Чуй всички приказки

Живял някога на света един алчен мелничар. Него-вата малка воденица стояла на брега на не неголяма рекичка. Накрая на гората мелничарят преградил рекичката с голям бент. Зад бента се насъбрала много вода, така че се образувало цяло езеро. По специална тръба водата падала от голяма височина на мелничното колело и по този начин го привеждала в движение.
Всеки ден той смилал в своята мелница мнозо чували със зърно.
Веднъж мелничарят забелязал неголяма пукнатина в стената на бента. Посъветвали го веднага да я ремонтира, за да не се случи някакво нещастие. Но алчният мелничар казал, че не си струва даже да се говори за такава дреболия и че няколко капки, които се процеждат през пукнатината, не могат да навредят на бента. Всъщност на него не му се искало да харчи време и пари за ремонт. Вечерта пукнатината станала по-широка. Но алчността на мелничаря затъмнявала здравия му разум.
– Днес вече е късно – казал той, – ще почакаме до утре.
В полунощ мелничарят се събудил от силен шум. Скочил от кревата, слязъл на бегом по стълбите и видял, че бентът е скъсан. И водата от преливника се разливала по полята му. Когато изгряло слънцето и настъпил денят, мелничарят видял, че почти цялата му земя е залята с вода.
Малка причина, а какви големи последствия.

Един могъщ крал изпращал при кралицата двама пратеници един след друг. Връща се първият и простичко предава отговора на проводилия го. Връща се другият и след като предава отговора накратко, започва да плете дълга история за красотата на повелителката.

– В интерес на истината, господарю, аз видях най- красивата жена. Щастлив е този, който може да й се наслади!
– Зли робе – прекъснал го кралят, – ти си вдигнал безсъвестните си очи в посока на моята съпруга? Ясно е, какво би искал да направиш ти с обекта, изследван от теб толкова внимателно!
Той заповядва да извикат отново първия пратеник и го пита:
– Какво мислиш за кралицата?
– Само добро, разбира се – отговорил пратеникът, защото тя ме изслуша в мълчание и ми даде доста мъдър отговор.
– А не ти ли се стори красива?
На теб подобава да я гледаш. Моята задача беше да предам думите.

Веднъж един съсед помолил Настрадин Ходжа да му даде магарето си. "Нямам" – отговорил Настрадин. А в това време магарето заревало. Тогава съседът отбелязал: "Ефенди, ти казваш, че нямаш магаре, а ето, чуваш ли, реве магаре."
Ходжа поклатил глава и казал: "Господи Боже мой, чуден човек си ти. Ти вярваш на едно магаре, а на мен, доживелия до побеляла брада, не вярваш."

Веднъж Настрадин Ходжа бил назначен за съдия. При него с жалба дотърчала родната му дъщеря:
-Днес, докато нямаше никой вкъщи – през плач разказала тя, – дойде братовчед ми. Като видя че съм сама, ме целуна. Какво да правя сега?
Ходжа помислил малко и отговорил:
– Във всички книги, които съм чел, откак станах съдия, пише, че най-строгото и най-справедливото наказание е да се върне със същото. И затова ти утре трябва да отидеш при братовчед си и да го целунеш.

Един дервиш редовно посещавал в ролята на ученик ежеседмичните сбирки на лъжесуфи, който си Въобразявал, че учи на истинския път. Всякога, когато дервишът се появявал на поредното събрание, той задавал на мнимия суфи нелеп въпрос.
След като дервишът се заял с него неколкостотин пъти, лъжеучителят му се развикал: "Ти идваш тук в продължение на дванадесет години и всичките ти въпроси са абсурдни – само варианти на това, което току-що попита!"
"Да, знам – казал дервишът, – но удоволствието, което получавам, като ви виждам толкова ядосан е единственият ми недостатък."

Настрадин Ходжа си купил от пазара сливи, донесъл ги вкъщи и започнал да ги яде с жена си. Жената изведнъж забелязала, че той гълта и костилките.
– Защо гълташ костилките? – попитала тя.
– А защо да не ги гълтам! – възразил Ходжа. – Ако те са негодни, защо тогава ги продават? Нима може да се продава това, което е за изхвърляне?

Един велик хасидски майстор винаги държал книга до себе си и не разрешавал на никого да се докосва до нея. Когато наоколо нямало никой, затварял прозорците и вратите и хората си мислели: "Ето, сега той чете." А когато имало някой, оставял книгата настрани. И забранявал да я пипат. Естествено, всички се заинтригували.
Когато умрял, първото нещо, което направили учениците му, е да се нахвърлят на книгата, забравили за стария майстор. Той бил мъртъв и никой вече не можел да им забрани да я разгледат. А книгата трябвало да съдържа нещо значително. Учениците обаче много се разстроили. Само една страница била изписана, а всички останали – празни. И на тази страница имало само едно
изречение, което гласяло: "Когато успеете да направи¬те разлика между обвивката и съдържанието – вие ставате мъдри."

Настрадин Ходжа започнал да лъже всички, като ги уверявал, че може да отгатва чужди мисли. Хванали го и го довели в съда.
Разказват, че можеш да отгатваш мисли. Я ми кажи за какво мисля сега.
Ти мислиш – отговорил Настрадин, – че пред теб стои лъжец.

Един човек имал парче земя, цялото с купчини боклук, и решил да го продаде. Този, който купил земята, я изчистил от боклука и там намерил извор с превъзходна вода. Той посадил грозде и нар, а останалото място разделил на лехи за ароматни растения. Завързал посадените растения за колци, построил кула и назначил на мястото надежден пазач.
Минувачите не могли да се налюбуват на това място. Случило се оттам да мине старият собственик. Като видял в какво се е превърнала някогашната пустош, възкликнал: "Горкият аз! Такова място съм продал! От такава благодат съм се лишил!"

На дервиша Ладжавард, който се учел при велик суфистки учител, било казано да усъвършенства своето знание с упражнения за чувствителност. След това трябвало да се върне при своя майстор за по-нататъшни инструкции. Той се усамотил в гората и започнал да се концентрира върху вътрешното съзерцание с огромна сила и прилежност дотогава, докато вече нищо не можело да го обезпокои.
Само че той не се концентрирал еднакво силно върху необходимостта да удържа всички обекти в сърцето си и жаждата му да постигне успех била малко по-силна от решението му да се върне в школата, от която бил изпратен да медитира.
Веднъж, когато се концентрирал върху вътрешното си аз, слаб звук достигнал до слуха му. Раздразнен от това, дервишът погледнал нагоре към клонката на дървото, от която явно идвал звукът, и видял птичка. През главата му преминала мисъл, че тази птичка няма право да пречи на упражненията на толкова предан на делото си човек. Щом осъзнал тази мисъл, птичката паднала мъртва в краката му. Тук следва да се каже, че дервишът не бил достатъчно напреднал, за да знае, че по целия Път има изпитания. Всичко, което можел да види в този момент, било, че постигнал такава сила, която никога не е имал по-рано. Той успял да убие жива твар или тя е била убита от някаква друга сила извън него за това, че е попречила на неговото самовглъбяване.
"Трябва наистина да съм велик суфи" – помислил си дервишът. Надигнал се и тръгнал към най-близкия град. Като стигнал до него, намерил хубава къщичка и решил да поиска там нещичко за хапване. Когато на почукването му вратата отворила някаква жена, дервишът казал:
-Жено, донеси ми храна, защото аз съм напреднал дервиш, а да се нахрани този, който се намира по Пътя, е заслуга.
– Веднага, щом успея, почтени – отговорила жената и изчезнала във вътрешността на къщата.
Минало много време, но тя все не се връщала. С всяка изминала минута дервишът ставал все по-нетърпелив. Когато жената се върнала, той й казал:
-Смятай се за щастлива, защото не насочих към теб яростта на дервиша. Не всеки знае, че нещастието може да дойде заради непослушание на избрания.
– Нещастието наистина може да дойде, ако човек не е способен да го възпрепятства със собствения си опит – казала жената.
~ Как смееш да ми отговаряш по този начин? – викнал дервишът. – И какво искаш да кажеш с това?
~ Искам само да кажа – казала жената, – че аз не съм птичка, кацнала на клонка в гората.
При тези думи дервишът изтръпнал.
~ Моят гняв не ти причинява вреда и ти даже четеш мислите ми – промълвил той. И помолил жената да стане негов учител.
– След като не си послушал своя собствен пръв учител, то и при мен ще претърпиш неуспех – казала жената.
– Но най-малкото кажи ми по какъв начин си постигнала по-високо ниво на разбиране от мен? – попитал дервишът.
– Слушайки своя учител. Той ми казваше да се отнасям внимателно към неговите лекции и упражнения, когато ме извикаше. През цялото останало време трябваше да разглеждам светските си задачи като упражнения. По този начин, макар и да не съм чувала нищо за него вече много години, моят вътрешен живот постоянно се разширяваше, давайки ми тези сили, които ти видя, и още много други.
Дервишът се върнал в текията при своя учител, за да го ръководи нататък. Майсторът отказал да обсъжда с него каквото и да било, но когато той се явил, просто казал:
– Иди да служиш под ръководството на този и този боклукчия, който чисти улиците в еди-кой си град.
Тъй като дервишът гледал на учителя си като на човек, стоящ много високо, той заминал за този град, Но когато пристигнал на мястото, където работел боклукчията, и видял, че стои покрит с мръсотия, той не поискал да се приближи до него и не можел даже да си се представи като негов слуга. Докато стоял там в нерешителност, боклукчията, като се обърнал към него по име, казал:
– Ладжавард, каква птичка ще убиеш днес? Ладжавард, коя жена може да прочете мислите ти днес? Ладжавард, какво неприятно задължение може да ти възложи учителят ти утре?
Ладжавард го попитал:
– Как можеш да четеш ставащото в ума ми? Как може един боклукчия да прави такива неща, на които не е способен благочестивият отшелник?
Боклукчията казал:
– Някои благочестиви отшелници могат да правят такива неща, но те не ги правят за теб, защото си имат други дела. За теб изглеждам като боклукчия, защото това е занятието ми. Тъй като на теб не ти хареса работата, не ти се понрави и човекът. Тъй като си въобразяваш, че светостта се състои в очистване, поклони и медитации, ти никога няма да я достигнеш. Аз достигнах тези способности, които имам сега, защото никога не мислех за светостта – мислех за дълга. Когато хората те учат на дълг пред майстора ти или на дълг пред
нещо свято, те те учат на дълг, глупако! Всичко, което можеш да видиш, е дълг пред човека или дълг пред храма. Тъй като не можеш да се концентрираш върху дълга, то ти все едно че си загубен.