Вида самодива

От дядо си помня. В наше село имало овчарче. Горан му думали. Помнили го някои. Често пасяло стадото си ей там, до високата скала. Избирало си удобно място върху нея и дълго свирело на кавал. Отвисоко се виждали овцете, та можело дори да ги преброи. А опитат ли се овцете да се отлъчат, момчето им подвиквало дружелюбно и отново пръстите му заигравали по дупките на кавала. Под скалата бистреело малко езеро. Във водата му се оглеждали бухлати върби. Като венец го обграждали незабравки, омайниче и жълта ружа.
Един ден, както си свирело, момчето чуло нежен глас да му приглася. Стаило дъх, огледало се – никой нямало наоколо. Царяла тишина. То пъргаво слязло от скалата и там, на зелената морава, съгледало момински премени. Когато приближило езерото, що да види! Като миражно видение плували в огледалните води три дивни хубавици. Буйно разпилените им коси греели като златни. Стъписал се момъкът от хубостта им, запленен останал миг-два на брега с неудържимо желание една от тях невеста да му стане. Грабнал тогава моминските дрехи, намятани върху тревата, и побягнал. Замолили се жално девойките да им върне премените, че самодиви без самодивски дрехи не могат Да се върнат в царството си.
– Една от нас си избери, момко, а другите на воля пусни!
– Добре – казал овчарят, – но вие сте толкоз хубави, коя от вас да си поискам? Или не, нека тръгне с мен тази, която ми пригласяше на кавала.
Изрекъл това и пред него застанала най-малката – синеока хубавица със седефено лице и коси като златна коприна.
– Бъди честита, невеста да ми бъдеш! – благословил я момъкът.
– Как те викат?
– Вида – свенливо свела клепки девойката.
Сестрите й грабнали дрехите си и полетели неизвестно накъде. Те сякаш потънали вдън горите.
Завел я той вкъщи, заключил самодивските й премени в старата ракла и заживели щастливо. Невестата била уредна и въртокъщница. Градинката си подреждала с пъстри горски цветенца. Поливала ги заран рано с изворна водица и все им припявала. Когато тръгнела за вода, обръщали се хората да я погледат как кръшно стъпва. А запее ли Вида, птичките в гората стихвали, за да я послушат. Един неделен ден в селото голяма сватба се вдигнала. Събрало се мало и голямо. Залюляло се вито хоро. Хванали се да играят и стари, и млади. Само Вида настрани стояла и тъжно гледала. Не може самодива без самодивски дрехи да играе. Смилил се Горан над нея, отворил писаната ракла и метнал дрехите на рамото й, като да я дарува. Буйно хоро повела Вида. Играла, та не стъпвала на земята. Смаяни остана-ли всички. Спрели дъх да погледат. Отде се взе такава гиздост? Когато свършило хорото, в бял облак се понесла Вида нагоре и от високо едва чуто викнала:
– Либе Горане, търси ме в село Тинтява.
Помръкнал Горан от мъка. Опустял домът му, опустяла душата му. Никъде не го свъртало. Невнятен ходел из село. Всичко го теглело към Вида. Горчал му хлябът без нея. Наметнал торбичка и тръгнал да я търси. Вървял през гори, през горски усои. Реки минавал, скали с мъка превалял. Колко е вървял, не се знае, но когато мрак покрил земята, той попаднал в гъста гора непроходима. С гърди си път проправял, с ръце клони кършел. Изранен и гладен, решил да отдъхне. Още не подгънал крак и пред него застанал, като че из земята изникнал, старец с дълга доземи брада. Изплакал му момъкът своята неволя.
– Такова село Тинтява не се е чувало тъдява.
Замислил се старецът, попригладил брадата си и бързо измъкнал къс рог от пояса си. Надул го той, та проехтяла гората. Събрали се горските обитатели – животни най-чудновати, но никое от тях не знаело къде се намира село Тинтява.
– Слушай, момко, далеч трябва да е това село нечувано, но ще повървиш още толкова и ще срещнеш моя побратим с дълга брада като моята. Той ще ти покаже пътя за селото.
Така и станало. Пристигнал Горан по живо, по здраво в гората при стареца. И нему разказал мъката си. Горският владетел извадил тънкогласа свирка и духнал в нея. Остър писък процепил гората. В миг долетели хвърковати гадинки. Всички дошли на сборището, само една пеперуда още я нямало. Не след дълго и тя долетяла, но крилцето й било счупено. Тя идела оттам – от село Тинтява.
– Вземи, Орльо, на крилете си момъка – обърнал се старецът към най-силния орел, – и го отнеси в село Тинтява. Пеперудата ще ви сочи пътя дотам.
Дълго летели над гори и пропасти, докато съгледали зелена поляна, изпъстрена със ситна тинтява и с гъста зелена дъбрава. Това било самодивската поляна – това било село Тинтява.
Като луд хукнал Горан към дъбравата, където спяла неговата Вида.
– Дълго ще спи – казали сестрите й. – Далечен път е минала, още е уморена.
– Вземи това седло – повелително казала най-голямата сестра, седни на него, а Вида вземи в скута си. Ако се събу¬ди над пропасти, ще загинете и двамата. Ако ли не, ще бъдете завинаги заедно. Още не изрекла до края думите си, Горан възседнал седлото с любимата на ръце и литнал като вихър. Летели над скали, над пропасти и усои, а Вида все спяла. Събудила се едва в своя дом. Заживели отново заедно, грейнала къщата. Кавалът на Горан отново огласял родното ширине. А Вида, Вида била невеста за чудо и приказ – весела, засмяна, домокъшница. Любела тя Горана, а била му вярна стопанка и никога не помислила вече за село Тинтява.