Чуй всички приказки

Преди години живееше един цар, който обичаше толкова много да се облича в нови дрехи, че харчеше за това всичките си пари. Той не се грижеше за войниците си, дори рядко посещаваше театъра и обичаше само да се разхожда из града, за да показва новите си дрехи. За всеки час от деня той имаше особено облекло и както за другите господари казваха: „Те са в съвета“,тъй за него говореха винаги: „Сега царят се гизди в стаята си“.
В царската столица кипеше шумен, весел живот; всеки ден там пристигаха много чужденци. Веднъж между другите пришълци се явиха двама измамници; те се препоръчаха за тъкачи и разгласиха, че умеят да тъкат такива прекрасни платове, каквито човек не може никъде да намери, и че дрехите, съшити от тия платове, са не само необикновено хубави по цвят и по кройка, но се отличават още и с едно чудно свойство: те са невидими за ония хора, които не са достойни за заеманата от тях длъжност или пък са съвсем глупави.
„Ето ти дрехи за мен — помисли си царят. — Щом ги облека, ще мога веднага да познавам кой в моето царство е достоен да заема тая или оная длъжност; ще мога също тъй да различавам умните от глупавите. Да, аз без друго трябва да си заръчам дрехи от такъв плат.“
И той веднага даде на двамата измамници много пари, за да могат те да се заловят незабавно за работа.
Лъжливите тъкачи поставиха два стана и се престориха, че работят; ала всъщност становете им бяха празни. Те поискаха веднага най-хубава коприна и златна прежда, ала всичко туй скриха в торбите си и седяха до късна нощ пред празните станове.
„Искам да зная как върви работата“ — помисли си царят, но се смути силно от мисълта, че глупецът или негодният за длъжността си човек не ще може да види чудния плат. За себе си, разбира се, той не се страхуваше, но все пак си мислеше, че ще е по-добре да изпрати най-напред друг някой. Всички в града знаеха вече какво чудно свойство притежаваше новият плат и всеки гореше от нетърпение да узнае дали неговият съсед е глупав или некадърен.
„Ще изпратя при тъкачите моя стар честен министър — помисли си царят. — Той най-добре от всички ще види какъв е тоя плат, защото той е умен и изпълнява прекрасно длъжността си.“
И старият честен министър отиде в стаята, където двамата измамници работеха на празните станове.
— Господи, помилуй! — извика той на себе си, като разтвори широко очи. — Та аз не виждам нищо! — Ала не посмя да каже това високо.
Двамата измамници го помолиха любезно да се приближи и го попитаха харесват ли му боите и шарките. В същото време те сочеха празния стан, а бедният старец продължаваше да пули очи и все пак не виждаше нищо, защото нямаше нищо за гледане.
„Господи, боже мой — мислеше той, — нима аз съм глупав? Никога не съм допущал това и никой не бива да го знае. Или може би съм негоден за длъжността си? Не, никому не трябва да разказвам какво съм видял.“
— Е, какво е вашето мнение? — попита един от тъкачите.
— О, прекрасно, чудесно! — извика старият министър, като гледаше през очилата си. — Какви бои, какви шарки! Аз ще кажа на царя, че вашият плат много ми харесва.
— Много ни е приятно да слушаме това — казаха тъкачите и започнаха да именуват цветовете и да обясняват шарките, а министърът слушаше внимателно и като се върна при царя, повтори му всичко с най-големи подробности.
Тогава измамниците поискаха още пари, коприна и златна прежда, за да продължат работата. Всичко туй те скриха пак в торбите си и продължаваха да седят пред празните станове.
Скоро царят изпрати пак един от най-честните си съветници, за да разбере как отива работата и скоро ли ще бъде готов платът. Ала с него се случи същото, каквото се случи с първия пратеник: той гледаше становете, но тъй като там нямаше нищо, не можа нищо да види.
— Какъв чудесен плат, нали? — попитаха измамниците и започнаха да показват и да обясняват великолепните шарки, които съвсем не съществуваха.
„Невъзможно е да съм глупав! — помисли си съветникът. — Тогава може би съм недостоен за длъжността, която заемам? Смешно наистина! Ала все пак не трябва да казвам туй на другите.“
И той започна да хвали плата, който не виждаше, и да се възхищава от прекрасните бои и великолепните шарки.
— Да, това е истинско чудо! — съобщи той на царя.
Всички в града говореха само за това — за чудния плат.
Най-сетне и сам царят пожела да види плата, докато е още на стана. С цяла тълпа избрани царедворци, между които бяха и двамата министри, той отиде при изкусните измамници, които започнаха да тъкат още по-усърдно на празните станове.
— Как, не е ли прекрасно това? — попитаха двамата царедворци, които бяха идвали
вече. — Погледнете само, ваше величество, какви шарки! — и те сочеха празните станове,
като мислеха, че другите наистина виждат плата. „Какво е това? — помисли си царят. — Та аз нищо не виждам. Това е ужасно! Нима съм глупав? Или пък не ме бива за цар? Но туй е още по-ужасно!“
— О, да, платът наистина е чудесен! — извика високо той. — Аз напълно одобрявам вашата работа.
И царят кимна с доволен израз на лицето си и започна да разглежда празните станове, защото не искаше да покаже, че нищо не вижда. Всички царедворци също гледаха и не виждаха нищо, както царят. Но всички повтаряха след него: „Платът наистина е чудесен!“ И започнаха да го съветват да си направи дрехи от новия, великолепен плат за предстоящото голямо тържество. „Великолепно, прекрасно, чудесно!“ — носеше се от уста на уста. Всички изказаха високо своя възторг, а царят провъзгласи измамниците за при¬дворни тъкачи.
Цялата нощ преди тържеството двамата измамници не мигнаха. Те запалиха повече от една дузина свещи и всички в града помислиха, че те бързат да свършат царските дрехи за определения срок. Измамниците се преструваха, че свалят плата от становете, сетне крояха с големи ножици из въздуха, шиеха с игли без конци и най-после казаха:
— Дрехите са готови!
Царят, придружен от царедворците, отиде да види чудните дрехи. Измамниците дигнаха ръце, като че държаха нещо, и казаха:
— Ето панталоните, ето дрехата, ето и мантията! Това облекло е леко като паяжина. Човек не го усеща на тялото си, ала в туй се крие всичката му хубост!
— Да! — извикаха всички царедворци, без да виждат нещо.
Не желае ли ваше величество да се съблече сега — рекоха измамниците. — Тъй ние ще ви премерим дрехите пред това голямо огледало. Царят се съблече, а измамниците се престориха, че му обличат поотделно всяка една от дрехите. И царят се въртеше на всички страни пред огледалото.
— Ах, как ви прилича, ваше величество! Колко хубаво ви стоят тия дрехи! — викаха всички. — Какви бои, какви шарки! Великолепни дрехи!
— Балдахинът, под който негово величество ще върви на тържеството, чака вече при вратата! — съобщи главният разпоредител.
— Аз съм готов! — каза царят. — Добре ми стоят, нали? — И той се обърна още веднъж пред огледалото, за да покаже на всички колко внимателно разглежда новите си дрехи.
Прислужниците, които трябваше да носят краищата на царската мания, се престориха, че дигат нещо от пода, сетне тръгнаха важно след царя с протегнати напред ръце. Те не смееха и да помислят, че не носят нищо.
Царят вървеше под великолепния си балдахин, а по улиците и прозорците на къщите се трупаха хора и викаха:
— Ах, колко хубави са новите дрехи на царя! Каква чудесна мантия! Как хубаво му стои!
Никой не искаше да каже, че не вижда нищо, защото никой не искаше да мине за глупец или за некадърник. Нито едно царско облекло не бе извиквало досега толкова голям възторг.
— Гледайте, гледайте, царят е съвсем гол! — извика изведнъж едно дете.
— Господи, чувате ли какво казва невинното дете! — рече баща му и всички започнаха да предават думите на детето.
— Да, да, царят е съвсем гол! — извика най-сетне целият народ.
Царят беше поразен. Нему също се струваше, че народът е прав, ала си мислеше: „Все пак шествието трябва да се изкара докрай!“
И прислужниците продължаваха да вървят все тъй тържествено след него и да носят краищата на въображаемата мантия.

Върху ръчичката на Добринка кацнала една калинка. Помислила си,
че е цветенце с пет листенца.
Щом я видели, петте пръстчета много я харесали, сгънали се и
затворили калинката вътре в шепичката.
Като останала там на тъмно, калинката се уплашила. Опитала се да
пролази през един процеп между пръстите, но не успяла. Помъчила се да се
промуши през друг, но пръстите така здраво се стискали на юмруче, че
никак не могла да се измъкне навън.
Разбрала калинката, че не може да излезе и заплакала горчиво.
Сълзите й падали и гъделичкали дланта. Тогава се обадил най-дебелият
пръст – шишкото Палец.
– Калинка, калинка, червена като малинка, защо плачеш?
Хлипайки, калинката отвърнала:
– Мъчно ми е за зелените тревички. Искам да изляза навън и да се
разхождам сред тях.
Дожаляло му на шишкото Палец и се обърнал към другите пръсти:
– Братлета, хайде да пуснем калинката!
А те отговорили:
– Не! Не искаме да я пуснем!
И стиснали здраво юмручето.
Калинката заплакала още по-жално, а сълзите й гъделичкали дланта.
Тогава се обадил Показалецът:
– Калинке-малинке, защо плачеш?
Калинката отговорила:
– Мъчно ми е за цветенцата – за бялата маргаритка, за жълтото
глухарче, за синята метличина, за червената роза.
Показалецът трепнал от съчувствие и предложил на другите пръсти:
– Братлета, хайде да пуснем калинката!
Шишкото Палец отговорил:
– Хайде!
А другите пръсти казали:
– Не! Не искаме!
И стиснали по-здраво юмручето.
Калинката заплакала още по-жално. Сълзите й падали и гъделичкали
дланта.
След малко се обадил Дългунчо – средният пръст.
– Калинке-малинке, защо плачеш толкова жално?
Калинката отговорила:
– Мъчно ми е за моите приятели – зеленото щурче, работливите
мравки, златната пчеличка, другите калинки.
Съжалил Дългунчо калинката и се обърнал към братята си:
– Братлета, хайде да пуснем калинката!
Шишкото Палец и Показалецът казали:
– Хайде!
Обаче Безименко и Кутрето възразили:
– Не! Не искаме!
Останала си свита на юмруче ръчичката, а калинката продължила да
плаче неутешимо. Безименният пръст я попитал сърдито:
– Защо плачеш толкова много?
Калинката отговорила:
– Плача, защото ми е мъчно за моята майка.
Безименко се разчувствал и се обърнал към другите пръсти:
– Братлета, хайде да пуснем калинката!
Шишкото Палец казал:
– Хайде!
Показалецът казал:
– Хайде!
Средният пръст Дългунчо казал:
– Хайде!
Само най-малкото пръстче – Кутрето, се ядосало:
– Тъкмо си хванахме една хубава калинка и вие искате да я пуснем!
Стискайте здраво юмручето!
Юмручето си оставало затворено и калинката заплакала още по-
неутешимо.
Чакало я кутрето да спре, чакало… Не издържало и я
попитало:
– Не ти ли омръзна да плачеш?
Калинката отговорила през сълзи:
– Много ми е мъчно за свободата! Искам да разтворя крилцата си и да
полетя в прозрачния въздух над зелените поляни, над жълтите ниви…
Дожаляло му на Кутрето за калинката, помислило, поколебало се,
пък предложило на другите:
– Братлета, хайде да пуснем калинката!
Тогава всички пръстчета казали зарадвано:
– Хайде да я пуснем!
Отворили се петте пръстчета и калинката литнала свободна към
зелените поляни и жълтите ниви, където я чакали нейните приятели, майка
й, цветята и тревичките.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2641″]

П

о зелената полянка
Мечо, Зайо и Лисанка
тичат във ръце с балони,
а пък Вятърко ги гони.
Жълти, сини и червени –
те са като разгорени
пламъци от сухи клони…

Никога до днес балони
не е виждал във гората
малкият немирен Вятър.
Искаше да ги погали,
но погрешно го разбрали,
те се дърпаха далече,
като дърпаха и Мечо,
хванал на балонче края…

Тича подир Мечо Зайо,
а след Зайо и Лисанка.
В кръг те горската полянка
обикалят тичешката
със балончета в ръката.
Някакво хорце играят,
а какво и те не знаят,
но играят без насита
със балони над главите.

А готова е бедата,
ако палавият Вятър
скъса, да речем, кончето
на балона на Мечето
и по някаква си грешка
го подхвърли накъм Ежко.
Тъй жестоко ще се спука,
че ще стане за боклука.

Няма майстор, знаем ние,
повреден балон да шие.

Нищо, че е със бодлички,
Ежко е момче добричко –
щом видя на две-три стъпки
няколко големи гъбки,
мушна се под тях на сянката,
и спокойно на полянката
Мечо, Лиска, Зайо Байо
продължиха да играят
с шарените си балони.

Нека Вятърко ги гони!
Ежко може в това време
хубаво да си подреме.
Даже, в дрямката унесен,
той сънува сън чудесен –
че му дават жълта круша,
щото цял ден много слуша…

Стихна уморен Ветреца,
ала Зайо, Лиса, Меца,
продължиха да играят…

И това, деца, е краят!

С бабината лятна шапка стара,
с дядовия шлифер парцалив
татко ми от летви издокара
цял човек – направо като жив.
Сред лехите той стои забучен
в слънчев пек и под проливен дъжд –
пилците да гони вместо куче
и подир крадци да вика “Дръж!”.
Да, но уж е правен за плашило,
а от него никой няма страх.
На врабците се усмихва мило,
кани ги да си играе с тях.
Сигурно от дядо и от баба
благият му нрав е наследен.
Щом така е, добрината трябва
да се проявява и у мен.
Но я няма. Май душите наши
дяволът е разменил за смях –
никого прашилото не плаши,
а от мене всички ги е страх.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“0″]

Живял някога един дървар с жена си и седемте си деца, все момчета.
Дърварят бил много беден и седемте деца още повече затруднявали живота на семейството, защото никое от тях не можело само да си изкарва прехраната. Най-малкото, което било на седем години, им създавало най-много грижи. Когато се родило, детето било съвсем дребно, колкото палец, затова го нарекли Малечко-Палечко. С време дребосъчето пораснало мъничко, но си останало слабичко, при това било и мьлчаливо. Като вземали за глуповатост това, което било белег за неговия разум, родителите се натъжавали, а братята му се подигравали. Нещастното, то било мъченик в къщи. А всъщност било най-хитрото и най-досетливото от братчетата и ако говорело малко, то слушало много.
Годината, през която се случила тази история, била много тежка за голямото семей¬ство, та нещастните родители решили да се отърват от своите деца.
Една вечер, след като децата си легнали, мъжът седнал при жена си край огъня и със свито от болка сърце й рекъл:
— Ти виждаш добре, че не можем повече да изхранваме децата си. Не бих могъл да гледам как умират от глад пред очите ми. Реших да ги заведем утре в гората и там да ги изоставим. Това ще стане лесно, защото, докато си играят и събират съчки, ние ще избягаме незабелязано.
— Ах! — извикала жената. — Ще ти даде ли сърцето да заведеш децата си в гората и да ги изоставиш?
Мъжът как ли не й описвал голямата им беднотия, а тя все не се съгласявала да последва съвета му.
Но като размислила каква мъка ще бъде да гледа как децата им умират от глад под собствения им покрив, тя склонила и отишла разплакана да си легне.
Малечко-Палечко бил в леглото, когато започнала тази ужасна препирня. Понеже не бил заспал, чул как родителите им си говорят тихо за неговата и на братята му участ. Станал тихо и се промъкнал под столчето на баща си, за да може по-добре да чува, без да го видят. И хубаво сторил, защото след като чул и разбрал всичко, не заспал цяла нощ и си блъскал главата да намери някакъв начин, та той и братята му да избягнат този тъжен край.
Рано сутринта решението било взето. Станал, отишъл на брега на потока, напълнил джобовете си с малки бели камъчета и се върнал в къщи. Тръгнали, но Малечко-Палечко не открил на братята си това, което знаел.
Отишли в една много гъста гора, на десет крачки не се виждали един друг. Дърварят почнал да сече дървета, а децата да събират съчки и да ги правят на снопчета. Като ги видели улисани в работата, бащата и майката се отдалечили незабелязано и избягали по една странична пътека.
Децата разбрали, че са останали самички и почнали с все сила да викат и да плачат. Малечко-Палечко ги оставил да повикат. Той знаел откъде да минат, за да се върнат в къщи, защото през целия път пущал бели камъчета от джобовете си.
— Не бойте се, братя! — им казал той – Татко и мама ни оставиха тук, но аз ще ви заведа пак у дома. Само вървете подир мене.
Те го последвали и Малечко-Палечко лесно намерил пътя, по който били дошли.
Като стигнали до тяхната къща, отначало не посмели да влязат, ами се спрели пред вратата да чуят какво си приказват родитилите им.
А докато ги нямало, ето какво се било случило: господарят на селото изпратил на дърваря по свой човек десетте екю, които му дължал толкова отдавна, че той вече не се надявал да ги получи.
Това много го зарадвало и дърварят изпратил жена си в месарницата. Тъй като отдавна не били яли както трябва, тя купила три пьти повече месо, отколкото било нужно за вечерята на двамина. Щом наситили глада си, жената заплакала и занареждала:
— Ех, къде са сега клетите ни деца?…
Тя говорела толкова силно, че децата, които били пред вратата, я чули и викнали в един глас:
— Тука сме! Тука сме!
Майката изтичала да им отвори, прегръщала ги и им говорила:
— Милите ми деца! Колко се радвам, че ви виждам! Вие сте уморени и гладни. И ти, Пиеро, какъв си се изцапал! Идвай бързо да
те измия!
Този Пиеро бил най-големият й син и тя го обичала повече от другите, защото бил рижав като нея.
Децата насядали около масата и започнали да ядат така лакомо, че и бащата, и майката се развеселили. Момчетата разправяли едно след друго колко ги било страх в гората. Добрите хорица се радвали, че децата им отново при тях, но тази радост траяла, докато траяли и десетте екю. Щом изхарчили парите, те отново изпаднали в отчаяние и пак намислили да изоставят децата в гората. За да не пропадне отново техния план, решили да ги заведат много по-далече от първия път. Колкото и да се старали да приказват тихо, Малечко-Палечко пак ги чул и решил, че ще се оправи и сега, както се бил оправил първия път.
Но при все, че станал много рано да събере камъчета, не успял, защото вратата била здраво заключена. Тъкмо се чудел какво да прави, майката им раздала по парче хляб за закуска. Малечко-Палечко се успокоил. Сметнал, че ще може да си послужи с хляба вместо с камъчетата, като пуща трохи по пътя, затова го мушнал в джоба си.
Бащата и майката ги завели навътре в го¬рата, там,където била най-гъста и тъмна. Оставили ги и се върнали по една тайна пътека.
Малечко-Палечко не се разтревожил много. Той смятал, че лесно ще намери пътя по хляба, който бил натрошил. Но много се изненадали, защото не намерили ни трошица. Птичките били изкълвали всичко.
Децата започнали да се тревожат; колкото повече вървели, толкова повече се обърква¬ли и навлизали в гъстата гора. Настъпила нощта. Излязъл силен вятър, който ужасно ги изплашил. Струвало им се, че от всички страни чуват воя на вълците, които идват да ги изядат. Не смеели да си проговорят, нито да погледнат назад.
Малечко-Палечко се покатерил на върха на едно дърво, за да види дали не ще открие нещо. Като се оглеждал на всички страни, забелязал слаба светлина, сякаш свещ горяла много далеч, отвъд гората. Слязъл от дървото, но щом стъпил на земята, светлинката изчезнала и това го отчаяло.
Все пак.като вървял с братята си по посока на светлинката, отново я зърнал в края на гората. Стигнали най-сетне до къщата, в която горяла свещта. Потропали на вратата и една добра женица им отворила. Попитала ги какво искат. Малечко-Палечко й казал, че са бедни деца, които са се загубили в гората и я молят да ги пусне в къщи да преспят.
Като ги видяла такива нещастни, жената заплакала и им рекла:
— Ето, дечица, къде сте попаднали! Знаете ли, че тая къща е на един човекоядец, който яде малки деца?
— Стрино — отвърнал Малечко-Палечко, който цял треперел, като братята си. — Какво да сторим? И без това вълците ще ни изядат тази нощ в гората, ако не ни приютиш. Щом е тъй, ние предпочитаме да ни изяде твоят мъж. А може пък и да се смили над нас, ако много го помолиш.
Жената на човекоядеца си помислила, че ще съумее да скрие децата от мъжа си до сутринта, пуснала ги да влязат и ги настанила да се стоплят край хубавия огън, на който се печел на шиш цял овен за вечерята на човекоядеца.
Тъкмо започнали да се посгряват, чули три-четири силни удара по портата. Това бил човекоядецът, който се завръщал. Жената бързо ги скрила под леглото и отишла да отвори.
Човекоядецът веднага попитал дали е готова вечерята, има ли наточено вино и побързал да седне на масата.
Овенът бил още съвсем кървав и затова му се усладил още повече. Но докато го поглъщал, той душел наляво и надясно и все повтарял, че му мирише на прясно месо.
— Трябва да усещаш миризмата на телето, което току-що приготвих и го надянах на шиша — казала жената.
— Мирише ми на прясно месо, ти думам — отвърнал човекоядецът. — Тука се върши нещо скрито от мене.
Като казал това, станал от масата и отишъл право към леглото.
— Аха! — викнал той. — Ето как ме мамиш, проклета жено! Ето го дивеча да нагостя тримата си приятели човекоядци, които ще ми дойдат на гости тези дни.
И измъкнал изпод леглото едно подир друго седемте деца на дърваря. А те клетите палнали на колене и почнали да го молят за милост. Но той не знаел какво е милост, защото бил един от най-жестоките човекоядци. Разкъсвайки ги с очи, казал на жена си, че от тях ще излезе вкусно ястие с хубав сос.
Взел голям нож и като го точел на дълъг камък, който държал в лявата си ръка, се приближил до децата. Дори хванал едно от тях, но жената му рекла:
— Какво ще правиш посред нощ? Утре ще имаш достатъчно време.
— Права си — казал човекоядецът. — Дай им хубава вечеря да не измършавеят и ги заведи да си легнат.
— Добрата жена се зарадвала много и сложила на децата хубава вечеря. Но те не могли нищичко да хапнат, защото треперели от страх. А човекоядецът бил радостен, че ще има с какво да ногости приятелите си. Скоро главата му се завъртяла и отишъл да си легне.
Човекоядецът имал седем дъщери.Те били още малки.Имали хубав цвят на кожата защото се хранели с прясно месо като баща си. Сивите им очи били малки и съвсем кръгли, носът орлов, а устата извънредно голяма, с дълги, много остри и редки зъби.
И седемте отдавна си били легнали в голямото легло. Всяка била със златна коронка на главата си.
— В стаята имало още едно легло, също такова голямо. Тъкмо в него жената на човекоядеца настанила седемте момченца, след което отишла и тя да легне до мъжа си.
— Малечко-Палечко бил забелязал, че дъщерите на човекоядеца имат златни коронки на главите си.
— Той се страхувал да не би човекоядецът да се разкае, че не ги е заклал още същата вечер, затова станал в тъмното, събрал шапчиците от братята си, като не забравил и своята, полекичка ги нахлупил на главите на седемте дъщери на човекоядеца, след като им снел коронките.
— После сложил коронките върху главите на братята си и върху своята, та човекоядецът да ги вземе за своите дъщери, а дъщерите си — за момченцата, които искал да заколи.
— И добре станало, защото човекоядецът, като се събудил в полунощ, съжалил, че е оставил за другия ден това, което можел да свърши още същата вечер.
Скочил бързо от леглото, взел голям чувал и се качил пипнешком в стаята на дъщерите си. Приближил се до леглото, в което били синовете на дърваря.
Но като напипал една коронка, той бързо се дръпнал и си рекъл:
—  Брей, каква щях да я свърша! Изглежда, че снощи добре съм си пийнал.
След това се приближил до леглото на дъщерите си и като напипал шапчиците на момчетата, добавил:
—  Аха, ето ги нашите юнаци! Смело на работа!
Като изрекъл тези думи, той прерязал гърлата на седемте си дъщери и ги натъпкал в големия чувал, който добре завързал.
Малечко-Палечко треперел от страх да не се разбере измамата му. Чул как човекоядецът слязъл в избата. Но явно много бил пил, защото нищо не забелязал. Доволен, че тъй бързо си свършил работата, той се върнал да легне до жена си и след няколко мига захъркал силно. Тогава Малечко-Палечко събудил братята си, казал им да се облекат набързо и да го последват. Слезли тихичко в градината и прескочили оградата. Тичали почти цялата нош. разтреперани от страх, без да знаят накъде отиват.
Рано сутринта човекоядецът се събудил и рекъл на жена си:
— Напали силно огъня и опечи месото, което ще намериш в големия чувал в избата.
Жената отишла, без да се досеща за какво месо й приказва. Но едва развързала чувала, разпознала мъртвите си дъщери и паднала в несвяст. Човекоядецът, като видял, че жена му се бави, слязъл долу да й помогне. Щом като видял ужасното зрелище, и той се ужасил.
—  Ах, какво съм сторил! — извикал той. — Тези малки хитреци са ме изиграли, но скъпо ще ми платят нещастниците, и то незабавно!
Плиснал една кана вода в лицето на жена си и като я свестил, й казал:
—  Дай ми веднага седемлевговите ботуши да отида да ги хвана.
Излязъл на полето. След като тичал в разни посоки, най-сетне намерил пътя, по който вървели синовете на дърваря; те били вече на стотина крачки от бащината си къща.
При шума, който вдигали ботушите, се обърнали и видели човекоядеца да стъпва от планина на планина и да прескача реките лесно, сякаш са малки поточета.
Малкият Палечко забелязал пещера в една скала наблизо и се скрил с шестимата си оратя там.
Изморен от дългия, напразно извървян път, защото седемлевговите ботуши тежали много, човекоядецът решил да си почине и случайно седнал на скалата, под която се били скрили момчетата.
Капнал от умора, той веднага заспал.
Малечко-Палечко не се изплашил чак толкова. Накарал братята си да изтичат бързо до къщи, като им заръчал да не се безпокоят за него. Те послушали съвета му и скоро стигнали бащината си къща.
Малечко-Палечко се приближил до човекоядеца, измъкнал полекичка ботушите му и веднага ги намъкнал. Ботушите били много големи и широки, но тъй като били вълшебни, имали свойството да се уголемяват или смаляват според краката на онзи, който ги обуел, така, че му станали, сякаш били правени за него.
Малечко-Палечко отишъл право в къщата на човекоядеца. Намерил жена му, която оплаквала закланите си дъщери, и й казал:
—  Твоят мъж е в голяма опасност. Пленен е от банда крадци, които са се заклели да го убият, ако не им даде всичкото си злато и сребро. Случайно ме забеляза и ме помоли да дойда при тебе. Ако не ми предадеш на часа цялото му имане, ще бъде безжалостно убит. Тъй като работата е много бърза, даде ми седемлевговите си ботуши, ей ги на, което е и доказателство, че не съм лъжец.
Добрата жена много се изплашила и му дала всичко, каквото имала.
Малечко-Палечко нарамил цялото имане на човекоядеца и се върнал в бащината си къща, където го посрещнали радостно.
Благодарение на богатството, което донесъл, цялото семейство заживяло охолно. Той отрупал с благодеяния своите братя, които преди му се подигравали и го тормозели.
Малечко-Палечко не пораснал много, но си останал предвидлив и разумен. Забравил тъжното минало и често ходел без страх в гората на разходка.

Едно време имало един човек на име Мехмед рибаря. Тоя човек през деня ловял риба, а вечер я продавал и от това преживявал.
Веднъж той заболял и като не се надявал да остане жив, рекъл на жена си:
— Когато умра, не казвай на сина ми, че съм бил рибар.
Както и да е, дните му се свършили и той умрял.
След това синът на рибаря се опитал да се залови за някаква работа. Но за каквото и да се хванел, с нищо не можел да се справи
После дошъл смъртният час и на майка му: тя умряла. Тая нощ момчето с мъка дочакало утрото.
А на утрото видяло, че няма какво да яде, и почнало да тършува из цялата къща, дано намери някаква дребна вещ, за да я продаде и си купи с тия пари нещо за ядене. Докато търсело, в ръцете му попаднала бащината въдица. Щом я видяло, момчето решило: „Баща ми сигурно е бил рибар“. Взело въдицата и отишло право на морския бряг
Там уловило две риби: едната от тях продало, с тия пари си купило хляб и въглища и си отишло в къщи, а другата опекло на въглени и я изяло.
Момчето намерило това занятие сгодно за себе си и ето че се захванало да лови ката ден риба, продавало я и с тия пари живеело.
Един път уловило такава красива риба, че не се решило нито да я продадe, нито да я изяде. Тозчас се прибрало в къщи, изкопало яма, напълнило я с вода и пуснало в нея рибата.
Тая нощ синът на рибаря останал гладен, а сутринта отново отишъл на морето.
Вечерта се върнал в къщи — и какво да види? — всичко в къщи разтребено, подът пометен.
„Това ще да са направили съседите“ — помислил си той и им пожелал здраве и живот.
На другата сутрин момчето станало, полюбувало се на своята риба, после излязло, а когато се върнало в къщи, видяло, че къщата му чак до самата порта на улицата добила съвсем друг вид.
Момчето влязло в къщи, пак се полюбувало на рибата и си легнало да спи.
На другия ден се запътило за кафенето, седнало в един кът и се замислило. Приближил се един от приятелите му и го попитал:
— За какво си се замислил?
Момъкът му разказал каква е работата.
Приятелят го попитал пак у кого е ключът от къщата и не остава ли там някой, а момчето му обяснило, че ключът е у него, а в къщи освен рибата няма друга жива душа.
Приятелят му отново го попитал:
— А каква риба е тая?
Момъкът му разказал. Тогава приятелят го посъветвал да се скрие в къщи и да я проследи. Синът на рибаря си отишъл у дома.
И ето, един ден той се престорил, че излиза: отворил и затворил вратата, а сам се скрил. И изведнъж вижда — рибата излиза от щерната, отърсва от себе си люспите и се превръща в необикновено хубава мома. Той грабнал рибените люспи и ги хвърлил в огъня.
— Не трябваше да правиш това — укорила го тя, — но стореното си е сторено!
Момъкът поискал да се ожени за нея, момата се съгласила и те тозчас вдигнали сватба.
И ето, всички съседи дошли да огледат момата, захласнали се по нея, само се чувало да казват, че такава мома подхожда и на самия падишах. Слуховете за хубостта на момата стигнали до шаха и когато той пожелал да види хубавицата, довели я в двореца.
И ето, падишахът решил да отнеме момата от сина на рибаря. Но да направи това току-така, без какъвто и да е предлог, той не можел — тогава всеки би имал право да каже, че шахът отнема жените на своите поданици. Затова трябвало да се обвини в нещо рибарят.
Тогава шахът повикал при себе си момъка и му рекъл:
— Ако построиш за четиридесет дни сред морето дворец от злато и елмази, няма да взема момата, не сполучиш ли — ще я взема!
Младежът си отишъл в къщи разплакан и натъжен. Момата го попитала какво му е и той й разказал каква задача му е задал падишахът.
— Не плачи — утешила го тя, — това е лесна работа! Иди на онова място, дето ме хвана, хвърли там един камък; пред тебе ще излезе един арапин и ще рече: „Заповядай!“ А ти му речи:
„Най-младата царска дъщеря ти праща поздрав, иска вързопчето за баня“. Вземи това вързопче, хвърли го насред морето и се
върни в къщи!
Синът на рибаря направил така, както му заръчала момата: отишъл при арапина, получил вързопчето, хвърлил го в морето и се върнал в къщи.
На заранта, когато станал, що да види — на онова място, дето хвърлил вързопчето, се издигал дворец и по-хубав, отколкото искал падишахът. Отишъл радостен право при падишаха и му обадил новината.
Падишахът видял, че от морето наистина се издига дворец. Тогава той поискал мост от кристал да съедини двата двореца.
Момъкът си отишъл в къщи и пак почнал да плаче.
— Не плачи! — рекла му момата. — Иди при арапина, поискай от него възглавница и я хвърли пред двореца.
Синът на рибаря направил всичко, както рекла момата. И ето, като се отдалечил малко, той се обърнал и видял: до самия дворец се проснал мост от кристал и по-хубав, отколкото искал падишахът.
Момъкът отърчал право при шаха, а той погледнал, видял, че мостът наистина е построен. Тогава рекъл на момъка:
— Сготви ми за четиридесет дни такава гозба, че всички хора, колкото са на света, да ядат от нея, а гозбата все да се увеличава.
Момъкът се върнал в къщи, седнал и се замислил. Тоя път момата го изпратила при арапина да поиска воденичка за кафе.
— Само гледай да не мелиш — заръчала му тя.
Момъкът взел от арапина воденичката и по пътя към къщи случайно я завъртял и що да види: излетели седем-осем блюда с гозби. Той пъхнал воденичката в пазвата си и се затекъл към къщи.
На другия ден съобщили на падишаха, че младежът е готов да изпълни повелята му, и шахът заповядал на глашатая да разгласи: „Нека всеки дойде в къщата на сина на рибаря!“
Накъсо казано, всички дошли в къщата му и се наяли до насита. И ето, на света не останал никой, който да не е бил там, а гозбата ставала все повече и повече.
Но падишахът не мирясал. Той заповядал на момъка да излюпи муле от яйце. Момъкът разправил за това на момата, а тя пак го изпратила при арапина и му заръчала да вземе от него три яйца.
— Но гледай да не ги счупиш — предупредила го тя.
Момъкът отишъл и взел яйцата. По пътя той си помислил: „А какво ще стане, ако счупя едно яйце?“ — и го пуснал на земята; от яйцето изскочило грамадно муле — препуснало насам, препуснало натам, а после се хвърлило в морето. Останалите яйца момъкът отнесъл в къщи.
— Къде е едното? — попитала момата, а той отговорил, че го е счупил.
— Не трябваше да правиш това! Но стореното е сторено!
Момъкът взел едното яйце, отишъл в покоите на падишаха и рекъл:
— Позволете ми да се кача на скамейката!
Шахът се съгласил. Момъкът се качил на скамейката, счупил яйцето и пуснал мулето. Мулето се нахвърлило върху падишаха, а той крещи: „Ай-ай-ай !“ — но момъкът го спасил и мулето избягало в морето.
След това падишахът му заповядал:
— Донеси ми такова неродено дете, което би могло да ходи и да говори.
Младежът разказал и това на момата.
— Иди при арапина — казала момата — и кажи: „Най-малката царска дъщеря праща поздрав; ако сестра й е родила, кажи й, че тя иска да види детето“.
Момъкът отишъл при арапина.
— Още не е родила, почакайте малко — като роди, ще го донеса — отговорил той.
Няма да приказваме надълго и нашироко. Арапинът донесъл детето. Синът на рибаря го взел и го занесъл в къщи. Щом видяло леля си, новороденото я прегърнало и рекло:
— Лелко!
После младежът взел момчето и отишъл в двореца. Там детето се приближило до падишаха и му ударило една плесница.
— Може ли за четиридесет дни да се построи дворец от злато и елмази? Ами мост от кристал? Мигар мулетата се раждат от яйца?
Мигар някой на света може да роди възрастен, а? — дума новороденото и с все сила бие падишаха.
Не изтърпял падишахът и взел да се моли:
— За бога! Нека момата си остане на рибаря, аз не я искам! Но махнете от мене това дете!
Синът на рибаря взел момчето и си отишъл в къщи. След това той се оженил за момата и те празнували сватбата четиридесет дни и четиридесет нощи.

Там, където морските вълни се разбиват в стръмните скали, в Галиция, на края на испанската земя, в едно градче живеело малко момче. То нямало близки освен по-големия си брат, но брат му заминал далеко зад морето — в славния град Кадис, където мачтите на корабите се издигат като гора над лазурното море, а топлият вятър наду¬ва веселите платна. Там той пренасял от корабите на брега тежки бали с подправки и печелел добри пари, а малкият брат останал в родината си и трябвало сам да се прехранва. Но ненапразно той бил роден в Галиция — той бил находчив и не знаел що е отчаяние. Започнал да търгува с вода, подсладена с анасон, защото освен вода нямал друга стока, и от сутрин до вечер из улиците на града се носел звънкият му глас: „Кой тук е жаден? Кому да продам прекрасната, ледена, свежа вода?“
И веселите бедняци, а дори и знатните кабалеро подхвърляли на момчето по един сентимо за чаша студена сладка вода. Но отминали горещите дни, откъм океана духнал студеният вятър и никой вече не купувал вода от малкия пъргав галициец. Тогава момчето решило да замине при по-големия си брат в славния град Кадис, към топлото лазурно море. То отишло на пристанището и се обърнало към капитана на един прекрасен кораб с кралското знаме на мачтата :
— Сеньор капитан — казало момчето, — откарайте ме в славния град Кадис, където мачтите като гора се издигат над вълните, а топлият вятър надува веселите платна.
Капитанът пъхнал ръце в джобовете на бродираната си със сърма дреха и отговорил:
— Разбира се, че ще те отведа, ако ми заплатиш два дублона.
— Но аз нямам и една песета! — казало момчето. — Нима вашият кораб не е достатъчно голям, за да ме откара по-евтино?
Капитанът високо се засмял:
— На бедняк като тебе не подобава да плава под знамето на краля. Я върви и потърси някоя мръсна гемия, на която пътуват дрипльовци като тебе!
Тогава момчето отишло при капитана на една стара гемия с черни изпокъсани платна. То му се поклонило и казало учтиво:
— Сеньор капитан, откарайте ме в славния град Кадис, където мачтите като гора се издигат, а топлият вятър надува веселите платна.
Капитанът измъкнал кривата си лула от устата и измърморил :
— Ще те закарам, ако ми платиш две песети.
— Но аз нямам нито един сентимо! — отговорило момчето. — Вашият кораб е достатъчно прекрасен, за да ме отведе безплатно.
— Я върви да се шегуваш с другиго! В отговор момчето се засмяло:
— Сеньор, добрата шега е по-скъпа от парите.
— Стига си ми пял и се махай! — изревал морякът.
— Вие сте прав, сеньор — продължил малкият галициец, — песента струва още по-скъпо и съм готов да ви докажа това на дело.
— Че как ще ми докажеш това? — учудил се капитанът.
— Ах, уважаеми сеньор — поклонило се момчето, — хайде да се уговорим така: ако аз ви изпея песен и тя ви хареса, вие ще ме откарате в Кадис с вашата фрегата и няма да ми искате нито сентимо.
— Добре — казал капитанът и се озъбил. — Но помни, че аз не мога да понасям песните и ако ти не ми угодиш, ще те изхвърля като куче зад борда!
Момчето пъргаво скочило на палубата на старата гемия и след малко били вече в открито море. Корабът започнал да подскача от вълна на вълна и да се поклаща ту на едната, ту на другата си страна, а капитанът взел да събира пари от пътниците, които плавали с жалката му гемия. Накрая той отишъл и при малкия галициец.
— Плащай — мрачно казал капитанът, но момчето не му подало пари, а звънко запяло, докато солените пръски на вълните заливали от главата до краката него, както и всички, които били на палубата:
Сеньор капитан, с пазарлъци не става: ти нас тук със солена вода ни гощаваш. Ще почерпя всички със сладка вода. Не си ли аз сметките с тебе видях?
Като чули песента му, моряците се разсмели високо, но суровият капитан дори не се и усмихнал.
— Плащай, дрипльо! — казал той още по-сопнато. — Тая песен не ми харесва.
Момчето запяло още по-силно, без да обръща внимание на вълните, които вече прехвърляли борда и заливали краката на моряците и пътниците:
Напразно на моята песен се сърдиш
и заплашваш в морето сега да ме хвърлиш.
Да нагълташ солена вода от морето
не струва дори една медна монета.
Но капитанът дори не доизслушал песента.
— Нахално момче — ревнал той. — Плащай, или ще те удавя като куче в морето!
Тогава момчето подхванало трета песен:
Колко щеш ме плаши, сеньор лош,
но в морето не ща като пес да потъна.
По-добре е във джоба да бръкна до дъно
и дълга си да върна до грош.
— Ето тая песен ми харесва! — казал капитанът и протегнал ръка да си получи парите, но момчето отблъснало ръката му и му се изсмяло в очите:
— Аз разчитам на думата ви, сеньор капитан. Уговорката си е уговорка. На вас ви хареса моята песен — значи сметките ни са уредени!
Капитанът заповядал на моряците да вадят водата от славната му фрегата, а след три дни малкият галициец пристигнал в Кадис на брега на лазурното море и се срещнал със своя любим брат.

Смелият пред нищо се не спира. Смелият минава през огън и вода — и става още по-силен. За смелия и храбрия хората дълго си спомнят. За смелия и храбрия бащата разправя приказки на своя син. Това се случило отдавна. По онова време нивхите още правели каменни крайници на стрелите и ловели риба с дървени куки. Тогава амурския лиман наричали Малко море — Ляери.
Тогава върху самия бряг на Амур имало едно село. В него живеели нивхите — нито добре, нито зле. Дойде ли много риба — нивхите бивали весели, пеели песни, сити били до гуша. Дойде ли малко риба, лош ли е ловът — нивхите мълчели, пушели мъх и повече стягали поясите на коремите си. Една пролет ето какво станало.
Седят веднъж момци и мъже на брега, гледат водата, пушат лулите и кърпят мрежите. И виждат, че по Амур нещо плава. Пет-шест, а може би и цели десет дървета. Навярно някъде гороломът е повалил дърветата, голямата вода ги е притиснала едно до друго и така ги е заплела, че и със сила не можеш ги раздели. Върху тези дървета се натрупала пръст. Трева поникнала отгоре им. Цял остров плава. Гледат нивхите — на този остров стърчи рендосана и заострена върлина. Няколко реда стружки се вият по върлината и шумят на вятъра. Червено парцалче, вързано за върлината, плющи във въздуха.
Старият Плетун рекъл:
— Някой плава. Поставил е заострена върлина — защита от зло око. Значи, моли за помощ.
И чули нивхите — долита плач на дете. Дете плаче, та се къса Плетун рекъл:
— Дете плува. Навярно си няма нийде никого. Зли хора са избили неговите близки и черна смърт ги е отнесла. Майката не току-тъй ще захвърли детето си. На тревата го е поставила — пратила го е да дири добри хора.
Плачът се чувал все по-силно.
— Може ли да не помогнеш на нивха! — рекъл Плетун. — Трябва да помогнем.
Момците хвърлили въже с дървена кука, закачили дърветата и ги потеглили към брега. И що да видят — лежи дете: беличко, кръгличко, очичките черни, като звездички блестят, лицето широко — като пълна луна. В ръцете на детето — стрела и весло.
Погледнал Плетун и си помислил — детето ще стане богатир, том от люлката е хванало стрела и весло: не се бои нито от враг, нито от работа. И рекъл:
— Ще го взема за свой син. Ново име ще му дам. Нека се нарича Азмун.
Нивхите взели Азмуна на ръце и го понесли към дома на Плетун. Но какво е това? Колкото повече вървели, толкова детето ставало по-тежко.
Рекли на стареца:
— Ей, Плетуне, синът ти расте в ръцете ни! Гледай!
— Как да не расте в родната земя и в родните ръце! — отвърнал Плетун. — Родната земя дава сила на човека.
Ясно било, че Плетун казал истината — родната земя дава сила додето стигнат до дома на стареня. Азмун порасъл; до прага го донесли момците, а пред прага той слязъл от рьцете на земята, изправил се на краката си и се отместил настрана — сторил път на по-старите, че тогава влязъл.
„Е — помислил си Плетун, като гледал новия си син. — Момчето ще върши добри дела: първо мисли за хората и сетне за себе си." А Азмун настанил осиновителя-баща на одъра, поклонил му се и рекъл:
— Поседи си, тате. Уморен си ти от дългия живот. Почини си.
Взел мрежата, взел весло. Излязъл на брега — лодките сами скочили във водата. А Азмун застанал в лодката и хвърлил веслото си на кормилото — веслото почнало да работи, загребало към средата на реката. Тръгнала лодката. Азмун хвърлил мрежата във водата. Изкарал я — много риба хванал. Отишъл у дома си — дал рибата на жените.
В селото през този ден всички яли риба. А Азмун рекъл на осиновителя-баща:
— Малко е рибата в това място, тате. Плетун отвърнал:
— Не дойде риба. Амур не дава риба.
— Трябва да го помолим, тате. Как ще живеят нивхите без риба? По-рано, за да получат риба от Амур, трябвало да го нахранят. И тръгнали да хранят Амур.
Много лодки потеглили. Облекли най-хубавите си дрехи от шарени тюлени, от черни кучешки кожи. Плават и хубави песни пеят. Излезли от средата на Амур.
Плетун взел каша, юкола и лосово месо. И хвърлил всичко в Амур:
— Простите хора те молят да им пратиш риба, прати много, хубави риби, прати разни риби! Ето, хвърляме ти юкола за кучета —
друго нямаме. Гладуваме! Коремите ни хлътнаха. Помогни ни и ние няма да те забравим!
Хвърлил Азмун мрежата във водата — много риба изкарал. Нивхите се зарадвали, но Азмун се намръщил. „Един път — може да е само късмет" — рекъл си той. Хвърлил мрежата втори път — извадил по-малко риба. Намръщил се. Хвърлил мрежата трети път — и извадил последната риба. Сетне който от нивхите да хвърлел мрежата — нищо не хващал. Дори корюшка-рибка не влизала в мрежата. За четвърти път Азмун хвърлил мрежата си и я изкарал празна.
Посърнали нивхите. Запушили лулите. „Сега вече ще мрем" — рекли си те.
Азмун поръчал да сложат всичката риба в един килер и да дават по малко на хората.
Заплакал Плетун и рекъл на Азмуна:
— Осинових те, мислех нов живот да ти дам. Няма риба — какво ще ядем? Всички ще измрем от глад. Иди си, сине мой! Друг е
твоят път. Остави ни — остави нашето нещастие на нашия праг!
Замислил се Азмуи. Запушил с бащината лула. Три облака дим изпушил. Дълго мислил. Сетне рекъл:
— Ще ида при Морския старец — Тайрнадз. В Амур няма риба, защото Стопанинът е забравил нивхите.
Плетун се изплашил: никой от нивхите не бил ходил при Морския стопанин. Това никога не е било. Може ли обикновен човек да се спусне на морското дъно при стареца Тайрнадз?
— Можеш ли да издържиш такъв път? — запитал бащата Азмун.
Тропнал Азмун с крак върху земята. От своята сила — до поле потънал в земята. Ударил с юмрук скалата — тя се разпукала и от пукнатината бликнал извор. Присвил очи, погледнал далечната планина и си рекъл: „В подножието на планината седи катерица, между зъбите си държи орех и не може да го строши. Ще й помогна!" Взел лъка си, сложил стрелата, обтегнал лъка и пратил стрелата. Стрелата литнала и ударила ореха, който катерицата държала между зъбите си, разчупила го на две, но катерицата не закачила.
— Ще го издържа! — рекъл Азмун.
Приготвил се Азмун за път. В пазвата си сложил торбичка с амурска пръст, взел нож, лък и стрели, въже с кука, взел и костена пластинка — за да свири, ако по пътя му стане скучно.
Обещал на баща си скоро да прати вест за себе си. Поръчал да хранят всички с рибата, която наловил, докато се върне.
И поел.
Тръгнал към брега на морето. Стигнал до Малкото море. И гледа — от водата му се блещи нерпа-тюлен, издъхва от глад.
Азмун й викнал:
— Ей, съседке, много ли път има до Стопанина?
— Какъв стопанин ти трябва? — запитала нерпата.
— Тайрнадз, Морския старец!
— Щом като е Морския, търси го в морето — рекла нерпата.
Азмун продължил своя път. Стигнал до Охотското море, до Пилкерх — както го наричали тогава. Ширнало се пред него морето — краят му се не вижда. Чайки летят над него, баклани-птици крещят.
Вълните се носят една след друга. Над морето тегне сиво небе, покрито с облаци.
Къде да търси Стопанина? Как да стигне при него? И нямало кого да запита. Азмун се огледал наоколо… Що да стори? Викнал на чайките.
— Ей, съседки, добър ли е ловът? Простите хора умират от глад!
— Какъв ти лов! — отвърнали чайките. — Сам виждаш, едва махаме с крилете. Риби отколе не сме виждали. Скоро ще се свърши с нас. Навярно Морският старец е заспал, забравил си е работата.
Азмун рекъл:
— Аз отивам при него. Ала не зная как да стигна до Стареца.
Чайките се развикали:
— Далеко в морето има остров. От този остров излиза дим. Това не е остров, а покривът на Тайрнадзовия дом, димът излиза от комина. Ние не сме били там, бащите ни не са летели нататък — от прелетните чайки сме чували! Как да стигнеш там — не знаем. Запитай косатките.
— Добре — рекъл Азмун.
— Ако стигнеш при Стареца, спомни си за нас, Азмуне!
Излязъл Азмун на морския бряг. Дълго вървял. Уморил се. Седнал сред камъните върху пясъка, подпрял глава на ръцете си и се замислил. Мислил, мислил и заспал. Изведнъж чува през сън — някакви хора шумят по брега. Азмун лекичко отворил очи…
И видял — млади момци се надбягват по брега, дърпат си ко¬ланите, прескачат се, играят с криви саби. В туй време на брега излезли тюлени. Момците захванали да удрят тюлените със сабите си. Щом ударят — и тюленът се извръща на хълбок. „Ех — помислил си Азмун, — да имах такава сабя !" Гледа Азмун — на брега стоят вехти лодки…
По едно време момците захванали да се борят. Хвърлили сабите на пясъка. Почнали да се бият — нищо не виждат наоколо, крещят и се карат.
Тогава Азмун се изхитрил, хвърлил въжето с куката, закачил една сабя и я дръпнал към себе си. Докоснал я с пръст — хубава! Ще свърши работа..
Спрели момците борбата. Всички взели сабите си, а за един момък — нямало сабя. Заплакал тогава момъкът и рекъл:
— Ой-я-ха! Сега Стопанинът ще ме нареди! Какво ще кажа на Стареца, как ще ида при него?
„Аха! — помислил си Азмун. — Момците се познават със Стареца.
Навярно тези момци са от морското село."
Лежал той; не мърдал.
Захванали момците да търсят сабята — няма я сабята! Оня, дето загубил сабята, изтичал в гората — да види дали не я е изтървал там. Другите блъснали лодките в морето и се качили. Само една лодка останала на брега.
Азмун изтичал след момците. Бутнал празната лодка в морето и се загледал накъде ще тръгнат. А момците заплавали в открито море. Азмун също скочил в лодката и заплавал в морето. Изведнъж гледа — какво е това? Напреде му няма нито лодки, нито момци! Само косатки плуват в морето, порят вълните, изправили гръбните си перки като саби, а върху перките стърчели парчета тюленово месо.
Но едно време лодката под Азмуна се раздвижила. Азмун се хванал и се огледал — не бил в лодката, а върху гърба на една косатка! Досетил се тогава момъкът, че на брега не лежали лодки, а кожи от косатки. Че на брега не играели момци със саби, а косатки. И че сабите не били саби, а гръбни перки на косатки. „Няма що — помислил си Азмун, — все пак съм по-близо до Стареца!"
Дълго ли плавал така Азмун — не зная, не е разправял. Додето плавал, му пораснали мустаци.
И видял Азмун, че в далечината лежи остров, като покрив на колиба. На островния връх — дупка, от дупката се вие димец. „Навярно там живее Старецът!" — си рекъл Азмун. Тогава сложил стрела на лъка и пратил стрелата на баща си…
Косатките заплували към острова, хвърлили се на брега, прескундили се — и се превърнали на момци, които държели в ръцете си тюленово месо.
А оная косатка, дето била под Азмун, завила назад в морето. Без сабята, ясно, тя не можела да влезе в къщи! Азмун паднал от косатката във водата — едва не потънал!
Момците видели, че Азмун се блъска в морето, и се хвърлили към него. Азмун се измъкнал на брега, а момците го разглеждали и се мръщели. Казали му:
— Ей, кой си ти? Как си попаднал тук?
— А вие не ме ли познахте, че съм свой? — рекъл Азмун. — Останах надире от вас, додето дирих сабята си. Ето я сабята ми!
—Това е вярно, сабята е твоя. Но защо не приличаш на себе си? Азмун отвърнал:
— Измених се от страх, задето загубих сабята си. И досега не мога да се опомня. Ще ида при Стареца — да ми върне предишния вид!
— Старецът спи — рекли момците, — нали виждаш, димецът едва излиза.
Момците отишли по домовете си. Оставили Азмуна сам.
Азмун почнал да се изкачва по планината. Изкачил се до половината и гледа — стан. В този стан само девойки. Преградили пътя на Азмун и не го пускат:
— Старецът спи — и заповяда да не му пречат.
Притискат се към Азмун, галят се:
— Не ходи при Тайрнадз! Остани при нас. Жена ще си вземеш – хубаво ще живееш.
А девойките — хубавици, една от друга по-хубави! Очите ясни, лицето прекрасно, тялото гъвкаво, ръцете, сръчни. Такива хубави девойки, че Азмун си помислил — не е зле наистина да си взема за жена някоя от тези девойки.
Тогава амурската земя в торбичката се раздвижила в пазвата му. Спомнил си Азмун, че не е дошъл тук за невеста, но не можел да се отскубне от девойките. Досетил се тогава — извадил от пазвата си мъниста и ги хвърлил на земята.
Девойките се втурнали да събират мъниста — и тогава Азмун видял, че тези девойки нямат крака, а перки. Те не били девойки, а тюлени!
Додето девойките събирали мънистата, Азмун стигнал до върха на планината. В дупката, която се намирала най-горе, той хвърлил въжето си с куката. Закачил куката за гребена на планината, по то¬ва въже се спуснал долу. Спуснал се до дъното на морето — и се озо¬вал в дома на Морския старец.
Паднал на пода — едва не се утрепал. Огледал се: в къщата всичко както при нивхите — одъри, печка, стени, стълбове, само че всичко от рибени люспи. И зад прозореца няма небе, а вода.
Водата се плискала зад прозореца, зелени вълни се надигали зад него, в тези вълни се люлеели морски водорасли като невиждани дър¬вета. Край прозорците плували риби, но такива, каквито нито един нивх няма да сложи в устата си; зъбати и костеливи, само гледат кого да глътнат.
На одъра лежал Старецът, спял. Белите му коси – разпилени по възглавницата. В устата му стърчала лула, почти съвсем угаснала, от нея едва излизал димец и се носел към комина. Тайрнадз хъркал, нищо не чувал. Азмун го докоснал с ръка — не, не се буди Старецът и туй то. Разсърдил се Азмун: какво е това — близките му умират от глад, а Тайрнадз си забравил работата, спи!… В яда си убол Тайрнадз с ножа си. Оня се раздвижил, запъшкал… Завъртял гла¬ва, цял се намръщил, попъшкал-попъшкал, че като кихнал… Събудил се и облещил очи..
Азмун извадил от пазвата си костената пластинка, стиснал я със зъби и взел да я дърпа за езичето. Забучала, забръмчала, засвирила пластинката: ту като птица чуруликала, ту като ручей бълбукала, ту като пчела жужала.
Тайрнадз никога не бил чувал такова нещо. Какво е това? Раздвижил се, повдигнал се, потъркал очите си, седнал и подвил крака под себе си. Той бил голям като подводна скала: лицето му добро, мустаците като на сом висели. По кожата му блестели люспи с всичките цветове на дъгата. Дрехата му ушита от морски водорасли… Видял той, че насреща му стои малко момче като корюшка срещу есетра, в устата си държи нещо, но така хубаво свири, че сърцето на Тайрнадз се разиграло. Сънят мигом литнал от очите му. Той обърнал към Азмун доброто си лице, присвил очи и запитал:
— Ти на кой народ си син?
— Аз съм Азмун, син на нивхския народ.
— Нивхите живеят на Тромиф и на Ляери. Защо си дошъл тол¬кова отдалече в нашите водни земи?
Азмун разказал каква грижа е налегнала нивхите и се поклонил:
— Бащице, помогни на нивхите — прати им риба! Бащице, нивхите умират от глад! Те ме проводиха да те помоля за помощ.
Засрамил се Тайрнадз. Изчервил се и рекъл:
— Лошо стана. Легнах само да си почина, а съм заспал! Благодаря ти,че ме събуди!
Тайрнадз пъхнал ръката си под одъра и Азмун видял там една голяма каца ; в тази каца плували горбуши, калуги, есетри, сибирски сьомги, лакерди и пъстърви, несметен брой риби!
До къщата имало кожа. Старецът я взел и напълнил четвъртината от кожата с риба. Отворил вратата, хвърлил рибата в морето и рекъл:
— Плувайте при нивхите на Тромиф, на Амур! Бързо плувайте, плувайте! Хубаво се ловете през пролетта.
— Бащице — рекъл Азмун, — не жали рибата за нивхите!
Тайрнадз се намръщил.
Тогава Азмун се изплашил. „Сега вече пропаднах! — помислил си той. — Разсърдих Стареца. Лошо ще стане!" Ала той си спомнил за баща си и за земляците си, застанал мирно и погледнал Тайрнадз право в очите.
Оня се усмихнал:
— Ако някой друг се бъркаше в работите ми, нямаше да му простя, но на тебе прощавам: виждам, че не мислиш за себе си, а за другите. Да бъде, както искаш!
Хвърлил Тайрнадз в морето още половин кожа всякаква риба.
— Към Тромиф, към Амур плувайте, плувайте! Хубаво се ловете през есента!
Поклонил му се Азмун :
— Бащице! Аз съм беден — няма с какво да ти се отплатя за доброто. Вземи този подарък.
Той дал на Тайрнадз пластинката си и му показал как да свири с нея. А пък старият отдавна го сърбели ръцете, искало му се да я вземе, не можел да снеме очите си от нея! Страшно му се харесала играчката.
Зарадвал се Тайрнадз, турил пластинката в устата си, стиснал я със зъби и захванал да я дърпа с езичето…
Забучала, забръмчала пластинката: ту като морски вятър, ту като птичка призори, ту като лалугер писукала. Свири Тайрнадз. Съвсем се развеселил. Тръгнал из къщата и захванал да подскача. Къщата се залюляла, вълните зад прозореца побеснели, морските водорасли се късали — в морето се извила буря.
Азмун видял, че на Тайрнадз сега не му е до него. Приближил се до комина, хванал се за въжето си и се покатерил нагоре. Додето се катерил, изподраскал до кръв целите си ръце, защото, докато гостувал при Стареца, въжето обрасло с морски водорасли.
Измъкнал се и се огледал.
Девойките-тюлени все още търсели мънистата, карали се, делели ги — и домовете си забравили, вратите на тези домове обрасли с мъх.
Азмун погледнал долното село — то стояло празно, а далеко в морето се виждали перките на косатките: косатките гонели рибата към бреговете на Пил-керх, към бреговете на Ляери, към Амур гонели рибата!
Как да стигне сега у дома си?
Видял Азмун, че се надвесила дъга. С единия си край се опирала на острова, а с другия — на Голямата земя.
А в морето вълните бушуват — Тайрнадз играе у дома си. Сърдитите вълни се носят по морето.
Покачил се Азмун на дъгата. Едвам се покатерил. Целият се оп-лескал: лицето му зелено, ръцете — жълти, коремът — червен, краката — гълъбови. Покачил се как да е и по дъгата се втурнал към Голямата земя. Тичал, пропадал, насмалко щял да падне. Погледнал надолу и що да види — морето почерняло от риба. Нивхите ще имат риба!
Свършила се дъгата.
Скочил Азмун на земята. Гледа — на морския бряг, край лодката, седи онова момче-косатка, на което отмъкнал сабята. Азмун го познал и му върнал сабята. Момъкът грабнал сабята си.
— Благодаря ги — рекъл той. — Мислех, че доде съм жив, не ще видя дома си… Няма да ти забравя добрината: все към Амур ще
гоня рибата. Не изпитвам злоба към тебе: сега зная — ти си се потрудил не за себе си, а за хората.
Прескундил се, превърнал се на косатка. сабята си – тръбната перка — дигнал нагоре и заплувал в морето.
Тръгнал Азмун към Пил-керх и излязъл при Голямото море. Срещнал чайките и бакланите.
Те викнали на момъка:
— Ей, съседе! Беше ли при Стареца?
— Бях — отговорил Азмун. — Вие мене не гледайте — гледайте морето!
А в морето вървяла такава риба, че водата се пенела. Втурнали се чайките, почнали да ловят риба, захванали пред очите му да тлъстеят.
А Азмун отишъл по-нататък. Прехвърлил Ля-ери и се приближил към Амур. Гледа нерпата вече издъхва. Тя запитала момъка.
— Беше ли при Стареца?
— Бях! — рекъл Азмун. — Ти мене не гледай, а гледай Ляери!
А рибата вървяла нагоре по лимана и водата се пенела от нея.
Хвърлила се нерпата да лови риба. Захванала да яде риба и да тлъстее.
Отишъл Азмун по-нататък.
Приближил се към родното село. Нивхите седели на брега ни живи, ни умрели, изпушили всичкия мъх, изяли всичката риба.
Излязъл Плетун на къщния праг, посрещнал сина си и го целунал по двете страни.
— Беше ли, синко, при Стареца? — запитал той.
— Ти мене не гледай, тате, Амур гледай! — отвърнал Азмун.
А в Амур водата кипяла — толкова много риба пристигнала.
Азмун хвърлил копието си в реката. Щръкнало копието, понесло се заедно с рибата, Азмун рекъл .
— Ще стигне ли рибата, бащице?
— Ще стигне!
И заживели нивхите хубаво. През пролегга и есента рибата пристигала!
Оттогава много хора били забравени… Но Азмуна помнят и до ден днешен.
Щом морето се разиграе и вълните почнат да се плискат в крайбрежните скали — в свистенето на морския вятър се чува ту вик на птица, ту писукане на лалугер, ту шум на дървета… Морският старец, за да не заспи, свири на пластинката, играе в подводния си дом.

П
улчинела бил най-неспокойната марионетка на целия стар театър. Винаги намирал причина да се бунтува: по време на представление му се искало да ходи на разходка или собственикът на театъра му давал смешна роля, докато той предпочитал драматична.
– Тия дни — поверил той на Арлекино — ще духна — и дим да ме няма! — Така и направил, но не било денем. Една нощ той успял да се сдобие с чифт ножици, забравени от собственика на марионетките, и отрязал един по един конците, за които били вързани главата, ръцете и краката му, и предложил на Арлекино:
– Ела с мене.
Арлекино не искал да се разделя с Коломбина, но Пулчинела нямал намерение да мъкне след себе си и тая глезла, която в театъра му била изиграла хиляди номера.
– Сам ще вървя – решил той. Храбро скочил на земя­та и запрашил по пътя.
«Каква красота — мислел си, докато тичал, — да не чувствуваш, че си вързан за тия проклети конци. Колко е хубаво да можеш да стъпваш със собствения си крак, където искаш.»
Светът за една самотна марионетка е голям и страшен и населен, особено нощем, с кръвожадни котки, готови да сметнат, че всичко, което тича, е мишка, която трябва да се улови. Пулчинела успял да убеди котките, че си имат работа с истински артист, но за всеки случай избягал в една градина, прислонил се до една ограда и заспал.
Като изгряло слънцето, той се събудил и почувствувал глад. Но около него, докъдето се губел погледът, имало само карамфили, лалета, циний и хортензии.
– Търпение – си казал Пулчинела, като откъснал един карамфил и малко недоверчиво започнал да хрупка листенцата.
Не било като да ядеш пържоли на скара или филе от костур. Цветята са много ароматични, но не са вкусни. Но за Пулчинела вкусът на цветята бил вкусът па свободата и при втората хапка той бил вече сигурен, че в живота си не е хапвал нищо по-сладко. Решил да остане завинаги в тая градина. Така и направил. Спял, защитен от една голяма магнолия, твърдите листа на която не про­пускали дъжда, нито града, и се хранел с цветя: днес карам­фил, утре роза. Пулчинела сънувал планини от макарони и равнини от бяло сирене, но не се предавал. Станал сух, мършав, но така ухаел, че понякога пчелите кацали на него, за да смучат нектар. Отдалечавали се разочаровани едва след като напразно се опитвали да забият жилото си в неговата дървена глава.
Дошла зимата, градината очаквала първия сняг и бедната марионетка нямала какво да яде. Не казвайте, че Пулчинела би могъл да продължи пътешествието си: клетите му дървени крачета не биха го завели далече.
«Търпение — казал си Пулчинела, — ще умра тук. Не е лошо мястото за умиране. Освен това ще умра свобо­ден: никой няма да може да ми върже с конец главата, за да казвам да или не.»
Първият сняг го покрил с мека бяла покривка.
Напролет точно на това място израснал карамфил. Под земята, спокоен и щастлив, Пулчинела си мислел: «Ето, над главата ми израсна цвете. Има ли някой по-щастлив от мене?»
Не бил умрял, защото дървените марионетки не мо­гат да умират. Той е още там долу, но никой не знае това. Ако го намерите, не му връзвайте главата с конец: за царете и цариците в малкия театър този конец не е досаден, но Пулчинела просто не може да го търпи.