Чуй всички приказки

Когато светът бил още много млад, Гарванът и неговите роби били на риболов в голям залив на Северозападния бряг с надежда да хванат малко есетра. Успели да уловят само бикоглавки и затова Гарванът и неговите помощници загребали обратно към лагера в устието на потока. Скоро тяхното кану се обвило в гъста мъгла и станало невъзможно да видят дори греблата пред себе си си. Внезапно мъглата малко се вдигнала и Гарванът и неговите роби с изненада видели в средата на лодката си една жена. Тя помолила Гарвана да й даде своята шапка от хвойнови корени. Взела я с лявата си ръка и я задържала пред себе си. Тутакси цялата мъгла се вляла в шапката и тъй те успели без труд да стигнат до своя лагер.
Гарванът знаел, че жената има шаманска сила и затова се оженил за нея. Веднъж той тръгнал на риболов и оставил един от робите си в лагера заедно с Жената от мъгла, както нарекъл той своята жена. Гарванът доста се забавил и Жената от мъгла се ядосала и помолила роба да напълни на извора един кош с вода и да й го донесе. Той го сторил, тя потопила пръст във водата, а сетне казала на роба да излее водата по посока на океана. Направил той и това, а заедно с водата навън изпляскала голяма есетра. Жената казала на роба да убие с тояга рибата, за да не се мъчи дълго, и тутакси я сготвила, още преди да се върне мъжът й. След като се нагостили с есетрата, тя наредила на роба хубаво да почисти зъбите си, да не би Гарванът да разбере какво са яли. Предупредила роба да не споменава за есетрата.
Когато Гарванът се върнал, робът изтичал да го посрещне. Човекът изглеждал тъй доволен, че Гарванът поискал да разбере какво се е случило, докато бил далеч. Робът го уверил, че нищо не се е случило, но Гарванът го заплашил и той му разказал за есетрата, която се появила от никъде.
Гарванът отишъл при Жената от мъгла и я запитал откъде всъщност е дошла есетрата. Тъй като обичала мъжа си. Жената от мъгла му разказала тайната си. Накарала го да напълни шап-ката си с вода от извора и да й я донесе. Гарванът с радост го сторил, защото нямал късмет с риболова и бил много гладен. Щом Гарванът донесъл водата в шапката, жена му потопила четири пръста в нея и когато той я излял, четири превъзходни червеин есетри с плясък паднали на земята. Робът ги убил и сготвил, а Гарванът и жена му се нагостили и запели. Щом привършили гощавката, Гарванът попитал Жената от мъгла дали би могла да сътвори с магия още големи риби като онези, които току-що изяли, защото за първи път виждал червена есетра. Тя му отвърнала, че има сили да стори това, но най-напред той трябва да построи склад за опушване с много рафтове, преди тя да сътвори есетрата.
Скоро Гарванът построил един голям склад за пушене на риба и радост послушал Жената от мъгла, когато му наредила да й донесе голям кош, пълен с вода. Измила тя косата си в коша и казала на Гарвана да излее водата в извора, откъдето я бил звел. Той направил това и тутакси вирът загъмжал от прелестни червени есетри. Гарванът и робите му уловили и почистили много есетри, а после ги окачили по рафтовете в склада да се сушат. Във вира имало достатъчно риба да се напълнят три такива склада.
Щастлив бил Гарванът, като си помислил за чудесните запаси за зимата, но не след дълго се скарал на жена си за нещо. Заспорили те и сприхавият Гарван ударил Жената от мъгла. Тя му заявила, че веднага ще си отиде в дома на своя баща. Отначало той не й повярвал. Тя започнала да реши косата си и в същото време откъм склада за сушене на риба долетял звук, подобен на плющене на вятър и вода. Жената от мъгла тихо излязла от къщата и се отправила към
океана, а шумът от вихрени ветрове се усилил и сякаш я последвал. Когато тя наближила водата, Гарванът затичал след нея и я молил да остане, но тя не отговорила и продължила да върви към океана. Гарванът се опитал да я хване, но ръцете му преминали през нея, сякаш преминавали през мъгла.
Тогава Гарванът завил от мъка. Разбрал каква била при¬чината за странния, подобен на вятър шум. Цялата риба, дори опушената и изсушената по рафтовете, следвала Жената от мъгла по брега. Гарванът и двамата му роби направили опит да хванат няколко есетри, но не успели. Без да бързат, всички червени есетри изчезнали заедно с Жената от мъгла в океана. През цялата зима Грванът щял да има за ядене само неколцина бикоглавки. Дори и с най-мощната си магия Гарванът не можал да върне нито Жената от мъгла, нито есетрата.
Оттогава Жената-поток, дъщерята на Жената от мъгла, призовава рибата от океана нагоре по планинските потоци.

О
тдавна, много отдавна един млад селишки вожд имал жена, която силно обичал: един летен ден, когато навлезли навътре в гората от червени кедри, тя му казала:
— Днес ще се роди нашето дете.
Младият вожд много се зарадвал. После, според обичая сред хората им, двамата отишли да поплуват, за да се пречистят. Дълго плували заедно. След известно време излезли на брега, там, където сега се намира Стенли парк. Младият вожд повел жена си към близката горичка, където можела да остане сама. Тя му заръчала да дойде на сутринта, за да свари двама. Когато той си тръгнал, жената чула как той се гмурнал тихо във водата като видра и отплувал.
Съдбата взела също участие в живота на тези хора, както често прави днес. Сигали Тайи, Великият дух на индианците от Северозападния бряг, изпратил на този ден четиримата си мъже, посланици и магьосници, с определена мисия. Голямото им кану приближавало самотния плувец. Виделия младия вожд и завикали незабавно да се отстрани от пътя им. Знаели, че ако едно от веслата им или тяхното кану докосне човешко същество, или те ще загубят силата си, или човекът ще загине.
Младият мъж отказал да промени посоката си и продължил да плува право срещу огромната лодка. Не искал да се отклони, макар и да знаел, че четиримата били могъщи шамани. С мисълта за сина, който щял да му се роди, младежът чувствувал, че този ден е негов и никаква магия не би могла да му навреди. Искал и синът му да знае, че бащата не се бои от нищо.
Четиримата повели разговор. Били учудени и раздразнени от глупавата постъпка на младия вожд. И въпреки това се възхитили от смелостта му. Решили да му окажат специална почит: той, жена му и детето му да живеят винаги заедно като символ на силата на Сигали Тайи. Направили това, като превърнали младия мъж и семейството му в скали, които стоят там и до ден днешен. Скалата, известна под името Сийуош рок, се издига над водата на западния край на Стенли парк; а жената и синът са двете скали, едната по-голяма, а другата по-малка, които се намират в близката гора.

В едно малко японско селце живеел преди много години един старец със своята жена. Веднъж мъжът отишъл в планината за сухи съчки. Като се уморил да ги прави на вързопи, той седнал върху един дънер да похапне. Тогава едно мършаво бяло куче кротко се приближило до него.
— Горкото куче — рекъл той, — трябва да си гладно. Дръж, хапни това. Малко е, но нямам друго. В къщи ще се наядеш до насита.
Той дал на кучето каквото му било останало от яденето, после нарамил съчките и се върнал у дома си със своя нов приятел.
Когато жена му, която била много добра, видяла кучето, възкликнала:
— Горкото животно! Виж колко е умно! То вече се е привързало към нас.
Тя му направила набързо една чудесна баничка. После решили да го нарекат Сиро, заради цвета на козината му, защото на японски „сиро" значи „бяло". И тъй като нямали деца, те се грижели за кучето с много нежност. Давали му най-отбрани ястия и то за кратко време порасло и се охранило. Сиро, от своя страна, толкова обикнал своите стопани, че не се отделял нито на крачка от тях.
Един ден добрият старец отишъл да работи на своята нива. Сиро се забавлявал да тича насам-натам. Изненадан, той се спрял, наострил уши и започнал силно да лае.
— Сиро, какво ти стана? — попитал старецът. — Какво нередно нещо видя? Чакай, аз идвам — продължил той, приближавайки се.
А какво било неговото учудване, като чул Сиро да говори:
— Бау-бау! Копай тука! Бау-бау! Копай тука! — и в същото време ринел твърдата земя със задните си лапи.
Старецът копал, кучето ринало… докато накрая се появило на бял свят едно гърне, пълно със злато.
Малката нивица била отделена от нивата на съседа с плет. Онзи през една пролука на плета видял как стопанинът и кучето изровили гърнето. Позеленял от яд, той отишъл в къщата на добрите старци.
— Добър ден, съседе. Жена ми и аз Сме все сами. Може ли да ни отстъпите Сиро да поседи с нас няколко часа?
— Разбира се — отвърнал стопанинът. — Вземи го.
Но това не се харесало никак на Сиро, който лаел и се теглел така силно, че старият сребролюбец трябвало да му върже връв на врата и да го влачи чак до своята нива. Като стигнали там, той го попитал:
— Къде се намира съкровището? Бързо казвай!
И с грубите си ръце почнал да натиска главата на кучето надолу. Сиро, за да се освободи по-скоро, започнал да рине земята.
— Аха! Значи тук! — рекъл сребролюбецът. И като вързал кучето за едно дърво, почнал на свой ред да копае с всички сили, накрая успял да изрови нещо, но това ило купчинка стари кости, парчета желязо, глинени чирени. Разярен, алчният човек викнал:
— Лошо животно, ти се подиграваш с мене!
И като грабнал една копачка, почнал да бие бедното куче така, че жалният му лай разкъсвал сърцето. Добрият старец дотичал и Сиро, като видял да идва стопанинът му, скъсал връвта и се спуснал към него, като се люлеел на треперещите си лапи. Старецът задържал ръката на съседа си, който замахнал пак да удари кучето.
— Моля те да извиниш Сиро — рекъл той — и да му простиш.
Като казал това, взел внимателно кучето на ръце и си го занесъл в къщи. На другия ден двамата нещастни старци погребали Сиро с плач и посадили над гробчето му едно младо борче. Оттогава ходели всеки ден на гробчето на Сиро и го поливали със сълзите си.
И сигурно сълзите на старците имали вълшебна сила, защото борчето видимо растяло и за кратко време станало толкова голямо, че двама души, уловени за ръце, едва можели да обгърнат стеблото му. Всички хора от селото идвали да се дивят на това чудо. Но най-озадачен все пак бил старецът.
— Жено — рекъл той, — това чудо се дължи пак на нашия добър Сиро. Мисля, че не се лъжа, като казвам, че има частица от него в цялата тази работа.
— Аз също мисля така — отвърнала тя. — Спомняш ли си колко обичаше той оризена баница? Защо не направиш от това дърво чутура, в която да счукам достатъчно брашно за една голяма баница?
— Ще я сложим върху гроба му. 
Какво хубаво хрумване!
И добрият старец направил една чудесна чутура, в която почнали да чукат ориз. Но с всеки удар на чукалото, оризът се увеличавал, дори започнал да изскача навън. И вместо брашно по земята падали жълтици! Старият сребролюбец, като научил за новото чудо, дотичал при съседите си и им рекъл:
— Искам да направя оризена баница, та да я занеса на гроба на Сиро. Но нямам чутура. Ще ми заемете ли вашата?
— На драго сърце — отвърнал старецът.
Алчният човек останал много доволен, той занесъл чутурата у дома си и почнал да чука ориз. Извикал и жена си да му помага, но колкото повече чукали ориза, по-малко оставал. И ако случайно паднело малко брашно на пода, превръщало се в червеи. Старият сребролюбец побеснял от яд и като грабнал една брадва, насякъл на парчета чутурата и я изгорил в печката си.
На другия ден неговият услужлив съсед го навестил.
— Извинявай, че те безпокоя — казал той. — Но не би ли ми върнал чутурата.
— Твоята чутура се счупи й аз я изгорих. Ако искаш, вземи пепелта й: това е всичко, което мога да ти върна.
И той му обърнал гръб, за да скрие яда си. Добрият старец почнал да събира натъжен пепелта в един панер, като си мислел: „Сиро беше убит, чутурата унищожена. Защо има толкова лошевина на тоя свят?"
След като събрал пепелта в панера, старецът го вдигнал и си тръгнал бавно. Но едно внезапно подухване на вятъра отнесло няколко прашинки, които попадали по оголените клони. Пепелта в миг накарала клонките да цъфнат, като че ли не било през зимата, а през пролетта. Учудването на добрия старец било толкова голямо, че той се разтичал из селото, като викал колкото му глас държи:
— Аз накарах да цъфнат сухите клони!
Така той срещнал един принц, който яздел великолепен кон, съпровождан от свитата си. Като чули стареца, дворцовите хора му казали:
— Това е любопитно. Я да видим, накарай да цъфнат клоните на онази череша.
Старецът се покатерил на черешата и я поръсил с малко пепел, пошепвайки чудотворните думи:
„Арамбоши, парамбоши, акадиномото". И дървото в миг разцъфтяло.
— Това е чудесно! Ти накара черешата да цъфне посред зима — рекъл принцът и дал за награда на стария човек пълна торба с жълтици.
Ядът на стария сребролюбец, който узнал за новото чудо, бил безмерен. Той скочил, грабнал един панер, сложил в него малко пепел от печката си и тръгнал, като казал на жена си:
— Радвай се! Като се върна, ти ще бъдеш най- голямата богаташка в страната!
Отишъл на края на селото, покатерил се на едно дърво, което растяло край пътя, и зачакал принца да се върне от своята разходка. Когато зачул конски тропот, той се развикал из цяло гърло:
— Аз карам да цъфтят сухите клони!
Принцът рекъл:
— Виж ти, още един вълшебник!
И като се обърнал към него, казал:
— Щом като притежаваш тази сила, накарай това дърво да цъфне.
— Арамбоши, парамбоши, акадиномото — изрекъл сребролюбецът.
И като повтарял това заклинание, той пръскал пепелта по дървото.
Но този път нищо не станало. Той помислил, че не е хвърлил достатъчно пепел. Загребал с пълни шепи и я разпръснал във въздуха. И то така, че наместо да попада на клоните, влязла в очите, носа и устата на принца и на хората от неговата свита. Принцът, разбира се, много се разгневил и заповядал на войниците си да му доведат виновника.
Старият сребролюбец се хвърлил в краката на принца и се разплакал:
— Това е справедливо наказание за моята лошевина! Това е отмъщението на Сиро! Аз искам да се поправя. Няма да бъда вече алчен, скъперник и зъл. Накажи ме, принце, после ме остави да изкупя своите грешки. Милост, милост!
Принцът го смъмрал строго. Но после, трогнат от сълзите му, го пуснал да си върви, без да му наложи наказание.
Старият сребролюбец се разкаял и станал добър, като своите съседи, които му простили всичкото зло, което им бил причинил.
Така завършва и чудната приказка за Сиро.

Когато шареното човече дошло на този свят, даже черните котки били сиви, а да не говорим за сивите котки — те си били такива, но си представяли, че кой знае какви са били. А човечето се спряло и се чудело накъде да тръгне — всичко било толкова сиво, че нищо не се виждало. Сивият път бил точно пред човечето сред сивите поляни и сивата гора, ала то си мислело, че това пред него може и да е блато.
— Хей, шарено човече! — чуло се тънко гласче.
— Кой писука?
— Аз, пилето.
— Къде си ти?
— Тук съм! Шарено човече, дай ми мъничко кафявичко за крилцата. И мъничко червеничко за опашката. И съвсем, съвсем мъничко жълто за човката.
— Добре! Вземи си, колкото ти трябва.
Пилето си взело по мъничко от цветовете.
Полетяло нагоре, нагоре, много нагоре. Изведнъж се чуло „даннн!" и малкото пъстро пиленце паднало и записукало:
— Ох, шарено човече, виж каква цицина ми излезе на главата! Ударих се в слънцето. Моля ги се, дай малко синичко за небето и малко златничко за слънцето…
— Лесно е да се каже „малко синичко" — с толкова малко могат да се направят две сини очички, но цяло небе? — И шареното човече си дало всичкото синьо и всичкото златно. Небето се вдигнало високо, много високо. Блеснало слънцето.
Тогава дошла сърничката:
— Шарено човече, хайде, кажи ми — кое е трева и кое камъни? Зъбите си ще строша, ще умра от глад.
— Това е много лошо! — казало доброто човече.
Погледнало се и си рекло:
— Дадох си синьото, дадох си златното, ноимам още много цветове. Ще дам зеленото на тревата.
И вече не чакало да го молят. Нашарило цветята с червено, жълто, виолетово. А някои и сами си взимали. Един папагал си взел от всичките цветове и другите папагали направили същото.
— Аз искам да съм чисто беличка — казала зебрата и си взела от бялото. — Не, черното ще ми отива повече. Бяла черна, бяла, черна — станала на черти.
Вървяло човечето по света и целият свят ставал пъстър и радостен. Когато го срещнало момиченцето, доброто човече имало съвсем малко от цветовете и само от розовото имало повече.
— Шарено човече, дай ми малко цветове! — помолило се момиченцето.
— Вземи ги всичките! — казало човечето. 
И изведнъж останало без цветове, изчезнало.
А розовото момиче затанцувало от радост. Поискало му се за благодарност да целуне човечето.
— Шарено човече! Хей, шарено човече, къде си?
Изтичало до цветята:
— Мили цветя, не видяхте ли едно шарено човече?
— Виолетово като мене ли? — попитала виолетката.
— Червено като мене ли? — попитала розата.
— То беше синьо! — казало небето.
— Не, то беше златно! — казало слънцето.
Натъжило се момиченцето. Уплашило се. Ами ако светът отново стане сив? …
Не тъжи и не се страхувай, розово момиченце Ако светът отново стане сив, пак ще дойде едно шарено човече, за да му даде всичките си цветове.

Свраката намери късче синьо стъкло и си рече: „Ще го отнеса в гнездото си вместо огледало".
Взе го в човката си и полетя. Над реката се изви ястреб. Свраката се уплаши, пусна стъклото във вира и се скри в клоните на една върба. Успокои се, но за стъклото й беше жал.
Зимата премина, ледовете по реката се стопиха и водният кос, Гурльо, прехвръкна от планинската река и кацна до вира под върбите.
Бързеят весело шумеше, водата се пенеше край камъните. Клоните на върбите висяха още голи, но техните пъпки вече набъбваха. Гурльо влезе в реката и тръгна по каменливото дъно като същински водолаз. Той оглеждаше всяко камъче, кълвеше там разпи личинки и водни бълхи. Излезе сух, кацна на едно камъче и тихичко запя: „Лей, водолей! Лей, водолей!"
Хитрата сврака видя всичко и се зачуди: що за птиче е това? Ходи под водата, нито се удавя, нито се измокря. Че и пее. Намисли да излъже Гурльо и ако може, да хапне риба.
— Ей, птиченце, добре дошло по нашите места — каза тя. — Видях те как ходиш под водата и рекох да те помоля за една голяма
услуга. Вчера си изтървах огледалото във вира. Гмурни се, моля те да го извадиш.
Гурльо се съгласи. Гмурна се във вира, започна да търси огледалото на свраката. Край брега видя голям подмол. В него висяха корени, сякаш брадати старци перяха брадите си. Из тях дремеха сребърни рибки.
— Няма го твоето огледало, сврако — рече той, щом излезе от водата.
Свраката зацвърча:
— Потърси, моля те, на друго място. Но що видя във вира?
— Видях риби — каза Гурльо.
— Ох, птиченце, да мога да се гмурвам като тебе, ще си намеря огледалото! Потърси го пак!
Съгласи се Гурльо. Гмурна се във вира, намери под водата нова дупка. Надникна в нея и що да види — в дупката сърдито примигва баба Видра и потупва с опашка.
Гурльо се уплаши и побърза да излезе на сухо:
— Няма, сврако, твоето огледало.
Свраката въздъхна:
— Ах, пролет идва, в какво ще се оглеждам? Ще си похабя хубостта. Гмурни се, мило птиченце, още веднъж потърси моето огледало!
— Да се гмурна, но ме е страх, сврако. Срещнах баба Видра във вира.
— Не бс|й се, тя не ще те види. Ти на друго място потърси — замоли се свраката.
Гмурна се Гурльо за трети път и видя друг подмол. В него лежеше мустакат сом. Дишаше тежко и пъхтеше, сякаш му беше жарко.
— Няма, сврако, твоето огледало — каза Гурльо, като излезе вън. — Търсих го, пък връхлетях на голям сом. Страх ме е да не ме лапне.
— Ех, аз да можех да ходя под водата, щях да си клъвна сомско месце. Ти потърси, мило птиченце, огледалото ми. Търси го на друго място.
Гурльо имаше добро сърце и пак се съгласи. Гмурна се под върбите. Там пак подмол — същинска пещера. В него се бяха събрали раци.
Сучеха дълги мустаци и подигаха към Гурльо страшните си щипци. Уплаши се Гурльо и побърза да излезе.
— Няма, сврако, твоето огледало.
— А що видя там, мило птиченце? — попита свраката.
— Раци с остри мустаци и със зъбати щипци.
— Ох, ох, ох! — заклати глава свраката. — Защо не мога да дойда с тебе, да си клъвна рачешко месце. Моля те, гмурни се, добро птиченце, потърси огледалцето ми!
И този път Гурльо се съгласи. Подири огледалото и като не го намери, каза на свраката:
— Не искам вече да диря огледалото ти, сврако. Няма го. Видях само жаби.
Свраката помисли, даде си вид, че е натъжена, и рече:
— Гмурни се, пиленце, иди при видрата.
Кажи й: „Край брега лежи голям сом". А на сома кажи: „В подмола има раци". А на раците кажи: „В тинята спят жаби". Иди, иди, все ще ти се отплатя някой ден.
Гурльо се гмурна при видрата. Дума й:
— Бабо Видро, голям сом лежи край брега.
Видрата опули очи, млясна и плувна да търси сома. А Гурльо бърза при сома и му дума:
— В подмола има раци и заспали риби.
Сомът се втурна да ги дири.
Тича Гурльо при раците:
— Ей, юнаци с дълги мустаци, там в тинята лежат жаби.
Размърдаха се раците, тръгнаха да дирят жабите. И що стана? Видрата потна сома. Сомът погна раците. Раците погнаха жабите.
— Ох, птиченце, каква голяма скръб ми
причини! — каза свраката, когато Гурльо й съобщи, що става под водата. — Раците ще изядат жабите, сомът ще изяде раците.
Видрата ще изяде сома и кой ще ми каже къде е моето огледало?
Синьото рибарче, което слушаше техния разговор, прилетя и реча на Гурльо:
— Стига те е лъгала свраката, Гурльо. Не е изтървала никакво огледало в реката, ами изтърва късче от лимонадена бутилка.
Свраката се закиска:
— Потрайте, глупачета. Ей сега видрата ще извади огледалото ми. — И тя се разкряка, вирна опашка, зацвърка:
— Елате тук, братя и сестри! Голям пир ни чака!
Гурльо погледна зад реката. Видрата беше извадила сома на брега. Сомът се мяташе и биеше с дългата си опашка.
Тая врява събуди гладната Лисана, която спеше в ракитака. Като разбра що става, Лисана се сби с видрата за сома. Пък той напъна сили и цамбурна във вира. Дори и сбогом не каза.
Тогава, щом видя, че сомът избяга, лисицата хвана хитрата сврака, отнесе я настрана и я излапа до перо.

Веднъж котката срещнала лисицата в гората. Тъй като мислела, че лисицата е много умна, много е живяла и патила и е на голяма почит в целия свят, спряла я и радушно я заговорила:
– Добър ден, Кумичке-Лисичке, как си, какво правиш? Как преживяваш в тия усилни години?
Лисицата, която била ужасно високомерна, огледала котката от главата до петите, придавала си дълго важност и мълчала. Все пак накрая рекла:
– О ти, жалка мустакано, пъстрокожа глупачке, гладнице и мишеловке, какво те е прихванало? Осмеляваш се да питаш как съм? Какво си учила ти? Какво умееш?
– Умея едно-единствено нещо отвърнала котката скромно.
– Какво е това едно умение? – попитала лисицата.
– Ако ме подгонят кучета, мога да се покатеря на някое дърво и така да се спася.
– Това ли е всичко? – рекла лисицата. – Аз пък умея сто неща и освен това имам торба, пълна с лъжи. Жал ми е за тебе, ела с мене и аз ще те науча как да се спасяваш от кучетата.
В тоя миг се задал ловец с четири кучета. Котката бързо-бързо се покатерила на едно дърво и седнала на самия връх, дето клоните и шумата напълно я скривали.
– Развържи торбата с лъжите, Кумичке-Лисичке, развържи торбата с лъжите! – викнала котката от дървото, но кучетата вече били хванали лисицата и я държали здраво. – Ай, Кумичке-Лисичке – обадила се пак котката, – загази ти с твоите сто умения. Ако можеше да се покатериш на дървото като мене, нямаше да се простиш сега с живота.

Тлинкитът разказва, че когато светът бил още млад, Бобърът и Таралежът били приятели. Таралежът пазел своя приятел от мечки и не губел търпение, когато се случело Бобърът да му изиграе някой номер. Бодливкото не бил особено умен и много от животните му се присмивали, но все пак гледали в такива моменти да стоят настрана от бързата му силна опашка. Един ден Бобърът изиграл много лош номер на своя приятел. Поканил на гости в дупката си Таралежа, макар да знаел, че Таралежът не може да се гмурка под водата. Но Таралежът не знаел това.
Бобърът казал на Таралежа да се покатери на гърба му и заедно тръгнали към дупката. Когато стигнали до дома му, Бобърът казал на своя приятел да го последва и се гмурнал към подводната врата. Таралежът не могъл да го последва, затова се покатерил на покрива на къщичката и почакал малко, докато Бобърът се появи на повърхността. Но Бобърът вече не се показал и когато започнало да се здрачава, бедният Таралеж се спуснал във водата и се опитал да доплува до брега. Леките му игли му помагали да се носи по водата, но той не можел да се придвижи към брега. Покатерил се отново на къщичката и извикал силно своя приятел Росомаха да му подари дъха на северния вятър. Когато Таралежът се сдобил с тази студена сила, замразил с твърд лед езерото. Спуснал се на леда и запълзял бавно по хлъзгавата покривка към брега. С радост стигнал до бърлогата си, под един голям камък, жив, но безкрайно ядосан на Бобъра.
Минали няколко слънца, преди Таралежът отново да види Бобъра. Бобърът седял на края на езерото и се преструвал, че е ядосан, защото Таралежът не го бил последвал. Таралежът заявил, че много съжалява, и поканил Бобъра на гости на върха на дървото. Бобърът не можел да се покатери на дървото, но си помислил колко хубаво би било да погледне езерото отвисоко и отвърнал, че ще отиде, стига приятелят му да му помогне. Таралежът наистина му помогнал да се изкачи на дървото, като използвал пътечките от полуповалени дървета, които образували удобен наклон нагоре и по големите кедрови клони, където Бобърът се чувствувал в безопасност. На края Таралежът отвел Бобъра на най-горните клони на едно високо дърво. Оставил го там. Тъмнината се спуснала веднъж, два пъти, преди Катерицата да чуе виковете на Бобъра за помощ.
Отначало Бобърът направил опит да се спусне по дървото, но Катерицата му показала, че е по-добре да тръгне с главата надолу. Рунтавелка обяснила на Бобъра къде да издялка стъпала с острите си зъби и след много дълго време той стигнал до земята. Оттогава Бобърът и Таралежът вече не са приятели.

Индианците от племето хайда разказват, че Жената на прилива
и отлива на Големия пролив винаги била отрупана с работа.
Едно от задълженията й било да следи за приливите и отливите
на Северозападния бряг. Лягала по гръб и вдигала крака или ги спускала. Когато краката й били горе, водата прииждала и се увивалаа около скалите далече навътре по брега. А когато спускала краката си, водата се оттегляла и океанът вече не заливал бреговете.
Жената на прилива и отлива не само работела с водата денем и нощем, но имала и друга тежка задача. С нея ръцете й били още по-заети от краката. Тя държала всички риби затворени в големи, вълшебни кутии, наредени около просторния й дом. От време на време рибите успявали да избягат от тези кутии и приливът ги пръсвал по брега. Жената на прилива и отлива винаги се ядосвала, докато някоя риба се изплъзнела от кутиите; точно така била обхваната от дива ярост в деня, когато Гарванът Кейка кацнал на брега близо до дома й. Щом Гарванът докоснал земята, той се преобразил така, че крилата му, черните му пера и човка изчезнали и той станал човек. Отишъл до вратата на къщата на Жената на прилива и отлива и надзърнал вътре.
— Къде си бил и какво си правил? — гневно попитала Жената, без да се обърне да види кой е. — Много съм уморен и гладен, о, Жено на приливите и отливите — казал тъжно Гарванът. — Бях на лов за юликан.
— И, разбира се, не си уловил! — изкрещяла тя надменно
— Цялата риба юликан е на сигурно място в моите кутии. Махай се от дома ми и стой навън!
Гарванът още повече се натъжил, излязъл на брега и седнал на голяма канара близо до океана. Загледал как един гларус налапва умрял юликан, преди някакъв жерав наблизо да успее да сграбчи малката рибка. Тъкмо тази рибка станала причина една мисъл да хрумне на Гарвана. Но за да проведе плана си, му трябвала една единствена рибка от тези малки морски създания. Започнал да следи нетърпеливо всяка нова вълна, но на брега не се появявала нито една риба. И за да постигне своето, той предизвикал свада между гларуса и жерава.
— Жеравът твърди, че имаш голяма уста и прекалено често я използваш — казал той на гларуса.
Гларусът се ядосал, но не посмял да се сбие с такава голяма птица като жерава.
Гарванът отишъл при жерава.
— Морският гларус казва да държиш дългия си нос далече от чуждите работи — заявил той.
С висок дрезгав глас жеравът изтичал при гларуса и го ритнал тъй силно по пернатата му опашка, че погълнатата рибка излетяла от устата на гларуса и паднала на брега близко до Гарвана. Преди жеравът да успее да я стигне, Гарванът сграбчил мазната рибка и я разтрил по шапката си. Миризмата на рибката била много остра.
Върнал се Гарванът при къщата на Жената на прилива и отлива и подал глава през вратата. Жената усетила веднага ми ризмата на риба и тутакси се обърнала към Гарвана.
— Откъде взе тая риба? — рязко попитала тя.
Гарванът потупал стомаха си; учтиво се уригнал и лукаво заявил:
— В океана, недалеч от брега, има много, много риба. Много повече, отколкото в твоите вълшебни кутии.
Жената на прилива и отлива се завайкала:
— Тия риби са толкова хлъзгави, че непрекъснато излизат от кутиите ми — високо захленчила тя.
— А ти имаш толкова много работа с приливите и отливите. че ти се чудя как си поела и грижата за рибата — казал Гарванът.
— Дори една такава умна жена като тебе има много повече работа, отколкото могат да вършат неколцина мъже, та макар и само да следят за приливите и отливите. Защо не вземеш да изхвърлиш тази досадна риба в океана?
— Така и ще направя — извикала тя и скочила тъй неочаквано, та едва не прекатурила Гарвана на брега. Той използвал удобния момент и избягал, докато Жената запратила кутиите с рибата навътре в океана.
Ето след тази хитра постъпка на Гарвана оттогава насам индианците намират различни видове риба в океана.

Имало едно време един дядо и една баба. Те имали три дъщери. Двете обичали да се гиздят и да се веселят, а третата била кротка и скромна. На по-големите дъщери сукманите били шарени, кондурките – натъкмени, мънистата – позлатени. А на Машенка сукманчето било тъмничко, но очите й – светлички. На Маша красотата се криела в косата – дългата й руса плитка до земята стигала, цветята покривала. По-големите сестри били големи мързелани, а Машенка от сутрин до вечер гръб превивала: и в къщи, и на нивата, и в градината. И лехите ще полее, и борина ще нацепи, и кравичките ще издои, и патките ще нахрани. Кой за каквото попита, Машенка веднага рипва, на никой дума не изрича, за всичко е готова да тича. Големите сестри я хокат, но своята работа й тропват. А Маша си мълчи. Така и си живеели.
Наканил се веднъж бащата да закара на панаира сено за продан. Обещал на дъщерите си армагани да донесе. Едната дъщеря го помолила:
– Купи ми, тейко, коприна за сукман. Другата дъщеря се примолила:
– А на мене ми купи алено кадифе.
А Маша си мълчи. Жално му станало на дядото за нея:
– А на тебе що да ти купя, чедо?
– А на мене ми купи, тейко миличък, сочна ябълчица и сребърна паничка.
Закискали се сестрите и си турили ръцете на кръста.
– Ама че си, Маша, глупачка! Че ние си имаме пълна градина с ябълки, която искаш си скъсай, а пък защо ти е тази паничка? Патките ли ще храниш от нея?
– Не, сестрички. Ще си търкалям аз ябълката по паничката и вълшебни думи ще издумвам. Една баба ми ги каза, когато я нагостих с погача.
– Добре – рекъл бащата, – няма какво да се присмивате на сестра си. На всяка от вас ще купя подарък по сърце.
Близо ли, далеч ли, много ли, малко ли бил той на пана¬ира, но сеното продал и армагани купил. На едната дъщеря – синя коприна, на другата – алено кадифе, а на Машенка – сре¬бърна паничка и сочна ябълчица.
Много се зарадвали сестрите. Започнали сукмани да си кроят и на Машенка да се присмиват:
– Седи си с твоята ябълчица, глупачко…
Седнала Машенка в едно кюше на одаята, търкулила соч¬ната ябълчица по сребърната паничка, а тя самата запяла и занареждала:
– Търкулни се, сочна ябълчице, по сребърната паничка, покажи ми градове и полета, покажи ми гори и морета, покажи ми на планините висините и на небесата красотите, покажи ми цялата родна майчица Русия.
Изведнъж се разнесъл сребърен звън, цялата одая се озари¬ла: търкулнала се сочната ябълчица по сребърната паничка, а върху паничката всички градове се виждат, всички ливади се виждат, и полковете по полетата, и корабите по моретата, и на планините висините, и на небесата красотите: ясното слънчице след светлата месечина се търкаля, звездите хоро играят, лебедите из тихите заливи песни пеят.
Загледали се сестрите, а отвътре завист ги гризе. Започнали да умуват и да гадаят как Машенка да изиграят и да й измъкнат паничката и ябълката. Нищо не иска Маша, нищо не взема, всяка вечер с паничката си играе.
Започнали сестрите да я подмамват в гората:
– Душичке-сестричке, хайде ягодки в гората да наберем, та на мама и тате в къщи да донесем.
Отишли сестрите в гората. Никъде нищо не намерили, ни една ягодка даже не видели.
Извадила Маша паничката си, търкулнала ябълчицата и занареждала:
– Търкулни се, ябълчице сочна, по сребърната паничка: покажи ни къде ягоди растат, къде цветя лазурносини цъфтят.
Изведнъж се разнесъл сребърен звън, търкулнала се ябълчицата по сребърната паничка, а върху паничката всички ягодови поляни се виждат. Къде ягоди растат, къде цветя лазурносини цъфтят, къде гъби се крият, къде поточета се вият, къде в тихи заливчета лебедите песни пеят.
Като видели това злите сестри – причерняло им пред очите от завист. Грабнали те една чепата тояга и убили Машенка, закопали я под една брезичка и грабнали ябълката и сребърната паничка. Върнали се в къщи едва привечер. Пълни кошчета с гъби довлекли и на майка си и татко си рекли:
– Машенка избяга от нас, Цялата гора обиколихме – никъде не я открихме: изглежда вълците са я изяли в гъсталака.
Заплакала майката, а бащата рекъл:
– Търкулнете ябълката по паничката, може тя да ни покаже къде е нашата Машенка.
Изтръпнали сестрите, но трябвало да слушат. Търколили ябълчицата по паничката, но тя не се търкулнала и не се видели върху паничката нито гори, нито поля, нито планински висини, нито небесни красоти.
По същото това време едно овчарче си търсело в гората овчицата. Видяло то под една бяла стройна брезичка прясно натрупано хълмче, а около него лазурносини цветя цъфтят. Сред цветята растяла тръстика. Младото овчарче си отрязало една тръстинка и си издялкало свирка. Не успяло да допре свирката до устните си, а тя сама засвирила и занареждала:
– Свири, свири, свирчице, свирчице тръстикова, весели ти младото овчарче. Мен, горката, ме затриха, млада ме убиха заради една сребърна паничка, заради една сочна ябълка.
Изплашило се овчарче¬то, хукнало в селото и разказало всичко на хората. Събрал се народът и започнал да аха.
Дотичал и Машенкиният баща. Едва поел свирката в ръцете си и тя сама засви¬рила и занареждала:
– Свири, свири, свирчице, свирчице тръстикова, весели ти родния ми татко. Мен, горката, ме затриха, млада ме убиха заради една сребърна паничка, заради една сочна ябълка. Заплакал бащата:
– Води ни, младо овчарче, там, където си отрязал тази
свирка.
Завело ги овчарчето в гората при хълмчето. Под брезичката цветя цъфтят лазурносини, на брезичката птички подскачат сладкопойни.
Разровили хълмчето, а там Машенка лежи. Мъртва, но по-хубава от жива: алените й бузки руменеят, като че ли момичето е просто заспало.
А свирката свири, свири и говори:
– Свири, свири, свирчице, свирчице тръстикова. Моите сестри в гората ме подмамиха и тука ме погубиха заради една сребърна паничка, заради една сочна ябълка. Свири, свири, свирчице, свирчице тръстикова. Намери, татенце, кристална вода от царския кладенец.
Двете сестри-завистливки се разтреперали, побледнели, на колене паднали, вината си признали. Заключили ги с железни катинари, докато царят реши какво да ги прави.
А дядото се стегнал за път, тръгнал за царския град да налее жива вода.
Вървял колкото вървял и стигнал до този град, отишъл в двореца. По това време царят слизал по златното стълбище.
Старецът му се поклонил доземи и му разказал всичко.
Царят му рекъл:
– Вземи, дядо, жива вода от моя царски кладенец. А като
оздравее дъщеря ти, покажи ми я заедно с паничката, с ябълката, със сестрите-злодейки.
Зарадвал се старецът, доземи се поклонил и тръгнал за в къщи с цяла стъкленица жива вода.
Само като оросил Машенка с жива вода, тя веднага оживяла и се хвърлила на шията на баща си.
Събрали се хората, зарадвали се.
Тръгнал дядото с дъщерите си за града. Завели го в царския палат.
Излязъл царят. Погледнал Машенка. Стои девойче като пролетен цвят, очите му – като слънчеви лъчи, на лицето му – зора сияе, по бузките му сълзи се търкалят и падат като бисери.
Попитал царят Машенка:
– Къде ти са паничката и сочната ябълка?
Взела Машенка паничката и ябълката, търкулнала сочната ябълчица по сребърната паничка.
Изведнъж се разнесъл камбанен звън, а върху паничката започнали един след друг да се показват руските градове, в тях под знамената полкове се събирали, в боеви строй се нареждали: войводите се строявали най-отпред, пред взводовете заставали главите, пред десетките – десетниците. И гърмежи, и стрелба, от дима облак се извил, всичко от очите скрил.
Търкаля се сочната ябълчица по сребърната паничка. А върху паничката море се вълнува, кораби плават като бели лебеди, знамена се развяват, оръдия гърмят. И гърмежи, и стрелба, от дима облак се извил – всичко от очите скрил.
Търкаля се сочната ябълка по сребърната паничка, а върху паничката цялото небе се кипри: ясното слънчице след сияйната месечина се търкаля, звездите на хоро са се хванали, из облаците лебеди песните си пеят.
Царят от чудесата немее, а красавицата сълзи лее и на царя говори:
– Вземи и моята сочна ябълчица, и сребърната ми паничка, само се смили над сестрите ми, не ги погубвай заради мене.
Повдигнал я царят и й рекъл:
– Паничката ти е сребърна, а пък сърцето ти е златно. Искаш ли да ми станеш скъпа жена, а на царството – добра царица? А сестрите ти заради твойта молба ще помилвам.
При царя нито бира се вари, нито вино се прави – избите му са пълни с всичко – и за пирове има, и за сватба. Вдигнали сватба голяма; така свирили и пели, че птиците занемели, така танцували, че звездите разлудували. Това е всичко…