Тя била много далече, докато иде, докато си свърши работата, докато тръгне, денят изминал. Вървял покрай реката, когато взело да се мръква. По едно време се обърнал и видял, че след него върви една невеста. Тепавичарят много се зачудил, къде е тръгнала по това късно време. Като се обърнал напред, не повярвал на очите си – невестата била вече пред него. Човекът затворил очи, разтърсил глава, да не би да е задрямал. Пак погледнал назад – видял жената – обърнал се напред – тя отново го изпреварила. Позапрял коня и се замислил. Досетил се той, че това е караконджулка и започнал да я следи. А тя се превърнала в мъж, походила малко и пак станала на жена. Уплашил се човекът, грабнал чула на коня и се увил с него. По едно време усетил, че жената го приближила и се метнала зад него на коня. На човека едва не се пукнало сърцето от страх, но не продумал думица. Невестата започнала да му говори – закачала го, питала го нещо – той мълчал и не отвръщал нищо.
Наближили вече селото. До реката наизлезли още караконджули и се насъбрали около коня. Най-старият казал:
– Ето го конят, ето го и чулът на коня, ама човекът го няма. Тепавичарят още повече се увил в чула, едва дишал от страх. Стигнали вече накрай селото и тогава се насъбрали всичките караконджули. Правили се, че има сватба пред него – имало булка, музиканти биели тъпани, сватбари викали „Иху!". Престрували се на цяла сватба, само и само да го прилъжат да се покаже. Човекът обаче не се отвил да погледне и не проговорил нито дума.
Вървяла караконджулската сватба чак до портата му. Тепавичарят спрял коня и седял така завит в чула – не искал да влезе вътре, че да вкара караканоджулите в двора си. Седял човекът отвън, докато запял петелът. Щом чули гласа му, те се изгубили като сенки във въздуха. Чак тогава човекът се отвил и си влязъл вкъщи, доволен, че е останал жив.