир изписакръстна вратата. После тя се върна в замъка и си легна да спи, а след малко се върна и кучето с царската дъщеря. Но като забеляза кръста върху вратата на къщата, дето живееше войникът, кучето взе едно парче тебешир и изписа също такива кръстове по всички врати в града. Това беше добре измислено, защото сега царедворката не можеше вече да намери белязаната от нея врата.
Рано сутринта царят, царицата, старата царедворка и всички царедворци отидоха да видят къде е била царкинята през нощта.
— Ето тук! — рече царят, като видя първата врата с кръст.
— Не, тук! — извика царицата, когато видя друга врата със също такъв кръст.
— И тук има кръст! Да, ето още един! — извикаха всички. Накъдето и да погледнеха, навсякъде по вратите се белееха кръстове. Тогава те разбраха, че всякакво по-нататъшно търсене е безполезно.
Но царицата беше много умна жена. Тя знаеше не само да се вози в колесница, а разбираше и много други неща. Тя взе голямата си златна ножица, отряза къс копринен плат и направи малка торбичка, която напълни с чисто пшеничено брашно, и я завърза на гърба на царкинята. Сетне преряза малка дупчица на торбичката, за да може брашното да се сипе из пътя, по който ще мине царкинята.
През нощта кучето дойде отново, взе царската дъщеря на гърба си и я отнесе при войника, който я обикна много и искаше да се ожени за нея. Кучето не забеляза, че брашното се сипеше след него из целия път от замъка до прозорците на къщата, в която живееше войникът. Така на другия ден царят и царицата можаха да узнаят къде е била дъщеря им. Тогава те заповядаха да хванат войника и да го затворят в тъмница.
А в тъмницата беше тъмно и студено. Хвърлиха там войника и му казаха: „Утре ще те обесим!" Не беше много приятно да се слушат такива неща. Огнивото войникът бе забравил в къщи.
На следната сутрин той видя през желязната решетка на прозорчето си как хората от града бързат към мястото, дето ще го бесят. Биеха барабани, трупаха се войници. Всички хора излизаха тичешком от домовете си, между тях беше и един обущарски чирак с кожена престилка и по чехли. Той тичаше тъй силно, че единият му чехъл отхвръкна и се удари о стената, дето войникът гледаше през желязната решетка.
— Хей, момче! Няма защо да бързаш! — извика му войникът. — Без мен няма да поч нат! Ако изтичаш до дома и ми донесеш огнивото, ще ти дам четири шилинга. Само ще си плюеш на нозете, чу ли? Хайде, бягай сега!
Чирачето, разбира се, прие с радост поръката, побягна за огнивото, донесе го на войника и… да, ей сега ще видим какво стана по-нататък.
Извън града беше издигната голяма бесилка. Около нея стояха войници и хиляден народ. Царят и царицата седяха на великолепен трон срещу съдиите и целия придворен съвет.
Войникът стоеше вече на стълбата. Но когато поискаха да му окачат въжето на шията, той каза, че последното невинно желание на всеки осъден се изпълнява винаги, та затова и той моли да му се позволи да изпуши една лула тютюн, която ще бъде последна в живота му.
Царят се съгласи. Тогава войникът извади огнивото и щракна: едно-две-три.В същия миг се явиха всички кучета — първото, което имаше очи колкото чаени чаши, второто — с очи колкото воденични колела, и третото, чиито очи бяха големи колкото кръгли кули.
— Спасете ме сега от бесилката! — извика войникът.
И трите кучета се спуснаха върху съдиите и съветниците, захапаха едного за крака, другиго за носа и ги хвърлиха тъй високо във въздуха, че когато паднаха на земята, станаха на пух и прах.
— Аз не искам! — каза царят, но най-голямото куче хвана него и царицата и ги запрати при другите.
Тогава войниците се изплашиха, а народът извика:
— Войниче, ти ще ни станеш цар и ще се ожениш за царската дъщеря!
После качиха войника в царската колесница, а трите кучета тичаха напред и викаха: „Ура!" Децата свиреха с пръсти, а войниците отдаваха чест.
Царската дъщеря пък излезе от замъка и стана царица, което, разбира се, й беше много приятно. Сватбата продължи цяла седмица, а кучетата седяха край трапезата и гледаха с ей такива облещени очи.

Някога….. много, много отдавна млечните зъбчета живеели спокойно и щастливо в детската устичка. Всяка сутрин и вечер лейди Уайт и Мистър Клийн се грижели за външния вид и здравето им, като прилежно ги почиствали до блясък . Виртуозния танц на Белотата на Лейди Уайт, карала Мистър Клийн често да въздиша по нея. Когато времето отброявало шестата годишнина на Децата , на помощ се притичвала Феята на зъбчетата , заедно с придворната си свита светулки. Феята помагала за безпроблемното пренасяне на млечните зъбчета до новия им красив дом , сътворен от светулките.
А на тяхно място в устата на Малчуганковците, подавали главици постоянните зъбчета. Лейди Уайт също сменяла местоживеенето си заедно с верните си приятели. Всички били бели,щастливи и засмяни…
Докато един ден ……Помните ли Злата Орисница , омагьосала една Принцеса и целия и замък на 100 годишен сън. Само това, което никой не знаел е , че в гората на същата тази Принцеса , съвсем близо до омагьосания замък, в уханната корона на една Магнолия бил дома на Феята на зъбките. Тя , заедно с вярната си свита от светулки сътворявали новите къщички за млечни зъбки- за всяко дете по една. По цели нощи неуморно се трудели , но работата им била приятна и я вършели с песен на уста. Един щурец се бил заел с музикалния съпровод…..Та това се случило една такава вечер…..и заедно с принцесата и целия и замък ,100 годишен сън заспала и цялата гора, заедно с всичките и обитатели.
Млечните зъбки дълго чакали Феята същата вечер , но тя така и не се появила……после минала втора и трета . На тяхно място подали глави постоянните зъбки и децата забравяли за млечните. Малките зъбчета поемали сами из широкия свят, за да търсят своята изгубена фея или поне нов дом.
Една друга част от тях пък били изпращани да изпълняват едно народно поверие – и така ,впримчени от мечтите на амбициозни родители се озовавали на недрожелюбни , студени и нечисти места. Дори бях чувала да се говори за един случай на счупено зъбче от военна кубинка номер 46, но това било много, много отдавна, още по време на войната…..
Крайната спирка на всички се оказвала една и съща – градското сметище. А там, повярвайте ми е най-неприятното място, което може да се измисли за Дом.
Каква била съдбата на лейди Уайт ли ? Новите постоянни зъбки скоро израснали – огромни и снежнобели…..и имали нужда от една по-голяма Лейди Уайт. Уволнена от верния си пост тя автоматически била запокитена в нов дом-мрачен, мръсен , смърдящ на мърша-Казан за боклук. Кошмар , още повече за чистница като Лейди Уайт. Ужасена тя с един скок се пъхнала в една полупразна бутилка от минерална вода. Така се оттървала от мръсотията и смрадта на сметището и започнал нейния почти 100годишен доброволен затвор, защото от другата страна били планините от боклук…..
Рано или късно Мистър Клийн, останал без свойте верни приятели и неподражаемата Лейди Уайт бил последван от подобна съдба. Смачкан и изпразнен от съдържание той поемал към мръсните планини на сметището, отчаяно преравял тонове боклук с надеждата, че ще ги открие , но напразно….
Докато един ден…..близо 100години по-късно ……Нали си спомняте за Принца, който целунал Принцесата и тя се събудила от дългия си сън. Принца развалил прокобата на злата Орисница и заедно с Принцесата се събудил и живота в цялата околност. Малките птичета разтръскали крила и запяли, светулките затанцували и продължили започнатите къщички , сякаш нищо не се е случило. Само били леко смутени от пелената прах върху всичко наоколо, но……Вятъра бързо се заел с почистването. Листата на дърветата потреперили и зазвънтяли. Вълшебната мелодия на живота поела новия си ритъм……Само Феята на зъбчетата продължавала сладкия си сън.
„Да я оставим да поспи още малко предложила едната от светулките, снощи бяхме в града почти до зори.”
Всичко вървяло по мед и масло, с ведър нов дух . Когато Слънцето обагрило небето в алено светулките потреперили и засияли. Взели по една къщичка и с песен на уста полетели през гората , право към децата и млечните зъбчета……и може би така трябваше да свърши приказката , но не би…….
Града бил от другата страна на реката и времето там не било спряло…..И сега от другата страна на гората , 100 години по-късно-Живота бил твърде различен…..
Няколко мига по-късно ятото светулки връхлетели с бясна скорост в гората и мигали учестено , издавайки писклив звук. Така правели само когато са ужасно изплашени.
Феята на зъбчетата тревожно отворила очи, точно когато те нахлули в короната на уханната Магнолия и я обкръжили.Дървото засияло , а на небето се изтърколила същата Луна както някога.

Феята на зъбчетата : Защо ме будите в този ранен час , при това със сигнал за тревога!!!

Светулките : Ставайте Фейо!!!!- заскрибуцали в хор те…..Със света се е случило нещо…. Нещо……

Феята на зъбчетата : Ох…., а толкова сладко бях заспала….и сънувах чуден сън.За един Красив Принц със странни одежди и една спяща Принцеса, която…….

Светулките : Сънят ти е бил истински , само че и ние сме били част от него…..проскърцали тревожно те и запремигали учестено.

Феята на зъбчетата : Моля, какви ги говорите….Искам първо да се изкъпя в росата за разсънване и после ще изслушам цялата Ви приказна история…..А Вие се залавяйте за работа…..Децата ни чакат.
Феята на зъбчетата се изправила и понечила да се изтегне , но финните и кокалчета проскърцали необичайно…..
Светулките направили стена пред нея …

Светулките : Не ,не Фейо , нямаме никакво време за губене ….Ето това е поредното доказателство. А улиците само да видите улиците….претъпкани са с огромни бучащи великани, има безброи светулки , но всички са неми и гледат някакси враждебно….. И знаете ли навсякъде е пълно с безброй безпризорни млечни зъбки, самотни , мърляви и премръзнали.

Феята на зъбчетата : Ама как? Ако това е поредната Ви светулчова шега за „Добро утро” ще………..

Светулките : Де да беше шега!!!! – проскърцали тревожно светулките

Феята на зъбчетата : Чакайте, чакайте, хайде да започнем отначало. Какви бездомни зъбчета , не сме пропускали никого….., а и имаме цял склад с готови мостри за всеки случай!!!!!

Светулките : Пропускали сме …при това цели сто години. Като в съня ти.

Феята на зъбчетата : Аз не Ви казах за 100те години….

Феята разтръскала пеперудените си криле и кълбо прах изпълнило светлината.

Феята на зъбчетата :Апчихххххххх…….Какъв е този прах и как , а децата….Обиколихте ли адресите?

Светулките : Някой е разбъркал адресите Апчих- изкихали в хор те. Всичко е различно .

Феята на зъбчетата : А какво казахте за зъбчетата?

Светулките : Ами те, те са навсякъде , но рано или късно всички свършват на сметището. А Лейди Уайт и Мистър Клийн са изчезнали безследно.

Феята на зъбчетата : Ей ама вече нищо не разбирам ….или може би още спя и сънят ми внезапно се е превърнал в кошмар. А къде тогава са децата с разклатените зъбки?

Светулките : Нали това ти казваме, няма ги , но на тяхно място има други, който и пет пари не дават за старите си приятели млечните зъбки….Не е било сън, тоест било е и точно там е проблема….Ела с нас от другата страна на гората и ще видиш ….
Светулките озарили малка светла пътека през гората .Феята нямала друг избор освен да ги последва и да се увери с очите си , че всичко това е плод на развинтеното въображение на верните си приятели. Няколко мига по – късно , не очите , а ушите били първите свидетели на новото чудо , наречено индустриализация . Зловещ тътен разстресъл гората. Светулките се сгушили от страх в огнено кълбо и се превърнали в шапка на феята на зъбчетата. Огромен бор се стоварил съвсем близо до тях и едва не ги смачкал. После углошителен шум от моторна резачка отново изпълнил нощната гора. Малко преди следващото дърво да се строполи , прекършено от виещото чудовище,Феята на зъбките се спуснала с пълна пара на юг, но много скоро и там гората свършвала.. Светулките проскърцвали тихичко на главата и „ Виждате ли-и-и-и” Над реката се издигал огромен бетонен мост с безброй светулки, а от другата страна……Всичко било различно. Огромни каменни великани бълвали кълбета дим към небето. Къщичките били оградени с огромни великани и почти не се виждали, а целия град бил пълен с безброй разноцветни светулки……или поне така изглеждало в очите на Феята и верните и приятели.
Те стояли като вцепенени докато Зората обагрила небето в алено и светлините на града бавно се стопили. Останал само натрапчивия моторен шум на събудилия се град.
Феята и зъбчетата тръгнали обратно към дома си, онемели от кошмара , в който се бил превърнал любимия им град. Трябвало да направят нещо, но малките светулчовци били толкова объркани от страх, че дори светлината им била някак помътняла. Тогава Феята на зъбките взела нещата в свой ръце и съставила план за действие.

Феята на зъбчетата : Мили мои приятели, моя светлина .Явно сте били прави за всичко , колкото и да ми се искаше да вярвам, че не е така. Незная как можем да спрем всичко това , но трябва да не спираме да се опитваме да бъдем добри и полезни и затова…..направих план за действие….такъв какъвто можем да изпълним.
1во : Трябва да открием всички загубени млечни зъбчета, Лейди Уайт и Мистър Клийн !!!
2ро : Да сътворим нов и уютен дом за всички тях!!!
3то : Да научим децата 100 години по-късно , че истинските приятели са най-голямото богатство и не бива да ги захвърляме , когато вече не са ни нужни

Светулките проскърцали и грейнали някак по-ярко. Речено- сторено. Едва-едва изчакали на небосклона да изгрее първата звезда и направили пътека в гората. И всички тръгнали натам ,през гората, към сметището.Феята продължавала да умува по какъв начин да открие всички изгубени зъбчета, но никаква добра идея не се появявала в изобретателната и по принцип главица. Прелетяли през реката и се понесли над заспалия град . Изведнъж зловонна смрад изпълнила въздуха, нямало съмнение къде се намират. Феята стиснала здраво носа си и просъскала през зъби „ Това не може да е ничий дом, сигурно имате грешка!!!!
Прелитали над планините от боклук взирайки се , но……и едва ли щяли да открият нещо ако….позната мелодия тихо изплувала от мрака. Светулките потреперили и затанцували в кръг. Всичко засияло, дори смрадта станала някак по – поносима.

Феята на зъбчетата : Чувате ли …..та това е любимата” Рапсодия в Бяло” на Лейди Уайт . Колко красиво танцуваше тя на нея !!!

И в миг……се случи Чудото…Спомените се превърнали в реалност. Гласът бил истински и идвал съвсем отблизо. Светулките се скупчили и озарили бутилката от минерална вода , в която Лейди Уайт тихичко си тананикала любимата мелодия. Отворили капака и гласът и изпълнил ноща .Привлечени от музиката запреиждали едно по едно безброй загубени млечни зъбчета. Цяла банда от мърляви хулиганчета с блясък в очите, изпълнили околността и запяли в хор. Пространството се изпълнило с вълшебство.
Когато първоначалната еуфория от толкова дълго чаканата среща попреминала Лейди Уайт първа предложила да се махнат дружно от това зловонно място .
Феята на зъбчетата ги повела първо да се поизкъпят в реката , а после да и погостуват в гората докато…..успеят да им сътворят нов дом. Всички били толкова щастливи , че отново са заедно , а свежата баня също им се отразила добре. Само в очите на Лейди Уайт все още проблясквала една сълзица , която заплашвала всеки миг да се изтърколи по бузата. Събрали нови сили те тръгнали по пътеката от светлина, която оформили светулките , за да не се загуби някой в мрака. И второ чудо …….Някъде отдалече отново се разнесла добре познатата мелодия . Всички притихнали заслушани. Изведнъж Лейди Уайт простенала „ Клийн” и хукнала по посока на гласа. След нея тръгнала разбира се и цялата дружина и що да видят. Огромен дворец от пластмасови отпадъци , излъскани до блясък и добре накипрени, а по средата Мистър Клийн, пееше. Той 100 години не беше спрял да вярва ,че ще открие свойте верни приятели и беше построил изящен дом за всички от обикновенни пластмасови бутилки. Лейди Уайт направила пирует и се хвърлила в обятията му.

Лейди Уайт : Толкова дълго Ви чаках!!!

Мистър Клийн : Толкова дълго Ви търсих!!!!

Лейди Уайт и Мистър Клийн затанцували , а светулките огряли приказния замък, в който има място за всички.
И така всички заживяли дружно и щастливо , заедно както някога.
Само , за да си нямат разправии с властите на Новото време , Феята на зъбките регистрирала новия им дом , като „Частна галерия за авангардно изкуство” Неофициално продължавала да приютява малки изгубени зъбчета. Светулките също се заели с новите къщички . През това време Феята на зъбките отишла да навести спящите принцове и принцеси от новото време и да им припомни за това колко е важно да бъдеш добър!!! А на сбогом им оставяла по една малка къщичка за зъбки!!!

Н

енадейно днес по здрач
пощенският раздавач
с чудно име Чик Чирик
спря в ръка със чуден плик –
бял, а цял със сини шарки
и със чуждестранни марки.

Чик Чирик глава почеса,
позагледа се в адреса
и да го чете захвана:
“До… Боянчо… от Бояна”.
До Боянчо? Значи тук.
Къщата му бе позната.
Той почука на вратата
с човка като със юмрук.
И не чака даже миг.
– Заповядай Чик Чирик! –
взе Боянчо да го вика,
а пък той изчикчирика:
– Нямам време днес, Бояне!

И Боянчо сам остана
със писмото във ръце
и с разтупкано сърце.

  Моментално скъса плика
и учудено извика:
– Я!    
А след това зачете
Бързо бързо редовете:
“Мили непознат Бояне!
Твоят чичо – капитана,
който с параход докара
разни стоки от България,
в джунглата при нас отби се
и любезно ми написа
твоя български адрес.
Би било за мене чест
да те срещна най-сърдечно
в моята страна далечна.
Топло облекло не взимай,
щото тука няма зима!
Няма грип и няма хрема.
Чакам те в най-близко време
на адрес: “Маймунка Еве.
Африка, шейсет и девет”.
– Ура! – изкрещя Боян,
цял в руменина облян…

Подир ден ли, подир два ли,
толкоз бързо друг едва ли
би успял да се приготви,
но Боянчо вдигна котва.

Ето вече той е там –
в джунглешкия град голям.
Гледа: пълно с пъстър свят
и стърчи един плакат:
“С радост чакаме Боян”.
Спря Боян нататък взрян,
а с усмихната муцунка
Еве, малката маймунка
приближи се и букет
му подаде най-напред.
После братски го прегърна.
А Боянчо й отвърна
с куп под    аръци чудесни,
и сидита с нови песни
на децата от България…
С дарове тъй натовари я,
че маймунката, горката
просто падна на земята.

Падна, но веднага стана
и със своя гост захвана
разговор на разни теми –
малки, средни и големи:
Кой на колко е години?
Майка има ли? Роднини?
Малки братчета, сестрички?
Дружно ли живеят всички?
А от Еве да узнае
пожела Боян накрая –
тука в нейната родина
зоологическа градина
дали има, щом без клетки
всякакви животни редки
се разхождат като хора,
спират се и си говорят…
Еве каза му гогава:
– За какво ни е такава?
Нали всекиго от нас
срещаш всеки ден и час
на площади, в магазини,
по игрища и градини…

Някой им извика “Вардааа”,
тъй като на джунглеварда
бяха спрели и със смях
бъбреха си. Но край тях
бавен тропот на копита
чу се и Боян запита:
– Този стълб за телеграф
да не би да е жираф?
– Да, жираф е, – Еве рече.
ти ни разпознаваш вече.
Но едва ли ти могъл би
да познаеш, че за стълби
нашите жирафи чудни
служат ни в моменти трудни.
Качват се по тях техници,
за да слагат нови жици
и навсякъде тогава
електричество огрява.

Както слушаше, Боян
изведнъж, във пот облян,
затрепери и погледна
настрана с усмивка ледна.
Еве се обърна: “Мигър
друг път не си виждал тигър?” –
каза тя почти със смях.

И съвсем, съвсем до тях,
истински, а не на кино,
страшен шарен тигър мина.
Еве го погали с длан
и затича след Боян:
– В твоята страна голяма
тигри да не би да няма?
– Имма, нно сса  ддоста рредки
и ззатворени ввъв кклетки.
Или пък са дребни, кротки
и наричаме ги котки.

В разговори сладки вече
бяха стигнали далече,
дето на една ливада
зебри си пасат с наслада…

Ако някое магаре
хубавичко се нашари
като черга – на райета,
става зебра.

След което –
колкото и да не иска,
двеста вани да изплиска
със сапуни с химикали
да се къпе, пак едва ли
някога ще стане сиво
едноцветно и красиво.
Зебра щом пасе цветя,
на райета става тя.
На Боянчо пък в главата
мисъл се роди крилата:
Хрупкайте, животни мили,
и тревички, и бодили!
Но пасете ли цветята,
ще пострада красотата.

Изведнъж на крачка само
чу Боян зад свойто рамо
шум от някакъв камшик.
И от страх замря за миг,
че камшик това не беше,
а една змия плющеше –
лъкатушна и огромна…
Името не й го помня.
Еве бързо се намеси:
– Ей, Бояне! Ей, къде си?
Бива ли да те е страх?
Ние скачаме на тях
като на въже. –
И ето,
че се завъртя въжето,
живото въже, което
страшно изплющя одеве.
И заскача ловко Еве.
И Боян поскача даже.
Може ли да й откаже?…

После във градина тиха
за минутка се отбиха
и нещеш ли – изненада.
Еве само се обади:
“Моля, тук къде е душа?” –
Душът бързо я послуша.
И без Еве кран да пипа,
водна струя се изсипа.
В някакъв си близък ручей
слон голям водата смуче
със хобот и всички мие,
но в горичката се крие…

– Ей това се казва баня!
Да я имах във Бояна,
бих се къпал непрестанно –
каза със възторг Боян, но
Еве го прекъсна с жест:
– Този слон е твой от днес! –

Много мило, но къде,
как ли ще го заведе
чак в родината, в Бояна?
Стана тя, каквато стана…
 
А наблизо бил лъва.
Даже чуха му рева.
Време нямаше за страх.
Ето го лъвът при тях.
Точно край Боянчо мина
и лениво се прозина.
– И лъвът е хубав дар,
нищо че е малко стар.
Искаш ли го във Бояна? –
каза Еве. После хвана
лъвчо за носа. Боян
пак заекна, в пот облян:
– Ттрогнат ссъм, нно ммного сстава.
И ссъс ллъв ккакво шще пправя?
– Как какво? Че кой ви бие
тъпаните? Нали вие
празниците си на село
ги празнувате с веселие?
– Не разбирам.
– Ето как!
Екна музика във такт –
тъпана лъвът го бие
със опашка. А пък ние
слушаме го: “Дум-дум-дум”.
Но това не беше шум.
Беше музика игрива
и Боян заскача живо.
Затанцуваха и всички,
сякаш тъпанът ги гони –
дребни зверове и птички,
носорози и бизони…
– Ех, че хубаво тук стана,
весело като в Бояна! –
каза си Боян и пак
рипна и удари крак.
Но така високо рипна,
че дори тавана пипна.
Чакайте! Как тъй тавана?

Слънце грееше в Бояна.
Беше утрин свежа, росна.
Клонче вишнево докосна
на балкона парапета.
Птиче прехвърча и ето:
“Чик-чирик” – дочу Боян.
И събуди се засмян.
Но съня си толкоз чуден
продължи и като буден.
Първо мебелите стари
взе за стадо ягуари.
После баба си целуна,
смятайки я за маймуна.
В ниските дървесни клони
лесно той позна бизони.
А във близките могили –
слонове и крокодили.
На въжета от лиани
дрехи съхнеха изпрани.
Малки лъвчета със смях
гонеха се между тях…
  
Тъй от този ден Бояна
за Боянчо джунгла стана.

С

ъбирам в гората листо след листо –     
така да броя се научих до  сто !

Но лист подир лист продължава да пада
и скоро ще знам да броя до  хиляда !

А щом оголее последният клон,
ще знам да броя до цял  милион !

Е

 дин зимен ден, когато фъртуните фъртунстваха, снеговете снеговаляха, а зимното слънце се мъчеше да пробие дупка в дебелите сиви облаци, Двадесет и вторият ден на месец декември седна на един пън и започна да брои братята си. Брои, брои, брои… излезе, че са точно триста шестдесет и четири, а като прибави и себе си – станаха триста шестдесет и пет дни.
 – Ех! – въздъхна тъжно Двадесет и втори декември – Аз съм най-късият ден от всички! Толкова къс, че едва се съмнало и хайде пак се мръкнало! Хората не могат да си свършат работата, децата не могат да се наиграят. Тъкмо излязат на пързалките, пристига сестра ми – Най-дългата нощ и те трябва отново да се прибират в къщи!
 Най-краткият ден се замисли:
 – Какво като съм късичък? Сигурно и аз мога да свърша нещо полезно и добро!
 Хоп! Хоп! – пристигна една чудесна мисъл и кацна на челото му. Той се зарадва:
 – Времето ми ще стигне да скова една шейна! Ще я подаря на дядо Коледа, за да пътува с нея!
 Речено-сторено. Черта, мери, ряза, дялка, стърга, чука, кова, рендосва, белосва… Готово!
 Насред поляната се появи една прекрасна вълшебно-възхитителна шейничка. Най-краткият ден я затегли към къщата на дядо Коледа. Бърза,
бърза, но… притъмня, принощя и ето, че сестра му – Най-дългата нощ долетя.
 Най-краткият ден се разплака:
 – Пак не можах да довърша работата си!
 – Не се тревожи, братленце! – утеши го сестра му – Аз ще ти помогна.
 Тя свирна с уста и силен вятър изфуча към гората. В отговор на нейния зов, от там излязоха четири грациозни елена с корони от богато разклонени рога. Най-дългата нощ ги впрегна в шейната и сама се качи в нея.
 – Обещавам ти, че твоята шейничка ще стигне при дядо Коледа навреме! – каза тя на братчето си и подкара елените.
 През цялата нощ еленовият впряг не спря нито за миг и когато се зазори, шейната пристигна пред чудния Коледен дворец. Посрещна ги Двадесет и трети декември. Той беше портиер и отвори зарадвано голямата парадна врата.
 -Добре дошла, сестро! – каза той – Чакам те с нетърпение, защото след Най-дългата нощ всеки следващ ден става все по-голям!
 -Така е! – съгласи се Най-дългата нощ – Аз пък съм доволна, че времето ми стигна, за да свърша работата. Моля те, предай на дядо Коледа подаръка: вълшебна шейна от брат ми  Най-късият ден, а от мене – еленов впряг!
 Двадесет и трети декември протегна ръце, за да поеме подаръка, а Най-дългата нощ се стопи в светлината му.
 Дядо Коледа се зарадва много на подаръка. Той веднага нареди на помощниците си да натоварят шейната с коледните подаръци и се приготви за път. Кочияш стана Двадесет и четвърти декември. Поеха по пътища и пъртини; пътуваха през градове и села, спираха пред всяка врата, отиваха при всички, които ги очакваха, носеха радостни усмивки, весели изненади, чакани и нечакани подаръци…Подаряваха, подаряваха, подаряваха…
 Както си пътуваха насам-натам, дядо Коледа забеляза, че кочияшът нещо се цупи, нещо се мръщи и го попита:
 – Какво те мъчи, приятелю?
 Двадесет и четвърти декември измърмори:
 – Кажи ми, дядо, защо зимните дни са къси, а зимните нощи – дълги?
 Дядо Коледа го погали по щръкналите коси от ледени висулки и каза:
 – През зимата слънцето се прибира по-рано. Иска по време на дългите нощи, семенцата на посевите да се наспят добре и да съберат сила за растенето напролет. И освен това…. – засмя се закачливо дядо Коледа –  за да имам време, докато спят децата, да им раздам всичките си подаръци!

Автор: Юлия Момчилова
Тел: 927-96-25
 GSM: 0884 57 48 46

Живял някога един цар, който се наричал Блажен, всички го обичали, защото бил добър и справедлив. Жена му, царица Ласка, също била добра. Имали една малка принцеска, която се наричала Русокоска заради разкошните й златисти коси. Тя била добро и прелестно дете.
За нещастие царицата умряла наскоро след раждането на Русокоска и царят плакал дълго и горчиво.
Русокоска била твърде малка, за да разбере, че е загубила своята майка. Царят обичал нежно дъщеря си, и Русокоска обичала царя повече от всичко на света. Тя била много щастлива.
Един ден, отстъпвайки пред настояването на поданиците си, царят казал на своя съветник Леконрав:
– Народът иска да се оженя повторно. Заеми се да ми намериш принцеса, която да направи щастлива клетата ми Русокоска. Друго не желая.
Леконрав тръгнал веднага, посетил всички царе и видял много принцеси, но все грозни, гърбави и зли. Накрая се отбил при цар Размиран, който имал хубава, остроумна и любезна дъщеря.
Леконрав бил очарован от нея и я поискал за жена на своя цар, без да се увери дали наистина е добра. Размиран, предоволен, че ще се отърве от дъщеря си, която била лоша и завистлива, я дал веднага на Леконрав да я отведе с четири хиляди мулета, натоварени с нейните вещи и скъпоценности. Цар Блажен посрещнал принцеса Проклетия. Тя му харесала, но колко се различавала от добрата клета Ласка! И той веднага решил да внимава Русокоска да живее настрана от новата царица.
В края на първата година тя родила едно момиченце, което кръстили Чернокоска заради тъмните му като въглени коси.Чернокоска била хубава, но лоша като майка си. Тя ненавиждала сестра си и й причинявала всякакви злини.
Русокоска имала един паж на десет години, който се наричал Лакомчо и имал ужасен недостатък: бил толкова ненаситен и така обичал сладкишите, че бил способен да извърши злодеяние срещу кесия бонбони.
Царица Проклетия намислила да се възползува от лошия недостатък на пажа, за да погуби Русокоска.
И ето какво сторила: Градината, където Русокоска се разхождала в малката си колца, теглена от щрауси, с Лакомчо за кочияш, била отделена с желязна ограда от прекрасна и неизбродна гора, наречена Люляков лес, защото през цялата година в нея цъфтели люляци. Никой не ходел в тази гора. Знаело се, че който влезе веднъж в нея, никога не ще излезе.
Царят доста пъти се опитвал да издигне стена пред оградата, но колкото и камъни да трупали зидарите, някаква незнайна сила ги отнасяла и изчезвали без следа.
Царица Проклетия се заела да спечели приятелството на Лакомчо, като му давала всеки ден какви ли не бонбони. Когато лакомията му пораснала дотам, та не можел миг без сладко, тя го повикала и му казала, че завинаги ще го лиши от всякакви сладкиши, ако откаже да й се подчинява, но че ще може да си вземе цяло сандъче, ако откара Русокоска в Люляковия лес.
При тази вест Лакомчо пребледнял и се възпротивил колкото могъл. Но изкушението било много силно. Той се решил за жалост да пожертвува своята малка господарка заради няколко шепи бонбони.
На другия ден Русокоска поискала да й докарат колцата, качила се в нея и целунала царя на прощаване. Лакомчо подкарал щраусите в противоположна посока на решетката, но когато се отдалечили, изменил посоката. Щраусите спрели пред оградата на гората.
— О! Какви хубави люляци! — извикала Русокоска. — Колко ми се иска да занеса един голям букет на татко!
При тези думи тя скочила пъргаво от колцата,промъкнала се между пръчките на оградата и почнала да къса люляк.
В този миг Лакомчо усетил угризение на съвестта. Поискал да поправи всичко, като извикал Русокоска, но при все че тя била на десет крачки от него, при все че я виждал чудесно, тя не чувала неговия глас и лека-полека потъвала в омайната гора. Накрая се скрила от очите му. Лакомчо плакал заради своята слабост, проклинал лакомията си и царила Проклетия, но било вече късно.
Той трябвало да измоли прошка за своето злодеяние и я получил, обаче безполезно. Царицата била привързала сандъчето с бонбони върху едно муле и казала на Лакомчо да бяга от гнева на царя. Пажът не можел да язди муле. Животното почнало да рита и да се премята. Лакомчо паднал с главата надолу върху камъните и на часа издъхнал. Той не бил хапнал още нито един от бонбоните, които му дала царицата.
Но да се върнем при Русокоска в омагьосаната гора.
Колкото повече люляци късала, толкова по-хубави виждала. Изсипвала престилката в шапката си и ги пълнела отново.
Минал цял час, тя усетила умора и помислила, че е време да се прибира в двореца. Повикала Лакомчо. Никой не й отвърнал. Тръгнала да се връща. Виждала само люляци и люляци и почнала да я обхваща тревога. Страхувала се, че ще нажали баща си, че ще умре от глад и жажда, че ще я изядат вълци. Но умората надделяла. Тя сложила глава върху сноп чето си люляк и заспала.
Когато се събудила, все още била в гората, но край нея стоял един хубав бял котара и я гледал.
— Ах! Хубавелко, Хубавелко, колко си красив! — извикала Русокоска и взела да го гали. — Можеш ли да ме заведеш при моя татко?
Котаракът Хубавелко кимнал с глава и жално измяукал.
— Ето, ти ме разбираш — рекла Русокоска. — Съжали се над мене!
Котаракът Хубавелко станал, направил няколко крачки и се обърнал да види дали Русокоска го следва. Дълго вървяла така след него и накрая забелязала да се издига зад златна ограда великолепен замък. Русокоска не знаела как да влезе — нямало звънче, а вратата била заключена.
Котаракът Хубавелко бил изчезнал.
Изведнъж портата се отворила сама и дверите на замъка също. Русокоска влязла в трем, целият от бял мрамор, и забелязала в дъното на красив салон със сини и златни за¬веси една бяла сърна, легнала на постеля от благоуханни треви.
Сърната, щом зърнала Русокоска, станала и се отправила към нея с думите:
— Добре дошла, Русокоске, дълго те чакахме аз — сърната Добринка, и моят син — котаракът Хубавелко.
И тъй като Русокоска изглеждала уплашена, тя добавила:
— Аз познавам царя, твоя баща, и го обичам като тебе.
— Ох! Добра ми Добринке, ако познаваш моя баща, заведи ме при него!
— Скъпа Русокоске — отвърнала сърната Добринка, — ти си под властта на злия вълшебник от Люляковия лес, и аз самата съм подчинена на неговата мощ, по-силна от моята. Сега не мога да те върна на баща ти, но ще му пратя сънища, които ще го успокоят за твоята участ.
— Как! — се провикнала Русокоска. — Никога ли вече няма да видя баща си?
— Ще го видиш, но не веднага. Докато чакаш, бъди разумна и добра. Котаракът Хубавелко и аз ще направим всичко възможно да бъдеш щастлива.
Сърната Добринка трябвало да изпълни своето обещание от добре по-добре. Тя предложила на Русокоска прекрасен обед, поднесен от бели газели, после я завела в една стая, ця¬лата в розово и златно, където клетата принцеса, уморена от толкова премеждия, скоро заспала.
Когато Русокоска се събудила, сторило й се, че не е вече същата. Все пак стаята била точно онази, в която я завели сърната Добринка и котаракът Хубавелко.
Разтревожена, Русокоска станала, спуснала се към огледалото, видяла се пораснала и, трябва да признаем, по-красива от преди. Облякла се набързо и изтичала при сърната Добринка.
— Мила Русокоске — й казала тя, — твоят сън продължи цели седем години и сега ти си четиринадесетгодишна.
— Ох! — извикала Русокоска. — Какво ли е станало през това време с моя баща?
Без да й отговори, сърнатаДобринка й посочила едно огледало.Русокоска вдигнала към него очи и видяла баща си. Той бил тъжен и остарял. Косите му били побелели. Седял самотен. После огледалото се замъглило и тя не видяла повече нищо. Клетата Русокоска заплакала:
— Къде ли са сестра ми Чернокоска и царицата?
— Царица Проклетия — отговорила сърната Добринка — толкова малко се натъжила от твойта смърт (защото тебе те смятат за мъртва, скъпа Русокоске), че царят я възненавидял и я върнал на баща й цар Размиран, той я затворил в една кула, където умряла не след дълго от яд и скука. Колкото за сестра ти Чернокоска, тя станала толкова лоша, че царят я дал за жена на принц Грубиян. Той се отнасял с нея строго и тя малко се поправила.
Русокоска била толкова изненадана, че престанала да плаче. Сърната Добринка про¬дължила с усмивка:
— През седемте години на твоя сън моят син, котаракът Хубавелко, и аз ти спестихме трудностите на учението… Когато дойде при нас, ти не знаеше нищо, дори да четеш. Опитай се сега!
Още по-учудена. Русокоска вземала ту една, ту друга книга и си спомняла, че ги е чела почти всичките. Изтичала към пианото и разбрала, че свири доста добре. Докоснала арфата и изтръгнала от нея чаровни звуци. Взела четката и почнала да рисува с леснина. Опитала се да пише и сторила това умело, както всичко друго. Възхитена, тя се хвърлила на врата на сърната Добринка и нежно прегърнала котарака Хубавелко, който също й се погалил. Оттук нататък дните на Русокоска протичали мирно помежду новите й приятели. Нейните способности й давали възможност да се занимава, но тя можела да разговаря единствено със сърната Добринка, а сърната Добринка оставала при нея само в часовете за хранене или по време на уроците. Котаракът Хубавелко можел да се изразява само със знаци и доста често Русокоска се отегчавала. Имала право да се разхожда из парка, целият потънал в цветя, но й било забранено да преминава зад златната ограда. Когато Русокоска запитала каква е причината за това запрещение, сърната Добринка й отговорила:
—  Гората, която заобикаля парка, е гора на нещастието. Гледай никога да не стъпиш в нея.
Русокоска със съжаление се подчинявала на тази забрана. Гората била изпълнена с птички и разкошни дървеса. Но когато тя се застоявала загледана в нея, котаракът Хубавелко, който винаги я придружавал, почвал да я тегли за роклята.
Били изминали шест месеца откакто Русокоска се събудила от дългия си сън. Една сутрин, както си седяла самичка, ненадейно чула някой да почуква тихо три пъти на прозорец; Вдигнала глава и забелязала един красив зелен папагал. Пуснала го да влезе.
— Добър ден, Русокоске — й казал папагалът с малко остричък глас, — аз зная, че  се отегчаваш, и дойдох да си поприказваме. Но, моля ти се, не обаждай, че си ме виждала, защото сърната Добринка ще ми извие врата.
Русокоска се зачудила на неговия страх, защото знаела колко много сърната Добринка заслужава името си.
Все пак се зарекла да мълчи и се заслушала в думите на папагала.
Той я отрупал с куп хвалби за красотата й, за способностите й, за нейния ум.
Русокоска била очарована. Така папагалът идвал много дни наред и продължавал да я възхвалява и забавлява.
Най-сетне една сутрин той почукал на прозореца с думите:
— Аз видях баща ти, Русокоске, той непрестанно плаче, дето те няма.Обещах му, че ще употребя моята, макар и малка, мощ, за да те освободя от твоя затвор. Но аз не ще мога го сторя, ако ти не ми помогнеш.
— Моят затвор! — рекла Русокоска. — Но ти не знаеш всички добрини, които сърна Добринка и котаракът Хубавелко са ми направили.
— Ах! Русокоске, не си ги разбрала още. Те ме мразят, защото на няколко пъти успях да им изтръгна жертвите. Ти не ще видиш отново баща си, ако не отхвърлиш сама разковничето, което те задържа тук!
— Какво разковниче? — рекла Русокоска. — Аз не го знам.
— Една най-обикновена роза. Откъснеш ли я, тя ще те освободи от твоя затвор и ще те върне в прегръдките на баща ти.
— Но в парка няма никаква роза, как тогава да я откъсна?
— Това ще ти кажа друг път, Русокоске!
И папагалът отлетял предоволен, че е хвърлил в сърцето на Русокоска първите семена на неблагодарността и непослушанието.
На сутринта Русокоска изтичала към прозореца. Едва го отворила и папагалът влязъл.
— Обещах ти, че ще те науча как да откъснеш розата — казал той. — Ето: ти ще излезеш от парка, а аз ще те заведа в градината, където се намира тя.
— Но как бих могла да изляза от парка? Котаракът Хубавелко винаги ме придружава.
— Помъчи се да го отпратиш и ако се противи, напук на него, излез!
След закуската Русокоска слязла в градината. Котаракът Хубавелко я последвал. Като стигнала алеята,която водела към изхода на парка,Русокоска се опитала да отпрати котарака Хубавелко. Той се престорил, че не я разбира. Русокоска така се ядосала, че го ритнала. Котаракът Хубавелко надал тъжен вик и хукнал към двореца.
Чувайки този вик, Русокоска едва се сдържала да не извика котарака Хубавелко обратно, да се откаже от розата и всичко да разправи на сърната Добринка. Но някакъв безпричинен срам й попречил, тя продължила към портата, отворила я и се намерила в гората.
Папагалът на часа я застигнал. Прескачайки от клон на клон, той й показал кой път да държи.
Гората ставала все по-непроходима — храсти и камънаци се преплитали. Не се чували вече и птички. Русокоска почувствувала да я обхваща някакво необяснимо безпокойство. Папагалът я подканял:
— Бързо, бързо, Русокоске, времето минава. Ако сърната Добринка ни настигне, ще ми извие врата и ти никога не ще видиш баща си.
Русокоска, задъхана, с изподрани ръце и обувки на парцали, без малко щяла да се откаже да върври по-нататък, когато папагалът изкрещял:
— Стигнахме, Русокоске, ето градината, в която расте розата.
И Русокоска видяла при завоя на пътеката великолепен розов храст с една роза, по-красива от всички рози на света.
— Вземи я, Русокоске, ти я спечели — рекъл папагалът.
Русокоска хванала клончето и откъснала розата. Едва я взела в ръка и се чул остър смях. Розата се отскубнала от пръстите й и побягнала с вик:
— Благодаря ти, Русокоске, че ме освободи. Аз съм твоето злощастие. Сега ти ми принадлежиш.
— Ха, ха, ха! — подхванал на свой ред папагалът — благодаря ти, Русокоске, сега пак мога да си върна образа на вълшебник. Ти причини смъртта на приятелите си, чийто заклет враг съм аз. Сбогом, Русокоске! При тези думи папагалът и розата изчезнали. Русокоска останала съвсем сама и едва сега разбрала колко ужасна била постъпката й. Поискала да се върне при сърната Добринка, но на мястото на прекрасния замък намерила само развалини, трънаци и коприва.
Една градинска жаба изскочила от купчина камъни и й рекла:
— Какво търсиш тук? Не ти ли стига, че причини смъртта на твоите приятели? Върви си!
Дълго, дълго бродила Русокоска сред развалинитте и плакала заради своето непослушание, лекомислие и неблагодарност.
Най-сетне чула глас, който й казал:
— Не се оставяй да те победи мъката. Изкупи грешките си с разкаяние!
Тя вдигнала очи и зърнала един гарван, който в миг изчезнал. Русокоска се отправила към гората. „Разкаянието изкупва грешките“ — дочула тя още веднъж и видяла една блатна жаба. Но пленница на гората, в която властвувало нейното злошастие, Русокоска не намирала нищо за ядене. Тук ли трябвало да загине?
Изведнъж звук на хлопатар стигнал до ушите й. Една бяла крава се приближавала с ведро на врата. „Разкаянието изкупва грешките“ — казал нечий глас.
Благодарение на млякото, което кравата й донасяла всеки ден, Русокоска не умряла. Тя си направила колиба от преплетени клони и заживяла самичка и несретна в това диво място, като по цял ден плачела за умрелите си приятели и за мъката, която причинила на своя баща.
Така живяла цели шест седмици, после се появила една огромна костенурка.
— Русокоске — казала тя с дрезгав старчески глас, — аз мога да те изведа от тази гора.
— Защо да напускам гората? — отвърнала Русокоска.— Нали тук причиних смъртта на моите приятели, тук искам да живея в разкаяние.
— Сигурна ли си, че те са умрели, Русокоске?
— Ах, драга костенурке, ако ми кажеш истината, ако те още са живи, как да повярвам, че ще ги видя пак някой ден!
— Русокоске, ако имаш смелостта да се покачиш на гърба ми и там да останеш шест месеца, без да ме попиташ за нещо, аз ще те заведа на едно място, където всичко ще се разкрие.
— Ще сторя каквото поискаш, мила костенурке, само да узная какво е станало с моите скъпи приятели.
— Внимавай, Русокоске! Щом тръгнем веднъж и ти нямаш смелостта да издържиш докрай, завинаги ще останеш под властта на злия вълшебник папагала и неговата сестра розата.
Без да се поколебае, Русокоска се качила на гърба на костенурката.
Пътят бил дълъг толкова, колкото казала костенурката — три месеца, докато излязат от гората, и шест седмици през едно безводно поле, на края на което Русокоска забелязала замък, подобен на замъка на сърната Добринка. После още един дълъг месец, докато стигнат до алеята, която водела към замъка. Русокоска изгаряла от нетърпение. Ако можела да слезе от гърба на костенурката, би стигнала до замъка за десет минути, но това би значело отново да не се покори! Изглеждало, че костенурката забавя хода си, вместо да го ускори. Оставали още петнайсет дни, които се стрували на Русокоска петнайсет века, за да извърви тази алея. Най-сетне, след сто и осемдесет дни пътуване, костенурката се спряла и казала:
– Сега, Русокоске, слезни! Ти заслужаваш наградата, която ти бях обещала. Тука си в дома на феята Добротворка, влизай!
Русокоска влязла и се намерила в салон, досущ подобен на онзи от замъка в Люляковия лес. Забелязала само един мебел, какъвто нямало у сърната Добринка — един скрин, целият в злато и слонова кост. Русокоска го гледала, без да може да откъсне очите си от него, когато се отворила една врата и феята Добротворка влязла.
– Русокоске — казала феята тъжно, — отвори този скрин и ще узнаеш съдбата на твоите приятели. При тези думи тя подала на Русокоска един златен ключ.
Цяла разтреперана, Русокоска отворила скрина и какво да види в него? Кожите на сърната Добринка и котарака Хубавелко, приковани с диамантени гвоздеи! При тази гледка тя извикала сърцераздирателно и паднала в несвяст.
Вратата пак се отворила и един принц, хубав като зората, се спуснал към Русокоска. Феята Добротворка я докоснала с пръчицата си и тя дошла на себе си.
— Искам да отида при моите приятели — извикала тя през сълзи. — Оставете ме да умра!
— Русокоске, скъпа Русокоске — казала феята, като я прегърнала крепко, — не плачи повече. Твоите приятели са живи и те обичат. Аз съм сърната Добринка, ето го и моят син, котаракът Хубавелко. Вълшебникът от Люляковия лес успя да ни направи магия — да не можем да възвърнем предишния си вид, преди ти да си освободила розата, твоето злощастие, което аз задържах в плен. Моят син и аз доброволно бяхме приели цял живот да останем сърната Добринка и котаракът Хубавелко само и само да осигурим твоето щастие. Точно това вълшебникът не можеше да понесе. В образа на папагала той те поведе към твоята гибел въпреки нашето усърдие. Русокоска непрестанно целувала и прегръщала феята и й благодаряла, както и на принц Идеал.
Те й казали още, че гарванът и жабата с окуражителните думи, както и добрата крава с ведрото, са й били изпратени от тях, да я подкрепят, но че царицата на феите наложила двете тежки изпитания, преди да даде на Русокоска своята прошка. Първото било пътешествието върху гърба на костенурката, толкова дълго и отегчително. Второто — самичка да разкрие в скрина доказателството за смъртта на своите приятели.
Този смайващ разказ поглъщал Русокоска, но предусещайки нейното желание, принц Идеал го прекъснал и рекъл:
– Ела, цар Блажен те чака.
В същия миг Русокоска се намерила седнала между феята и принц Идеал в една каляска, цялата в перли и злато, теглена от четири изумително бели лебеда.
Когато каляската се спуснала пред голямата стълба на двореца, царят се затичал към Русокоска. която се хвърлила в прегръдките му.
Цели осем дни продължили празненствата за завръщането на Русокоска. На края на осмия ден царят се оженил за феята и Русокоска — за принц Идеал. Всички ги обичали и били честити край тях.

Имало едно време един рибар. Той имал жена и три деца. Всеки ден отивал да лови риба и каквото улавял, продавал го на царя. Един ден между рибите намерил един златен рак. Като се върнал в къщи, турил рибите в една тава. а рака, който бил тъй хубав, поставил на лавицата. Жената на рибаря се заловила да чисти рибите и като повдигнала полата си, та й се виждали краката, тя чула някакъв глас, който казал:
— Спусни си бързо роклята и покрий краката си!
Погледнала наоколо, видяла рака горе и му рекла:
— Ха! Ти си знаел да приказваш, глупаво раче! — И го снела, та го турила в една чиния.
Когато се върнал мъжът й, седнали на трапезата да вечерят.
Изведнъж ракът се обадил от чинията:
— Дайте и на мене да си хапна!
Смаяли се мъжът и жената и му сложили малко от гозбата на една тарелка. Като се наял ракът, погледнали и какво да видят? — тарелката била пълна със злато. Оттогава рибарят и жена му обикнали много рака, още повече че всеки ден се повтаряло същото и тарелката била все пълна със злато.
Един ден ракът казал на жената на рибаря:
— Върви при царя и му кажи, че искам да се оженя за малката му дъщеря!
Жената отишла и обадила на царя каквото й поръчал ракът. Царят се засмял, но си помислил, че ракът може да бъде някой омагьосан царски син, и затова казал:
— Иди, бабо, и кажи на рака, че ще му дам дъщеря си, ако утре заран пред палата ми се вдигне един зид, по-висок от палата, и ако на този зид поникнат всички цветя на света.
Жената се върнала в къщи и обадила на рака каквото чула. Той й дал тогава една златна пръчка и казал:
— Иди пак при царя, удари три пъти на мястото, където са ти показали, и утре там ще стои стената!
Жената отишла и направила, както й заръчал ракът. Като се събудил заранта царят, какво да види? Всичко, което поискал, станало пред палата му. Жената дошла пак при него и му казала:
— Каквото заповяда, е направено.
— Вярно — отговорил царят, — но аз няма да дам дъщеря си, докато пред палата ми не стане една градина и в нея не се появят три извора: от първия да тече злато, от втория диаманти, а от третия брилянти.
Жената ударила с магическата пръчка и на другата заран всичко било, както пожелал царят. Тогава той се съгласил да даде дъщеря си за жена на рака и на другия ден трябвало да стане сватбата.
Тогава ракът казал на стария рибар:
— Ето ти една пръчка, иди и почукай на планината три пъти! Ще излезе един арапин и ще те полита какво искаш. Ти му кажи:
„Прати ме твоят господар, царят, да му дадеш златната му дреха със слънцето“. После ще му поискаш златната рокля с цяла градина цветя и още златната възглавничка. И донеси всичко тук!“
Старецът отишъл, направил, както му било поръчано, и донесъл всичко. Ракът се облякъл в златната дреха и се качил на златната възглавничка. Рибарят го взел и го понесъл към царя.
Като пристигнали в палата, ракът дал другата дреха на царската дъщеря, после останал насаме с нея и разказал своята тайна: той бил син на най-големия цар на света, но бил прокълнат да бъде през деня рак и само ноще човек; а когато пожелаел, можел да се превръща и в орел. Едва казал това, ракът се поотърсил и изведнъж се превърнал в хубав момък. Но на другата заран той пак навлякъл рачешките черупки. И това се повтаряло всеки ден.
Всички в двореца се чудели как царската дъщеря може да бъде тъй любезна и внимателна към рака. Те дебнели и дебнели, но не могли да открият нищо. Изминала така цяла година и царската дъщеря родила син. Кръстили го Венеамин.
Царицата се ядосвала много, че има такъв зет, и един ден рекла на царя:
— Я попитай дъщеря си дали не иска да се омъжи за другиго и да остави рака!
Като попитали царската дъщеря, тя отговорила:
— Този ми е отреден, само него искам!
Царят казал:
— Ще направя събор, ще повикам всички царски синове и който ти хареса, за него ще те омъжа!
Вечерта царската дъщеря разправила всичко на рака и той й казал,
— Вземи тази пръчка, иди и почукай в градината! Ще излезе един арапин и ще попита: „Защо ме викаш, какво искаш от мен, девойко?“ Ти тогава ще му кажеш: „Прати ме твоят господар. Дай му златната дреха, сабята и сребърната ябълка.“ И ми донеси всичко.
Тя отишла и получила всичко. На другата вечер ракът — царският син — се облякъл и отишъл на събора. Преди да тръгне, рекъл на жена си:
— Да не би, като ме видиш, да кажеш, че съм рак. Защото тогава трябва да те напусна. Седни със сестрите си до прозореца, аз
ще мина край вас и ще ти подхвърля сребърната ябълка. Ти я хвани и я вдигни. Ако те попитат кой съм аз, ти кажи, че не ме познаваш.
После я прегърнал, повторил заръката си още веднъж и заминал. Царската дъщеря отишла със сестрите си на прозореца и гледала събора на царските синове. Изведнъж нейният мъж минал на кон под прозореца и подхвърлил ябълката. Тя я хванала и се върнала в стаята си. След малко дошъл там и мъжът й. Баща й се чудел много, загдето тя не харесала ни един царски син. Затова той свикал втори събор. Ракът поръчал пак същото както преди, само че вместо сребърна ябълка царската дъщеря поискала от арапина златна. Преди да тръгне за събора, ракът казал на жена си:
— Тоя път ти ще ме издадеш!
Тя отвърнала, че няма да стане туй, и му се заклела. Но той повторил думите си и тръгнал.
Вечерта царската дъщеря стояла с майка си на прозореца. Изведнъж мъжът й минал на кон под прозореца и й подхвърлил златната ябълка. Майка й се разгневила много, ударила й плесника и извикала:
— И тоя ли не ти харесва, глупачко такава!
Дъщерята отвърнала уплашено:
— Че нали това е ракът!
Тогава майка й се разгневила още повече, загдето не й обадила това по-рано, отишла бързо в стаята й, взела черупките на рака, и ги хвърлила в огъня. Горката царска дъщеря плакала много, но нищо не помагало: мъжът й изчезнал безследно.
Но да оставим царската дъщеря и да видим друго.
Един старец вървял край реката и потопил парче сух хляб във водата, за да може после да го изяде. Но се притекло едно куче, грабнало хляба от ръката му и избягало. Старецът го подгонил. Но кучето достигнало до една врата, блъснало я и влязло вътре. И старецът подир него. Слязъл по една стълба и отпреде му се изпречил палат. Влязъл в палата и намерил сложена трапеза за дванайсет души. Скрил се старецът зад една завеса, за да види какво ще стане. Към обед чул голям шум и от страх затреперал. Иззад завесата видял да прелитат дванайсет орли. Обзел го още по-голям страх. Орлите се спуснали в един мраморен басейн, окъпали се и излезли дванайсет чудно хубави момци. Тогава седнали на трапезата, един от тях взел чашата, напълнена с вино, и рекъл:
— За здравето на баща ми!
Така се изредили всички да вдигат наздравица. А последният казал:
— За здравето на обичната ми жена! Проклета да е майка й, че изгори черупките ми! — И заплакал горчиво.
Момците станали, окъпали се пак в басейна, превърнали се отново на орли и отлетели. Старецът излязъл, изкачил се пак на горния свят и си отишъл у дома. Но като ходел из града, чул, че царската дъщеря е болна и много обича да й разправят приказки. И той отишъл в палата.
Пуснали го при царската дъщеря и той разказал всичко, каквото се случило с него. Едва свършил и царската дъщеря го попитала знае ли пътя за подземния палат.
— Много хубаво — отвърнал старецът и тя пожелала да я заведе там.
Старецът я завел и заедно с нея пак се скрил зад завесата. Дошли орлите, превърнали се на хора и царската дъщеря тутакси познала мъжа си между дванайсетте момци. Искала да излезе и му се обади, но старецът я задържал. Момците седнали на трапезата и мъжът й пак вдигнал чашата с думите:
— За здравето на обичната ми жена. Да е проклета майка й, че изгори черупките ми!
Царската дъщеря не могла да трае повече, спуснала се и прегърнала мъжа си. И той я познал веднага и казал:
— Спомняш ли си как ти казах, че ще ме издадеш? Сега виждаш колко съм бил прав. Но миналото е минало. Слушай какво ще ти
кажа! Още три месеца ще бъда прокълнат. Ако искаш, можеш да живееш дотогава тук.
Царската дъщеря останала и рекла на стареца:
— Иди в палата и обади на родителите ми, че съм останала!
Старецът отишъл и направил, както му поръчали. Родителите й много се натъжили. Но трите месеца минали бързо, царският син станал най-сетне човек и те се завърнали у дома.
И сега още си живеят щастливо, а ние — дваж по-щастливо!

Някога, през едно пъстроцветно лято, когато морето беше още сладководно (и жените бяха жени, и рибите — риби) в една жълто боядисана къща край широкия Уелски път живееха трима братя. Когато пораснаха, Глин ореше земята, Лин ореше морето с кораба си, а най-малкият, Молдуин, ореше само своя път. В края на краищата Глин се замогна и ядеше мед върху хляба си, Лин ядеше ябълки със сиренето си, само Молдуин и неговата жена вървяха по уморителните пътища и деляха сиромашията си по равно. Но когато се случваше да минат покрай жълто боядисаната къща, те се спираха и молеха да им подарят нещо, докато чувствителният нос на Глин просто се разболяваше само от миризмата им.
„Знам какво да правя — каза си Глин най-сетне, — та да се отърва от тях завинаги!“
— Братко — попита той Молдуин, — какво ще ми обещаеш, ако ти дам едно прасенце, все за тебе?
— Всичко, каквото пожелаеш, мили братко. Всичко, каквото пожелаеш.
— Думата ти е дума, затова ето ти обещаното прасенце и иди веднага по дяволите.
— Думата ми е дума — съгласи се Молдуин — и ако извикаш на кучето си, което ме е захапало за крака, няма да те безпокоя повече.
През целия ден Молдуин и жена му вървяха нагоре и надолу по страната с прасенцето, завързано за връвчица след тях, и търсеха „по дяволите“. Привечер те пристигнаха до осветената врата на една колиба, наречена Картреф (Къща) и видяха един старец с дълга бяла брада. Той се разхождаше из градинката във вечерния хлад и по панталоните и коженото елече приличаше на овчар.
—Добър вечер — казаха те учтиво, — не сте ли вие случайно По-дяволите?
— Напротив — отвърна старецът. — Аз едва ли имам приятел в света, но ако търсите господин Дявола, той е мой много стар познат и сигурно ще го намерите в къщата, която се нарича Пъкъл долу в дъното на долината. Най-голямото му удоволствие е месо на шиш и не мога да се стърпя да не ви кажа, че като види вашето прасенце, той ще направи всичко, за да ви накара да му го продадете. Но ако се вслушате в съвета ми, драги, не му го давайте, ако не вземете в замяна речната мелничка, която стои зад вратата на кухнята. Тя не е обикновена мелничка, а мели нито бавно, нито пък съвсем малко всичко, каквото пожелаете. Ако на връщане пак минете по този път, ще бъда много щастлив да ви покажа как се пуска.
Те му благодариха и се спуснаха през сенките на долината, докато стигнаха голямата къща Пъкъл и почукаха на вратата на господин Дявол. Тя се отвори веднага и те видяха приятелите и слугите на господин Дявола. Едни им крещяха да се махат, други ръчкаха огъня с носовете си, а трети вече измерваха угоеността на прасенцето и докато го гледаха, лигите им течаха. Господин Дявола веднага им пред¬ложи хиляда години живот за прасенцето.
— Хиляди благодарности за това — каза Молдуин — и за вашето сърдечно посрещане. Но аз и моята жена сме пестили дванадесет месеца и един ден, за да имаме това прасенце за новогодишния обед, а сега е вече средата на лятото. Но — добави бързо той, като жена му го сбута — понеже аз съм най-мекосърдечният жив човек и сляп като прилеп, когато става дума за собствените ми интереси, за да не ви разочаровам, ще ви дам прасето така, без пари, но в замяна на ръчната мелчника, която стои зад вратата на кухнята.
Ала господин Дявола не искаше и да чуе. Вместо това той предложи на Молдуин най-съкровеното желание на сърцето си — място в управлението, отрова за неговите по-малко известни роднини и коса за плешивото теме на главата му.
— Но аз обичам моите роднини — възпротиви се Молдуин.
— Това не е плешивост, а понеже светлината пада така — усмихна се предвзето жена му. — Мелничката, или нищо!
В това време вратата започна да се плъзга от слюнки, а слу¬гите крещяха:
— Прасе! Дай ни прасе! Прасето, или загиваме! — Така че господин Дявола трябваше да промени решението си и в края на краищата да им даде мелничката. През цялото това време малкото прасе стоеше близо до Молдуин и неговата жена и можете да си представите колко квичеше, когато се намери пъхнато под мишницата на господин Дявола.
Молдуин и жена му се върнаха по пътя, докато стигнаха пак при белокосия старец с дългата бяла брада. Докато им показваше как да пускат мелничката и още по-важно, как да я спират, когато е почнала да работи, той все се усмихваше. Двамата едва дочакаха, докато стигнат морето, и пуснаха мелничката да мели. Първо тя им смели една къща и свещи, за да я осветяват, маса и столове, месо и пиене, и много завивки. „Наистина — казаха си те — това отиване Подяволите свърши много работа!“ И най-накрая те я накараха да им смели ново-новеничко петле с позлатени шипове и яркочервен гребен, та да ги буди сутрин рано, за да почват наново да мелят. По този приятен начин те живяха до жътва, когато си смляха едно угощение и Молдуин пристигна в жълто боядисаната къща с каруца, впрегната в четири коня. Той покани брат си Глин (този, който ореше земята) да дойде да си похапне с тях. Глин дойде и очите му станаха като чайници, доведе и съсе-дите си и всички те онемяха, като видяха вината, емфието и чиниите от злато, и чашите от бяла моржова кост.
„До вчера нямаха пукната пара да се почешат, а сега са по-богати от продавачите на мляко или от краля!“ — помисли Глин.
— Братко — попита той, — къде по дяволите намери цялото това богатство?
Зад вратата на кухнята! — отвърна Молдуин със същата прямота и предпазливост. Глин не можа да изтръгне от него нито дума повече, докато всички съседи се разотидоха по домовете си. Но братът продължаваше да стои и да го пои с вино и ласкателства. Най-сетне Молдуин му откри тайната на мелничката. Не каза само как спира да мели. И когато падна в пепелта и захърка, брат му грабна мелничката и се заклатушка с нея към жълто боядисаната къща.
— Жено — каза той на сутринта, — искам да слезеш долу при овесената нива край морето и да откосиш първия откос. Решил съм един път аз да се погрижа за обяда.
Щом жената излезе от къщата, Глин сложи мелничката на ма¬сата и започна да я разглежда умилено. „Първо — каза си той, — нека първо ми смели момичета, които да наредят и да прислужват на голямото угощение, което смятам да дам. И колкото те са по-хубави, толкоз по-добре!“ Той почука на бирената бъчва, а тя беше почти празна. „Също и бира — помисли си той, – докато бъчвичката прелее“. И после каза високо на мелничката:
Мелничке, мелничке, смели ми момичета и пиво, мелничке, мелничке, смели ми ги тъмни и светли.
Едва произнесъл думите и едно тъмно момиче изскочи над вълната от силно питие, а после едно светло, после едно мургаво, после едно бяло, кафяво и жълто, а бирата се издигаше, издигаше, докато напълни къщата една педя.
— Стига! — извика той. — Казах стига! Спри мелничке, спри вече! Ей, чуваш ли?
Но мелничката продължаваше да мели и скоро момичетата започнаха да плуват, за да си спасят живота. Най-сетне бирата преля през вратата и прозорците и се спусна бучаща и пенлива към морето. По пътя настигна жената на Глин и тя едва успя да си вземе дъх, когато бирата я повлече от брега към дълбините заедно с нейния съпруг и момичетата. Момичетата се чувствуваха щастливи, като мишки в сено, защото те не познаваха нищо друго освен течността. Ала Глин и жена му скоро достигнаха скалистото дъно и останаха там, без нито едно мехурче въздух да излезе от устата им.
От къщата си на брега Молдуин чу и видя това вълнение и веднага разбра кой е откраднал мелничката. Тогава той се изкачи на зеления хълм зад жълто боядисаната къща и заповяда на мелничката да спре да мели — първо момичета, после бира. Щом наводнението спря, той я занесе у дома си. Там поиска да му смели златни плочи, за да светне отдалече къщата му в Уелското море.
На другата седмица неговият брат Лин (онзи, който ореше морето) доплава в залива с червеномачтовия си кораб, натоварен със сол. Той се изненада — но и не остана недоволен, — когато видя, че водата мирише на бира и е пълна с русалки, макар че без време изгуби двама моряка. Скоро той научи съдбата на обитателите на жълто боядисаната къша и очите му станаха големи като люкове. Тогава реши да отиде на гости на брат си Молдуин. „Довчера нямаха пара да се почешат, а сега са по-богати от самохвалците или от адмиралите!“
— Братко — попита го той, — къде по дяволите намери всичкото това богатство?
— Зад вратата на кухнята — отговори Молдуин. Ала брат му го опи с вино и ласкателства, докато накрая му откри тайната на мелнич-ката, освен как да я спре да мели.
— Ще мели ли сол? — попита Лин.
— Толкова, че да осоли всички океани — увери го Молдуин.
Лин нищо не отвърна, но през цялото време си мислеше какво щастие е за един беден морски капитан да притежава мелничката. Вместо да прави дълги пътешествия през бури и водорасли, за да събира своите товари, тя ще му мели сол. И когато Молдуин падна в пепелта и захърка, той грабна мелничката и се заклатушка с нея към червеномачтовия си кораб и веднага отплава. Щом излезе извън залива Кардиган, той пусна внимателно мелничката на палубата и каза:
Мелничке, мелничке, смели ми солена сол.
Мелничке, мелничке, смели ми я веднага.
При тези думи. мелничката започна да мели сол, докато покри палубата като бял сняг, а екипажът се закатери по червената мачта, за да се спаси. Но колкото по-нагоре се качваха (а Лин се катереше най-високо от всички), толкова по-високо се натрупваше и тя. След време от тежестта на солта корабът докосна скалистото дъно и целият екипаж стана на туршия.
Наскоро след това белокосият старец с дългата бяла брада мина по широкия Уелски път. Той видя русалките във водата и опита солта в морето. „Вярно е — каза си той, — че извършвам по необикновен начин делата си.“ И понеже му се стори, че така е добре, той остави там русалките, а също и мелничката и тя продължава да мели до ден днешен. Затова морето около Уелс е по-солене от другите морета и както знаете, става все по-солено.

Имало едно време един морски капитан. Наскоро след като се оженил, той трябвало да поеме по далечни чужди земи. Бавил се шест години, но продал стоките си на добра цена и със спечеленото накупил
много друга стока, натоварил я на кораба и на седмата година тръгнал към дома си. Нямал търпение повече и мислел само за жена си, защото не знаел, че през това време му се родил и пораснал син.
Когато корабът стигнал средата на морето, ненадейно спрял и не помръдвал наникъде. Мъчили се и така, и иначе, вдигали платната, сваляли ги, ала нищо не помагало — корабът си стоял на едно място. Взрял се тогава внимателно морският капитан във водата и видял, че морският цар държи с едната си ръка кораба за носа.
— Защо задържаш кораба ни? — провикнал се капитанът.
— За да ми дадеш от дома си онова, което ти не знаеш. Ако ми го дадеш, ще те пусна да си идеш по живо – по здраво, а иначе всинца ви ще издавя!
Замислил се капитанът, но никак не можел да си спомня какво имал у дома си. Та малко ли време минало! И помолил:
— Дай ми три часа на разположение…
— Не само три часа, ами цели три дена ти давам — засмял се морският цар.
Капитанът започнал да си припомня и да си записва всичко, което имал у дома си. Като си спомнил за всичко, обърнал се към морския цар:
— Обещавам да ти дам това, което не зная у дома си!
— Не мога да вярвам на думите ти — отговорил морският цар. — Напиши ми една разписка и я подпиши с кръвта си!
Нямало какво да нрави капитанът, порязал палеца си и подписал разписката. И щом я подал на морския цар, корабът се понесъл бързо и леко по вълните на морето. Не след дълго той влязъл в родното пристанище. Роднините и близките на капитана излезли да го посрещнат. Най-напред капитанът прегърнал и целунал жена си, а сина си не забелязал. Щом го видял, попитал:
— Кое е това момче?
— Та това е нашият син, който се роди в годината на отплаването — отговорила жената.
Чак сега бащата се сетил, че е продал детето си на морския цар. Натъжил се много и въздъхнал тежко:
— Ето какво било то!
Като го видели толкова нажален, майката и синът почнали да го разпитват и той им разказа всичко от игла до конец. Майката се за вайкала, но синът рекъл:
— Не се кахърете, мамо и тате, може пък морският цар да забрави!
— Едва ли ще забрави — казал скръбно капитанът, — щом поиска да подпиша обещанието с кръвта си… 
И наистина, когато момчето навършило дванадесет години, морският цар им изпратил известие то да се яви при него да му слугува. Нямало що да стори капитанът, длъжен бил да изпълни обещанието си. Изпекли тогава родителите сухари за из път, турили ги в една торбичка и със сълзи на очи се простили със сина си и го изпроводили до края на града.
Вървял, вървял момъкът и стигнал до брега на морето. Бил се уморил и седнал ла си почине. Докато почивал, се загледал в близкия храсталак и видял някакво непознато дърво с дребнички червени плодове.
— Какво ли е туй дърво — зачудил се той, — което до днес още не съм виждал, макар че баща ми има градина с всякакви дървета?
Какво ли е?
А то било дрян. Но той не бил го виждал и докато се захласвал в него, изневиделица долетели единайсет диви патици, а далече зад тях идела и дванадесета. Те припляскали с криле точно над момъка, той се уплашил и побързал да се скрие в клонака на дряна. Спотаил се и се смълчал там, без да помръдва. Дивите патици кацнали близо до дървото и изведнъж се превърнали в единайсет хубавици. Те си съблекли дрехите и почнали да се къпят в морето. Като се окъпали, облекли се, станали отново диви патици и отлетели. Тъкмо отлетели и пристигнала и дванадесетата. И тя като другите се превърнала в хубавица, най-хубавата от всичките. Съблякла се и отишла да се къпе. Момъкът се свлякъл лекичко от дървото, грабнал дрехите й и отново се покачил горе — седи и мълчи като мъртъв. А хубавицата се окъпала, излязла на брега и потърсила дрехите си. Като не ги намерила, провикнала се:
— Кой се крие наоколо? Ако е стар, нека ми бъде роден баща, ако е среден на възраст — нека ми бъде брат, ако ли пък е млад —
да ми стане верен другар!
Рипнал тогава момъкът от дряна и подал дрехите и. Засрами¬ла се хубавицата, като видяла такъв красавец — гиздав и напет юнак — се изправил пред нея.
— Кой си ти? — попитала го тя.
Той й разправил от край до край историята си.
— Чудесно стана, че ме срещна! — плеснала зарадвано ръце хубавицата. — Аз съм морска нимфа и заедно с още единадесет мои дружки служим на морския цар. Навярно ти си видял да летят единадесет диви патици преди мене, те са моите дружки. Морският цар иска да ни омъжи. Сега е мой ред и той те вика да станеш мой мъж. Но за да ме омъжи за тебе, ти трябва да го надхитриш, иначе той ще те погуби, както погуби досега всичките единайсет момъка, които беше определил за дружките ми. Но ти не се бой, аз ще ти помогна! Влез смело в морето и ще вървиш по дъното, докато не стигнеш до една пътечка, която лежи в лявата ти страна ! Ще хванеш тая пътечка и ще вървиш, докато не дойдеш до място, пълно със змии! Но ти не се страхувай — върви, без да се оглеждаш, и те ще ти сторват път! Ако дори само веднъж се огледаш, те ще те изядат. Оттам ще продължиш и ще вървиш, докато стигнеш до едно място с още по-люти змии. Там ще съзреш една къщичка, направена от рибени перки и люспи. Тя е моята къщичка и аз ще те чакам там.
Като казала това, тя се превърнала в дива патица и отлетяла. А момъкът поел по морските пътища и пътеки и спазвал всичко, както му заръчала хубавицата. Накрая съзрял колибката от рибени перки и люспи и много се зарадвал. Почукал на прозорчето, хубавицата излязла и го въвела в къщичката, където го нахранила и напоила. Накрая му рекла:
— Време е вече за сън. Но сигурно скоро ще дойде вестител от морския цар. Ала каквото и да говори той, ти си мълчи, все едно, че
те няма тук. После ще ти кажа какво трябва да направиш.
Постлала му под лавицата да спи и изгасила огъня. Тъкмо задрямали и ето че зад прозореца се провикнал вестителят:
— Морският цар заповяда утре всички да се явите с еднакви дрехи и всяка да държи в ръката си тояга. Пристига новият морски
зет… — И отплувал, защото трябвало да обиколи всички нимфи, а къщичките им били отдалечени една от друга по на четири часа път.
Хубавицата скокнала и се заловила за работа. Сковала един меден боздуган, събудила момъка и му казала :
— Ще вървиш все направо, докато стигнеш едни железни порти. Щом наближиш, отгоре ти ще се нахвърлят два морски лъва. Ти не се плаши, те са вързани на синджир, а им викни: „Млък, проклети и люти зверове! Отивам при морския цар да му служа!" — и те ще се отдръпнат, за да те пропуснат. Щом приближиш портата, замахни с боздугана и удари по нея да се строши. Морският цар ще извика: "Кой е там?", а ти сърдечно му отговори: „Аз съм, ида да ти слугувам." Тогава той ще те доведе там, където ще бъдем наредени ние, с еднакви лица, с еднакво облекло — всичко у нас ще бъде еднакво.
Но аз ще стоя в края и токът на левия ми крак ще бъде изкривен малко настрани. Макар и да ме познаеш веднага, ти не се издавай, нито ми прави някакъв знак. Мини още веднъж, дваж, сякаш все още не знаеш, и се вглеждай във всяка! Морският цар ще се сърди, ще ти кряска и ще те кара по-скоро да избереш определената ти за жена, но ти не му обръщай внимание и му отговори: „Защо да бързам? Това не е ябълка да я откъснеш от дървото: хапнеш — вкусна е, изяждаш я; не ти хареса — хвърлиш я и вземаш нова. С жена си аз трябва цял век да живея." И чак на третия път ме изведи…
После му дала боздугана и го изпроводила да върви. А той пък спазвал всичко най-точно, както му била заръчала хубавицата, Морският цар се гнета, ала момъкът му отвръщал най-спокойно и посочил бъдещата си невеста чак на третия път, макар че я познал веднага.
— Е, добре, сега я намери, но трябаа да я посочиш три пъти поред! Тогава тя ще бъде твоя, а не улучиш ли само веднъж — тежко
и горко ти, ще те погубя?
Ала момъкът не се боял. Той знаел, че морската нимфа ще му помогне. И наистина на втория ден тя му сковала един сребърен боздуган, защото морският цар поръчал да се явят хубавицата със сребърен прът в ръце. Историята се повторила, а на третия ден се потретила, макар сега да държели златни пръчки в ръцете си. Разбрал морският цар, че момъкът го надхитрил, и вдигнал добродушно ръце:
— Нека бъде вечно твоя!
Вдигнал им голяма морска сватба, с богато угощение. Сетне натоварил дванайсет кораба със злато и сребро и проводил младата двойка към родния град на момъка.
Родителите му се смаяли от щастие и не знаели какво да нравят от радост, като видели живо и здраво чедото си отново при тях е приказна хубавица за жена и нечувано богатство. Вдигнали пир, на квя-то поканили целия град Три дни и три нощи яли, пили и се веселили.

Имало едно време едно момиченце, което се наричало Жълтата шапчица.
– Не, Червената!
– А, да. Червената шапчица. Майка й я извикала и й казала: Слушай, Зелена шапчице…
– Ама не, Червена!
– А, да. Червена. Иди при леля Диомира да й занесеш тази обелка от картоф.
– Не: върви при баба си да й занесеш тази пшеничена питка.
– Добре. Момиченцето отишло в гората и срещнало един жираф.
– Каква бъркотия! Срещнала вълк, а не жираф!
– И вълкът я попитал: колко прави шест по осем?
– Нищо подобно. Вълкът я попитал: къде отиваш?
– Имаш право. И Черната шапчица отговорила…
– Червената шапчица, Червената, Червената!
– Да. И отговорила: отивам на пазара, за да купя доматено пюре…
– И на сън не й е минало това през главата: отивам при баба, която е болна, но не мога ад си спомня пътя.
– Точно така, и конят казал…
– Какъв кон! Това бил вълк!
– Да. И казал така: вземи трамвай номер 65, слез на площада на катедралата, завий надясно, ще видиш три стъпала и една паричка на земята, остави намира стълбите, вземи паричката и си купи дъвка.
– Дядо, ти изобщо не знаеш да разказваш приказки, всичко объркваш. А дъвка пак ще си купя.
– Добре, ето ти паричка.
И дядото отново зачел вестника си.