Остроносият

В едно цимшианско село по-възрастните жители били обхванати от радостното вълнение на големите зимни тържества. Не им оставало нито време, нито мисли за други неща. Извън селото група деца, които все още не били на възраст да взимат участие в тържествата, играели на възрастни. Направили си своя зимна церемония. Построили си къща от клони и през целия ден пели. викали и танцували чак до залез слънце. Дори и след това не престанали да танцуват под ритъма на кожените барабани. Врявата им не оставяла гората да спи, тъй като зле построената им къща не била от дебели кедрови греди, за да приглушава шума. Детската врява се издигала към небето заедно с дима от огньовете и Небесният вожд също не можел да заспи. Ядосал се той и изпратил един от робите си долу да види какво става.
— Да кажеш на земните хора да спрат тази олелия, иначе сам ще я спра с магията си. Върви! — заповядал той.
Робът се подчинил. Поговорил с шумните деца и ги предупредил, че може всички да си изпатят зле, ако не престанат да вдигат шум. Децата видели, че непознатият, който им говори, е роб, и не обърнали внимание на думите му.
Робът се върнал и разказал на Небесния вожд, че шумните деца играят на „потлач".
— Предупредих ги — казал той — незабавно да спрат тази врява.
— Добре — отговорил Небесният вожд, — но те не се подчиняват. Крясъците им още ме безпокоят. Ако шумът продължи до здрач, вземи няколко души и доведете всички непослушници тук. Казах!
Шумът продължил и така робите на Небесния вожд тръгнали да изпълнят заповедта на своя господар. Когато стигнали до голямата къща от клони, всички деца били вече уморени и спели дълбоко.
— По-добре, че са заспали бързо — казал единият роб, докато носели децата, къщата и полянката, където била построена, към Небесната земя.
Когато децата се събудили, едно момче надзърнало през вра¬тата. Това, което видяло, много го изплашило.
— Нещо лошо става тук! — извикало то на другите.
От вика му всички се събудили, Тогава робът, който преди ги предупреждавал, застанал на вратата на къщата им. Зад него се виждал един великан. Някои от по-големите момчета се опитали да побягнат, но дългоръкият великан ги сграбчил и ги запратил обратно в къщата.
— Вие не ме послушахте — казал им робът. — След като си отидох, вдигнахте още по-голям шум. Моят господар не можа да заспи. Сега ще бъдете наказани за вашето непокорство.
Робьт хванал най-голямото момче, сякаш то било заек, и го отвел, макар момчето да се борело и дърпало, до задната врата на голямата къща, която се издигала наблизо.
— Ето един от непокорниците, господарю — извикал той. Небесният вожд тъкмо измислял как да накаже децата, които не му давали покой, когато силните викове на уплаха и ужас от останалите деца го накарали да се намръщи ядосано.
— Доведи пред мен този, когото си хванал! — заповядал разярено той.
Робът завел момчето пред къщата, където на светлината блестял голям тотемен стълб. На стълба имало огромна лъскава фигура, която била като жива. Имала дълъг, остър нос, също като човка на ястреб. Робът изправил уплашеното момче пред стъбла. Момчето крещяло силно, но се страхувало да помръдне. Внезапно острият, режещ нос на фигурата върху стълба разрязала момчето на две половини. Дошли жени и отнесли частите. Когато писъците на момчето секнали и то не се завърнало в къщата, децата още повече се уплашили. Заплакали и запищели от ужас. Шумът станал невъобразим. Само едно момиче не плачело.
— Аз съм принцеса — заявявало гордо то, — а принцесите не плачат.
Небесният вожд, който тъкмо се канел да спи, се разгневил, когато чул новата врява.
— Вземи още едно дете и го доведи отпред — изкрещял той на роба. — И им кажи, че всички, които плачат, ще бъдат доведени един по един тук, докато спра да чувам шум.
Робът отишъл при децата. 
— Взимам още едно дете — казал той — Едно по едно всички, които плачат, ще се срещнат с магическия тотемен стълб на моя господар. Такава е неговата заповед.
Хванал едно голямо момиче и го отвел въпреки писъците до остроносия стълб. Скоро писъците му престанали и робът дошъл да вземе друго плачещо дете.
— Защо не вземеш мен, робе? — попитала принцесата със сухите очи. — Аз не се боя нито от твоя господар, нито от неговия магически тотемен стълб.
Говорела ясно и високо и лицето на роба побеляло от уплаха.
— Не говори така, принцесо — помолил я той, взел ново момче и побързал да излезе. 
Скоро останало само едно дете. — принцесата, която била твърде горда, за да заплаче.
Когато робът казал на господаря си, че ще доведе пред къщата последното дете, Небесният вожд рекъл:
— Странно, не го чувам да плаче.
— Не, вожде..— отвърнал робът, — тя е принцеса и е много смела.
Небесният вожд се позамислил, но веднага отпъдил мислите си, защото все още бил ядосан за загубения сън.
 — Не, ще свърша с всички тези непослушници — решил той. — Доведи я пред къщата!
На роба му домъчняло за принцесата, но не посмял да не изпълни заповедта.
— Изпратиха ме за теб, принцесо — казал тъжно той, когато пристигнал да я вземе.
Тя сплитала косите си.
— Най-напред трябва да се измия и натъкмя и чак тогава ще дойда, робе.
Скоро тя застанала на прага на къщата от клони. Носела кожена наметка от морски видри и изглеждала спокойна и безстрашна.
Робът скръбно я повел към остроносия. Принцесата застанала гордо изправена пред чудовището. Загледала го право в студените рибешки очи, които жестоко се взирали в нея. Острият нос се издигнал, после се спуснал бърз като светкавица. Разцепил наметката от морски видри и се разбил със силен трясък и звън на множество парчета. Шумът от счупването му прозвучал като падането на десетки ледени висулки от голяма височина. Принцесата останала невредима.
Небесният вожд прекрачил прага на своя дом, за да види какво става. Един бегъл поглед бил достатъчен.
— Ела, храбра моя дъще — учтиво казал той, протягайки ръка към малката принцеса. Въвел я в просторната си къща и я настанил на скъпите кожи до себе си. 
— Ти си много смела, принцесо. Не знаеш какво е страх. Ще се омъжиш за моя син.
— Само ако има царска кръв и разбера, че го обичам — отвърнала упорито тя.
Небесният вожд гръмко се засмял и я изгледал с изненада.
Повикал сина си.
Висок, красив младеж влязъл в стаята. Принцесата много го харесала от пръв поглед. Небесният вожд устроил голямо тържество и когато празникът свършил, един шаман венчал младите. Животът им бил много щастлив, но от време на време принцесата се замисляла за своите и се натъжавала. След време се родило момченце. Било едричко и не плачело като другите бебета. Небесният вожд много обичал детето и сърцето му се свило, когато един ден принцесата го помолила да я пусне на земята заедно с мъжа й и детето.
— Колкото и да съм щастлива тук, без моите хора съм са-мотна, а може би и те се нуждаят от мен — казала тя. Небесният вожд знаел, че ще му бъде тежко без децата, но искал принцесата да е щастлива. Знаел също, че и синът му иска да отиде при земните хора.
— Разрешавам ти да се върнеш при твоите хора — казал той на принцесата.
Скоро те се приготвили за пътешествието. Младият вожд покрил главата на жена си с меко одеяло. – Не е хубаво да гледаш как отиваме — казал й той.
Когато усетила, че въздухът свисти край нея, тя стиснала здраво детето. Ръцете на мъжа й я притискали до тялото му. Скоро усетила под краката си земя. Одеялото се вдигнало и тя видяла, че стои пред големия дом на чичо си.
Хората се развикали и чичото излязъл на прага. Изглеждал много по-стар, откакто го видяла за последен път. Той не познал красивата млада жена.
Принцесата запяла една семейна песен. Тогава чичото и останалите хора я познали и приветствували с добре дошла заедно с мъжа й и детето. В къщата на чичо си тя разказала на всичките си близки и вождове за премеждията при Небесния вожд и за сватбата си с неговия син.
Чичо й устроил голям потлач (угощение) в тяхна чест.
След радостното пиршество той взел в ръка жезъла на говорещия и се обърнал:
— Аз остарявам и затова сега давам на моя племенник името и мястото си на вожд и принц. Остроносият, чиято история току-що чухте, ще бъде негов крест(родов знак), а също и на потомците му.
Казах!