Чуй всички приказки

Живял някога на този свят един човек. Той бил безкрайно богат. Имал много овце, цели стада коне и какъв ли не друг имот — пчелни кошери, воденици. . . Седна дума, бил толкова богат, че в страната му го сочели с пръст. Този човек имал и двама сина, и двамата разхайтени: по цял ден скитали без работа и дори през ум не им минавало да се заловят за нещо полезно. А баща им бил вече стар и нямал сили. Разболял се веднъж той, легнал в постелята, почувствувал, че няма вече да се вдигне, и се помолил на бога да вразуми синовете му.
Нагласили синовете баща си, както му е редът, и го погребали с големи почести. Минал ден, втори, трети, неделя, втора, месец, два, три, шест месеца, най-после година — и един прекрасен ден по-големият брат рекъл на по-малкия:
— Я слушай какво, братко, стига съм те хранил наготово! Хайде, върви си по пътя и прави, каквото знаеш.
— Но как така? — отговорил по-малкият. — Нали съм ти роден брат, от един баща и от една майка сме, защо ме лишаваш от всичко? Имотът ни е предостатъчно, пък и аз имам дял в него.
— Никакъв дял нямаш ти — казал по-големият. — Всичко, което се намира тук, е завещано от баща ми на мене, а ти кой си?
— Слушай, съжали се над мене, моля ти се, имам жена и деца!
Само че на кого ще приказва? Брат му не искал и да го чуе — дръпнал той по-малкия за ръкава и го изхвърлил от къщи с празни ръце.
Отишъл тогава по-малкият брат в края на селото, намерил там една фурна, завел в нея жена си и децата си и заживял отделно. Почнал да обикаля по чуждите къщи, да се наема ратай, за всякаква черна работа да се хваща, печелел всеки ден по няколко гроша за хляб и прехранвал семейството си. И така заживели те — в голяма немотия, едва-едва свързвали двата края, но не стъпвали у по-големия брат.
Но ето че на по-големия брат не харесало това, гдето по-малкият все успявал някак да скърпи нещо и да изхрани семейството си, гдето се труди от сутрин до вечер за насъщния хляб; целият кипял от злоба и просто не
знаел каква беда да навлече на брат си, за да се зарадва сърцето му. «Я да го изпратя аз — решил той — на върха на ей онази планина и да го излъжа, че там има заровено имане. Той ще отиде и няма да се върне, ще стане плячка на дивите зверове.»
И ето че се вдигнал и отишъл веднъж на гости у брат си.
— Здравей, братко — казал му той. — Как си?
— Здравей, добре дошъл! — отговорил по-малкият. — Както виждаш, живея, не се оплаквам!
— Я чуй какво ще ти кажа — рекъл по-големият, — не ти ли омръзна вече да живееш в такава немотия и да се трепеш така за кора хляб? Съжали се над себе си и над дечицата си!
— Но какво да направя?
— Мога да ти дам съвет, ала не смея — няма да ме послушаш!
— Че защо да не те послушам, казвай!
— Е, чуй тогава: вземи един чувал и се изкачи ей на онази планина. Там ще потърсиш и ще намериш една пещера, влез вътре и ще ахнеш: пълна е със злато, елмази и други скъпоценни камъни. Ще прибереш всичко това, ще забогатееш и докато си жив, няма да знаеш ни грижа, ни скръб! Ще си лежиш и ще си спиш спокойно колкото щеш!
— Истина ли е това? — попитал по-малкият брат.
— Истина — отговорил по-големият.
— Щом е така, тръгвам още утре!
На другата сутрин, още в ранни зори, по-малкият брат казал на жена си:
— Побързай, жено, донеси един чувал и ми приготви ядене за из пътя.
— Накъде си се наканил да ходиш, мъжо?
— Моят брат ми каза, че ей на онази планина има пещера, пълна със злато. Отивам да го взема.
— Ам а че глупав човек! Взел, та послушал брат си, който го докара до просяшка тояга!
— Я не приказвай много-много — ядосал се мъжът й, — това не е твоя работа, прави каквото ти казвам!
Донесла жена му няколко хляба и малко сирене, вързала ги в кърпа, намерила и чувал. Взел мъжът чувала, сложил вързопа с храната вътре и тръгнал на път. Вървял колкото вървял, стигнал най-после до онази планина, за която му говорил братът.
— Вдън земя да ти потъне къщата дано, братко! — завайкал се той. — Къде ме изпрати? Какво ще стане сега с мене? Отидох си млад и зелен, аз, нещастникът! Ще дойдат дивите зверове и ще ме разкъсат.
Тръгнал да търси къде да се скрие.
Обикалял дълго-дълго, най-после гледа — пещера, а край нея огромен камък; сянката му закривала входа на пещерата. Скрил се той зад камъка, намъкнал чувала на глава и се свил на топка. Минал час, минали два, три, гледа по едно време — край него минават мишка, вълк, лисица и мечка, влизат в пещерата и сядат един до друг. Само като видял животните, по-малкият брат замръзнал на мястото си от страх, седял ни жив, ни мъртъв!
— Ох, ох, ох! — рекла мишката.
— Какво въздишаш така? — попитали я другарите й.
— Как да не въздишам — скривалището ми е празно, с трън да се за¬въртиш, нищо няма да закачиш, а току до него някой заровил делва с жълтици. . . Само че аз нямам никаква полза от това — нито да ги ям мо¬га, нито да ги употребя за нещо, тъй си седя и гладувам.
— Е — обадила се мечката,— вие не знаете още какво си тегля аз. Там и там има едно дърво, хралупата му е пълна с пчели. И вътре се е събрал толкова мед, толкова много мед, че няма къде повече! Просто не зная какво да правя: ако се приближа, пчелите веднага ще се нахвърлят отгоре ми и така ще ме изпожилят, че няма да се позная после.
Стояли животните, стояли, споделяли си неволите, а човекът слушал всичко и едва се сдържал на мястото си от радост.
«Ето защо значи горкият ми брат ме изпрати тук! Той наистина е знаел какво приказва, не ми е мислил злото!»
Още в ранни зори животните си разотишли. А човекът станал и се разтичал. Отишъл той на онова място, за което говорила мишката. Търсил тук, търсил там и най-после намерил скривалището й. Донесъл отнякъде търно-коп и почнал да копае около мишата дупка. Изкопал аршин, втори, трети, гледа — наистина се показва делва. Отворил я и що да види: пълна догоре с жълтици! Напълнил си той джоба със злато и отново заровил делвата. А недалеч от това място имало село. Отишъл човекът в това село, събрал около двадесетина души работници, каменари, дърводелци — с една дума, вся¬какви майстори, нужни за построяването на къща. Спазарил се с тях и ги завел в планината.
— Ей тук — посочил им той — ще ми направите къща!
Работили майсторите месец, работили два, три, работили половин година и издигнали такава къща, че ни да ядеш, ни да пиеш, а само да я гледаш и да й се радваш — толкова хубава била! До нея пък построили още няколко къщички за прислугата. Поръчал да му направят и двадесетина кошера. После отишъл със слугите си при онова дърво, за което говорила мечката, намерил хралупата и видял, че там наистина има толкова много мед, че повече не може да бъде! Заповядал на слугите си да съберат всичкия мед в делви, а пчелите да вкарат в кошерите и ги пренесат в къщи. Наредил човекът кошерите един до друг в двора си, а меда скрил в килера. Повикал тогава жена си и заживели охолно и щастливо.
Веднъж по-малкият брат решил да слезе в селото си. Оставил къщата на жена си и на слугите и се отправил на път. Вървял колкото вървял, стигнал най-после до родното си село и веднага отишъл при брат си.
— Така и така, братко. . . — седнал той и разказал на по-големия си
брат от игла до конец всичко, каквото му се случило, точно така, както и аз ви го разказвам.
Като го изслушал, брат му останал смаян.
«Я гледай ти! Аз го изпратих да го изядат дивите зверове и хищните птици, а той отишъл и забогатял, натрупал имот и пари! Щом е така, я да отида и аз, може и на мене да ми провърви!»
Станал по-големият брат още в зори, взел си храна за из пътя, без да го види жена му, грабнал един чувал и се отправил към планината. Вървял, вървял, стигнал най-после до върха. Скрил се зад камъка, за който му разказал по-малкият брат. Когато се стъмнило, дошли същите животни, вмъкнали се в пещерата и насядали едно до друго.
— Разказвайте сега какво ново има към вас — взели да се разпитват взаимно те.
— Какво да ви разказвам — рекла мишката. — Хората построиха над моята дупка огромна къща, а жълтиците изгребаха до една. Сигурно през онази нощ тук е имало скрит човек и той ни е подслушал.
— Същото сполетя и мене — обадила се мечката. — Капка мед не ми оставиха, изгребаха до дъно всичко!
— Щом като е такава работата — рекли вълкът и лисицата, — хайде да излезем и да пообиколим наоколо!
— Да излезем — съгласили се останалите.
«Свършено е с мене» — помислил си по-големият брат, като чул това. И цял се разтреперал от страх.
Ходили животните, обикаляли около своята пещера, надникнали най-после зад камъка и що да видят — там лежи човек, свит на кълбо. Хвърлили се те върху него и го разкъсали на парчета, та никой друг да не се осмели да ги подслушва.
А сега да оставим по-големия брат тук и да видим какво става с по-малкия.
Видял той, че по-големият брат не се връща, и се досетил, че е попаднал в лапите на дивите зверове, а те, разбира се, не са го пощадили. Станало му много мъчно, почнал да си скубе косите, но вече било късно — с плач нищо не може да се промени. Станал той, отишъл в дома на брат си и раз¬казал на жена му какво е сполетяло мъжа й.
— Тъй му се пада! «Който копае гроб другиму, сам пада в него!»
— Е, не говори така! Било каквото било, събери си покъщнината и ела горе в планината. Построил съм там голяма къща, ще останеш при нас.
— Добре, ще дойда, щом казваш — съгласила се братовата му жена.
На другия ден впрегнали десет каруци, натоварили ги догоре с покъщнина и тръгнали към планината.
Вървели колкото вървели, пристигнали най-после в имота на по-малкия брат. Разтоварили каруците, сложили всичко на мястото му, настанили се в стаите и заживели заедно. А като се научили за това хората от този край, започнали да се стичат, да си строят къщи и да се заселват наоколо. И скоро там израснало цяло село.
Така по-малкият брат натрупал с добрината си голямо богатство, а по-старият станал жертва на дивите зверове заради злобата и жестокостта си.
От небето паднаха три ябълки: едната за разказвача, другата — за този, който го накара да разказва, третата — за този, който слуша.

В момковата къща радостно очаквали да посрещнат невестата, отмяната. От утре и менците ще са пълни с прясна вода студена, и хлябът ще е омесен, и градинката натъкмена. Къщата ще грее от хубост, нали младост ще шета из нея. Тъй си мислели сватовете, които очаквали с трепетно вълнение невестата. Те така и не могли да се порадват на хубостта й. Божа работа! Само аленото було, донесено от вятъра, останало като поличба!
Какво се случило?
В по-далечни времена било обичайно младите да не се женят по своя воля. Родителите ги задомявали по свой избор. Случвало се – младоженците да се видят за пръв път в деня на сватбата.
Веднъж в едно село дошли сватове да изберат невеста и да я водят в по-далечно село – през девет в десето. Посрещнали ги в момината къща, както се полага, нагостили ги богато и им дали единственото си чедо. Натоварили я те на конска каруца, заедно със сватбените й дарове и потеглили. Шумно сватбено веселие огласило селото и хората наизлезли по вратниците да погледат рубата й и да изпратят момата. Невестата била забулена с алено було, както забулвали невестите тогава, според обичая – пред очите. По пътя към момковата къща сватовете запели сватбарска песен:
Я подувни ветре, ладовина, я подигни превез на невеста, да видиме защо дни губиме, дни губиме и конъе мориме!
Песента се разнесла по била и долове. Подухнал вет-рец ненавейник и повдигнал булото на невестата. Светнало лицето й. Сватовете занемели от изненада. Такава хубост не били виждали. От умиление към красотата на девойката кумът се навел от коня си да я целуне. В този момент сватовете, обзети от ужас, че кумът нарушава строгите норми на приличие, се вкаменили.
Каменни сватове има навред по българските земи – и Кюстендилско, и в Кърджалийско, и в Софийско…
Тези поетични предания и легенди са съхранили една много важна страна от народния живот – нормите на поведение и приличие. Всяко нарушение се наказвало от невидимия Бог.
Каменните сватове ще ги видим и до днес. Те напомнят, че обичай не се погазва!

Милен обичал хубавата Янка от селото! Когато бродел из гората със своята дружина, Янка била в сърцето му. Когато вечер от ясното небе затрепкали звездите, той виждал Янка като ясна звездица, когато полето се нашарело с цветя всякакви – Янка била най-шареното цвете между тях! Когато славей запее в гората – Янка славеят надпявала. Момъкът копнеел тя невеста да му стане. Но нали си имал майка мащеха, не давала и дума да се издума – Янка снаха да й бъде.
Един ден Милен седнал под лозницата тъжен, нерадостен. А небето било синьо, ведро, весело, земята – накитена с цветя – шибой, трендафил, кичест карамфил и най-много алена ружа! Винената лоза била листнала за чудо и приказ. Всичко било весело, само Милен седял унил и мило се молил на Господ:
Боже ле, мили боже ле, ако се с Янка не земем…
Какво се молил Милен да му се случи, ако с Янка не се вземат?
Когато годят Янка за друг – той да се разболее, а когато я заженят – с душа да се раздели. Когато Янка венчават в църква, него да оплакват, когато нея извеждат, него мъртъв да изнасят, за нея песен да пеят – за него сестри да плачат.
Бог чул молбата му, казва народният певец. Каквото поискал, това се случило.
Венчилото на Янка и опелото на Милен излезли заедно от църквата. Янка помолила деверите си, които я водели, да й освободят дясната ръка, за да се прости с Милен, че много са се искали, но не са се взели. Отпуснали те ръката на невестата. Простила се с любимия и се разделила с душата си. И в този ден погребали двамата:
Янка – туриле пред църква,
Милен туриле зад църква!
Рано сутринта на другия ден, по обичай, двата рода отишли да прелеят със студена вода гробовете. Какво чудо станало в тази нощ? На Янкиния гроб израсла тънка топола, а на Миленовия – зелен бор. Дърветата били толкова високо израсли, че върховете им се прегърнали над покрива. Който видял това чудо – все заплакал!…
Това е легендата, а истината е, че в тежки моменти човекът е търсил опора в гората и тя е идвала на помощ.

Там, близо до Урвичката крепост, и днес ще се видят следи от три кладенци. В хубава, но тъжна песен от Шопско се разказва, че когато цар Ясен седял в кръчмата в село Кокаляне, близо до София, и пиел червено вино със сладкодумните селяни, турците стигнали до Урвичката крепост.
Една хубава мома от село Герман тръгнала била с менците си за вода. Като видяла това, тя завила край реката Искър, качила се на една отсечена висока скала и звънко се провикнала:
Царю, Ясене, Ясене, ти седиш вино да пиеш у село, у Кокаляне, град Урвич турци разбиха, царица ти залюбиха…
Като чул това царят, яхнал своя бързоног кон и препуснал към крепостта. Кончето трудно вървяло и все не стигало до там. Сред полето срещнал едно овчарче, което си пасяло стадото. Цар Ясен го попитал дали не е видяло турците оттук да минат и накъде са отишли. Момчето се усмихнало хитроумно и рекло на царя:
Царю ле, честити, скоро си турци минаха, царицата ти водеха…
Но ти няма да можеш да ги стигнеш, защото кончето ти е спънато!
Сетил се царят, че в бързината е забравил да свали пайвана от краката му. Бързо го срязал той с влашкото си ножче и кончето толкова силно скочило, че където стъпило, три кладенци изврели! Настигнал той потерята и освободил царицата. Завел я в крепостта и тихо я попитал:
– Кажи, честита царице, като те турци краднаха, золум не ти ли направиха?
Ако вълк влезе в стадото, мирно ли ще излезе от стадото – рекла дръзко тя!
Разбрал цар Ясен, че Милица е похитена, и черна мъгла се спуснала пред очите му. Извел я той от крепостта и със страшна сила я хвърлил от скалата.
На камък станала царицата – казва песента. И там на завоя на реката Искър и днес стои скалата, която тукашните селяни нарекли – „Каменната царица". Тя все напомня за предателството й!
Неотдавна минах оттам. Искър все така подплисва водите си около камъка и като че ли шестстотин години не му стигат да измие позора на предателството. Възкачих се до самата крепост. Крепостта я няма. Стърчи само страже-вата кула, обрасла с коприва и виеща се поветица с кичури като паяжина.
Въображението ми литва и виждам храбрите защитници на тази светиня – сабите им като ясно слънце, ковани в Самоковски видни. Докосвам земята и загребвам шепа пръст. Тя припарва в ръцете ми и я разпилявам срещу слънцето. Иде ми и аз като народния певец да попитам слънцето – като грее отвисоко, може ли да ми каже чии ръце преди шест века са съградили крепостта, кои моми – кокалянски или панчаревски – са засаждали китните градинки с босилек, здравец и шибой, на чии калпаци са хубавеели „смесните им китки", оттогава ли идат белите цветчета на звезданките, дето са прегърнали стария дънер… Но вместо това, оцеляла е песента и оная мома от Кокаляне, която от високата скала се е провикнала с цяло гърло:
Царю Ясене, Ясене!
… турци калето разбия
и ти царица робия…

Имало едно време, високо в небето, два облака. Единият се казвал Малък облак, а другият — Дъждовно небе. Слънцето греело, птичките пеели, а децата играели навън.
— Знаеш ли какво, Малък облак? — казал Дъждовно небе. — Искаш ли да повалим малко?
— Разбира се — съгласил се Малък облак.
И те заваляли.
Хората долу завикали:
— Уф, какъв противен ден!
— Уф, че е мокро!
— Уф, какво ужасно време!
— Уф, че противен дъжд!
— Е, щом е така — казал Дъждовно небе на Малък облак, — тогава да си ходим. Хайде, Малък облак! Те си тръгнали и дъждът спрял. Хората били доволни.
— Ех, че хубаво време! — извикали те.
А слънцето греело ли греело, и ставало все по-горещо и по-горещо, и ден подир ден, седмица подир седмица не капвала капка дъжд. Тревата пожълтяла и изсъхнала. Цветята увехнали. Листата окапали. Езерата и ручеите пресъхнали. Кравите вече не могли да намират трева за паша, затова престанали да дават мляко. Така че сладоледаджията нямал с какво да прави сладоледи децата започнали да плачат, кравите плачели, плачели патиците и конете, и кучетата, и котките, майките и бащите плачели, и началника на полицията в Лондон плачел, и министър председателят плачел.
— Е, престани да плачеш! —извикала жената на министър председателя. — Сега ще ти кажа какво да правиш — И тя му пошепнала своя план.
— Мисля, че това е добра идея! — казал министър председателят и заповядал да повикат началника на полицията.
— Кажете на хората — наредил му той — да си облекат шлиферите, да вземат чадърите си, да ги разтворят и да излязат на разходка.
— Слушам, сър! — казал началникът на полицията, козирувал и си тръгнал.
„Що за приумица! — мислел си той. — С шлифери и чадъри в такъв горещ слънчев ден. Ще видим тая работа!"
Той отишъл и съобщил на хората какво да правят.
Малък облак и Дъждовно небе много се изненадали, когато видяли, че всички хора са излезли с шлифери и чадъри.
— Също като в дъждовен ден — казали си те.
— Хайде да отидем да им повалим — предложил Малък облак.
Добре! — съгласил се Дъждовно небе.
Речено-сторено. Завалял силен дъжд.
— Какъв прекрасен ден! — викнали хората.
— Я гледай, мокро е!
— Ех, че хубаво време!
И всички били много щастливи — особено патиците.

Веднъж веселият Дионис с шумна тълпа менади и сатири скитал по обраслите с дървета скали на планината Тмол във Фригия. От свитата му липсвал само Силен. Той останал назад и препъвайки се на всяка стъпка, понеже бил доста пийнал, се лутал по фригийските полета. Видели го селяните, вързали го с гирлянди от цветя и го отвели при цар Мидас. Мидас веднага познал учителя на Дионис, с уважение го приел в двореца си и девет дни наред го чествал с разкошни пиршества. На десетия ден Мидас лично завел Силен при бог Дионис. Зарадвал се Дионис, като видял Силен, и позволил на Мидас като награда за уважението, което оказал на учителя му, да си избере дар, какъвто иска. Тогава Мидас се провикнал:
– О, велики боже Дионисе, нареди така, че всичко, до което се допра, да се превръща в чисто, блестящо злато!
Дионис изпълнил Мидасовото желание, той съжалил само, че Мидас не е избрал по-добър подарък.
Ликувайки, Мидас се отдалечил. Зарадван от получения дар, той откъснал зелено клонче от един дъб и клончето се превърнало в ръцете му на злато. Откъснал той от една нива класове – те станали златни и зърната в тях – златни. Откъснал ябълка, ябълката се превърнала в златна, като че ли е ябълка от градините на Хесперидите. Всичко, до което се допирал Мидас, тозчас се превръщало в злато. Когато миел ръцете си, водата се стичала от тях на златни капки. Мидас тържествувал. Но ето че стигнал в двореца си. Слугите му приготвили богат прием и щастливият Мидас се излегнал при трапезата. Едва тук той разбрал какъв ужасен дар е поискал от Дионис. Само от докосването на Мидас всичко се обръщало в злато. Златни ставали в устата му и хлябът, и всички ястия, и виното. Чак сега разбрал Мидас, че ще трябва да умре от глад. Той протегнал ръце към небето и извикал:
– Смили се, смили се, о, Дионисе! Прости ми! Моля те за милост.
Вземи си обратно този дар!
Дионис се явил и казал на Мидас:
– Иди при изворите на Пактол, там, в неговите води, измий от тялото си тоя дар и своята вина.
Отишъл Мидас по повелята на Дионис до изворите на Пактол и се потопил там в чистите му води. Като злато потекли водите на Пактол и умили от тялото на Мидас дара, получен от Дионис. Оттогава в пясъка на река Пактол има златни зрънца.

И може би последните, които се опитали да сторят на бога някакво зло, били едни тиренски моряци, чийто кораб той наел, за да обиколи островите в Егейско море. Без да го познават, моряците решили да продадат хубавия младеж на някой робски пазар и да разде¬лят парите, затова вместо да гребат към остров Наксос, както била уговорката, се отправили към азиатските градове на изток. Дионис дремел на палубата, по едно време се огледал:
– Ей, моряци, това не са бреговете, към които трябваше да се насочим! – извикал той. – Не ви ли е срам да мамите един нещастен момък? – Но те само се изсмели и продължили да гребат. И тогава корабът сякаш замръзнал – колкото и да натискали греблата, той стоял на едно място. Изведнъж по греблата се извили диви лози и бръшлян, запълзели нагоре по мачтата, отрупали я с едри гроздове. После греблата се превърнали в змии, а целият кораб се изпълнил с диви зверове – пантери, тигри, рисове заскачали между моряците. Те ужасени се хвърлили в морето – и в следния миг гърбовете им се извили – вместо с крака, запляскали с опашки. Дионис ги преобразил в делфини.
И вече никой не посмял да спре неговата радостна армия. Тя продължила с кораба из Егейските острови, докато най-сетне стигнала Наксос. И тук, на брега, те видели красиво момиче да лежи и горчиво да ридае. Това била Ариадна, дъщеря на критския цар Минос и внучка на Европа. Ариадна току-що била станала жертва на черна неблагодарност – влюбена в героя Тезей, тя му помогнала да убие страшния Минотавър, за което той предварително се заклел да й стане съпруг. Тя му дала кълбото с вълшебната нишка – Ариаднината нишка – и благодарение на нея Тезей се оправил в Лабиринта, намерил скривалището на Минотавъра, убил го и излязъл обратно. Заради Тезей Ариадна предала семейството и родината си – двамата побягнали с една лодка, по пътя стигнали Наксос, спрели тук да си починат, но през нощта Тезей тайно отпътувал и я оставил сама, измамена и разплакана на острова. И тъкмо в най-черния час на нейното отчаяние на брега се изсипала вакханалната армия. Дионис зърнал Ариадна, харесал я и тутакси я взел за жена – обърсал сълзите й прегърнал я. След горчивината и скръбта тя намерила ново щастие, дионисиевският празник се превърнал в ликуваща сватба.

Веднъж дядо Господ тръгнал по земята със свети Петър и свети Илия да се поразходят. Влезли в една кръчма. Там Герман си пиел вино.
– Добър ден, Германе.
– Дал ви Бог добро.
– Какво правиш?
– Винце пия – Бога славя!
Свети Петър побутнал дядо Господ с лакът, намигнал му и му прошепнал:
– Наумил е да става светец, затова толкова те слави.
– Така ли? Той има една голяма нива с ечемик, ще изпратя облак с градушка. Да видим дали ще ме слави, като му скълцам нивата.
Дядо Господ изпратил Свети Илия да пусне град над нивата на Герман и да съсипе реколтата. На свети Илия му дожаляло за човека и му казал какво е решил Господ. Герман изтичал при дядо поп.
– Дядо попе, трябват ми пари, хайде да ти продам нивата заедно с ечемика. Евтино ще ти я дам.
Попът купил нивата.
След като паднал град, дядо Господ и двамата светци пак отишли при Герман.
– Какво правиш, Германе? Добре ли си?
– Добре съм. Продадох си нивата с ечемика – и пари си имам. Винце пия – Бога славя.
Свети Петър побутнал Господа с лакът и рекъл:
– Господи, надхитри ни този приятел.
– Хайде да идем и да посадим отново ечемика – рекъл Господ. – Ще го направим по-хубав, та да се пукне човекът от яд, че си е продал нивата..
Тръгнали да садят отново ечемика. Свети Илия пак казал на Герман какво са намислили. Герман отишъл при попа:
– Дядо попе, аз ти продадох нивата, ама се случи, че я удари град.
Грях ми е да ми теглиш щетите. Ще ти върна парите, та пак нивата да си е моя.
Попът се съгласил на драго сърце. Господ влязъл в нивата, прекръстил я – тя се раззеленила и станала по-гъста и по-хубава отпреди. Родила много ечемик. Той бързо узрял, Герман го ожънал, още недозрял, да не би пак да падне град и да го скълца.
Дядо Господ и светците наминали при Герман.
– Германе, как си? Добре ли си?
– Сполай на Бога – добре съм. Върнах си нивата. Ожънах хубав ечемик. Още не съм го овършал и продал, ама кръчмарят ми има вяра… Винце пия – Бога славя.
– Господи, и този път ни надхитри Герман – рекъл свети Петър.
– Ще го прокълна да напълни само една главина ечемик – рекъл Господ.
Свети Илия и това казал на Герман и го научил да вземе една главина от колело, да я сложи високо и да изсипва ечемика през нея, докато отдолу стане куп и главината се напълни.
Герман побил две високи греди, сложил отгоре трета и на нея окачил главината. Сипвал през нея, сипвал, докато се издигнала го¬ляма купчина, та ечемикът допрял до главината и я изпълнил.
След известно време дядо Господ отишъл при Герман.
– Е, Германе, сега как си?
– Сполай на Бога, добре съм. Напълних си двора с ечемик. Даде ми го Господ. Винце пия – Бога славя.
– Бре, Петре – казал Господ, – този човек е много умен, и сега ни надхитри. Хайде да го направим светец, може да ни потрябва някога!
И Господ направил Герман светец.
Понеже свети Герман патил от град, хората го нарекли Градуш-кар и му се молят да им помогне, когато над нивите им се зададе тъмен облак.

Веднъж дядо Господ тръгнал на дълъг път. Времето било горещо, той се уморил и ожаднял. Близо до пътя, на сянка под дърветата, пладнувало стадо крави, а до тях лежал на тревата един говедар. Дядо Господ го помолил за глътка вода, но говедарят не само че не му дал, ами дори не станал от мястото си. Протегнал крак, както си лежал и казал:
– Ей там има извор, ходи, щом си жаден и пий!
Дядо Господ отминал по-нататък и намерил едно овчарче, на което овцете му се били разбягали. То тичало насам натам да ги съ¬бере, ама не можело, защото ги хапели големи мухи – щръклици. Дядо Господ го наближил и му рекъл.
– Добро утро, синко!
– Дал Бог добро, дядо!
– Имаш ли вода да се напия?
– Не, дядо, свърши – отвърнало овчарчето. – И аз съм жаден, ама не мога да оставя овцете, да отида и да налея. Пък и днес ми е ден да гощавам вълка.
По онова време овчарите не пъдели вълка, ами всеки ден по ред му давали да си избере по едно агне. Дядо Господ му рекъл:
– Иди, синко, иди да налееш вода, аз ще гледам овцете. Ти ми кажи кое агне да му дам.
Овчарчето му показало едно охранено агне и отишло за вода, а Господ направил овчарски кавал и започнал да свири. Овцете ведна¬га се събрали при него и се умирили, а щръклиците литнали при кравите. Те веднага се разбягали по поляната. Говедарят скокнал да тича подире им, но повече не успял да ги събере. Оттогава те все щръклеят, та да се мъчи говедарят.
По едно време дошъл вълкът, но дядо Господ не му дал хубавото агне, а отделил едно болно и проскубано. Вълкът се ядосал и се втурнал в стадото, сам да си улови най-хубавото агне. Тогава дядо Господ го ударил с кавала през кръста. Вълкът побягнал, а дядо Господ взел Два кремъка и ги хвърлил по него.
– Хванете го! – извикал той.
Те се превърнали на кучета и подгонили вълка. Затова кучешките зъби са остри и здрави като кремъци, а вълкът е най-слаб в кръста.
Върнало се момчето и донесло вода. Дядо Господ пил и от благодарност му дал кавала. Оттогава е останало овчарите да свирят на кавал пред овцете. Кавалът е дар от Бога.
– Отсега нищо да не давате даром на вълка – казал Господ, – а да го гоните от стадото. Кучетата ще са все с тебе да те пазят от зло и от лоши животни.
– От животните ще се опазя, но как ще познавам злото? – попитал овчарят.
Господ рекъл:
– Запомни, синко, че злото се крие в лошите хора. Кучетата усещат кой човек е лош и кой е добър. Тях гледай, а лека-полека и ти ще се научиш да ги познаваш.
Оттогава кучето станало най-добрия другар на човека.

Цар Троян имал магарешки уши, но ги криел под короната си. Никой не знаел, че негово величество е клепоух. След всяко бръснене тозчас влизал царският палач и погубвал злополучния бръснар, за да не разкаже никому за магарешките уши на царя. Два пъти седмично в двореца падали бръснарски глави. Намалял броят на бръснарите в Трояновото царство. Дошъл редът и на едно голобрадо бръснарче. То влязло в двореца разтреперано. Като обръснало царя и видяло ушите, момчето захванало плахо да се озърта. Царят го попитал:
— Ти, момче, имаш ли други братя?
— Нямам — отвърнало бръснарчето, — едничък съм на мама.
— Щом си едничък, ще те пощадя, но дай дума, че никому няма да казваш какво си видял на главата ми. Кажеш ли някому — загубен си!
Момчето се врекло, че ще мълчи, и си отишло. Прибрало се в къщи живо и здраво, но оттогава насетне захванало да линее. Заприличало на суха вейка. Да го духнеш, ще падне. Тайната го мъчела. Затъжила се неговата майка, като го гледала как се топи, и му рекла:
— Кажи ми, сине, каква болка имаш на сърцето си.
— Не мога, майко, ти каза, ‘защото съм дал дума да мълча пред хората. Проговоря ли — свършено е с мене.
Тогава умната майка научила момчето си да иде в гората, да изко¬пае един дълбок трап, да се наведе и три пъти да изговори онова, що му тежи на сърцето.
Както го научила майката — тъй сторило бръснарчето. Като изко¬пало трапа, то коленичило и до три пъти извикало:
— Цар Троян има магарешки уши! — Царските уши са магарешки!
— Нашият цар е клепоух! И заринало трапа.
Изведнъж му олекнало. Тръгнало си весело към дома.
Минало, що минало и на мястото, където копало момчето, поникнала свирчовина. Веднъж селските воловарчета видели свирчовината, отсекли си пръчки, направили си свирки и ги надули. Тогава свирките заговорили с човешки гласове:
— Цар Троян има магарешки уши!
— Царските уши са магарешки!
— Нашият цар е клепоух!
Бре! До вечерта новината се разнесла по цялата страна. Узнал самият цар и заповядал да му доведат бръснарчето. То му разправило какво се е случило. Тогава клепоухият сам си издялал една свирка, надул я, чул думите й, па си рекъл:
— Няма вече полза от криене.
И си открил магарешките уши.