Чуй всички приказки

Преди години живееше един цар, който обичаше толкова много да се облича в нови дрехи, че харчеше за това всичките си пари. Той не се грижеше за войниците си, дори рядко посещаваше театъра и обичаше само да се разхожда из града, за да показва новите си дрехи. За всеки час от деня той имаше особено облекло и както за другите господари казваха: „Те са в съвета“,тъй за него говореха винаги: „Сега царят се гизди в стаята си“.
В царската столица кипеше шумен, весел живот; всеки ден там пристигаха много чужденци. Веднъж между другите пришълци се явиха двама измамници; те се препоръчаха за тъкачи и разгласиха, че умеят да тъкат такива прекрасни платове, каквито човек не може никъде да намери, и че дрехите, съшити от тия платове, са не само необикновено хубави по цвят и по кройка, но се отличават още и с едно чудно свойство: те са невидими за ония хора, които не са достойни за заеманата от тях длъжност или пък са съвсем глупави.
„Ето ти дрехи за мен — помисли си царят. — Щом ги облека, ще мога веднага да познавам кой в моето царство е достоен да заема тая или оная длъжност; ще мога също тъй да различавам умните от глупавите. Да, аз без друго трябва да си заръчам дрехи от такъв плат.“
И той веднага даде на двамата измамници много пари, за да могат те да се заловят незабавно за работа.
Лъжливите тъкачи поставиха два стана и се престориха, че работят; ала всъщност становете им бяха празни. Те поискаха веднага най-хубава коприна и златна прежда, ала всичко туй скриха в торбите си и седяха до късна нощ пред празните станове.
„Искам да зная как върви работата“ — помисли си царят, но се смути силно от мисълта, че глупецът или негодният за длъжността си човек не ще може да види чудния плат. За себе си, разбира се, той не се страхуваше, но все пак си мислеше, че ще е по-добре да изпрати най-напред друг някой. Всички в града знаеха вече какво чудно свойство притежаваше новият плат и всеки гореше от нетърпение да узнае дали неговият съсед е глупав или некадърен.
„Ще изпратя при тъкачите моя стар честен министър — помисли си царят. — Той най-добре от всички ще види какъв е тоя плат, защото той е умен и изпълнява прекрасно длъжността си.“
И старият честен министър отиде в стаята, където двамата измамници работеха на празните станове.
— Господи, помилуй! — извика той на себе си, като разтвори широко очи. — Та аз не виждам нищо! — Ала не посмя да каже това високо.
Двамата измамници го помолиха любезно да се приближи и го попитаха харесват ли му боите и шарките. В същото време те сочеха празния стан, а бедният старец продължаваше да пули очи и все пак не виждаше нищо, защото нямаше нищо за гледане.
„Господи, боже мой — мислеше той, — нима аз съм глупав? Никога не съм допущал това и никой не бива да го знае. Или може би съм негоден за длъжността си? Не, никому не трябва да разказвам какво съм видял.“
— Е, какво е вашето мнение? — попита един от тъкачите.
— О, прекрасно, чудесно! — извика старият министър, като гледаше през очилата си. — Какви бои, какви шарки! Аз ще кажа на царя, че вашият плат много ми харесва.
— Много ни е приятно да слушаме това — казаха тъкачите и започнаха да именуват цветовете и да обясняват шарките, а министърът слушаше внимателно и като се върна при царя, повтори му всичко с най-големи подробности.
Тогава измамниците поискаха още пари, коприна и златна прежда, за да продължат работата. Всичко туй те скриха пак в торбите си и продължаваха да седят пред празните станове.
Скоро царят изпрати пак един от най-честните си съветници, за да разбере как отива работата и скоро ли ще бъде готов платът. Ала с него се случи същото, каквото се случи с първия пратеник: той гледаше становете, но тъй като там нямаше нищо, не можа нищо да види.
— Какъв чудесен плат, нали? — попитаха измамниците и започнаха да показват и да обясняват великолепните шарки, които съвсем не съществуваха.
„Невъзможно е да съм глупав! — помисли си съветникът. — Тогава може би съм недостоен за длъжността, която заемам? Смешно наистина! Ала все пак не трябва да казвам туй на другите.“
И той започна да хвали плата, който не виждаше, и да се възхищава от прекрасните бои и великолепните шарки.
— Да, това е истинско чудо! — съобщи той на царя.
Всички в града говореха само за това — за чудния плат.
Най-сетне и сам царят пожела да види плата, докато е още на стана. С цяла тълпа избрани царедворци, между които бяха и двамата министри, той отиде при изкусните измамници, които започнаха да тъкат още по-усърдно на празните станове.
— Как, не е ли прекрасно това? — попитаха двамата царедворци, които бяха идвали
вече. — Погледнете само, ваше величество, какви шарки! — и те сочеха празните станове,
като мислеха, че другите наистина виждат плата. „Какво е това? — помисли си царят. — Та аз нищо не виждам. Това е ужасно! Нима съм глупав? Или пък не ме бива за цар? Но туй е още по-ужасно!“
— О, да, платът наистина е чудесен! — извика високо той. — Аз напълно одобрявам вашата работа.
И царят кимна с доволен израз на лицето си и започна да разглежда празните станове, защото не искаше да покаже, че нищо не вижда. Всички царедворци също гледаха и не виждаха нищо, както царят. Но всички повтаряха след него: „Платът наистина е чудесен!“ И започнаха да го съветват да си направи дрехи от новия, великолепен плат за предстоящото голямо тържество. „Великолепно, прекрасно, чудесно!“ — носеше се от уста на уста. Всички изказаха високо своя възторг, а царят провъзгласи измамниците за при¬дворни тъкачи.
Цялата нощ преди тържеството двамата измамници не мигнаха. Те запалиха повече от една дузина свещи и всички в града помислиха, че те бързат да свършат царските дрехи за определения срок. Измамниците се преструваха, че свалят плата от становете, сетне крояха с големи ножици из въздуха, шиеха с игли без конци и най-после казаха:
— Дрехите са готови!
Царят, придружен от царедворците, отиде да види чудните дрехи. Измамниците дигнаха ръце, като че държаха нещо, и казаха:
— Ето панталоните, ето дрехата, ето и мантията! Това облекло е леко като паяжина. Човек не го усеща на тялото си, ала в туй се крие всичката му хубост!
— Да! — извикаха всички царедворци, без да виждат нещо.
Не желае ли ваше величество да се съблече сега — рекоха измамниците. — Тъй ние ще ви премерим дрехите пред това голямо огледало. Царят се съблече, а измамниците се престориха, че му обличат поотделно всяка една от дрехите. И царят се въртеше на всички страни пред огледалото.
— Ах, как ви прилича, ваше величество! Колко хубаво ви стоят тия дрехи! — викаха всички. — Какви бои, какви шарки! Великолепни дрехи!
— Балдахинът, под който негово величество ще върви на тържеството, чака вече при вратата! — съобщи главният разпоредител.
— Аз съм готов! — каза царят. — Добре ми стоят, нали? — И той се обърна още веднъж пред огледалото, за да покаже на всички колко внимателно разглежда новите си дрехи.
Прислужниците, които трябваше да носят краищата на царската мания, се престориха, че дигат нещо от пода, сетне тръгнаха важно след царя с протегнати напред ръце. Те не смееха и да помислят, че не носят нищо.
Царят вървеше под великолепния си балдахин, а по улиците и прозорците на къщите се трупаха хора и викаха:
— Ах, колко хубави са новите дрехи на царя! Каква чудесна мантия! Как хубаво му стои!
Никой не искаше да каже, че не вижда нищо, защото никой не искаше да мине за глупец или за некадърник. Нито едно царско облекло не бе извиквало досега толкова голям възторг.
— Гледайте, гледайте, царят е съвсем гол! — извика изведнъж едно дете.
— Господи, чувате ли какво казва невинното дете! — рече баща му и всички започнаха да предават думите на детето.
— Да, да, царят е съвсем гол! — извика най-сетне целият народ.
Царят беше поразен. Нему също се струваше, че народът е прав, ала си мислеше: „Все пак шествието трябва да се изкара докрай!“
И прислужниците продължаваха да вървят все тъй тържествено след него и да носят краищата на въображаемата мантия.

Върху ръчичката на Добринка кацнала една калинка. Помислила си,
че е цветенце с пет листенца.
Щом я видели, петте пръстчета много я харесали, сгънали се и
затворили калинката вътре в шепичката.
Като останала там на тъмно, калинката се уплашила. Опитала се да
пролази през един процеп между пръстите, но не успяла. Помъчила се да се
промуши през друг, но пръстите така здраво се стискали на юмруче, че
никак не могла да се измъкне навън.
Разбрала калинката, че не може да излезе и заплакала горчиво.
Сълзите й падали и гъделичкали дланта. Тогава се обадил най-дебелият
пръст – шишкото Палец.
– Калинка, калинка, червена като малинка, защо плачеш?
Хлипайки, калинката отвърнала:
– Мъчно ми е за зелените тревички. Искам да изляза навън и да се
разхождам сред тях.
Дожаляло му на шишкото Палец и се обърнал към другите пръсти:
– Братлета, хайде да пуснем калинката!
А те отговорили:
– Не! Не искаме да я пуснем!
И стиснали здраво юмручето.
Калинката заплакала още по-жално, а сълзите й гъделичкали дланта.
Тогава се обадил Показалецът:
– Калинке-малинке, защо плачеш?
Калинката отговорила:
– Мъчно ми е за цветенцата – за бялата маргаритка, за жълтото
глухарче, за синята метличина, за червената роза.
Показалецът трепнал от съчувствие и предложил на другите пръсти:
– Братлета, хайде да пуснем калинката!
Шишкото Палец отговорил:
– Хайде!
А другите пръсти казали:
– Не! Не искаме!
И стиснали по-здраво юмручето.
Калинката заплакала още по-жално. Сълзите й падали и гъделичкали
дланта.
След малко се обадил Дългунчо – средният пръст.
– Калинке-малинке, защо плачеш толкова жално?
Калинката отговорила:
– Мъчно ми е за моите приятели – зеленото щурче, работливите
мравки, златната пчеличка, другите калинки.
Съжалил Дългунчо калинката и се обърнал към братята си:
– Братлета, хайде да пуснем калинката!
Шишкото Палец и Показалецът казали:
– Хайде!
Обаче Безименко и Кутрето възразили:
– Не! Не искаме!
Останала си свита на юмруче ръчичката, а калинката продължила да
плаче неутешимо. Безименният пръст я попитал сърдито:
– Защо плачеш толкова много?
Калинката отговорила:
– Плача, защото ми е мъчно за моята майка.
Безименко се разчувствал и се обърнал към другите пръсти:
– Братлета, хайде да пуснем калинката!
Шишкото Палец казал:
– Хайде!
Показалецът казал:
– Хайде!
Средният пръст Дългунчо казал:
– Хайде!
Само най-малкото пръстче – Кутрето, се ядосало:
– Тъкмо си хванахме една хубава калинка и вие искате да я пуснем!
Стискайте здраво юмручето!
Юмручето си оставало затворено и калинката заплакала още по-
неутешимо.
Чакало я кутрето да спре, чакало… Не издържало и я
попитало:
– Не ти ли омръзна да плачеш?
Калинката отговорила през сълзи:
– Много ми е мъчно за свободата! Искам да разтворя крилцата си и да
полетя в прозрачния въздух над зелените поляни, над жълтите ниви…
Дожаляло му на Кутрето за калинката, помислило, поколебало се,
пък предложило на другите:
– Братлета, хайде да пуснем калинката!
Тогава всички пръстчета казали зарадвано:
– Хайде да я пуснем!
Отворили се петте пръстчета и калинката литнала свободна към
зелените поляни и жълтите ниви, където я чакали нейните приятели, майка
й, цветята и тревичките.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2641″]

П

о зелената полянка
Мечо, Зайо и Лисанка
тичат във ръце с балони,
а пък Вятърко ги гони.
Жълти, сини и червени –
те са като разгорени
пламъци от сухи клони…

Никога до днес балони
не е виждал във гората
малкият немирен Вятър.
Искаше да ги погали,
но погрешно го разбрали,
те се дърпаха далече,
като дърпаха и Мечо,
хванал на балонче края…

Тича подир Мечо Зайо,
а след Зайо и Лисанка.
В кръг те горската полянка
обикалят тичешката
със балончета в ръката.
Някакво хорце играят,
а какво и те не знаят,
но играят без насита
със балони над главите.

А готова е бедата,
ако палавият Вятър
скъса, да речем, кончето
на балона на Мечето
и по някаква си грешка
го подхвърли накъм Ежко.
Тъй жестоко ще се спука,
че ще стане за боклука.

Няма майстор, знаем ние,
повреден балон да шие.

Нищо, че е със бодлички,
Ежко е момче добричко –
щом видя на две-три стъпки
няколко големи гъбки,
мушна се под тях на сянката,
и спокойно на полянката
Мечо, Лиска, Зайо Байо
продължиха да играят
с шарените си балони.

Нека Вятърко ги гони!
Ежко може в това време
хубаво да си подреме.
Даже, в дрямката унесен,
той сънува сън чудесен –
че му дават жълта круша,
щото цял ден много слуша…

Стихна уморен Ветреца,
ала Зайо, Лиса, Меца,
продължиха да играят…

И това, деца, е краят!

С бабината лятна шапка стара,
с дядовия шлифер парцалив
татко ми от летви издокара
цял човек – направо като жив.
Сред лехите той стои забучен
в слънчев пек и под проливен дъжд –
пилците да гони вместо куче
и подир крадци да вика “Дръж!”.
Да, но уж е правен за плашило,
а от него никой няма страх.
На врабците се усмихва мило,
кани ги да си играе с тях.
Сигурно от дядо и от баба
благият му нрав е наследен.
Щом така е, добрината трябва
да се проявява и у мен.
Но я няма. Май душите наши
дяволът е разменил за смях –
никого прашилото не плаши,
а от мене всички ги е страх.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“0″]

Живял някога благородник, който се оженил повторно за толкова надменна и горделива жена, каквато хората не били виждали дотогава.
Тя имала две дъщери, които по всичко й приличали. Благородникът пък имал едно момиче, нежно и мило като своята майка — най-прелестното създание на света.
Сватбата не била още свършила и мащехата показала лошия си нрав. Не можела да понася хубавото и добро момиче, защото редом с него дъщерите й изглеждали още по-противни. Тя го карала да върши в къщи най-тежката работа: да мие съдовете и стълбите, да чисти стаите на госпожа майката и на госпожиците — нейните дъщери. Момичето спяло на тавана върху старсламеник, докато сестрите му били настанени в разкошни стаи с най-модни легла и огледала, в които се оглеждали от главата до петите.
Горкото момиче страдало търпеливо и не смеело да се оплаче пред баща си, за да не го мъмри, тъй като жена му заповядвала в къщи.
Когато свършело работата си, то отивало в ъгъла край огнището и сядало пред пепелта, затова всички почнали да му викат Пепеляшка.
Веднъж царският син устроил бал. Нашите две госпожици били поканени, нали били от знатен род. С колко радост и усърдие захванали да избират дрехите и прическите, които да им стоят най-добре.
— Аз — казала по-голямата — ще си облека червената кадифена рокля с английска бродерия.
— Аз — рекла по-малката — ще си облека скромна рокля, но затова пък ще си сложа наметалото от златни цветя и шапчицата с диаманти, които веднага се забелязват.
Повикали Пепеляшка да се посъветват с нея, защото тя имала усет за хубавото. Пепеляшка им дала най-добри съвети и дори им предложила сама да ги среши, което сестрите приели на драго сърце.
— Пепеляшке, ще ли ти се да отидеш на бала?
— Ех, сестрици, вие ми се подигравате, не ми е там мястото на мене.
— Права си. Хората ще има да се смеят, като видят, че на бала е отишло слугинче като тебе.
Друга на Пепеляшкино място би ги сресала нехайно, но тя била добра и им направила чудесни прически.
Най-сетне щастливият ден дошъл. Сестрите тръгнали и Пепеляшка дълго гледала след тях.
Когато ги изгубила от поглед, тя се разплакала.
Дошла кръстницата й и като я видяла обляна в сълзи, попитала я защо плаче.
— Толкова ми се искаше, толкова ми се искаше…
Тя плачела така силно, че не можела да довърши думите си. Кръстницата, която била вълшебница, добавила:
— Много ти се искаше да отидеш на бала, нали?
— Да — отвърнала Пепеляшка и въздъхнала.
— Е добре, ако ми помогнеш — казала кръстницата й, — ще направя така, че и ти да отидеш на бала. Върви в градината и ми донеси една тиква.
Пепеляшка отишла веднага, откъснала най-хубавата тиква, която могла да намери, и я занесла на кръстницата си, като недоумявала как тази тиква ще я закара на бала.
Кръстницата издълбала тиквата до кората, докоснала я с пръчицата си и тя на часа се превърнала в прекрасна каляска, цялата позлатена.
След това отишла да види капана, в който намерила шест живи мишки. Казала на Пепеляшка лекичко да вдигне вратичката му. Като почнали мишките да изскочат от капана, тя ги докосвала една по една с пръчицата си и те веднага се превръщали в хубави коне. И ето ти един прекрасен впряг от шест сребристобели коня.
Тъй като кръстницата не се сещала кого да направи кочияш, Пепеляшка рекла:
— Ще отида да видя дали не се е хванал някой плъх в другия капан, та от него да направим кочияш.
— Права си — казала кръстницата, — върви да видиш.
Пепеляшка й донесла капана. В него имало три големи плъха.
Вълшебницата избрала един от тях и докосвайки го с пръчицата си, го превърнала в дебел кочияш с невиждано хубави мустаци. Накрая рекла:
— Върви в градината. Зад лейката ще намериш пет гущера. Донеси ми ги.
Щом Пепеляшка ги донесла, кръстницата ги превърнала в шест лакея с хубави дрехи, обшити с галони, които веднага се качили отзад на каляската и застанали изправени като струни сякаш цял живот само това са вършили. Тогава вълшебницата рекла на Пепеляшка:
— И така, ето с какво ще отидеш на бала. Не си ли доволна?
— Да, но така ли ще отида, с моите грозни дрехи?
Кръстницата само я докоснала с пръчицата си и в миг дрехите й се превърнали в премяна от златна и сребърна тъкан, цялата обшита със скъпоценни камъни. После й дала чифт стъклени пантофки, каквито никой не бил виждал на света.
Така натъкмена, Пепеляшка се качила в каляската. Но кръстницата й заръчала да стои само до полунощ, като я предупредила, че ако остане на бала една минутка повече, каляската ще се превърне в тиква, конете — в мишки, лакеите — в гущери, а дрехите й ще добият прежния си вид.
Пепеляшка обещала на кръстницата си, че непременно ще напусне бала преди полунощ и потеглила, замаяна от щастие.
Каляската на Пепеляшка едва прекосила портите на двореца и царският син бил известен, че е пристигнала непозната принцеса.
Той се затичал да я посрещне,подал й ръка да слезе от каляската и я завел в балната зала.
В миг настъпило дълбоко мълчание: гостите престанали да танцуват, цигулките спрели да свирят, всички съзерцавали чудната красота на незнайната принцеса.
Разнасял се само неясен шепот:
„Ах! Колко е красива!“
Дори самият цар непрекъснато я гледал и шепнел на царицата, че от дълго време не бил виждал толкова мила и хубава девойка.
Царският син я настанил на най-лично място, после й подал ръка за танц. Тя танцувала така изящно, че гостите още повече се възхитили от нея.
Пепеляшка, увлечена в танца, дочула часовникът да бие единадесет часа и три четвърти. Веднага направила дълбок поклон и бързо си тръгнала.
Щом се прибрала в къщи, намерила кръстницата си и след като й благодарила, си приз нала, че много й се иска да отиде и на другия ден на бала, още повече, че сам царският син поканил.
Докато разказвала на кръстницата си какво се случило на бала, ето че двете сестри затропали на вратата.
— Колко късно се връщате! — рекла им тя, като си триела очите, сякаш ей сега се е събудила.
А пък, откакто се били разделили, и през ум не й минавало за сън.
— Ако беше дошла на бала — рекла й една от сестрите, — нямаше да ти е досадно. Там дойде най-хубавата принцеса на света, невиждана красавица.
Пепеляшка се зарадвала от все сърце и попитала как се казва принцесата, но те й отговорили, че никой не я познавал, че царският син бил много натъжен и че давал всичко света, само и само да узнае коя е тя.
Пепеляшка се усмихнала и рекла:
— Значи тя беше много хубава? Божичко, колко сте щастливи! Дали ще мога и аз да я видя? Надали! Госпожице Жамота, заемете ми вашата жълта рокля.
— Виж ти, какво си е намислила! — отвърнала госпожица Жамота. — Да не съм луда да си дам роклята на такава мръсна Пепеляшка като тебе!
Пепеляшка очаквала отказа и толкова по-добре, защото какво щяла да прави, ако сестра й се съгласяла да даде роклята си.
На другия ден двете сестри отишли на бала и Пепеляшка също, и то още по-нагласена от предишния път.
Царският син бил постоянно край нея и непрекъснато й се възхищавал.
Девойката се забавлявала дотолкова добре, че забравила заръката на кръстницата, и си помислила, че е единадесет часа, когато чула часовникът да бие полунощ. Скочила веднага и побягнала пъргаво като сърна.
Принцът се спуснал подир нея, но не могъл да я настигне.
Тя си изтървала едната стъклена пантофка. Царският син я взел и грижливо я прибрал.
Пепеляшка пристигнала в къщи запъхтяна, без каляска, без лакеи, в грозните си дрехи От цялото й великолепие била останала само другата пантофка, чифтът на онази, която пуснала.
Попитали стражите пред портите на двореца не са ли видели да излиза една принцеса. Те отговорили, че са видели да минава само една зле облечена девойка, която по-скоро приличала на селянка, отколкото на госпожица. Когато двете сестри се върнали от бала, Пепеляшка ги попитала дали пак тъй добре са се забавлявали и дали хубавата принце са е била там.
Казали й, че е била, но щом ударило дванайсет часа, тя побягнала толкова бързо, че изпуснала едната си невиждано хубава стъклена пантофка, която царският син прибрал и само нея си гледал до края на бала.
Сигурно било, че той е много влюбен в прекрасната девойка, на която принадлежала пантофката. Те казали истината, защото само след няколко дни царският син разпратил глашатаи да разгласят навред, че той ще се ожени за онази девойка, на чийто крак прилепне пантофката. Започнали да мерят пантофката. Принцесите, графините и всичките придворни дами се надпреварвали да я надянат на крака си, но никоя не успяла, толкова тясна нежна била тази обувчица.
Взели да я носят из града, а двете се три, полудели да се оженят за царския си какво ли не сторили да намъкнат крака си пантофката. Но скоро, разплакани от яд трябвало да се откажат. Пепеляшка, която ги гледала, се засмяла и казала:
— Я да видя дали няма да ми стане!
Сестрите й почнали да се смеят и да подиграват с нея.
Царедворецът, който мерел пантофката, се загледал в Пепеляшка, много му
допаднала и казал, че това ще бъде справедливо, защото му било заповядано да я мери на всичките девойки.
Накарал Пепеляшка да седне и само като доближил пантофката до малкия й крак видял, че влиза свободно.
Учудването на двете сестри било голямо, но станало още по-голямо, когато Пепеляшка извадила от джоба си другата пантофка и си я обула. В този миг дошла и кръстницата, докоснала с пръчицата си дрехите на Пепеляшка и ги направила още по-разкошни от предишните.
Тогава двете сестри познали в нейното лице красивата девойка, която видели на бала. Хвърлили се в краката й да искат прошка, задето се държали зле с нея. Тя ги вдигнала, целунала ги и им казала, че им прощава на драго сърце.
Отвели Пепеляшка при младия принц, той я харесал още повече и след няколко дена вдигнал сватба.
Пепеляшка, която била колкото хубава, толкова и добра, настанила двете си сестри в двореца и ги омъжила в същия ден за двама знатни царедворци.
Разказват, че това им било за поука и че техните мъже никога не се оплаквали от тях, защото били станали внимателни и скромни като тази, на която вече никой не викал Пепеляшка.

Имало едно време един рибар. Той станал на петдесет години, но все още нямал деца. По цял ден ловял риба и капвал от умора.
„Ех — мислел си рибарят, — да имах и аз едно детенце, та поне малко да ми помага“.
Един ден, като ловял риба, от преумора му се завило свят и той се строполил в лодката си.
— Ах, боже мой! — изохкал старият рибар. — Да имах и аз едно детенце.
Тогава от морето изплувала една сирена и му казала:
— Какво ти е, та охкаш?
— Какво ли? — отвърнал той. — Станах вече на толкова години, а нямам нито едно дете да ми помага в работата, та да не се измъчвам по цял ден сам.
— Аз ще ти дам едно детенце, но ще ми го върнеш ли, когато стане на дванадесет години?
— Добре — съгласил се с радост рибарят, като си мислел, че докато стане на дванадесет години, сирената ще го забрави.
— Вземи тази ябълка — казала му сирената, — изяж я и догодина жена ти ще роди момченце.
Взел рибарят ябълката и я изял.
След година жена му родила момченце, както му казала сирената. Колкото повече растяло детето, толкова по-красиво ставало. От радост баща му съвсем забравил какво му заръчала сирената.
Един ден, когато детето седяло на задната част на лодката, от морето неочаквано изскочила сирената, грабнала го и го отнесла в своя дворец на морското дъно. Тъй бедният рибар изгубил детето си и отново останал сам.
Сирената задържала детето, докато станало на седемнадесет години. Тогава тя пак го извадила на морския бряг, дала му една от своите люспи и му рекла:
— Хайде сега върви, където искаш!
Момчето тръгнало направо за родната си къща. Когато го видели, майка му и баща му ахнали от изненада.
Веднъж на момчето му омръзнало да стои в къщи и казало:
— Ще ида да се поразходя малко из полето.
Вървяло, вървяло и стигнало до един дол. Гледа — една свиня, един орел и безброй големи крилати мравки наобиколили една мърша и се карат помежду си.
— Добре, че дойде, юначе, та да ни поделиш тази мърша, защото ние щяхме да се избием помежду си — казали му животните.
— Откъде да знам как да ви я поделя? — отговорило момчето.
— Подели ни я, както искаш, и ние ще бъдем доволни!
Тогава момчето дало кокалите на свинята, месото на орлите, а шкембето и червата оставило на мравките.
— А сега — казали му животните — за доброто, което ни стори, ще ти дадем и ние по нещо.
Свинята му дала косъм от своята четина, орелът — перо, а една от мравките му подала едно крилце.
— За какво ми е това крилце? — казало момчето на мравката. — С какво можеш да ми помогнеш ти?
— Вземи крилцето ми, някой ден може да ти потрябва. Ти ме смяташ за нищо, но аз ще ти намеря жена.
Момчето взело и крилцето на мравката.
— Когато ти потрябваме, нагрей нещата, които ти дадохме, и ние ще пристигнем веднага — казали животните.
— Добре — рекло момчето.
Взело подаръците, скрило ги в пазвата си и се върнало в къщи. Един ден баща му го повикал при себе си и му казал:
— Ние, синко, вече остаряхме и имаме нужда от човек да ни гледа. Време е да се ожениш.
Момчето обаче не харесвало нито една девойка от селото. Не минало много време и един ден царският глашатай разгласил:
„Който иска да се ожени за царската дъщеря, да отиде при нея и да й отговори на три въпроса. Ако отговори правилно, царят ще му даде дъщеря си за жена, ако ли не, ще му вземе главата.“
Хиляди момци отивали при царската дъщеря, но никой не можел да отговори на нейните въпроси и да се ожени за нея.
Момчето чуло това и казало:
— Ще отида и аз.
Заплакали баща му и майка му и започнали да го увещават:
— Остани си, синко, още не сме ти се нарадвали, а ще те загубим.
— Ще отида — казало момчето, — не може иначе. Благословете ме и да тръгвам.
Благословили го родителите му и то тръгнало за царския дворец. След няколко дни пристигнало там и отишло при царската дъщеря, която била толкова красива, че човек не можел да я гледа. Тя взела едно огледало в ръцете си и казала:
— Скрий се, където искаш, аз ще те открия. Ако не те открия до девет часа утре сутринта, ще ти стана жена!
— Добре — отговорил момъкът, — съгласен съм!
Тогава той отишъл край морето, нагрял люспата и ето ти я сирената пред него.
— Какво искаш? — попитала го сирената.
— Искам да ме скриеш така, че никой да не може да ме види до девет часа утре сутринта.
Сирената грабнала момъка, отнесла го в своя дворец на дъното на морето и го скрила там. След това взела, че натрупала пред него като планина всички риби. Момъкът не се виждал никак.
На сутринта царската дъщеря станала, измила се, взела после огледалото и започнала да гледа. Погледнала към планините — не го видяла. Огледала навсякъде по земята — не го открила никъде. Обърнала се към звездите — и там не го намерила. Погледнала тогава в морето, забелязала натрупаните на едно място много риби и си казала:
— Сигурно се е скрил там.
И започнала да наблюдава, без да откъсва погледа си оттам. Свят й се завило от взиране, но решила да гледа до вечерта.
Привечер рибите започнали да се разотиват. По едно време царската дъщеря забелязала момъка да лежи в двореца на сирената.
— Ах, хванах те — казала си тя. — Без малко щеше да ми се изплъзнеш.
И след това отишла да спи спокойно.
На другата сутрин момъкът отишъл при царската дъщеря.
— Е — попитала тя, — къде се беше скрил?
— Познай — отговорил момъкът. — Защо питаш мене.
— Ти беше в морето, в двореца на една сирена.
Момъкът се смаял.
— Добре — казал той. — Ще се скрия и утре и ако можеш, намери ме.
На другия ден момъкът нагрял перото на орела и той пристигнал веднага.
— Какво искаш? — попитал го орелът.
— Искам да ме скриеш така, че да не се виждам отникъде!
Събрали се орлите, грабнали момъка и го отнесли чак в Африка.
Скрили го в една планина. Струпали се около него и направили с телата си цяла крепост.
На сутринта царската дъщеря станала, измила се, взела огледалото и почнала да гледа.
— Я да видим — казала си тя — какво ще направим днес! Вчера много ме измъчи този момък.
Погледнала най-напред в морето, огледала насам-натам, но нищо не видяла. Погледнала към небето — нищо. Към звездите — пак нищо. Обърнала се към планината и видяла много орли, събрани на едно място.
— Сигурно е там — казала си царкинята и не откъсвала вече погледа си от планината.
Привечер, когато започнало да се смрачава, орлите се разотишли един по един. Тогава царската дъщеря забелязала да се червенее фесът на момъка.
— А, сега няма да ми избягаш вече! Когато се върнеш ще те направя на парченца, защото много ме измъчи — заканила се тя и отишла да спи.
На другия ден сутринта момъкът отишъл при нея.
— Къде се беше скрил? — попитала го тя. — Много ме измъчи ти, но знаеш ли какво ще те направя?
— Познай къде съм бил — казал момъкът.
— Беше в Африка. Орлите те бяха скрили в една планина.
— Добре — казал момъкът. — Ще се скрия още веднъж и ако ме откриеш вземи ми главата!
— Добре. Скрий се, но ако те намеря, утре ще те направя на парченца!
Но царската дъщеря само го заплашвала на думи, защото вече го обичала:
„Какъв ли е този човек — помислила си тя, дето отива ту при рибите, ту при птиците?“
На другия ден момъкът нагрял косъма на свинята и тя веднага пристигнала при него.
— Какво искаш? — попитала го свинята.
— Искам да ме скриеш така, че да не се виждам отникъде!
Събрали се всички свине, изкопали набързо една голяма яма, легнал момъкът вътре, а свинете отгоре, и така нищо не се виждало. На сутринта царската дъщеря се събудила, взела пак огледалото и започнала да гледа. Гледа към планината — няма го. Гледа към звездите — нищо. Гледа към морето — и там не могла да го намери.
— Ех — казала си тя, — къде ще го намеря сега?
Тъкмо щяла да остави вече огледалото, и забелязала на едно място събрани много свине. Погледнала по-внимателно и видяла, че свинете се разотиват вече, защото се смрачавало. Почакала още малко и забелязала да се червенее фесът на момъка.
— А, хванах ли те най-после! Тук си бил, а аз никак и не предполагах!
След това отишла да спи.
На сутринта момъкът отишъл радостен при нея, защото си мислел, че не го е открила.
— Къде беше? — попитала тя.
— Познай — отговорил момъкът.
— Беше в една яма, свинете те бяха скрили.
— Добре — рекъл той. — Позволи ми да се скрия за последен път и ако ме откриеш, отрежи ми главата!
— Съгласна съм — отговорила царската дъщеря.
Отишъл си момъкът, нагрял крилцето на мравката и тя пристигнала веднага.
— Какво искаш? — попитала го мравката.
— Искам — рекъл — да ме скриеш така, че царската дъщеря да не може да ме намери никога.
— Сложи това крилце в устата си — казала мравката. — Внимавай да не го глътнеш! Щом го сложиш в устата си, ще се превърнеш в мравка. Покатери се тогава по стената и се скрий зад царската дъщеря!
Сложил момъкът крилцето в устата си и се превърнал веднага на мравка. Покатерил се по стената и се скрил зад царската дъщеря.
Царската дъщеря взела пак огледалото и започнала да гледа. Погледнала насам, погледнала натам — не го открила. Погледнала към морето, не видяла нищо. Погледнала към звездите — нищо Към планината — също.
Стояла от сутринта до вечерта пред огледалото, без да откъсва поглед от него. Просто се побъркала.
„Къде ли се е скрил?“ — мислела си тя.
Чак до залез слънце гледала в огледалото. Като видяла, че не може да го открие никъде, така се разсърдила, че грабнала огледалото и го направила на парчета.
— Къде си? — извикала тя. — Ела, ще ти стана жена!
Тогава момъкът извадил крилцето от устата си, превърнал се пак на човек и я прегърнал.
— Ето ме! — извикал той.
Така момъкът се оженил за царската дъщеря и по този начин спасил живота на много хора.

Не винаги в Северно море са се въдили толкова риби, колкото се въдят сега. Било е време, когато не е можело да се хване нито една рибка. Защото някога, много отдавна, животът е бил съвсем различен от сегашния и хората са живели другояче. Тогава рибите от едно море си стояли само в него, както и животните от една гора не напущали окрайнината й. Ето защо като ловили, ловили, накрая рибарите изловили всичката риба на Северно море. Не останала рибка и за цяр. Зачудили се и се замаяли хората какво да правят. Нали по крайбрежието само с риболов се препитават?
За щастие, по туй време живеел млад и силен рибар на име Ханс. Той имал дълбоко сини очи като чисто и спокойно море и златиста коса, подобна на сламата, с която си покривали къщите. Ала най-важно било, че в гърдите му туптяло голямо и добро сърце, което таяло в себе си обич към другите. Не можело то да гледа спокойно как страдат хората и как гладуват дечицата. И се вдигнал един ден момъкът, та отишъл при най-стария и мъдър рибар от крайбрежието. Тоя рибар не само бил живял много, но и по много морета и океани бил плавал, затуй знаел много.
Заварил го да се препича на слънце пред хижата си и го попитал:
— Кажи ми, дядо, какво да сторя, та в нашето море отново да има риба?
— Малко може да се направи, сине. Единствено тук би помогнала кралицата на моретата. Само тя има власт над морските обитатели и може да ни прати риба в изобилие.
— А как да стигна до нея?
— Трудно се стига до кралицата на моретата. Трябва да си много смел и да не изпитваш капчица страх, за да я намериш. През бури и вълни трябва да си пробиеш път до средата на морето и там вече можеш да я повикаш. Но ако само за миг е трепнала от уплаха душата ти, кралицата няма да откликне на зова ти, а може дори да те удави. Затуй добре си помисли, преди да тръгнеш.
— Аз няма какво да губя! — казал твърдо Ханс, поблагодарил на стареца и се затичал нетърпеливо надолу по пясъчните дюни към тръстиките, където доста отдавна стояла бездейно лодката му.
Блъснал я той във водата, скочил вътре, грабнал веслата и загребал. Гребал без умора. Насреща му се издигали все по-големи и по-големи вълни. Те подмятали лодката като треска — ту я подхвърляли високо нагоре върху пенестия гребен и наоколо оставало само небето; ту я спускали дълбоко надолу, сякаш искали да я натикат в самото дъно. Въздигали се толкова високи водни стени, та на момъка му се струвало, че е попаднал в бездънен кладенец и само едно късче небе проблясва над главата му. Но сърцето му не трепвало и той натискал безстрашно греблата. Мислел само как час по-скоро да стигне до кралицата на моретата. Не усещал нито умора, нито глад и жажда, нито жега и студ. Гребал без отдих цял ден и цяла нощ. Вълните постепенно се смалявали, стихвали и към заранта съвсем изчезнали.
Водата се успокоила като в езеро и по това Ханс разбрал, че е достигнал средата на морето. Защото вълните тръгват винаги от средата на морето и затова нарастват с приближаването към брега, а в центъра владее постоянно спокойствие.
Ханс прибрал веслата, привел се през борда и се провикнал с все сила:
— Излез, кралице на моретата! Вика те Ханс, рибарят.
Тозчас застиналата зеленикава повърхност леко се набръчкала, разлюляла се и от водата се подава чудна красавица със златна корона на главата.
— Ти си храбър и неустрашим момък, Ханс, и аз съм готова да изпълня всяко твое желание — казала тя.
— Аз имам едно-единствено желание — поклонил й се момъкът, — да пратиш риба в нашето море. Вече не може да се улови нито една рибка и хората от крайбрежието няма как да поминуват. Децата гладуват. .
— Това ли е твоето желание?
— Да!
— Тогава то е най-лекото и аз ще го изпълня. Почакай ! И кралицата изчезнала в морската бездна.
След малко пак изплувала. В ръцете й проблясвала със седефената си повърхност грамадна бяла раковина. Подала я на Ханс с думите:
— Това е моята раковина на изобилието. Където е тя, там отиват и рибните ми стада. Достатъчно е да я пуснеш в мрежата си и ти би могъл да уловиш наведнъж рибата на цялото море. Ала това може да стане само три пъти, защото само три пъти е разрешено да се вади раковината от водата на въздуха. На третия път тя ще се раз¬падне на хиляди късчета и повече не ще може да помага. Сега е първият път…
— О, това е предостатъчно и аз ти благодаря! — извикал Ханс.
— Тогава щастливо плаване и богат улов! — махнала му с ръка кралицата на моретата и вълните я погълнали.
Младият рибар огледал още веднъж бялата раковина, после я положил внимателно на дъното на лодката и отново хванал веслата. Натиснал ги и поел към родния бряг. Гребял и гледал как като по чудо отвсякъде се стичат рибни стада и следват неотлъчно лодката.
„Ето — мислел си Ханс, — аз мога да уловия наведнъж рибата на цялото море, да я продам и да стана най-богатият човек на света. Но бих могъл да ловя само два пъти. На третия раковината ще се разпадне и морето отново ще остане без риба. Отново ще настъпи глад между хората. Тогава? Как ще е най-добре да постъпя?“…
Но Ханс не се чудел дълго. Колкото повече наближавал родния бряг, толкова по-ясно и по-силно се оформяло решението в сърцето му:
„Раковината на изобилието не бива да се вади повече от водата на въздуха, за да не се разпадне и да не се загубят рибните пасажи завинаги! Тя трябва да остане завинаги в нашето море и да ги привлича…“
И преди да стигне брега — там, където обикновено излизали по-рано рибарите да ловуват, — Ханс отпуснал веслата на вилките, присегнал се, взел грамадната бяла раковина и се изправил. Огледал я внимателно, докато я държал в широко разтворените си длани, сякаш искал да я запомни за цял живот, после се привел през борда и я пуснал във водата. Вълните я подели и скоро седефеният й блясък се загубил сред зелената мрачина на дълбината.
А рибните стада се застрелкали подире й.
Ханс си отдъхнал, хванал отново греблата и ги натиснал здраво. Гребял бързо към брега, защото искал час по-скоро да съобщи на хората да излязат на риболов…
И оттогава досега в Северно море винаги има риба в изобилие.

Имаше в миналото един рибар. Той живееше на морския бряг в къщурка, покрита с тръстика. Всичкото му имане бяха две малки русокоси девойчета и една вехта мрежа, с която ловеше риба. Двете девойчета помагаха на майка си, шетаха в къщи, носеха вода със стомните от чешмата, поливаха цветята в градината и вечерно време кърпеха скъсаната мрежа, докато майка им наготви вечерята и баща им се върне от пазара. Всеки ден бащата ходеше по пясъка край морето, хвърляше мрежата и ловеше дребна риба. Изсипваше я в едно кошче. Като напълнеше кошчето с риба, той отиваше в града, продаваше я и с получените пари купуваше за децата си хляб и дребни подаръци. Децата бяха много доволни от своя баща и не му се сърдеха, ако някога не можеше да хване риба и се върнеше в къщи с празни ръце.
Една сутрин рибарят прехвърли през рамо закърпената мрежа, взе празното кошче и слезе по пътеката към морето. Нагази хладния пясък и когато стигна до водата, запретна крачолите и ръкавите си, приготви мрежата, надипли я.
— Хайде — рече си той, — дано днес сполуката ме споходи и да я напълня кошчето с риба, защото съм дал обувките на двеге си момиченца на обущаря и трябва да платя за кърпежа. Ако не спечеля пари, довечера не ще мога да ги взема, а децата не биса да ходят боси, ще им помръзнат краката.
Щом изрече тия думи, рибарят метна мрежата. Тя се разтвори като малко облаче и се спусна към водата. Бързо потъна. Рибарят хвана въжето и го изтегли. Събра мрежата и се опита да я измъкне, но тя беше загребала нещо много тежко и не мърдаше. Рибарят се почеса по тила, помисли малко и бързо завърза края на въжето за едно крайбрежно дърво. Сетне се съблече, влезе съв водата, почна да се гмурка и с голяма мъка избута мрежата навън. Сърцето му затупка, когато видя, че в мрежата се е заплело едно малко, но тежко засмолсно буренце.
— Навярно туй буренце е пълно с жълтици — рече развълнуван бедният рибар и го освободи от мрежата.
Търкулна го на пясъка. Захвана трескаво да го оглежда и остана разочарован, когато откри, че бурето е пробито и пълно догоре с пясък. Въздъхна, почисти мрежата, изхвърли камъчетата и кривите раци и отново я метна във водата. Този път мрежата беше съвършено лека и излезе на брега празна. Някъде на краичеца в конците се беше замотала само една рибка с големи рубинени очички и с червена опашка. Рибарят протегна ръка и я освободи от конците. Сетне я хвърли в кошчето. Рибката, като се видя на сухо, подскочи три пъти и проговори с тънко рибено гласче:
— Хей, рибарино, какво правиш? Защо ме оставяш в този сух кош, не знаеш ли, че аз мога да живея само във вода? Моля ти се, пусни ме пак в морето.
— Стой си в коша, ей сега ще ти хвана още другарки! — рече рибарят и отново почисти мрежата си.
Слушай — обади се повторно рибката, — ако ме върнеш отново в морето, обещавам ти да се явя иа помощ, когато те застрашава най-голяма опасност!
— Че с какво можеш да ми помогнеш ти — една нищо и никаква рибка? — попита рибарят.
— С хитрост — отговори рибката. — Аз съм най-хитрата рибка морето. Едно време Хитър Петър, като плаваше с лодка, си изтърва торбата с хитростите. Аз влязох в падналата на морското дъно торба и изядох всичките хитрости. Сега главата ми е пълна с ум.
— Ами как ще те повикам, когато ми потрябваш?
— Как ли, подсвирни три пъти тихо с уста и аз ще се явя.
Рибарят се замислил и си рече: — Каквото с нея, такова и без нея! — наведе се, хвана рибката за червената опашка и я хвърли отново в морето. След това приготви мрежата и за трети път си опита късмета. Потегли мрежата навън, но този път тя беше още по-тежка, отколкото първия път. Повторно влезе под водата озадаченият рибар и избута тежката мрежа. Като я измъкна най-сетне на пясъка, що да види: вътре се търкулна една делва, кована от желязо, запушена с печат от черна смола. Рибарят се наведе и погледна печата на смолата. На печата пишеше: „Михаил, ковач на оръжия, 1246 г.“
Рибарят, разтревожен, погледна делвата. Сърцето му силно затупка. С трескави пръсти се залови да лющи смолата.
— Навярно този ковач е хвърлил в морето желязната делва преди седемстотин години. Я да видя какво има вътре!
Дълго клати ръждивата запушалка и най-сетне я измъкна. Тогава стана чудо, което накара зъбите на рибаря да затракат… От желязната делва започна да излиза гъст чер пушек. Тоя пушек се изви до небето и захвана да се разлива по пясъка и над морето. Сетне започна да се събира, да се сгъстява още повече и изведнъж се превърна на огромен великан с огнени очи, с уста като пещера, със зъби като тесли, с остри хищни нокти и с космати гърди.
Най-напред чудовището разтвори устата си и размаха ръце уплашено:
— Господарю — извика то с гръмовит глас, — ти си най-добрият ковач на земята, ти нямаш равен на себе си, моля ти се, смили се
над мене и не ме убивай. Пощади живота ми, Михаиле!
Рибарят, ужасен, се дръпна назад и погледна накъде ще може да избяга.
— Какво говориш? — продума той и зъбите му затракаха. — Ковачът Михаил е починал преди 700 години. Надгробната му плоча е
запазена в музея. Тя е нашарена със старобългарски букви. Аз не съм никакъв господар. Аз съм един беден черноморски рибар. А ти кой си?
— Аз съм духът на злото и на разрушението.
— Ами какво правиш в тая делва?
— Затвори ме едно време в нея хитрият ковач Михаил.
— Че защо те затвори?
— Ще ти кажа. Михаил Ковач имаше железарска работилница в Несебър. Докато той неуморно дигаше стоманения чук и правеше оръжия, клепаше сърпове и точеше секири, неговият по-малък брат скиташе по механите и пиеше вино с пръстени гърнета. Веднъж малкият брат надникна в работилницата. Беше пиян.
— Какво искаш? — попита Михаил своя брат.
— Искам да напуснеш ковачницата.
— Но тая ковачница е моя.
— Не е твоя, ами е бащина.
— Когато почина нашият баща, ти нали получи своя дял — пад¬наха ти се къщата и двете ниви, но ти всичко пропи, защо си дошъл сега?
— Дошъл съм да поема ковачницата и да те прогоня оттук! Скараха се двамата братя здравата.
— Къде ми е тежкият меч? — викна пияният.
— Ето го! — обадих се аз, откачих от стената най-тежкия меч
и му го подадох.
Тогава пияният удари брата си по главата. Михаил Ковач падна на земята. Три месеца лежа, докато му зарасне раната. А малкият влезе в тъмницата.
Веднъж Михаил Ковач ме покани е своята ковачница. Беше седнал на едно трикрако столче, а напреде му стоеше тая желязна делва.
— Не искам да враждувам с тебе — рече ми той. — Искам да ти бъда приятел и за да повярваш в моето приятелство, ще ти дам този пръстен. Той не е нещо ценно, но ми е много скъп, защото го имам от майка си. Съгласен ли си?
— Съгласен съм — отговорих аз.
Тогава ковачът измъкна от средния си пръст железния пръстен, ала без да ще, го изтърва в делвата, която беше търкулнал пред краката си. Наведе се и се опита да извади пръстена с ръка, но гърлото на делвата беше тясно и неговата ръка не можа да се промъкне.
— Стой, Михаиле — викнах аз, за да разбере, че аз всичко мога да сторя, — погледни как ще се превърна в човече колкото твоя среден пръст, ще вляза в делвата и ще изкарам пръстена.
— Влез де! — рече ковачът.
Аз мигом се превърнах на мъничко човече и се спуснах надолу с главата. И докато намеря пръстена на тъмното дъно, ковачът зачука в гърлото на делвата една желязна запушалка и викна:
— Ти си враг на човешкия род! Ти подаде меча на брата ми, за да ме погуби. Осъждам те на вечен затвор в тая стоманена делва.
Хей, синове мои, натоварете делвата на една колесница и я откарайте на черноморския бряг. Когато стигнете, влезте навътре с една лодка и хвърлете делвата в морската дълбочина!
Синовете на ковача изпълниха заповедта, търкулнаха делвата и аз паднах в морето. Вълните ме понесоха от бряг на бряг. Цели седемстотин години ме блъскаха по крайбрежните канари. И ето днес ти ме извлече в своята мрежа. Отново очите ми видяха светлина. В делвата мислех, че отколе съм ослепял. Ти си моят освободител. Вземи железния пръстен и се приготви да умреш! Предлагам ти да избереш каквато смърт искаш.
— Защо трябва да умирам? — попита рибарят и прежълтя от страх.
— Защото ме освободи. А пък аз съм дал клетва да погубя оня, който ме освободи. Най-напред, когато ме хвърлиха синовете на ковача в морето, аз си рекох:
— Ако някой ме освободи, ще напълня къщата му със съкровища. Ще го направя най-богатия човек на света.
Минаха двеста години. Никой не се яви да ме освободи.
— Ако някой отвори делвата — повторно си рекох аз, — ще му изпълня три желания, каквито и да бъдат.
Минаха се още двесте години. Никой не се яви да отвори делвата. Тогава аз ее разгневих:
— Ако някой отвори делвата, давам клетва, че ще го погубя. Ще му позволя само да си избере от какво иска да умре. По-скоро си избирай от каква смърт искаш да загинеш, защото нямам време да те чакам!
Бедният рибар падна на колене и почна да се моли на чудовището:
— Не ме убивай! Аз имам две малки дъщери, които ще загинат от глад, ако не им занеса довечера хляб. Пощади ми живота, нали аз те освободих от делвата.
— Избирай! — грозно изрева духът на злото и тропна с крак.
Тогава рибарят се досети за мъничката рибка, която освободи преди половин час, обърна се към морето и тихо подсвирна три пъти. В същия миг една грамадна вълна се зададе към брега. Тя налапа пясъка и спря до косматите крака на чудовището. Върху гребена на вълната подскокна хитрата рибка и попита рибаря какво иска.
— Този зъл дух — рече рибарят — иска да ме убие.
— Защо иска да те убие? — писна рибката.
— Защото отворих делвата и го освободих от мрака. Справедливо ли е, морска душице, да загина от ръката на оня, комуто съм направил най-голяма добрина?
— Аз съм дал клетва да погубя оня, който ме освободи — обади се огромният великан.
— Щом като се е заклел, справедливо е да те убие, но ти казваш, че тоя великан е бил в делвата, защо ме лъжеш? Как е възможно такова голямо нещо да се побере в една мъничка делва?
— Истина е! — обади се пак духът на злото.
— Докато не видя с очите си, няма да повярвам — изпищя рибката.
Тогава великанът почна да се смалява, превърна се отново на мъничко човече и скокна в делвата.
— Куку! — обади се той отвътре. Рибката прошепна на рибаря.
— По скоро зачукай запушалката на делвата!
Рибарят разбра работата, грабна запушалката, натисна я в гърлото на делвата, след това взе един камък и хубаво я зачука.
— Остани пак в тъмнина, неблагодарнико! — викна той на злия дух.
Великанът почна да плаче, да удря с юмруци и да се заканва, но стените на делвата бяха стоманени. Като свърши тая работа, рибарят грабна делвата, изкачи се на близката висока скала и хвърли в мор¬ската дълбочина врага на човешкия род. След това се върна при рибката и рече:
— Благодаря ти, морска душице!
Рибката поклати червената си опашка и викна на голямата вълна:
— Хайде!
Вълната я отнесе навътре.
Бедният рибар дълго гледа след малката си спасителка и когато я изгуби от очи, наведе се и взе от пясъка старинния пръстен на Михаил Ковач. Тръгна към града с празното си кошче.
Отби се при музейния пазител и му показа пръстена.
— Какво ще ми дадеш за тоя старинен пръстен? — попита рибаринът.
Музейният пазител пое пръстена и дълго го въртя в ръцете си.
По едно време забеляза старобългарски букви, също като ония, които бяха издълбани върху надгробната каменна плоча на Михаил Ковач.
— Ще ти платим за тая старинна находка, колкото ти се пада — рече той и му наброи добри пари. Бедният рибар излезе на пазара и накупи дрехи, обуща и играчки за двете свои малки дъщерички.
В къщи децата щяха да полудеят от радост, когато видяха, че техният скъп татко този път им носи цял куп подаръци.

Две деца си играели в спокойния двор, като измисляли специален език, на който да разговарят, без другите да раз­бират.
— Бриф, браф — казало едното дете.
— Браф, броф — отговорило другото. И двете шумно се разсмели.
На балкона на първия етаж бил седнал стар добър гос­подин, който си четял вестника, а на прозореца отсреща се била показала една възрастна госпожа — ни добра, ни лоша.
— Колко са глупави тия деца — казала госпожата. Старият господин не бил съгласен:
— Не смятам.
— Да не искате да кажете, че разбрахте какво си казаха?
— Смятам, че всичко разбрах. Едното дете каза: «Ка­къв хубав ден». Другото отговори: «Утре ще бъде по-ху­бав».
Госпожата се намусила, но си замълчала, защото де­цата отново заговорили на своя език.
— Мараски, барабаски, пипиримоски — казало ед­ното.
— Бруф — отговорило другото. И отново избухнали в смях.
— Да не кажете, че и това разбрахте! — обадила се възмутена старата госпожа.
— Да, разбира се! Всичко разбрах — отговорил ус­михнат старият господин. — Едното дете каза: «Колко сме доволни, че живеем». А другото отговори: «Светът е пре­красен».
— Ама дали пък наистина е чак прекрасен? заяла се старата госпожа.
— Бриф, бруф, браф! — отвърнал старият господин.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2614″]