Чуй всички приказки

Веднъж Настрадин Ходжа трепел мухи и казал на жена си: „Убих две женски мухи и две мъжки.“
Жената се учудила и попитала: „Как разбра кои от тях са женски, а кои – мъжки?“
Той отговорил: „Две от тях бяха кацнали на огледалото.“

Живяло ужасно чудовище, което ядяло хора.
Веднъж чудовището преследвало вече набелязаната жертва. Човекът, спасявайки се, се гмурнал в едно езеро, чудовището скочило след него. В търсене на спасение плувецът скочил на гърба на чудовището и здраво се хванал за стърчащия му гребен.
Чудовището не можело да падне по гръб, защото коремът му не бил защитен. То се устремило в бесен бяг, в очакване кога човекът ще се изтощи.
Но човекът мислил, че със своето отчаяно положение спасява света. И в тази общочовешка мечта силите му се напрягали без умора.
Чудовището междувременно така ускорило крачката, че искри летели в огнена опашка. И в пламъка чудовището започнало да се издига над земята. Световната мисъл на човека повдигнала даже Врага.
Когато хората Виждат комета, те благодарят на храбреца, устремен Вечно. Човешките мисли се носят и дават нови сили на ездача на чудовището.
Белите, жълтите, червените и черните хора устремяват мислите си към този, който отдавна е станал огнен.

В Копенхаген има една улица, наречена „Улица на малките къщи".
Наистина преди много-много години тая улица беше почти цяла застроена с дървени бараки, прилични на ония, които и днес още се строят по време на панаирите. Вярно е, че тия къщи бяха малко по-големи от панаирните бараки и имаха прозорци, но в рамките на тия прозорци хората поставяха рогови пластинки или мехури, защото по онова време стъклата се смятаха още за голям разкош. Впрочем всичко туй е било много отдавна — толкова отдавна, че дори прадядото на прадядото, като разправя за ония времена, нарича ги „стари". Това е било навярно преди няколко века.
Тогава почти цялата търговия на Копенхаген се намирала в ръцете на богатите бременски и любекски търговци. Те самите не идвали тук, а изпращали свои хора, които живеели на „Улицата на малките къщи" и продавали бира и подправки за ястия. Тяхната бира била чудесна немска бира от най-различни видове: бременска, прюсингска, емска и дори брауншвайгска. Подправките също били различни: шафран, анасон, бахар и най-главното — пипер. Пиперът, тъй да се каже, бил главен предмет на търговията, затова наричали немските доставчици в Дания „пиперджии" или „пиперни доставчици". Когато отивали в Дания,те се задължавали да не се женят в чужбина и тъй като мнозина оттях прекарвали тук целия си живот, оставали стари ергени. И понеже били самотни, те сами се грижели за себе си, сами си вършели цялата къщна работа, гасили си огъня в огнището,
разбира се, ако имало с какво да го запалят. Поради тия причини някои от тях с течение на времето се превръщали в стари чудаци със своеобразни мисли и навици. В тяхна памет и досега още в Дания наричат всеки по-престарял неженен мъж „пиперджия". Всичко туй трябва да се знае, за да се разбере долуописаната история.
Над „пиперджиите" или над старите ергени обичат да се присмиват. Казват, че всеки от тях си има нощна шапка. За тях дори са съчинили и песен, в която главната роля играе нощната шапка.
Да,хората се присмиват на старите ергени и на нощните им шапки, и то само защото не знаят тяхната история. Но дано никой никога не пожелае за себе си такава шапка. Защо? Слушайте сега!
В старите времена по „Улицата на малките къщи" нямаше плочник. На всяка крачка минувачът затъваше от една яма в друга като в разкопан път. Самата улица беше много тясна. Къщиците се притискаха тъй плътно и стояха тъй близко една срещу друга, че лятно време над улицата опъваха платно. Тогава човек можеше да усети както трябва, че тук се продава пипер, шафран и бахар.
Зад дългите маси стояха продавачите, но между тях рядко се виждаха млади хора. Повечето бяха вече възрастни ергени, облечени съвсем не тъй, както ние сме свикнали да си ги представяме, сиреч с перука или с нощна шапка на главата, в плюшени панталони, в куртка и в стегнат до самото гърло кафтан… Не, тъй са се обличали хората от времето на нашия прапрадядо, тъй са изписани те и по старинните портрети. Но продавачите на пипер нямаха толкова много пари, за да си поръчат портрет, макар че днес би било много интересно да видим портрета на такъв юнак, изправен зад тезгяха си или запътен в празник към черква. Те носеха широкопола и висока шапка, а който беше по-млад, забождаше понякога на шапката и перо. Вълнената риза се криеше под голяма обърната яка от платно. Тя стягаше плътно тялото чак до брадата, а отгоре свободно се развяваше широко наметало. Панталоните се спущаха до самите обуща с широки носове, защото продавачите не носеха чорапи. Из поясите им стърчаха нож и вилица, а освен туй и един по-голям нож за защита. В ония времена човек имаше често нужда от такива неща.
В такова облекло ходеше облечен в празнични дни и старият Антон, един от най-старите продавачи на пипер в „Улицата на малките къщи". Само че вместо висока широкопола шапка той носеше винаги качулка, а отдолу плетена шапка — да, обикновена нощна шапка. Старият Антон беше свикнал с нея, тъй че тя стърчеше вечно на главата му.
Той дори имаше две такива шапки за смяна.
Старият Антон беше сух като пръчка, с безброй бръчки около устата и очите, с дълги костеливи пръсти и побелели гъсти вежди. Над лявото му око висеше цял кичур коса. Тая коса, разбира се, не го разхубавяваше, но по нея човек лесно можеше да го познае… За него се знаеше, че е от Бремен, но това не беше вярно — там живееше само неговият господар. Сам той беше родом от Тюрингия, от град Айзенах, разположен на юг от Вартбург. За своята родина старият Антон говореше малко, но мислеше много.
Старите продавачи от тая улица рядко се събираха заедно. Всеки си седеше в дюкянчето, което се затваряше рано вечер и след това цялата къщица потъваше в мрак. Само през роговата пластинка на прозореца под самия покрив блещукаше слабо пламъче, а вътре старият продавач седеше на кревата си и четеше някоя книга. Понякога той шеташе до късна нощ из стаята и туряше всичко в ред. А тая работа не беше много приятна.
Често пъти, когато навън цареше черна нощ, когато плискаше дъжд или виеше снежна буря, обитателите на тия малки къщици се чувствуваха много угнетени. Тогава нямаше фенери наоколо освен едничкото малко фенерче, което висеше в края на улицата пред иконата на света Богородица, нарисувана на една стена. Другият край на улицата свършваше при дворцовите укрепления, дето се удряха шумно вълните. Такива вечери изглеждат безкрайно дълги, ако седиш без работа. А знае се, че не всеки ден се случва на човек да отваря и да подрежда стока, да прави книжни фунийки или да чисти чашките на везните. Затова той трябва да си намери някаква друга работа…
Такова друго занимание си бе намерил и старият Антон. Той сам си шиеше долните дрехи и си кърпеше обущата. Когато най-сетне легнеше в леглото, по навик не снемаше шапката си, а я нахлузваше още по-ниско на челото — разбира се, не задълго, защото след минута я дигаше пак нагоре, за да види съвсем ли е угаснала свещта. Той пипаше тая свещ, стискаше дори с пръсти фитила, после се мушваше отново в постелята, обръщаше се на другата страна и спускаше нощната шапка над очите си. Но тогава често му хрумваше мисълта: дали наистина са загаснали въглищата в малкия мангал, който се намираше долу? При тая мисъл той скачаше отново от леглото, слизаше долу по стълбичката и след като се увереше, че въглищата са отдавна изгаснали, връщаше се горе с облекчено сърце. Но ето че насред пътя го обхващаше ново съмнение: добре ли са залостени железните пръчки на вратата, спуснати ли са куките на прозоречните капаци? И той слизаше пак долу с мършавите си нозе, настръхнал от студ, и оглеждаше всичко. Когато най-сетне се завреше в леглото си, без да става повече, зъбите му затракваха силно, защото студът е особено остър в края на зимата. Тогава той издърпваше още по-нагоре одеялото над себе си, сваляше още по-ниско нощната си шапка и се мъчеше да пропъди от мислите си търговията и дневните грижи. И в такъв случай в мислите му нямаше нищо приятно, защото в паметта му възкръсваха тутакси старите спомени, които започваха да разгръщат пред него картините на миналото. А в тия картини често се крият карфици, които убождат до болка. „Ах!" — извиква човек тогава. И ако карфицата се забие дълбоко и убоденото място започне да гори, ето, че в очите се показват и сълзи. Същото се случваше и със стария Антон. По лицето му се търкалят топли сълзи, които светеха като най-чисти брилянти. Те падаха на одеялото или на пода и звънтяха тъй тъжно, сякаш в сърцето на стареца се бе скъсала струна. Наистина те скоро се изпаряваха и изчезвайки, ронеха светли пламъчета и озаряваха картините, които никога не можеха да се заличат. Старият Антон триеше очите си с нощната шапка и картините се губеха заедно със сълзите, но изворът продължаваше да блика, защото се намираше в сърцето му. И картините не се явиха в същия ред, в който бяха наредени в действителния живот. Най-тъжните изпъкваха най-често от всички и ако между тях попаднеха радостни, тогава те хвърляха върху другите още по-силна сянка.
„Прекрасни са буковите гори в Дания!" — говорят навсякъде, но още по-прекрасни изглеждаха във въображението на Антон буковите гори в околностите на Вартбург. По-могъщи и по-почтени му се струваха старите дъбове около гордия рицарски замък, по чиито камъни се виеха пълзящи растения. Още по-сладко, отколкото в Дания, ухаеха там цъфналите ябълки — той и сега още сякаш вдъхваше техния мирис… И в очите му блесна сълза. Тя се отрони долу, звънна и светна… И при тая светлина той видя съвсем ясно две играещи деца — момче и момиче. Момчето имаше румени бузи, светли къдрави коси и добри сини очи. То беше син на богат търговец — да, това беше малкият Антон — той самият. Момиче¬то пък имаше черни коси и в тъмните му очи се четеше ум и смелост.То се казваше Моли и беше дъщеря на кмета. Децата си играеха с една ябълка. Те я разтърсваха и се вслушваха дали не дрънкат вътре семенцата. После я разрязаха през средата и всяко взе половина. Разделиха си дори и мъничките семенца и изядоха всичките с изключение на едно, което момичето поиска да посади в земята.
— Ще видиш какво ще излезе от него! — каза то. — Ще излезе нещо такова, каквото ти не можеш да си представиш — цяло ябълково дърво! Само че не сега, разбира се.
И те посадиха зрънцето в една саксия за цветя. Момчето изрови с пръсти една дупчица, момичето пусна вътре семето, а след това и двамата го засипаха със земя.
— Да не си посмял да извадиш утре зрънцето, за да видиш дали са му поникнали вече корени! — каза Моли. — Това не бива да правиш! Аз два пъти направих тъй с моите цветя, защото исках да видя дали са започнали да растат. Но тогава бях още съвсем глупава и затова цветята умряха.
Саксията остана у Антон и всяка сутрин през цялата зима момчето я гледаше, ала не виждаше нищо освен черна земя. Но ето че дойде пролетта и слънцето огря саксията с лъчите си. Из земята се показаха две мънички листенца.
— Това сме аз и Моли! — рече Антон. — Какво чудо, каква красота!
Скоро се показа още един листец. Какво означаваше пък той? А след третия се появи четвърти, пети и всеки ден, всяка седмица листата ставаха все повече. Малкото растение се превръщаше в дърво.
И всичко туй сега се огледа в една сълза, която старецът веднага избърса. Тя изчезна, но можеше да се върне отново всеки миг — от сърцето на стария Антон.
Наблизо до Айзенах се простира верига от скалисти планини, които изглеждат отдалеч като вълни. Една от тях е цяла кръгла и се издига над другите. По нея няма нито дървета, нито храсти, нито трева — тя се казва „Планина на Венера". Вътре, както гласи преданието, живее Венера, богинята от езическите времена. Но сред народа тя се нарича просто „госпожа Холе" и всяко дете в Айзенах знае това и може да разкаже как тя отвляк¬ла веднъж рицаря Танхойзер, минезингер от Вартбург.
Малката Моли и Антон стояха често в полите на тая планина и веднъж момичето каза:
— Смееш ли да похлопаш на планината и да кажеш: „Госпожа Холе, госпожа Холе, отвори! Танхойзер е тук!"
Антон не се реши, но Моли не я беше страх. Впрочем тя произнесе силно и ясно само думите: „Госпожа Холе, госпожа Холе!" Останалите думи тя избъбри на себе си и при туй толкова тихо, че дори Антон не можа да ги чуе. Но какъв решителен вид имаше Моли. И колко смела беше винаги. Когато веднъж през лятото тя заедно с други момичета срещна Антон в градината, всички поискаха да го целунат — и то само защото той не обичаше целувките и се бранеше с ръце и с нозе. Но Моли се приближи смело и уверено към него.
— На мен той ще даде да го целуна! — каза гордо тя и прегърна Антон. Тя се гордееше много с това и Антон винаги й се подчиняваше, без да съзнава това. Та Моли беше тъй , хубава и смела!
Ябълката, посадена от двете деца, растеше всяка година и най-сетне стана тъй голяма, че трябваше да я пресадят в градината на въздух, дето слънцето я грееше, а росата я освежаваше. Сега дръвчето закрепна толкова, че можеше да понася зимния студ. А когато след лютата зима настъпи пролет, ябълковото дърво сякаш от радост се покри цяло с цветове. През есента то роди две ябълки — едната за Моли, другата за Антон.
Дървото растеше бързо, а също тъй бързо растеше и Моли. Тя беше свежа като ябълков цвят.
Но всичко на земята се променя, всичко минава…
Антон не можа да се радва дълго на тоя цвят. Бащата на Моли напусна родната земя, а заедно с него замина и Моли — далече, много далече. В наше време, разбира, се това пътуване би могло да се извърши с влак за няколко часа, но в ония времена трябваше по- вече от едно денонощие, докато се стигне до града Ваймар, разположен, както и днес, на изток от Айзенах, на границата на Тюрингската земя.
Моли плака, плака и Антон. И всички тия сълзи се сляха в една сълза, която гореше с чудното розово сияние на радостта. Моли каза на Антон, че той й е по-скъп от всички чудеса на Ваймар.
Мина година, после втора, трета. През всичкото това време Антон получи от Моли само две писма. Едното донесе един колар, другото — един пътешественик. Тогава пътят беше тежък и дълъг — трябваше да се минава през много градове и села.
Колко често Антон и Моли бяха слушали историята за Тристан и Изолда и при това винаги си бяха представяли, че са нейни герои… Наистина името Тристан значеше „роден в планината", а това никак не подхождаше за Антон. Но също като Тристан той не можеше дори да си представи, че тя го е забравила. Нали Изолда не бе забравила своя другар и когато и двамата умряха и бяха погребани — той от едната страна на черквата, тя от другата, — над гробовете им израснаха две липи, които сплетоха клоните си над черковния покрив. „Колко е хубава тая легенда — и колко е тъжна!" — мислеше Антон. Разбира се, с него и Моли не можеше да се случи нищо тъжно и при тая мисъл Антон започваше да си пее песничката на минезингера Валтер фон дер Фогелвайде:
Под липите, в тихата долина…
Особено му се харесваше едно място в песента:
В гората сред тихата нощ чуруликаше кръшно славей: тандарадей!
Тия думи бяха често на устата му. Той пееше и си подсвиркваше песента в оная лунна нощ, когато пътуваше с кон през дълбокия проход на Ваймар, за да се види с Моли. Той искаше да пристигне неочаквано и наистина пристигна неочаквано.
Посрещнаха го много любезно, почерпиха го с вино. У Моли се беше събрало весело общество от знатни гости. И все пак Антон не намери това, което очакваше и за което мечтаеше. Той не разбираше себе си, не разбираше и другите, но за нас е ясно всичко. Човек може да живее в една къща, в едно семейство и все пак да бъде чужд на всички. Вие разговаряте помежду си,но тъй, както разговарят пътниците в пощенска кола. Запознавате се, както се запознават спътниците. Всъщност вие само се стеснявате един от друг и в дъното на душата си желаете да се отдалечите по-скоро от своя съсед. Нещо подобно изпитваше и Антон.
— Аз съм честна девойка — каза му на другия ден Моли — и най-добре е да ти кажа открито всичко. От онова време, когато ние играехме като деца, се измениха много неща — и тия промени са не само външни, но и вътрешни. Навикът и волята не са властни над сърцето… Антоне, сега, когато скоро ще трябва да замина оттук, аз не бих искала да се разделим като неприятели. Повярвай ми, желая ти всичко най-хубаво, но аз не съм те обичала никога тъй, както сега обичам друг човек. Ти трябва да разбереш това. Прощавай, Антоне!
И Антон й каза също: „Прощавай!" Той не пророни нито сълзица, но почувствува, че престана да бъде приятел на Моли. И нажеженото, и студеното като лед желязо парят с еднаква болка устните. Омразата може да бъде също тъй силна, както и обичта.
За по-малко от едно денонощие Антон беше вече в Айзенах, но конят му беше страшно изморен.
— Все ми е едно! — каза си той. — Сам аз съм унищожен и ще унищожа всичко, което може да ми спомня за нея. Аз ще съборя ябълковото дърво, ще го изскубна из корен — нека то никога вече не цъфти и не дава плодове!
Но ябълковото дърво остана цяло — скръбта пречупи само Антон. Лоша треска го повали на легло. Какво можеше да го излекува сега?…
Изведнъж се яви едно лекарство, най-горчивото, което може да съществува, но затова пък то разтърси силно слабото тяло и угнетената душа. Бащата на Антон не беше вече предишният богат търговец. Заредиха се тежки дни. Нещастието връхлетя богатия някога дом. Бащата стана бедняк. Грижите и неволите подкосиха силите му. Антон нямаше време да мисли сега за своята мъка и за омразата си към Моли. Той трябваше да замести баща си, да приведе всичко в ред, да спаси, каквото може, и след това да тръгне към далечните земи, за да се изкарва насъщния хляб.
Антон пристигна в Бремен. Но светът и хората съвсем не бяха такива, каквито той си ги представяше в детските години. Какво значеха сега за него песните на минезингерите? Празен звук — и нищо повече… Да, тъй си мислеше той често, но понякога тия песни про¬звучаваха отново в душата му и сърцето му неволно омекваше.
— Всяко зло за добро! — говореше той тогава. — Сега аз трябва да се радвам, че Моли не ме обича. Какво щяхме да правим, когато щастието ни обърнеше гръб? Тя ме изостави още преди да знаеше или да можеше да предвиди нашето разорение. Разбира се, Моли не е виновна за нищо и аз напразно й се сърдя.
Годините минаваха. Бащата на Антон умря. В родителската къща сега живееха чужди хора. Но на Антон се случи още веднъж да види родната си земя. Богатият му господар го изпрати да пътува по търговия и така той попадна случайно в Айзенах. Старият замък Вартбург, както по-рано, стърчеше на скалата. „Калугерът и калугерката", изваяни там, също стояха непокътнати. Голата „Планина на Венера" се издигаше все тъй над долината, озарена от слабо сияние.
В тая минута в храстите запя птичка и в паметта на Антон неволно възкръсна старата песен на минезингера:
В гората сред тихата нощ чуруликаше кръшно славей: тандарадей!
И старите спомени оживяха в душата му и той със сълзи на очи гледаше отново тоя град, гдето бе преминало детството му. Родителският дом си стоеше на старото място, само градината изглеждаше инак. През нея минаваше крайселският път. Ябълковото дърво, което Антон не бе успял да изкорени, беше също там, само че извън градината, от другата страна на пътя. Но слънцето го грееше, както по-рано, росата също го росеше, както по-рано. По дървото имаше толкова много плодове, че клоните му се огъваха чак до земята.
„Колко хубава и голяма е станала ябълката! — помисли си Антон. — Нея нищо не е засегнало!"
Но един от най-големите клони бе прекършен от нечия дръзка ръка, защото ябълката се намираше на пътя.
„От нея късат цветове, без дори да й благодарят, крадат плодовете й, чупят клоните й. Да, ако и за дървото може да се говори, както за човека, тогава би могло да се каже: „Пред твоята люлка не са пели, че някога ще стоиш на пътя!" Животът на ябълката бе започнал тъй хубаво, а какво излезе от нея? Забравена и изоставена от всички, тя — градинското дърво — стоеше сега на пътя, край рова, без закрила и всеки минувач можеше да брули нейните плодове и да кърши клоните й. Наистина тя не ще загине от това, но все пак всяка година по нея ще има все по-малко и по-малко цветове, плодовете ще изчезнат и най-сетне и нейната песен ще бъде изпята."
Ето за какво мислеше Антон, застанал под ябълковото дърво. Ето за какво мислеше той и по-късно, когато лежеше буден в самотната стаичка на дървената барачка в „Улицата на малките къщи" в Копенхаген, където го бе изпратил неговият богат господар, бременският търговец, който му бе поискал още обещание, че никога не ще се ожени.
„Да се ожени! Ха-ха-ха!" Само при тая мисъл Антон започваше да се смее, но с някакъв чуден смях…
Зимата през тая година настъпи рано. Върлуваше страшен студ. Навън беснееше такава виелица, че всички седяха затворени в къщи. Затова и съседите на Антон не забелязваха, че дюкянчето му вече от два дни не се отваря и че сам той не се показва никак -пък и кой ли би излязъл в това време, ако нямаше някоя важна работа?
Бяха тъжни, мрачни дни. В дюкянчето, по чиито прозорци нямаше стъкла, цареше само полумрак или пълна тъмнина. Старият Антон от два дни лежеше в леглото — той нямаше сили да стане. Отдавна вече неговият ревматизъм му предвещаваше лошото време. Безпомощен и самотен лежеше старият продавач в стаичката си и едва можеше да протегне ръка към чашата с вода, която бе сложил на леглото си. Но сега всичката вода бе изпита. Не треската, не друга някоя болест бяха прекършили силите му, а само старостта. Там, дето той лежеше, почти през всичкото време цареше нощ. Само малкият паяк, който старият Антон не можеше да види, весело и усърдно плетеше над него паяжината си, сякаш искаше да изтъче поне малко траурен креп за онова време, когато старецът щеше да затвори навеки очи.
Бавно, страшно бавно и досадно минаваше времето. В очите на стария Антон нямаше сълзи. Той не усещаше и болки. Моли не занимаваше вече мислите му. У него имаше такова чувство, като че светът и всичката земна суета не съществуват повече, като че той сам не принадлежи вече на тоя свят и никой от живите хора не мисли за него.Понякога му се струваше за миг, че усеща глад и жажда. И наистина той искаше да пие, но никой не идваше да утоли жаждата му, никой не можеше и да дойде.
И пред гаснещия поглед на Антон се заредиха безброй картини. Той сне нощната шапка от главата си и всичко наоколо му се изпълни със светлина и ухаещи рози. Той усети чудния мирис на ябълков цвят и видя пред себе си една цъфнала ябълка, разперила клони над него. Това беше ябълката, която той и Моли бяха посадили заедно. И дървото сипеше ухаещите си цветове по пламналото му чело и го разхладяваше. Цветовете падаха върху засъхналите му устни и го подкрепяха като силно вино и хляб. Изведнъж му стана тъй леко, тъй спокойно. Обхвана го приятна дрямка…
— Сега ще заспя! — прошепна старецът. — Сънят ще ме подкрепи. Утре аз ще бъда отново бодър и здрав, ще се изправя на нозете си. Колко е хубаво! Аз отгледах с любов тая ябълка и тя ме възнагради сега за всичко — и той заспа.
На следната сутрин — беше вече трети ден, откакто дюкянчето стоеше затворено — виелицата утихна и съседите отидоха да видят какво става със стария Антон, който не се показваше никак. Той лежеше мъртъв на леглото и стискаше здраво в ръце старата си нощна шапка. Но тая шапка не сложиха при него в гроба, защото имаше още една — по-нова и по-чиста.
Къде отидоха всички пролени сълзи? Какво стана с тия бисери? Те останаха в нощната шапка, а знае се, че истинските бисери не изчезват от прането. Старите мисли, старите мечти също се запазиха в нощната шапка на стария ерген.
Не пожелавай за себе си такава шапка! От нея челото ти ще пламне, тя ще ускори биенето на сърцето ти, ще те уплете в сънища, които не ще имат нищо общо с действителността. В това можа да се увери първият човек, който сложи на главата си тая шапка, макар че от смъртта на стария Антон бе минал вече половин век. Това беше самият кмет, който имаше жена и единайсет деца и чиято къща приличаше на пълна чаша. Изведнъж, още в първата нощ, когато той нахлузи шапката, присъни му се нещастна любов, разорение и всякакви други беди.
— Брей, че е топло с тая шапка! — рече кметът. — ь главата ми е нахлула кръв, затуй се мяркат искри пред очите ми!
Но това бяха сълзите, пролени преди половин век от стария Антон от Айзенах.
И който и да сложеше после тая нощна шапка, виждаше призраци и зли сънища. Неговите собствени преживелици се преплитаха с преживелиците на Антон и се пръвръщаха в истински приказки. Такива приказки навярно има насъбрани много, но нека тях ги разказва друг. Ние разказваме първата и към нея ще прибавим само тия последни думи:
Не пожелавай никога за себе си нощната шапка на стария ерген!

М

ъничката Мима има
своя супичка любима.
Не обича други супи
и направо им се цупи.
Но щастлива е, щом мама
сготви тенджера голяма
супа гъбена, която
с вкус вълшебен е позната.
Тя се прави лесно, ясно –
масълце е нужно прясно,
но преди това да има
гъбки е необходимо…
Супа гъбена щом иска,
Мима стана и туристка.
Подходящо се облече
и не трябваше далече
да отива, че баира
до града им се намира.
С малка кошничка в ръката
тя обиколи гората
с храсталаци и поляни
и получи куп покани
от цветя и от къпини:
„Ей, момиче, откъсни ни!”
Гъбките мълчаха само.
Няма ги.
Едничка няма.
Интересно те къде ли
скриха шапките си бели?
Но при следващата стъпка,
Мима зърна бяла гъбка.
Спусна се натам щастлива,
право през букет коприва
и той парна й крачето.
Мима скокна, след което
все пак гъбката, едничка
сред бодливата тревичка,
в кошничката си постави…
Но каквото и да прави,
колкото и да се вглежда
с неугасваща надежда
да намери гъбка втора,
само капна от умора.
А на всички е известно –
супичка от гъбки лесно
може да направи мама,
гъбки ако има само…
Да, но хитра е за трима
малката гъбарка Мима.
Празна да не си отива,
кошничката си с коприва
тя напълни, след което
дълго я сърбя крачето.

И от този ден тя има
втора супичка любима –
супичката от коприва,
също вкусна, небодлива.

Аз съм дете на децата –
рожба на детски ръце.
И съм сърдечен приятел –
нищо, че нямам сърце.
Казват, че нямам, но тихо
нещо във мене тупти.
Вътре будилник ли скриха?
“Туп-туп-туп!” Чуй го и ти!
Пада от свода безбрежен
още сняг – пухкав и мек.
Мисля си: “Даже и снежен,
важно е да си човек!”[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2622″]

Имало едно време един цар и една царица. Народът ги обичал, съседите им ги почитали и могло да се каже, че били най-щастливите от всички владетели. Родила им се дъщеря, надарена с такива добродетели и прелести, че родителите не съжалявали, гдето нямали син.
Великолепие, изящество, пищност царели в техния палат. Но това, което най-много учудвало посетителите, било магарето, настанено на лично място. То било необикновено, защото природата го била създала такова. Всяка сутрин намирали постилката му, покрита не с нечистотии, а с купчини блестящи златни и сребърни монети.
Но голямото щастие не винаги е дълготрайно. Тежка болест сломила царицата, та и най-прочутите лекари не могли да й помогнат. Всички скърбели.
Като почувствувала последния си час, царицата казала на своя мъж, обляна в сълзи:
— Искам, преди да умра, да ти поверя нашата дъщеря и грижата да я задомиш. Тя беше най-скъпото ми съкровище на земята и аз ще си отида със спокойна душа, ако ми обещаеш, че ще направиш всичко, за да бъде щастлива тя — и издъхнала в ръцете на своя съпруг.
Като останал вдовец, царят се заел да осъществи едно свое намерение, което не смеел да сподели с царицата, докато била жива, понеже знаел, че тя няма да даде съгласието си. От дълго време синът на един съседен цар искал да се ожени за принцесата. Подобен съюз бил твърде изгоден и царят се надявал да извлече от него значителни облаги, като някоя и друга богата област, в замяна на неговото съгласие. Принцът обаче съвсем не бил такъв, че да се хареса на една млада принцеса. Той бил гърбав, имал груби обноски, а на всичко отгоре и лицето му не било приятно. Някои казвали дори, и то с право, че бил отвратителен, защото не могъл да заговори, без да изтърси някоя глупост. В цялата страна се ползувал с лошо име и напълно заслужено. Бедните напразно отправяли молби към неговата кесия; вместо смирено измолената милостиня те получавали груб отказ, подсилен с обида и придружаван с ритник. Този грубиян сякаш изпитвал удоволствие, като карал да страдат не само по-слабите от него, но дори и безобидните животни. Дотегнал на приятелите си в игрите и забавите, той скоро останал сам.
Без да обръща внимание на всичко това, царят съобщил на престолонаследницата своето намерение.
Принцесата едва не припаднала. Тя се хвърлила в нозете на своя баща, умолявала го да се откаже от ужасното си решение. Но нищо не могло да го отклони и дори определил деня на сватбата.
Принцесата решила да отиде за съвет при Люляковата фея, нейна кръстница. Тръгнала съ¬щата нощ с хубав кабриолет, впрегнат в едър овен, който знаел всички пътища.
— Скъпо дете — й казала феята, — голяма грешка ще бъде да се ожениш за онзи принц. Без да противоречиш на баща си, ти можеш да избегнеш тази грешка. Кажи му, че за сватбата трябва да ти подари рокля с цвета на времето. Той не ще успее да задоволи тази твоя прищявка.
Принцесата благодарила на кръстницата си и още на сутринта казала на баща си това, на което я научила феята.
Царят събрал най-прочутите си майстори и им поръчал такава рокля. За зла чест още на втория ден роклята била готова: синьото небе, опасано от златисти облаци, не било по-хубаво от тази рокля, като я раздиплили.
Тъй като принцът бързал да се ожени, нещастната принцеса пак потърсила помощ от кръстницата си. Тя доста се зачудила, че уловката й не сполучила, и казала на кръщелницата си да поиска рокля с цвета на луната.
И този път царските майстори успели да направят чудото.
Принцесата много плакала, когато останала с придворните си дами и своята дойка.
Люляковата фея, която всичко знаела, се притекла сама на помощ, като казала:
— Поискай рокля с цвета на слънцето. Баща ти ще се откаже от решението си, защото подобна рокля никой не ще успее да направи. А пък ще спечелим и време.
Принцесата се съгласила и поискала роклята. Царят дал без колебание всичките диаманти и рубини от короната си със заповед нищо да не се жали, за да стане роклята равна по красота на слънцето. Като я донесли, тези които я видели, си затворили очите. Така ослепително блестяла.
Престолонаследницата се объркала и под предлог, че очите й не могат да издържат на блясъка, се оттеглила в стаята си. Феята я чакала там, едновременно засрамена и ядосана.
— Ох! — рекла на престолонаследницата. — Сега ще изправим баща ти пред ужасно изпитание: ще му кажеш, че ти е нужна кожата на магарето, което му задоволява всичките разходи. Хайде, побързай.
Принцесата отишла при баща си и ясно изразила желанието си да получи като подарък кожата на това ценно животно.
Тази прищявка така смаяла владетеля, че той не се поколебал нито за миг. Клетото магаре било пожертвувано и тържествено занесли кожата му на принцесата. Като видяла, че няма вече възможност да избегне тежката си съдба, тя се отчаяла. Скубела си косите, хапела си устните. Но ето че нейната кръстница още веднъж й се притекла на помощ.
— Какво правиш, мое дете? — й казала тя. — Напротив, тъкмо сега настъпва най-щастливият момент от твоя живот. Обвий се с тази кожа, излез от палата и върви накрай света. Аз ще се погрижа роклите ти да не те затрудняват. Накъдето и да вървиш, това сандъче, в което ще бъдат заедно със скъпоценностите ти, ще те следва под земята. Ето моята пръчица. Чукнеш ли пръстта, сандъчето веднага ще се появи пред очите ти.
Престолонаследницата разцелувала хиляди пъти кръстницата си, намъкнала грозната кожа, намазала се със сажди и излязла от богатия палат, без никой да я познае. Отишла надалеч, много надалеч и все търсела подслон. Но при все че от милосърдие й давали по нещо за ядене, никой не искал да я приюти, защото намирали, че е много мръсна.
Най-сетне стигнала в един хубав град, при портите на който имало чифлик. Чифликчийката имала нужда от слугиня да мие съдовете, да пасе пуйките, да чисти кочината на свинете и поискала да я наеме. Престолонаследницата приела на драго сърце, толкова била изморена от дългия път.
Един ден, както се окайвала, седнала край един кладенец, видяла образа си в него. Грозната магарешка кожа, която й покривала главата и тялото, я ужасила.
За щастие на другия ден било празник и тя имала достатъчно свободно време да изка¬ра с един удар на пръчицата своето сандъче от земята. След като се измила и сресала дългите си коси, тя се нагиздила със скъпоценностите и облякла роклята с цвета на времето. Изпитала такова задоволство, че оттогава всеки празничен ден се превръщала за собствено удоволствие в най-очарователната принцеса на света.
Един ден Магарешката кожа си била сложила роклята с цвета на слънцето. Царският син, на когото принадлежал този чифлик, се отбил да си почине на връщане от лов.
Предложили му селска закуска и той приел. После тръгнал да обикаля задните дворове и всичките им скрити кътчета. Видял една колиба, чиято врата била затворена. Любопитството му го накарало да надзърне през ключалката. Но какво било учудването му, когато съгледал една девойка, красива и богато облечена. Той изпитал толкова силно желание да узнае каква е тази девойка, която се крие в колибата, че сигурно щял да изкърти вратата, ако не било уважението, което му вдъхнало това очарователно същество.
Отдалечил се със съжаление, и то за да попита незабавно кой живее в тази колиба.
Отговорили му, че това е една слугиня, която се нарича Магарешката кожа, заради кожата, с която се облича.
Принцът се върнал в палата на баща си. Но смущението, в което го хвърлил образът на непознатата девойка, било толкова силно, че през нощта получил ужасна треска. Имало опасност за живота му.
Той бил единствен син на майка си — царицата, която просто се отчаяла. Обещавали големи награди на лекарите. Те употребили цялото си изкуство, но нищо не помагало.
Накрая решили, че някаква странна мъка гнети принца, и съобщили това на царицата. Тя. изпълнена с нежност към своя син, го замолила да й каже причината за своето страдание.
— Е добре, царице — рекъл принцът. — Нищо няма да скрия. Искам, майко, Магарешката кожа да ми направи баница и щом бъде готова, да ми я донесат.
Царски хора отишли бързо в чифлика, повикали Магарешката кожа и й заповядали да направи баница за принца.
Магарешката кожа се зарадвала, че ще може да покаже какво знае да върши. И така, затворила се в стаичката си, хвърлила магарешката кожа, измила си лицето, ръцете, сложила блестящо елече и подобна пола и захванала да меси баницата от най-чисто брашно, яйца и прясно масло. Както месила, един пръстен паднал от ръката й в тестото, може би случайно, а може и нарочно?
Щом се опекла баницата, тя намъкнала ужасната кожа и я предала на един от царедворците, когото запитала за новини от принца. Но той дори не пожелал да й отговори и изтичал при своя господар да му занесе баницата.
Принцът я грабнал от ръцете му и така бързо я изял, та лекарите, които били край леглото му. намерили тази лакомия за лош признак.
Всъщност принцът едва не се задавил с пръстена, но ловко го извадил от устата си и гладът му понамалял. Взел да разглежда украшението: един фин смарагд, прикрепен на златна халка, толкова тясна, че можела да се сложи само на най-нежното пръстче на света.
Целунал пръстена и го сложил под възглавницата си, откъдето го изваждал всеки миг, когато смятал, че никой не го вижда, и прекарвал времето си в търсене на начин, как да види тази, чиято ръка е украсявал пръстенът. Но това никак не било лесно: ако кажел, че иска да види Магарешката кожа, съмнявал се, че ще му я доведат; ако кажел какво е видял през ключалката, щели да му се подиграват и да го сметнат за отнесен. Тези мисли го измъчвали и треската се засилвала. Лекарите не знаели вече какво да правят и заявили на царицата, че принцът сигурно страда от любовна болест.
Царят и царицата веднага дотичали при сина си:
— Сине мой, мили сине — се провикнал владетелят развълнуван, — кажи само името на тази, за която искаш да се ожениш, заклевам се, че ще ти я дадем, дори да е най-простата слугиня.
Царицата потвърдила клетвата на царя и принцът, трогнат от сълзите и обещанията на своите родители, им казал:
— Не желая да взема жена, която няма да ви хареса.
И като извадил смарагда изпод възглавницата си, добавил:
— Искам да се оженя само за тази, на чийто пръст стане този пръстен.
Тогава царят прегърнал сина си и се заклел, че ще го излекува. На часа заповядал вестителите му да разгласят по целия град с барабани, пиколи и тромпети, че всички млади момичета трябва да дойдат в двореца, за да премерят един пръстен, и че тази, на която прилегне точно, ще се ожени за престолонаследника.
Първи дошли принцесите, после дукесите, маркизите и баронесите, но колкото и да изтънявали пръстите си, никоя не могла да си надене пръстена. Трябвало да извикат скромните работнички, които макар че били хубавички, имали дебели пръсти. Принцът, който вече се чувствувал добре, сам мерел пръстена.
Най-сетне завели камериерките. Те също не успели. Всички вече били мерили пръстена без успех, когато принцът извикал готвачките, прислужничките, овчарките. И те дошли, но на дебелите им, къси и зачервени пръсти халката влизала само до нокътя.
— Повикахте ли Магарешката кожа, която ми направи тези дни баница? — запитал принцът.
Всички прихнали в смях. Казали му, че не са я викали, защото била мръсна и размъкната.
— Веднага я доведете — рекъл царят. — Аз заповядах всички девойки да дойдат.
Като научила, че търсят пръст, на който да стане нейният пръстен, престолонаследницата, сгряна от надежда, се сресала грижливо, сложила си хубавия сребърен корсаж и набраната пола със сребърни дантели, изпъстрени със смарагди. Щом чула, че тропат на вратата и я викат да отиде при принца, тя наметнала магарешката кожа. Хората й казали на подбив, че царят я вика да я жени за сина си и превивайки се от смях, я завели при принца, който също се учудил на смешното й облекло и не можел да повярва, че това е същата блестяща и красива девойка, която видял през ключалката. Натъжен и смутен, дето така жестоко се е излъгал, я запитал:
— Ти ли живееш на края на пътеката в третия заден двор на чифлика?
— Да, принце — отговорила тя.
— Покажи си ръката — казал той, като въздъхнал дълбоко.
Колко се изненадали царят и царицата, както и всички царедворци. когато изпод тази черна и мръсна кожа се подала малка изящна ръка. Тя била бяла, с лека розовина и на тънкия й пръст съвсем свободно влязъл пръстенът. Престолонаследницата изведнъж отметнала кожата, която се свлякла на земята, и девойката се появила в цялата си красота. Принцът, както бил отслабнал от болестта, се свлякъл на колене. Царят и царицата я прегърнали и я запитали иска ли да се ожени за сина им.
Смутена от този прием, принцесата още не била успяла да благодари на владетелите и на сина им, когато таванът се разтворил и Люляковата фея се появила в колесница от цъфнали клонки на цветето, чието име носела. Тя разказала от игла до конец историята, която току-що чухте от мене.

Веднъж малкото момченце Евсейко — много добро дете! — седеше на морския бряг и ловеше риба с въдица. Тая работа е много отегчителна, когато рибата не се хваща. А беше горещ ден, от отегчение Евсейко задряма и — бух! — цопна във водата.
Цопна, но нищо, не се уплаши, а заплува бавничко, след това се гмурна и тутакси стигна морското дъно.
Седна на един камък, покрит с меки червеникави водорасли, и погледна наоколо си: беше много хубаво!
Пълзи, без да бърза, една алена морска звезда, важно вървят по камъните мустакати раци, ходи на една страна краб: навсякъде по камъните, досущ като едри вишни, разпръснати актинии и навред най-различни интересни неща: ей тук цъфнали морски лилии се клатят, мяркат се като мухи бързи скариди, ей там се мъкне морска костенурка, а над тежката й коруба, съвсем като пеперуди във въздуха, играят две малки зелени рибки, а хе оттатък вози по белите камъни своята раковина ракът-отшелник. Като го погледна, Евсейко си спомни дери стиха: Не е количка къщата на чичо Яков…
И изведнъж сякаш кларнет писна над главата му:
— Вие кой сте?
Погледна — над него грамадна риба с тъмносребристи люспи, опулила очи, озъбена, усмихва се приятно, сякаш е опьржена и е сложена в  чиния на масата.
— Вие ли говорите? — попита Евсейко.
— А-аз…
Евсейко се учуди и ядосано попита:
— Как ще сте вие? Нали рибите не говорят!
А си мисли: „Ха сега де! Немски съвсем не разбирам, а рибия език веднага го разбрах! Я, какъв съм умник!“
И като се изправи, погледна наоколо си — край него плуваха пъстри игриви рибки и разговаряха, смеейки се:
— Я погледнете! Вижте какво страшилище е доплувало тук: с две опашки!
— А пък няма люспи, фу-у!
— И само с две перки!
А някои по-смели доплуваха чак до носа му и почнаха да го дразнят:
— Добре, добре, хубавец си!
Евсейко се докачи:
— Я, какви са нахални! Сякаш не разбират, че имат пред себе си истински човек…
И поиска да ги хване, но те се изплъзнаха от ръцете му, закачаха се, като се бутаха с носовете си, и пееха в хор — да дразнят големия рак:
Под камъните рак живей,
опашка рибена гризе,
опашката е твърда, суха,
но ракът друго не яде.
А той свирепо мърдаше мустаци, мърмореше, като изтегляше щипците си:
— Само да ми паднете, ще ви отрежа езиците!
„Гледай какъв е сериозен“ — помисли Евсейко.
А голямата риба не го оставяше на мира:
— Отде накъде смятате, че всички риби са неми?
— Татко ми каза.
— Какво е това — татко?
— Ей такова, на… Като мене, само че по-голям и има мустаци. Когато не е ядосан, много е добър…
— Яде ли риба?
Сега Евсейко се уплаши: ха де, кажи й че яде!
Дигна очи нагоре и през водата видя мътнозеленото небе, а по него слънцето, жълто като бакърена табла; момчето помисли и каза нещо, което не беше истина:
— Не, той не яде риба, рибите имат много кости.
— Ах, какво невежество! — извика докачено рибата. — Че не сме всички с много кости! Например моето семейство…
„Трябва да променим разговора“ — сети се Евсейко и я попита учтиво:
— Дохождали ли сте при нас, горе?
— Много ми е потрябвало! — изръмжа ядосано рибата. — Там няма какво да дишаш…
— Затуй пък какви мухи има…
Рибата обиколи, плувайки, спря точно срещу носа му и изведнъж рече:
— Мухи ли? Ами вие защо доплувахте тук?
„Е, стана тя, каквато стана! — помисли Евсейко. — Ще ме изяде тая глупачка…“ И уж някак безгрижно отговори:
— Ей тъй на, разхождам се…
— Хм ! — изръмжа пак рибата. — Ами да не сте пък удавник?
— Туй то! — викна оскърбено момченцето. — Никак дори! Ей на, сега ще стана и…
Опита се да стане, но не можа: като че го бяха обвили в тежко одеяло — нито може да се извие, нито да мръдне!
„Ей сега ще се разплача“ — помисли той, но веднага се сети, че и да плаче, и да не плаче — сълзите не се виждат във водата, и реши, че не си струва да плаче — може би някак по-иначе ще успее да се измъкне от тая неприятна история.
А пък наоколо — божичко! — се бяха събрали толкова различни морски жители — чет нямаха! По краката му пълзи холотурия прилична на лошо нарисувано прасенце, и съска:
— Желая по-отблизо да се запозная с вас…
Трепери под носа му морски мехур, сърди се, пъхти, укорява Евсейко:
— Добре! Добре! Ни рак, ни риба, ни мекотело, ай-ай-ай!
— Чакайте, аз може и авиатор да стана — дума му Евсейко, а по коленете му пълзи рак, върти очи, като че вързани на конец, и го пита учтиво:
— Моля, колко е часът?
Проплува край него една сепия, досущ като мокра носна кърпа; навред се мяркат сифонофори , сякаш стъклени топчета, скарида гъделичка едното му ухо, а другото — някой друг, любопитен, го опипва, дори по главата му пътуват малки рачета, заплели се в косата, и я дърпат.
— Ох, ох, ох ! — възкликна си Евсейко, като се мъчеше да гледа на всичко безгрижно и мило както татко, когато е виновен, а мама
му се сърди.
А във водата наоколо повиснали риби — много риби! — мърдат бавно перки и опулили срещу момчето очи, отегчителни като алгебра, мърморят:
— Без мустаци и без люспи как живее той в тез води? Ний опашките си нивга не ще можем раздвои! Той нe е ни рак, ни риба… кой знае какъв род. Дали не е това чудо безобразен октопод?
„Глупачки! — мисли си обидено Евсейко. — Миналата година по руски език имах две четворки..“
И се прави, че не чува нищо, дори искаше да си подсвирне без-грижно, но излезе, че не може: водата се пъха в устата му като тапа.
А бъбривата риба продължава да го пита:
— Харесва ли ви се у нас?
— Не… тоест да, харесва ми… У нас в къщи също така е много хубаво! — отговори Евсейко и пак се уплаши.
„Майчице, какво приказвам?! Ами ако изведнъж се разсърди и почнат да ме ядат…“ Но каза гласно:
— Я да поиграем на нещо, че ми е малко отегчително…
Това много се хареса на бъбривата риба, тя се засмя и така раз твори устата си, че се видяха розовите хриле, замърда опашка, острите й зъби блеснаха и тя викна със старешки глас:
— Хубаво е да се поиграе! Много хубаво е да се поиграе!
— Да поплуваме нагоре! —предложи Евсейко.
— Защо? — попита рибата.
— Защото надолу повече не може. А горе има мухи.
— Мух-хи ли? Вие обичате ли ги?
Евсейко обичаше само мама, татко и сладолед, но отговори:
— Да…
— Защо не? Да поплуваме! — рече рибата, обърна се с глава нагоре, а Евсейко веднага — хоп! — хвана се за хрилете й и изпика:
— Аз съм готов!
— Стойте! Вие, чудовище, много надълбоко сте пъхнали лапите си в хрилете ми…
— Нищо!
— Как тъй нищо? Риба не може да живее, ако не диша.
— Господи! — извика момченцето. — Защо се препирате? Ако ще играем — да играем…
А пък си мислеше: „Да може тя само да ме поизмъкне малко нагоре, а пък там — аз сам ще изскоча…“
Рибата заплува, като че танцуваше, и запя с все сила:
Бърза, дебне щуката,
муцуната тика,
иска да си хапне
малката платина.
Дребни рибки се въртяха наоколо и викаха в хор:
Гледай какво стана,
щуката изпусна
платиката вкусна
и гладна остана!
Плуваха, плуваха — колкото по-нагоре, толкова по-бързо и по-леко — и изведнъж Евсейко усети, че главата му излезе на въздух:
– Ох!
Погледна — ясен ден, слънцето трепти по водата, зелената вода се плакне по брега, шуми, пее, далеч от брега въдицата на Евсейко плава в морето, а той самият седи иа същия камък, от който беше паднал, и е вече съвсем сух!
— Е-ех — рече си той, като се усмихна на слънцето, — ето че изскочих от водата!

Някога отдавна, много отдавна, може би още в ония времена, когато свети Павел дошъл от Иберия в нашия остров, живяла в Уесан една красива шестнайсет-седемнайсетгодишна девойка и тази девойка наричали Мона Кербили. Толкова хубава била Мона, че всички, които я виждали, казвали с възторг на майка й :
— Ех, красива дъщеря имате, Жана! Тя е хубава като русалка, никога не са виждали на нашия остров такава хубавица. Може да се помисли, че е дъщеря на някой морски крал.
— Не говорете така — възразявала добрата майка на Мона. — Вижда бог, неин баща е Фанш Кербили, моят мъж. Това е също тъй вярно, както и че аз съм нейна майка.
Бащата на Мона бил рибар я почти цялото време прекарвал в морето. Майката работела на парцела земя до къщурката, а в лошо време предяла лен. Мона ходила с другите девойки на морския бряг да събира разни миди, с които се хранело цялото семейство.
Навярно морските хора — тогава ги имало много на острова — са забелязали Мона и също както земните си братя са били поразени от хубостта й.
Веднъж, когато тя, както винаги, седяла с дружките си на брега, девойките заприказвали за годениците си. Всяка хвалела своя, че е добър рибар, ловко умее да прекара лодката си между многото подводни камъни, с които бил заобиколен островът.
— Напразно, Мона, страниш ти от Ервон Кердюдал — рекла Маргарита Ерфур на дъщерята на Фанш Кербили. — Той е прекрасен момък, не пие, никога не се кара с другарите си и никой по-добре от не¬го не управлява лодката в опасните места — при Старата Кобила и нос Стиф.
— И таз добра! — отговорила Мона с презрение (защото, след като слушала толкова похвали за своята хубост, тя станала суетна и надменна). — За нищо на света няма да стана жена на рибар! Аз съм красива и ще се омъжа само за принц или за сина на някой знатен велможа, богат и силен. Или най-малко за морски крал.
Случило се тъй, че думите й подслушвал един стар морски крал, който се криел сигурно зад някоя скала или под водораслите. Той се спуснал към Мона и я отмъкнал на дъното на морето.
Девойките хукнали към селото да разкажат на Монината майка какво се е случило. Жана Кербили предяла на прага на къщурката си.
Тя хвърлила къделята и вретеното и се спуснала към морето. Викала високо дъщеря си, дори влязла във водата и вървяла така далеч, колкото само можела, към онова място, дето изчезнала Мона. Но всич¬ко било напразно, ничий глас не се обаждал от водата на нейния плач и отчаян зов.
Вестта за изчезването на Мона скоро се разнесла из целия остров и никого не учудила. „Мона беше дъщеря на морски крал — казвали хората — и, види се, баща й я е отмъкнал в морето.“
Похитител на Мона бил кралят на морските хора в остров Уесан. Той отнесъл девойката в подводния си дворец. Дворецът бил истинско чудо, най-красивото кралско жилище на земята не можело да се сравни с него.
Старият морски крал имал син, най-хубавият от морските хора; този син се влюбил в Мона и поискал от баща си позволение да се
ожени за нея. Но кралят сам бил намислил да я запази за себе си, затуй отговорил на сина си, че никога няма да му позволи да вземе за жена дъщеря на земята.
— В нашето царство — рекъл той на сина — има немалко хубави девойки-русалки, които ще бъдат щастливи, ако имат за съпруг кралския син. И когато ти избереш една от тях, аз ще ти дам съгласието си.
Младият морски принц изпаднал в отчаяние. Той заявил на ба¬ща си, че никога няма да се ожени, ако не може да вземе за жена оная, която обича — Мона, дъщерята на земята.
Старият морски крал, като виждал, че синът му линее от скръб и мъка, накарал го да се сгоди за една русалка, която се славела с хубостта си и била дъщеря на един от знатните велможи в двора. Определили деня на сватбата, поканили множество гости. Женихът и невястата се отправили в църквата, а след тях тръгнал великолепен сватбен кортеж. Защото тези морски жители, макар и да не са кръстени, имат своя вяра и храмове под водата. Казват, че дори имали свои епископи, и Гулвен Пендюф, стар моряк от нашия остров, който е обходил всички морета на света, ме уверяваше, че ги е виждал неведнъж.
На клетата Мона било заповядано да остане дома и да пригот¬ви сватбения обед. Но не й дали никакви провизии, съвсем нищо, само празни гърнета и тенджери — големи морски раковини. Старият морски крал й казал, че когато всички се върнат от църквата, тя трябва да поднесе на трапезата прекрасен обед или я чака смърт. Съдете сами в какъв смут и мъка се намирала сиротата! Пък и женихът бил не по-малко печален и угрижен.
Когато кортежът тръгнал към църквата, женихът изведнъж извикал :
— Ах, забравих дома пръстена на моята невеста!
— Кажи къде е и аз ще пратя да го вземат — рекъл баща му.
— Не, не, аз сам ще отида да го взема, никой друг няма да намери пръстена там, където съм го скрил. Ще изтичам до дома и ще се върна за миг.
И той отишъл сам, като не позволил никому да го придружава. Влязъл право в кухнята, дето клетата Мона плачела отчаяна.
— Не тъжи — рекъл й той, — обедът ще бъде готов навреме. Осланяй се на мене.
Той се приближил до огнището и промълвил:
— Буен огън в огнището! — И в огнището тутакси запламтял огън.
После принцът се докоснал с ръка поред до всяка тенджера, всяко гърне, всеки шиш и блюдо, като казвал:
— В това гърне ще има лакерда, в това — калкан със стриди, на шиша — патица, тук — печена скумрия, в тези кани — вино и най-хубави напитки.
И тенджерите, гърнетата, блюдата, каните се напълнили с ястия и напитки само при докосването на ръката му. Мона не можела да се освести от учудване, виждайки, че обедът е приготвен за едно мигване на окото без ничия чужда помощ.
Младият морски принц се спуснал да догони кортежа. Стигнали до църквата. Брачният обред бил извършен от морския епископ. След това всички се върнали в двореца. Старият крал влязъл направо в кухнята и рекъл на Мона:
— Ето ние се върнахме. Готово ли е всичко?
— Готово — отговорила Мона спокойно.
Учуден от тоя отговор, той почнал да вдига капаците от гърнетата и тенджерите, надничал в каните и недоволно рекъл:
— Помогнали са ти. Но аз ще се разправя все пак с тебе.
Насядали на трапезата. Гостите пили и яли много, после почнали песните и танците.
Към полунощ младоженците се отделили във великолепно украсената си спалня и старият морски крал заповядал на Мона да ги изпроводи дотам. Тя трябвало да стои до леглото и да им свети със запалена свещ в ръка. Когато свещта изгори до ръката й, смърт очаквала Мона.
Клетата Мона се подчинила. А старият морски крал чакал в съседната стая и от време на време викал оттам:
— Е, какво, още ли не е изгоряла свещта до ръката ти?
— Не още — отговаряла Мона.
Така питал той няколко пъти. Най-сетне, когато свещта почти догоряла, младоженецът рекъл на младата си жена:
— Вземи за минута свещта от Мона и я подръж, докато Мона ни запали друга.
Младата русалка, без да подозира намеренията на свекъра си, взела свещта от ръцете на Мона.
В тази минута старият крал попитал пак:
— Е, какво, изгоря ли свещта до ръката ти?
— Отговори: „да“ — прошепнал младият морски принц.
— Да — рекла русалката.
И тозчас старият морски крал се втурнал в спалнята, хвърлил се към оная, която държала свещта, и без дори да погледне девойката, с един удар на сабята си й отсякъл главата. После излязъл вън.
Щом изгряло слънцето, младоженецът отишъл при баща си и му рекъл:
— Тате, дойдох да поискам от вас позволение да се оженя.
— Да се ожениш ли? Ами че нали се ожени вчера?
— Моята жена не е вече между живите.
— Не е между живите ли? Да не би да си я убил, нещастнико.
— Не, тате, не аз, а вие я убихте.
— Аз ли? Аз да съм убил твоята жена?
— Да, тате, мигар не вие снощи с един удар на сабята отсякохте главата на оная, която държеше запалена свещ до леглото ми?
— Да, но нали беше тя дъщерята на земята?
— Не, тате, тя беше русалката, с която се венчах по ваша воля. И ето аз съм вече вдовец. Ако не ми вярвате, лесно може да се убедите сам — тялото й още лежи в моята спалня.
Старият морски крал изтичал в спалнята и видял, че синът му казва истината. Гневът му бил ужасен.
— Че коя искаш да вземеш за жена? — попитал той сина си, като се поуспокоил.
— Дъщерята на земята.
Старият крал не отговорил нищо и излязъл от спалнята. Но минали няколко дни, той разбрал, изглежда, колко безразсъдно е да съперничи със сина си и дал съгласието си за брака му с Мона. Сватбата отпразнували много богато и тържествено.
Младият морски принц бил извънредно внимателен към жена си, угаждал й, както можел. Хранел я с мънички вкусни рибки, които ловял сам, подарявал й разни украшения от скъпоценни морски бисери, намирал за нея красиви раковини, седефени и златисти, редки чудесни морски цветя и треви.
Но въпреки всичко това, нещо теглело Мона към земята, към баща й, майка й, към бедната къщурка на брега на морето.
Мъжът й не искал да я пусне, все се страхувал, че тя няма да се върне. А Мона силно затъгувала, плачела ден и нощ. Най-сетне младият морски принц й рекъл :
— Усмихни се поне веднъж, моя радост, и аз ще те отведа в бащиния ти дом.
Мона му се усмихнала и морският принц, който бил вълшебник, изрекъл:
— Мост, повдигни се!
Тозчас от водата се издигнал красив кристален мост, по който те можели да преминат от морското дъно на земята.
Щом видял това, старият морски крал разбрал, че синът му е също такъв вълшебник като него, и рекъл:
— Ще дойда и аз с вас.
И тримата се качили на моста : Мона напред, след нея — мъжът и, а няколко крачки зад тях — старият морски крал.
Щом Мона и мъжът й, които вървели отпред, стъпили на земята, младият морски принц изрекъл:
— Мост, спусни се!
И мостът се спуснал в дълбочината на морето и отнесъл със себе си стария морски крал.
Мъжът на Мона не се решил да я изпрати до къщата на родителите й. Той пуснал Мона сама, като й рекъл:
— Върни се обратно, щом залезе слънцето. Аз ще те чакам тук.
Но гледай нито един мъж да не те целуне и дори да не докосне ръката ти.
Мона обещала да изпълни всичко и се затекла към родния дом. Било време за обед и цялото семейство било събрано около трапезата.
— Здравейте, тате и мамо! Здравейте, братя и сестри! — извикала Мона, като се втурнала в къщурката.
Добрите хора я гледали, вцепенени от учудване, и никой не можел да я познае : тя била тъй хубава, тъй величествена в разкошната си премяна! Тая среща натъжила Мона, сълзи бликнали от очите й. Тя взела да ходи из къщата, докосвала се с ръка до всеки предмет и казвала:
— Ето този камък ние донесохме от брега и аз седях на него край огъня, а ето и креватът, на който спях. Ето дървената чаша, от която съм яла супа. А там, зад вратата, е метлата, с която помитах къщата.
А ето и стомната, с която ходех за вода на извора.
Като слушали всичко това, родителите в края на краищата познали Мона и плачейки от щастие, взели да я прегръщат и целуват н всички се радвали, че са пак заедно.
Но ненапразно морският принц, съпругът на Мона, й заръчал да не целува нито един мъж: от тази минута тя вече нищо не помнела за своята женитба, за живота си при морските хора. Тя останала при родителите си и скоро при нея дошли сватове от всички страни. От женихи не можели да се отърват, но Мона не слушала никого и не иска¬ла да се омъжи.
Бащата на Мона, както и всеки жител от острова, имал свой парцел земя, дето садял картофи и разни зеленчуци, засявал и малко ечемик. Това заедно с данъка, който всекидневно им плащало морето в риба и миди, им стигало, за да се изхранят. Пред къщата се намирало гумното, на което вършеели житото и се издигала кладня слама. Често нощем, когато лежала в леглото си, на Мона й се струвало, че през воя на вятъра и глухия шум на вълните, които се биели в крайбрежните скали, тя чува нечии стонове и поплаци зад вратата на къщурката. Но си мислела, че душите на нещастните удавници призова¬ват живите, които са ги забравили, и настояват да се молят за тях. Тя шепнела заупокойна молитва и жалейки онези, които в такова време се намират в морето, спокойно заспивала.
Но ето една нощ тя ясно чула думи, изречени с такъв жаловит глас, че й разкъсали сърцето :
— Ах, Мона, мигар така скоро забрави ти своя мъж — морския принц, кой.о ти спаси живота и те обича? Нали обеща да се върнеш същия ден, а аз те чакам от толкова дълго време и съм толкова нещастен! Ах, Мона, Мона, съжали се над мене и се върни по-скоро!
В тоя миг Мона изведнъж си спомнила всичко. Станала от лег-лото, излязла и видяла на вратата морския принц, който в стонове и поплаци изливал мъката си. Тя се хвърлила в прегръдките му… и оттогава никой никога вече не я видял.