Омарът-великан от Чийф рок

Ето как разказва тази история разказвачът от племето хайда..
В залива Нейдън се намирал малък остров, наречен Чийф рок, на името на великия вожд, чиято къща се издигала на обраслата с борове скала. На входа на лагуната живеел гигантски омар, който спирал враговете и пускал само приятелите на вожда. Веднъж вождът решил да даде потлач (угощение), за да отпразнува издигането на огромен тотемен стълб в чест на своето семейство. Приготвени били много дарове и вождът поканил голям брой свои приятели, между които и китоловците от Роуз спит. Докато робите на китоловците натискали греблата и насочвали големите пироги към залива, вождовете-китоловци съгледали стълбове от дим да се вият високо над къщата на Чийф рок. Захванали да се шегуват за огъня — някои подхвърлили, че домакинът сигурно нарочно е подпалил дома си, за да не раздава
толкова много и ценни дарове на своите гости. Един от слугите на Чийф рок бил излязъл в морето с малка група, за да посрещне гостите. Когато чул не особено ласкавите думи на китоловците, той загребал обратно да съобщи за това на господаря си. Чийф рок решил, че тези китоловци идват не като приятели, а като врагове. Тозчас заповядал на воините и слугите си, между които бил и огромният рак, да нападнат и унищожат китоловците.
Великанът-омар тутакси заприщил входа на залива и китоловците, като видели как от острова към тях се запътили големи бойни канута, се нахвърлили на омара-пазач, за да освободят пътя си към океана. Без да се бави, омарът изпотрошил лодките и убил повечето китоловци. Храбро се били те, ала нито копията, нито ножовете им успели да пронижат бронираната черупка на свирепия великан. Спасили се само неколцина от китоловците, които се разбягали по брега.
Наскоро след това по островите се разнесла мълва за голямата сила на непобедимия омар. Хората от Орловия клан, които живеели най-близко до остров Чийф рок, незабавно напуснали своето село Скидигът. В бързината на бягството те изоставили една старица с двете й внучета — момче и момиче, които не успели да стигнат много далеч с греблата си, за да намерят спасение при някое приятелско племе. Минало време, момчето пораснало голямо и силно и започнало да помага на баба си и сестра си да намират достатъчно храна, за да преживеят. Ала труден бил животът им. Хранели се само със стриди, дребна риба, която момчето успявало да налови с малкия си сал, и с малки птички и животинки, които убивало със стрелите от собственоръчно направения лък. Никой не смеел да се завърне в изоставеното село.
Една сутрин момчето съзряло високо в синьото небе голям орел да лети срещу него. Докато мощните удари на огромните криле носели птицата все по-близо, момчето видяло в здравите й нокти нещо голямо и лъскаво. Когато орелът прелетял ниско над момчето, той пуснал на пясъка до него голяма камбала
(голяма и вкусна плоска риба) Зарадвано, момчето завлякло едрата риба при баба си. Тя останала много доволна, като видяла чудесната храна.
Понечила старицата да отреже парче от опашката на камбалата с острия си нож, ала край нея всичко зашумяло в знак на протест. Дърветата се разлюлели и завъздишали, камъни се затъркаляли, удряйки се един в друг, а от тихото море се заиздигали огромни вълни. Но и тя, и децата били много гладни и точно се приготвила отново да отреже главата на рибата, когато спряла в уплаха пред гръмките звуци на протест.
— Магия има в тая риба — казала тя на внука си, — затова ще я приготвя много грижливо.
Захванала бавно да я бели и този път не се появили никакви признаци на протест; обелила безкрайно внимателно камбалата, сякаш я уверявала със сръчната си работа, че за нея е голяма чест да бели такава великолепна риба. Оставила опашката и главата на кожата и я окачила да съхне на клона на една дърво. Когато кожата изсъхнала, момчето изпитало силно желание да се върне на риба, свалило кожата от клона и влязло в нея.
За негово учудване, кожата била мека и здрава и му прилегнала чудесно. То било много доволно и се чувствувало като риба.
Гмурнало се в океана, където, подпомагано от някаква необикновена сила, заплувало надалеч, а сетне заобиколило островите, плувало един ден и една нощ. Когато изпълзяло на брега, не усещало никаква умора; завърнало се у дома си и свалило рибешката кожа. Баба му и сестра му го посрещнали, без да му се карат, че ги разтревожило със своето непокорство и дълго отсъствие. Момчето се учудило, че бабата не го разпитва нито какво е правило, нито къде е ходило. Сигурно знае каква магия се крие в тази кожа, помислило то. Всеки ден то отивало да плува и така веднъж, като наближило до голяма скала, където сега е Досън Харбър, скалата му проговорила:
— Сега ти си голям, силен и безстрашен — казала тя, — затова трябва да идеш и да убиеш кръвожадния омар в Нейдън Харбър.
Без да задава въпроси, момчето бързо се плъзнало край нея и се отдалечило. Заобиколило с плуване западния бряг и на края съгледало един омар-великан, който пазел входа на лагуната. Знаело, че щипките на омара могат да го разкъсат на парчета, ако се опита да го приближи отпред, затова се гмурнало дълбоко под водата и излязло зад него. Нападнало го точно отзад и впило зъби в най-меката част на бронята му. Все по-дълбоко се забивали зъбите му и омарът отчаяно се опитвал да го отхвърли от себе
си, ала след продължителна борба момчето го убило.
Като си починало добре, разкъсало рака, сдъвкало парчетата и ги изплюло във водата на лагуната. „Нека всяко парче стане малък омар и всеки омар да порасне, за да стане храна за моя народ, казало то. Така и станало.