Чуй всички приказки

НЗаспало сивото врабче в гнездото си сред посърналата есенна шума на дърветата и сънувало чуден сън.
Пролетна градина. Високи тихи дървета ронят цвят. По белите клони на дърветата кацат дивни птички. Пъстрокрили. с жълти коремчета, с червени крачка, със зелени шийки, златни главици и очи, бистри като елмази. Въздъхнало сиромашкото врабче и си рекло насаме:
— Ех, колко е несправедлив този свят! Тия птички носят дивна премяна, да им се ненагледаш, а пък аз ходя в сива просяшка перушина. И аз искам да мязам на шарените птички. Нали съм като тях — и крилца си имам, и човка, и крачета.. .
Додето изрече тия думи, една невидима ръка нашарила и него.
Полетяло врабчето към кладенчето, кацнало на едно клонче и се огледало. Сърцето му трепнало от радост, като видяло, че и то е писано и шарено като хубавите птички в градината. Но додето се нарадва, над главата му надвиснала страшна беда. Една змия проточила глава и отворила уста да го налапа. Изтръпнало от ужас врабчето, подхвръкнало нагоре и кацнало на най-високото клонче. Додето се опомни, дошла друга напаст и писък огласил хубавата градина. Всичките птици се пръснали в гората. Врабчето погледнало надолу и видяло, че под дървото стои ловец с пушка и се гласи да гръмне.
— Майчице — изпищяло то, — защо ми беше тая шарена премяна!
Всеки враг ме вижда отдалеч. Що ми трябваше да се перча? Ако си бях с врабешкото кожухче, никой нямаше да ме забележи в шумака.
Вдигнало се да отлети и се стреснало. Като видяло, че всичко е било само сън, то подскокнало и разтворило крилца. Отишло в дола, окъпало се, кацнало на един лешник да се изсуши, и зачуруликало весело:
— Чик-чирик! Чик-чирик!

Един овчар, като пасял овците си, чул, че нещо се викало. Поразгледал насам-натам, никого не видял и пак седнал да свири с кавала си. Тъкмо засвирил, чул някакъв писък. Станал и тръгнал по посока на гласа. Като стигнал до един голям камък, видял отдолу една змия: тя била притисната под камъка и не могла да се измъкне. Змията замолила овчаря да повдигне камъка и да й помогне да се спаси.
Овчарят рекъл:
— Няма да те спасявам. Ти голяма пакост правиш на стадото ми. Всеки ден хапеш по някоя овца или агне, плашиш ми цялото стадо.
— Вече няма да ти хапя стадото — заплакала змията. — Ти само ми помогни да се спася сега, аз цял живот ще ти бъда признателна и ще те даря с голям дар.
Овчарят повярвал. Повдигнал камъка и змията се измъкнала. Но докато той да се изправи, тя скочила на врата МУ, увила се ,около него и рекла:
— Сега, овчарю, какво искаш да те даря? Очите ти ли да изпия, или цък да те ухапя?
Овчарят се уплашил и взел да се моли:
— Аз ти направих такова голямо добро! Спасих те да не загинеш под камъка, ти ми обеща голям дар, а сега искаш да ме хапеш? Моля ти се, пусни ме да си пася стадото.
Змията се стегнала още повече около шията му:
— Какво добро си ми направил, овчарю? Сега, вярно е, отмести камъка, та се измъкнах. Ама след малко ще ме намериш другаде някъде и ще ми смачкаш главата. Сега ще си отмъстя за всички мои сестри и братя, които са загинали от човешка ръка.
Овчарят много се уплашил. Нямало как да се спаси, а змията вече показвала отровния си език.
Овчарят опитал с последни сили да склони змията:
— Моля ти се, щом си решила, че доброто не бива да се признава, хайде да попитаме и други животни какво те ще рекат. Като ме хапеш, да знаеш поне, че си права, да не ти пресяда кръвта ми, че може да те задави.
Змията се съгласила. Тръгнали. Овчарят вървял, а змията лежала завита като гердан около шията му.
Срещнали една крава. Овчарят рекъл:
— Кажи ни, мила кравичке, има ли да се признава доброто сега?
— Сега добро се не познава — рекла кравата. — Аз имам един стопанин. Досега съм отелила девет вола, с които той работи и си храни челядта. Сега жени сина си, утре е сватбата, и мен ще заколи, за да гощава сватбарите. Овчарят и змията пак тръгнали. Не след много срещнали едно куче.
Попитали и него. То изръмжало и рекло:
— Сега добро се не познава. Аз толкова години вярно служих на моя стопанин, пазих къщата и имота му, пазех стадото му от вълци. А сега, щом остарях, той не ми подхвърля дори коричка хляб.
— Е, видя ли, овчарю, че няма добро на този свят? Сега ще те ухапя! — рекла змията.
— Щом така е сега, ще ме ухапеш, ама аз искам да попитаме още един свидетел.
— Щом искаш, да питаме — рекла змията. — Ама първия, когото ще срещнем, каквото той каже, това ще бъде.
На пътя им се изпречила една лисица. Овчарят не очаквал нищо добро от нея. Всеки ден той гонел лисиците с кучетата си, стрелял по тях, убивал ги, вземал им кожите и ги продавал. Той дори и не искал да се запре пред нея, ама змията попитала:
— Ти, Кума-лисо, какво ще кажеш: има ли сега да се признава доброто, или няма?
Лисицата рекла:
— Най-напред трябва да зная като какво добро искаш да се познава. Трябва да ми разкажеш, за да мога да отсъдя справедливо.
Овчарят не очаквал справедливост от лисицата, ама взел, че разказал всичко: как змията била затисната с камък, как той я спасил и тя като награда за добрата му постъпка иска или да му изпие очите, или да го ухапе.
Лисицата погледнала към змията, видяла как блажено се стяга около шията на овчаря и рекла:
— Аз от приказки много не разбирам. Искам да видя точно как е било. Трябва змията да слезе, да я притисне един камък, да видя как овчарят ще го махне и тогава ще присъдя правдата.
Змията скочила. Мушнала се под един камък и започнала да пищи. Лисицата показала с очи на овчаря да бутне камъка повече, та да падне по-тежко върху змията! Той търкулнал камъка и затиснал змията. Тогава лисицата заповядала:
— А сега с тоягата по главата! По главата само се бие змия, ако искаш да я убиеш!
Овчарят замахнал с тежката овчарска тояга и с няколко удара убил змията, която не му признала доброто.
После се обърнал към лисицата и рекъл;
— Кума-лисо, ти ми направи най-голямото добро на тоя свят — спаси ме от тая отровна змия.
Кажи ми, какво искаш да те наградя?
— Човече, дай ми няколко кокошки, и аз ще ти бъда признателна цял живот! — рекла кротко лисицата.
— Бива, Лисанке, десет кокошки от моя курник ги пиша на твоя сметка — зарадвал се човекът. — Кажи, къде да ти ги донеса?
— Кокошките кога ги донесеш, тука да ме търсиш, човече!
Човекът благословил от все сърце лисицата и рекъл:
— Да даде господ без тебе никъде съд да не става!
И оттогава останало съдии и владици да носят лисичи кожуси.
Вечерта човекът си отишъл в къщи и разказал на жена си патилата през деня, хванал десет кокошки и ги сложил в един кош. Жена му попитала:
— За къде готвиш този кош с кокошки, мъжо?
— Ще ги нося в гората, да ги дам на лисицата. Трябва да й се отплатя за голямата добрина.
Ако не беше тя съдила право, нито щях да си дойда в къщи, нито щях стадото си да прибера.
Лисицата е моята спасителка и кокошките са за нея!
Жената си рекла: „Ама глупав мъж! На лисица иска да носи кокошки! Че ние не можем да ги отървем от нея, ако не са кучетата, а той дори на крака ще й ги занесе!“
Овчарят, уморен от тежкия ден, легнал и заспал дълбоко. А жена му станала посред нощ и извадила кокошките от коша, а там поставила кучето. Рано утринта овчарят станал и още сънлив, без да погледне в коша, нарамил го и отишъл в гората на уговореното място. Подсвирнал и ето ти Кума-лиса. Запряла се над коша и ококорила очите, за да уплаши кокошките.
Щом овчарят отвързал коша и лисицата се хвърлила вътре, в тоз миг била разкъсана от кучето.
И докато да издъхне, човекът я чул да вика.
„Наистина, човекът нямал вяра. Той не припознава доброто!“

Живели някога един дядо и една баба. Имали си прасенце. Веднъж бабата рекла:
— Дядо, хайде да заколим прасенцето!
— Не, нека се поохрани по-хубаво! — рекъл дядото. — Ще го заколим, когато пусне под опашката мас.
А бабата била лакома, обичала много да похапва прясно месце, та започнала да мисли как да излъже дядото и да заколят по-бързо прасето. Отишъл дядо да оре. Тя останала в къщи сама и мислила какво да направи. Вечерта, като видяла, че дядото идва от нивата, тя изтичала, та плюнала на прасето под опашката, и завикала, колкото й глас държи:
— Дядо, дядо, бързай! Прасето пусна мас под опашката.
Дядото оставил воловете, нямал време да отиде и сам да види прасето, а грабнал ножа и раз — заклал прасенцето. Одрал му кожата, измил го и бабата рекла:
— Дядо, иди да донесеш вода в решетото, че да сготвим ядене.
Грабнал дядото решетото и отишъл на чешмата за вода. Ала решето вода държи ли! Чудил се дядото какво да направи, че да запуши дупките на решетото. По това време минал един бръмбар:
— Пясък, дядо, пясък!
Дядото турнал пясък в решетото, загребал вода, ала тя пак изтичала из дупките. Край него прелетяла оса:
— Калчица, дядо, калчица!
Натурял дядото кал в решетото, загребал вода, а тя веднага измила дъното на решетото и изтекла из дупките. Минала една пчела.
— Восък, дядо, восък, дядо! — забръмчала тя.
Взел дядото восък, залепил дъното и налял вода. Отишъл в къщи след много време, стъмнило се било. А докато дядото бил за вода, бабата сготвила прасенцето, изяла го, заклала едно кутренце и от него сготвила гозба за дядото.
— Хайде, бабо, да вечеряме! — рекъл дядото.
— Седни да вечеряш, дядо! Аз хапнах нещо от чревца, нещо от дробчета и нахраних се.
Седнал дядото да яде. Извадил една костчица и почнал да я облизва, па извикал:
— Наа, Шаро, наа ти, дядо, костчица.
А бабата седяла край огнището, подсмивала се и тихо рекла:
— Шаро яде, Шаро мами.
— Що рече, бабо? — попитал дядото.
— Нищо не съм ти рекла, старче! — отговорила бабата. — Ето седя тук и си бая на лудата глава. Старецът пооблизал костта и пак извикал:
— Наа, Шаро, на ти, дядо, костчица! Бабата пак рекла:
— Шаро яде, Шаро, мами!
Дядото дочул думите и като стане, па като грабне машата и бой, бой на бабата, колкото може. А тя избягала в гората. Там събрала много диви овци и диви кози, направила голямо стадо и го покарала към селото, да се сдобрява с дядото. Закарала овците, издоила ги, в едно гърне подквасила мляко и се скрила на тавана. Дядото се върнал от нивата, събрал си децата и седнали край огнището. Бабата взела с една лъжица и сипала кисело мляко върху коляното на дядото. Децата го близнали и викнали:
— Сврачице, майчице, малко беше, сладко беше! Пущи ни още малко млекце!
Бабата пак загребала с лъжицата, сипала го върху коляното на стареца, децата го облизали и пак викали:
— Сврачице, майчице, малко беше, сладко беше! Пущи ни пак!
Дядото се досетил каква ще да е работата, та рекъл:
— Деца, я се качете на тавана! Това да не е майка ви! Гледам голямо стадо, затворено в кошарата, сигурно тя е дошла.
Децата се качили на тавана, видели майка си, зарадвали се и завикали:
— Тате, тате, мама си дошла и докарала стадо овци и кози!
Слязла бабата от тавана и рекла:
— Хайде, старче, дай котела да издоиш стадото!
Дядото взел котела и отишъл в кошарата. А на двора имало една празна каца. Като седнал дядото да дои овцете, една коза скочила на кацата, търкулнала я, подплашили се овците, козите и беж, избягали в гората. Останал само един стар ярец. Е, нямало какво, трябвало да се помирят с него.
На сутринта дядото закарал яреца да го пасе. Вечерта, като го докарал, бабата го потупнала по гърба и попитала:
— Е, как беше, ярче? Напаса ли се?
— Ха, напасъл съм се! — отговорил сърдито ярецът. — Дядо ме откара край реката, върза ме за един бук и седна да лови риба. А аз целия ден, падне шумка и аз я прегриза надве-натри. Така си останах гладен.
На другата сутрин бабата закарала яреца да го пасе. Цял ден го пасла в хубава трева, поила го вода, нахранила го, както трябва. Вечерта дядото попитал яреца:
— Е, ярче, как беше днес? Напаса ли се?
— Ха, напасъл съм се! Жена ти ме откара край реката, върза ме за бука, па седна да си приказва с едни жени, дето беляха платна. Цял ден съм гризал шумките, дето падат.
— На тоя ярец няма да угодим — рекла бабата, — ама хайде да го заколим!
Дядото отишъл и взел ножа, върнал се и натиснал яреца да го коли. Той се примолил:
— Дядо, тоя нож не реже. Иди на купището при кокошките, че те изриха една остра костура, донеси нея, та да не усетя болки!
Дядото отишъл да търси костурата и ярецът избягал. Отишъл в гората и се скрил в една лисича дупка. По едно време лисицата се върнала и когато си пъхнала главата в дупката, да влезе, ярецът рекъл:
— Назад, назад, Кума-лисо! Аз съм клан-недоклан; аз съм дран-недодран; аз съм варен-недоварен; аз съм печен-недопечен; имам зъби, ще те преям надве-натри като с бръснач.
Лисицата се уплашила и отишла при вълка:
— Кумчо-вълчо, да знаеш какво страшилище е влязло в къщата ми. Ако можеш да го изкараш, голям дар ще те даря!
Отишъл Кумчо-вълчо и като рекъл да влезе в дупката, ярецът пак занареждал:
— Назад, назад, Кумчо-вълчо! Аз съм клан-недоклан; аз съм дран-недодран; аз съм варен-недоварен; аз съм печен-недопечен; имам зъби, ще те преям надве-натри като с бръснач.
И вълкът не посмял да влезе. Повикали баба Меца, Като чула приказките -на яреца, и тя се уплашила. Седели Кумчо-вълчо, Кума-лиса и баба Меца и се чудили! Кой е влязъл в дупката и какво страшилище е! По това време прелетял един бръмбар. Лисицата се примолила да влезе в дупката й. Бръмбарът рекъл:
— Не бой се, Лисано! Аз сега ще го прогоня!
Влязъл бръмбарът и бръм, бръм, прогонил яреца и тоя избягал, та се не видял. Лисицата много се зарадвала и рекла:
— Бръмбарче, голям дар ще те даря за доброто, което ми направи. Ей там има лески, ще отидем да ти набера лешници и ще ти ги подаря.
Отишли. Лисицата се качила на дървото:
— Сега, бръмбарче; аз ще бруля, а ти събирай лешниците!
И като забрулила Кума-лиса, един лешник паднал, ударил бръмбара и го убил. Кума-лиса скочила, грабнала убития бръмбар и го занесла на един кръстопът. Изкопала гроб и положила мъртвия бръмбар. После поставила отгоре една плоча, за да знае къде е гробът му, и като тръгне да ходи на лов, винаги излизала на кръстопътя и тук решавала кой път да хване.
Така винаги, когато тръгвала на лов, Кума-лиса идвала и се прощавала с бръмбара, защото никога не била сигурна дали ще може да се върне жива и здрава.

Едно време имало три сестри сирачета. Царят им казал да отидат на седянка, но те не го послушали, а седнали вкъщи да предат. Като си отишъл в двореца, царят изпратил свои хора, за да видят отишли ли са на седянка и какво правят там. Царските хора узнали, че са вкъщи, спотаили се до вратата и надали ухо, за да подслушат разговора им.
Голямата сестра рекла:
– Да знае царятда ме вземе – с едно вретено ще му облека цялата войска.
Средната сестра казала:
– Да знае царят да ме вземе – с един резен хляб ще му нахраня цялата войска.
А най-малката се обадила:
– Да иска царят мене да вземе – ще му родя две хубави, хубави деца – момченце и момиченце, с по една звезда на челото.
Като чули това, царските хора отишли при царя и му обадили подслушания разговор. Тогава царят заповядал:
– Идете и ми ги доведете.
Царските хора отишли при трите сестри-сирачета и му ги довели. Царят повикал най-напред най-голямата сестра и й казал:
– Защо не отидохте на седянка, ами сте останали вкъщи и сте работили?
– Царю честити – отговорила тя, – ако ние не работим и предем – гладни ще умрем.
– Ами когато работехте, какво приказвахте? – запитал царят.
Тя отговорила:
– Аз казах, царю честити: да знае царят да ме вземе, с едно вретено ще му облека цялата войска.
Царят повикал средната сестра и нея запитал, защо са работили вечерта. И тя отговорила като по-голямата си сестра и признала това, което казала на сестрите си, че ако царят я вземе, с един резен хляб ще му нахрани цялата войска.
Царят най-после повикал най-малката сестра. И тя му признала, че ако не работят и предат, гладни ще умрат. Тя също не скрила, че казала: Ако царят ме вземе за жена, ще му родя две хубави деца – момиченце и момченце, с по една звезда на челото.
Царят тогава заповядал двете сестри да си отидат, а само малката да остане. И се оженил за нея. Дошло време тя да му роди детенце. Царят тръгнал на път и казал на майка си:
– Мамо, царицата скоро ще ми роди хубаво момченце, със звезда на челото. Наглеждай я.
И царят тръгнал.
Царицата добила момченце, много хубаво, със звезда на чело. Майката на царя казала на бабата:
– Не искам аз това дете. Вземи го и го хвърли, а пък на мястото му до младата царица постави едно кученце, като го увиеш хубаво в пеленки.
Бабата взела детенцето, но й дожаляло и вместо да го хвърли, занесла го на воденицата при воденичаря. Като оставила при него детенцето, взела едно хубаво кученце, изкъпала го, повила и го поставила до младата царица.
Когато царят си дошъл, попитал майка си:
– Мамо, какво детенце ми роди царицата?
Майка му отговорила:
– Ех, какво – куче роди.
Тогава царят се разсърдил и заповядал да хвърлят кучето. Бабата взела кучето и го занесла във воденицата. Воденичарят хранил и кучето, и детето.
Дошло време царицата пак да ражда. На царя пак му се отворила работа и трябвало да замине. И казал на майка си:
– Мамо, царицата първо ми роди куче, но сега ще ми роди хубаво детенце, със звезда на чело, затова хубаво да я гледаш.
Царят заминал. Царицата добила много хубаво, като ангелче, момиченце, със звезда на чело. Майката на царя се ядосала и казала на бабата:
– Не искам и туй дете – вземи го и го хвърли. – Постави на мястото му едно котенце.
На бабата пак станало жално за детенцето. Тя го отнесла на воденичаря. Взела едно котенце и го поставила до младата царица. Когато царят си дошъл и запитал майка си какво детенце му е родила царицата, майка му казала:
– Ех, какво – котка ти роди.
Царят заповядал да хвърлят котенцето, а царицата да затворят в тъмница под стълбата. Бабата взела котенцето и го занесла във воденицата. Воденичарят хранил и децата, и кученцето, и котенцето. Децата отрасли и когато излизали да се разхождат, водели със себе си кученцето и котенцето. Воденичарят разправил на децата как са били донесени при него, кой е баща им и коя е майка им. Те знаели всичко.
Веднаж, като вървели из пътя с воденичаря, а след тях кученцето и котенцето, царят ги видял и рекъл:
– Ех, че хубави деца! Царицата такива щеше да ми роди.
Той повикал воденичаря и го попитал:
– Чии са тези деца? Скоро ми ги доведи.
Воденичарят ги довел при царя, а те казали:
– Ние сме воденичарски деца – не влизаме в царски палати.
Тогава царят рекъл:
– Ще дойдете! Искам да дойдете!
Децата отишли в царския палат и когато минавали край стълбата, казали:
– Тук има затворен човек, пуснете го – тогава ще влезем в палата.
Слугите казали:
– Никой няма тука затворен.
– Не, има – настоявали децата.
Майката на царя сърдито казала:
– Тука има една кучка затворена.
– Нека да бъде кучка – казали децата – ама освободете я. Искаме да я видим.
Извели затворената царица. Тя била разрошена, изтощена. Децата й казали:
– Качвай се ти най-напред, а ние ще вървим по тебе.
Като се изкачили в двореца, царевата майка поръчала закуска и поставила в нея отрова. Децата взели закуската, но тя била много гореща. Духали, духали и я дали на кученцето и котенцето да я изядат. Кученцето и котенцето се търкулнали мъртви. Децата тогава казали, като се обърнали към царя:
– Това е нашата майка, която ни е родила. Но ние сме били дадени на воденичаря от бабата. Той, заедно с воденичарката, ни изхрани. Ние него знаем за баща.
Царят тогава се разсърдил, заповядал да хвърлят в тъмница майка му и бабата, а тях и царицата облякъл в царски дрехи и заедно с воденичаря и воденичарката заживели весело и щастливо.

Хитър Петър си имал един едър, охранен овен. Той се гордеел с него пред приятелите си и много му се радвал. Някои от приятелите му, които търсели само къде ще падне ядене и пиене за чужда сметка, надумвали Хитър Петър да им заколи овена, за да ги нагости и да се повеселят. Хитър Петър не се съгласявал и казвал, че го държи за погребението си. Нека, когато умре, да го заколят и го изядат за "Бог да прости".
Лакомите приятели се сговорили с дядо поп, комуто също му се искало да си похапне от овена, да скроят една лъжа, с която да заблудят Хитър Петър и да го принудят да пожертва любимия си овен.
– Ех, Петре, ти не знаеш – подхванал дядо поп с престорено умиление, – в свещените книги пише, че наскоро, а може това да стане и утре, светът ще се свърши. Затова, добре е, докато сме още живи, да си хапнем и пийнем, та да се поразвеселим. Хайде, нека се съберем приятелите, ти имаш един овен – заколи го, пък от нас – хляба и виното.
– Е, щом ще се свърши светът няма защо да държа овена – съгласил се Хитър Петър. – Нека излезнем на гощавка вън от село, на полето и там да се разположим на широко. И понеже тази веселба ще бъде последна за нас, добре ще е всички да облечем най-хубавите си дрехи, така ще прилича на празник – хем ще се понахраним хубаво, хем ще се повеселим, хем ще се наносим на новите си дрехи.
– Браво, Петре, хубав ти е умът, аз одобрявам това – рекъл дядо поп и зарадван забързал при другите приятели да им се похвали, че сполучил да излъже Хитър Петър.
На следния ден всички – облекли най-хубавите си дрехи – излезли вън от селото да дирят хубаво място. Хитър Петър повел овена. Настанили се до една река, където хитрите другари смятали да се поокъпят, та след това сладко да си похапнат.
– Аз сам ще заколя овена и ще го опека – казал Хитър Петър на дружината. – Докато стане готово, вие идете, та се поразходете.
Другарите това и чакали. Начаса те съблекли новите си дрехи и наскачали в реката да се къпят.
Хитър Петър заклал овена. Наклал голям огън. Погледнал към реката – приятелите се къпели надалече. Мислил, мислил, пък току събрал всичките дрехи на дружината си и ги хвърлил в огъня. След това турил овена да се пече.
Окъпали се приятелите, огладнели и побързали с охота да ядат печен овен. Преди да седнат на трапезата, потърсили дрехите си.
– Защо си губите времето и търсите напразно – рекъл им Хитър Петър, – дрехите ги няма – аз ги изгорих.
– Какво? Ти луд ли си, или ще полудееш? – извикали ужасените готовановци.
– Нито съм луд, нито ще полудея – спокойно отвърнал Хитър Петър. – Нали дядо поп каза, че утре светът ще се свърши? Защо ви са тогава дрехите? Яжте сега и пийте, пък за дрехите никак да ви се не свиди – в гроба няма да ги носите…

Веднъж един беден човек отишъл за риба. Хвърлил въдицата и на нея се хванала рибка. Тя проговорила с човешки глас и помолила рибаря да я пусне на свобода. Човекът се смилил над нея и я хвърлил във водата. Хвърлил пак въдицата, но всичко се повторило отново. Но третия път, когато рибарят уловил същата рибка, тя му рекла:
– Чичо, сега вече не ме пускай в реката, а ме занеси у вас и ме изяжте с жена си. Костите ми заровете под яслата на кобилата.
Мъжът изпълнил желанието на вълшебната риба. Като измина¬ли девет месеца, неговата жена родила две момчета-близначета, а кобилата се ожребила с две кончета – също близначета – бяло и червено. Първото момче кръстили Димитър, а второто – Георги. Когато децата пораснали и станали силни момци, те яхнали двете жребчета и тръгнали да обикалят света. Уговорили се, че ако от копието на единия покапе кръв, значи другият брат е в беда.
Пръв тръгнал Георги, а Димитър половин година след него. Един ден Димитър забелязал, че от копието му прокапала кръв. Тръгнал той да търси брат си, за да му помогне в бедата. Изминал дълъг път, докато накрая срещнал коня му, който започнал да цвили радостно, щом познал жребеца-близнак. Димитър видял, че брат му бил нападнат от голяма люспеста ламя. Той призовал Бога на помощ, убил с копието си ламята и освободил Георги от отровната й прегръдка. След тази битка те решили да се посветят на християнството, извършили много подвизи и станали светци. Затова хората ги почитат – първо свети Георги, а половин година по-късно и свети Димитър.

Едно време имало самодивско игралище олизо до голямата река в Рила планина. Там никога не растяла трева, защото от хората на самодивите не можела да поникне.
Веднъж една жена тръгнала с детето си да се поклони на свети Иван, който живеел в голям дъб в планината. Като стигнала до река¬та, тя толкова се уморила, че седнала да си почине близо до самодивското игралище. Като седнала, оставила детето до себе си и неусетно заспала. В просъница чула да говори някой, но тя не можела да си отвори очите. Само слушала – толкова дълбок бил сънят, който я налегнал. Една жена държала детето й и говорела:
– Поседи, рожбинко, при мене. Аз не съм лоша жена, аз съм юдинка. Когато бях девойка, бях самодива, ама такава, че ни се е видяло, ни се е чуло за по-хубава от мене. Сестрите ми не ме обичаха, защото бях много хубава, много сладкогласна и много играех нашето самодивско хоро. Когато станах на осемнадесет години, ме открадна един овчар, много добър беше, голям домовник, но аз не го обикнах. Кога¬то родих дете, аз много ядосах моята майка. И веднъж тя дойде, та ми открадна детето, а после задуши мъжа ми. Като останах вдовица и без дете, майка ме прокле да стана юдинка, да взимам другите деца и да им се радвам, а майките им да тъгуват. Когато аз се радвам на децата, майките им да плачат и със сълзите им да къпя децата им. Аз много деца съм събрала вече, ала мойто дете никъде не намерих. Кажи ми сега, рожбинко, тебе дали да те взема или да те оставя на майка ти, защото тя е като мене – няма други деца и няма мъж.
Като чула тези думи, жената се сепнала, та се разбудила и видяла детето си в ръцете на чужда жена, облечена цялата в черно и със зачервени от плач очи. Жената много се уплашила, но нищо не рекла. Юдинката й оставила детето и го благословила да стане хубава и Умна девойка

Някога в едно езеро живеели три риби. Първата била най-умната, втората – по-проста, а третата-съвсем глупава. Живеели си те както всички риби на света, докато веднъж не дошъл човекът.
Той носел със себе си мрежа и умната риба го видяла
през водата. Прехвърляйки жизнения си опит, историите, Които била чувала, тя призовала на помощ целия си ум и решила да действа. "В това езеро има малко такива миста, където може да се скриеш – помислила си тя. – Затова по-добре да се престоря на умряла."
Като събрала всичките си сили, тя за голямо учудване на рибаря изскочила направо пред краката му. Тъй като хитрата риба задържала дъха си, той помислил, че е издъхнала и я хвърлил обратно във водата. Тя веднага се завряла в оврага над брега.
Втората риба, тази дето била по-проста, не разбрала съвсем какво се случва и доплувала до умната риба за обяснение.
– Просто се направих на умряла и той ме хвърли обратно във Водата – й казала тя.
Простодушната риба, без да се бави, изскочила от водата и също се проснала право пред краката на рибаря. "Странно – помислил си рибарят, – рибите тук сами изскачат от водата." Но тъй като тя забравила за задържи дъха си, рибарят видял, че е още жива и я пъхнал в чантата си.
Той отново се обърнал към водата, но зрелището на изскачащи на сушата риби малко го смутило и дори не се сетил да затвори чантата. Втората риба, като разбрала това, изскочила навън и се устремила към водата. Тя намерила първата и дишайки тежко, легнала до нея.
Третата, глупавата риба, не могла да разбере нищо даже след като изслушала обяснението на първите две. Тогава те й изброили всички обстоятелства, обръщайки й внимание на това, колко е важно да задържи дишането си, за да изглежда мъртва.
– Благодаря ви, сега всичко разбрах – радостно отговорила глупавата риба.
С тези думи тя със сила изскочила от водата и падала право до рибаря.
Рибарят, вече изтървал две риби, пъхнал тази в чантата даже без да си направи труда да провери диша ли тя или не. Този път затворил добре чантата. Отново и отново хвърлял рибарят своята мрежа, но първите две риби не напускали своето укритие.
Накрая решил, че трябва да приключва и започнал да се готви да си тръгва обратно. Като отворил чантата и се уверил, че рибата не диша, той я отнесъл вкъщи и я дал на котарака.

Живяла на света една много приказлива жена. Когато боледувала, тя ставала абсолютно непоносима. Веднъж мъжът й извикал лекар. Желаейки да й измери температурата, лекарят извадил термометър от чантата си и го пъхнал В устата на болната. Така тя лежала пет минути.
-Скъпи докторе – казал мъжът, като го изпращал до братата, – за колко можеш да ми отстъпиш този инструмент?

Веднъж Адвадхута пуснал след хората двадесет и четири гуру, единият от които бил ястреб. На едно място рибари ловели риба. Ястребът се спуснал надолу и хванал рибата. Виждайки ястреба с риба в човката, стотици врани започнали да грачат, Вдигнали страшен шум и се спуснали след него. И накъдето и да летял той, вранито го следвали. Той летял на Юг – те след него; той обръщал на Север – те го догонвали; никъде не можел да намери покой. Накрая, уморен, той хвърлил рибата. Тогава враните се хвърлили след рибата и ястребът останал сам.
Кацнал спокойно на върха на едно дърво и се замислил: "Тази риба беше причината за моите тревоги. Сега, когато вече не е у мен, аз съм щастлив и съвършено спокоен." И Адвадхута разбрал от този ястреб, че докато човек е привързан към нещата от този свят, той има много грижи, безпокойства, вълнения и нещастия. В момента, в който се освободи от тази привързаност, всички грижи приключват и настъпва мир и покой. Трудът без привързаност към земното е много добър, но не носи безпокойство.