Мисли по вятъра

Разказвачът от племето микмак вдигна ръка за тишина и започна своя разказ за момчето, което преди много години било спасено от смърт с помощта на мислите. Мислите имат голяма сила, обясни разказвачът, трябва да се вярва в тях, в тяхната сила, иначе магията на мисълта няма да ви помогне.
Живяла бедна вдовица край морето, на брега, където днес се намира Източна Канада. Мъжът й бил рибар, но се удавил, когато в една страхотна буря лодката му се разбила; така жената останала да живее сама със своя син. Макар и малко, момчето се опитвало да запълни мястото на баща си и се научило май¬сторски да лови риба и дивеч. Научило се също да не се бои от дивите зверове, от природните стихии и зимния студ. Единственс Великият орел, страшилище за всички хора по тези земи, всявал страх у момчето. Огромната птица била известна с магическа сила — да създава вятърни вихри. От време на време, когато се разгневявала, тя опустошавала земите с бурни ветрове, предизвиквани от плясъка на мощните й крила.
Една година страната била сполетяна от глад и хората нямали нищо за ядене. И най-добрите ловци трудно намирали дивеч. Момчето знаело навиците на животните по-добре от всеки друг ловец и успявало да намира достатъчно месо за майка си и за себе си. Един студен ден то уловило в капана хубав, тлъст бобър на самия вход на бърлогата му. Понесло то бобъра на рамо, но тъкмо наближило дома си, когато го нападнали и отвели при Великия орел. От този момент започнало неговото голямо приключение. Момчето се опитало да рани огромната птица с ножа, който носело в пояса си, но орловите нокти така се забил в раменете му, че то не успяло да прониже плътните пера, а само леко одраскало птицата.
Великият орел се издигнал нависоко, чак до гнездото си върху висока скала, обърната към морето. Малки орлета писукали от глад в гнездото и момчето разбрало, че то ще им послужи за храна веднага след като изядат едрия бобър, който майката орли ца носела за тях. Момчето видяло, че е невъзможно да избяга от високата скална площадка. Не можело да се спусне надолу по скалата, а и брегът бил далеч. Великият орел знаел, че момчето няма как да избяга, и затова тръгнал да лови риба и дивеч; но уловът бил много слаб.
Когато се върнала във вигвама (колиба), майката на момчето помислила, че синът й или е убит, или се е удавил, и заплакала. Тя плакала през целия ден и продължила да плаче и през нощта. Била гладна, но мъката й била далеч по-силна от глада. Не след дълго при нея дошла една много дребна жена и попитала:
— Защо плачеш? Майката, която знаела, че женицата е от племето на Малките хора от хълмистите места, й разказала за момчето. Обяснила й как мъжете от нейното племе напразно претърсили местността за момчето, но не могли да го намерят. Вярвайки като остана-лите, че Малките хора притежават магически сили, които при-зовават в помощ на индианци, изпаднали в беда, нещастната майка разказала всичко на женицата.
— В такъв случай ние не можем да направим нищо, за да помогнем на момчето да се върне — казала женицата. — Ще помогнат само мислите ни. Мисли единствено за сина си; той ще те види и ти ще го видиш; после ще ти кажа какво да правиш, за да го спасиш, стига още да е жив.
Старицата обяснила, че мислите са нещо истинско, и майката започнала да мисли колкото може по-силно; мислила през целия ден, а също и когато слънцето си тръгнало, за да стори място на луната.
Когато се стъмнило, момчето видяло майка си съвсем ясно в съня си. То й разказало за голямата опасност, в която се намира, а дребната старица подсказала на майката какви мисли да му изпрати… Тя заръчала на момчето, като види орела да се връща в гнездото си, да закрещи и здраво да стисне ножа с острието нагоре, та когато птицата се спусне от въздуха към него, сама да се убие.
Момчето, което не знаело за силата на мисълта, два дена и две нощи не предприело нищо, дори не се опитало чрез мислене да стигне до майка си. Поради това тя все не успявала да изпрати по вятъра своите мисли до него. На края то трябвало да се вслуша в съвета на майка си, защото с падането на здрача на втория ден орлетата вече били изяли бобъра и няколкото риби и зайци, донесени от орлицата, и така момчето било вече сигурно, че когато орлицата се върне в гнездото, ще го разкъса и ще нахрани с него малките си. Момчето се приготвило за завръщането на Великия орел и легнало до гнездото. Скоро видяло малка топчица в тъмнеещото небе и малко след това орлицата се спуснала надолу. Момчето силно закрещяло, а птицата връхлетяла върху него. Когато се блъснала в тялото на младия ловец, ножът потънал в гърдите й и тя умряла почти незабавно.
И все пак момчето не знаело какво да направи, защото още било в плен върху високата скална площадка. Изяло едно орле, за да добие сила, полегнало върху Великия орел, където било по-меко, отколкото върху твърдия камък, и се замислило за своя-та майка толкова силно, та мислите му да стигнат до нея. Така и станало: тя го сгълчала, защото била много ядосана и се бояла да не би мислите, които се канела да му изпрати с помощта на малката старица, да закъснеят за спасението му.
— Слушай какво — заповядала тя и момчето наистина се заслушало. После майката му предала магическо послание от старицата от племето на Малките хора, живеещи по хълмовете. Обяснила как да одере орлицата, без да повреди кожата и перата. Краката и главата също трябвало да останат непокътнати.
Момчето направило както му казали мислите-заповеди на майката и не след дълго орловата кожа била готова пред него, простряна като голямо наметало от пера. После той научил, че с идването на слънцето трябва да облече наметалото, което ще му даде сила да полети от върха на скалата към брега. Когато настъпил този момент, момчето влязло в орловата кожа, провряло ръцете си в крилата и като някаква гигантска птица се спуснало плавно на края на брега, където нежно се плискал океанът и докосвал ноктите на орловите крака. Като стигнало там, момчето се опитало да полети, но крилата не поискали да го носят. Натъжило се много. Така му се щяло да полети към дома, за да го посрещнат с възторжени възгласи в селото. Вместо това се наложило да си пробива път по една дълга и трудно проходима местност, докато най на края стигнало до вигвама и щастливата си майка.
Известно време момчето стояло тъй зашеметено от голямото премеждие, че малко говорело за него; но после захванало да се хвали за чудноватото, макар и тайнствено приключение. И както се хвалело за своята храброст и остър ум, качествата му на добър ловец сякаш постепенно изчезнали. На края то започнало да носи у дома си толкова малко дивеч, че се принудило да моли другите ловци в селото да отделят за него и майка му от дивеча, който носели след лов, защото в палатката не останало никакво месо. Бедната майка, на която не се нравели хвалбите на сина й и която не искала да приема храната от другите ловци, изпратила мисловно послание до малката старица, която тутакси се притекла на помощ и в тази беда. Сгълчала тя момчето и го нарекла „фукльо“ и „глупав мързеливец“. Обърнала се гневно към него с думите:
— Твоята сила и ловно майсторство не биха ти помогнали, ако не бяха нашите мисли. — А после го предупредила, че ако не промени лошите си привички, ще загуби цялото си умение да сече и да ходи на лов, а хората от селото ще му се присмиват и няма да му помагат.
Внезапно малката старица изчезнала и както я гледало, момчето се изплашило от магията й и решило да промени живота си точно както тя му заръчала. Престанал да се хвали и скоро станал отново прочут ловец.