народна
Имало едно време един болярин. Един ден той извикал сина си и му казал:
- Хайде, сине, тръгвай по света да си намериш невеста. Време е вече. Ти порасна,пък и годините минават.
Нивата трябва да бъде пожъната, додето не е започнало да се рони зърното. - Ами каква мома да взема, тате? – попитал синът. – Не ще и дума, че трябва да бъде от знатен род,
да е богата и по-хубава от всички девойки на земята. - Ти, сине, по-добре ще сториш, ако не гледаш нито рода й, нито хубостта й, нито богатството й, ами гледай да бъде добра къщовница и разумна стопанка.
Повикал младият човек вуйчо си за другар по пътя и двамата тръгнали по села и градове – невеста да дирят.
Де когото срещнели, питали и разпитвали познава ли такова момиче, което да бъде и разумна домакиня,
и добра къщовница, за да стане снаха на първия болярин на държавата. Но всички клатели глава. - Такова момиче в нашия край няма. Идете на друго място.
Като обходили навсякъде, най сетне двамината пътници се отбили в едно село и спрели до голямата
крайселска чешма, къдетовечерно време девойките ходели за вода. Поседнали и почнали да гледат.
Додето притъмнее, се извървели всичките момичета, но нито едно не харесало на сгледниците.
- Тези ли са всичките моми на селото ви? – обърнал се младият човек към селския чорбаджия, който
излязъл да посрещне чужденците. - Има още една, но тя не е жена за теб.
- Защо?
- Защото е говедарска дъщеря.
- Нищо че е говедарска дъщеря, заведи ни у тях да я видим.
Упътили се тримата към сиромашката къщурка на селския говедар. Къщурката се намирала край селото.
Щом надникнали вътре, момъкът и вуйчо му се спогледали: къщурката светела белосана, дворът бил
чисто преметен, прозорците греели и всяко нещо било на мястото си. На прага ги посрещнала
говедарската дъщеря. Тя не била пременена и накитена, но от цялото й същество лъхали чистота и скромност. - Тази ще бъде моя жена! – прошепнал на вуйчои си младият човек, щом видял девойката и
наредбата на къщата й.
Говедарската дъщеря попитала чужденците отде идат и по каква работа ходят. - Ние сме търговци на добитък – отвърнал вуйчото. – Чухме, че твоят баща има за продан една телица.
За нея сме дошли. - Моят баща още не се е върнал. Поседнете, докато се върне – рекла девойката, поднесла
възглавнички на гостите и стъкнала огъня в огнището, за да приготви вечеря. Почнала да шъта.
Гостите не моцели да й се нагледат.
По едно време пристигнал и старият говедар. Той се ръкувал с двамата сгледници; поканил ги на
вечеря и също ги попитал по каква работа са тръгнали. - Няма какво да крием – отвърнал вуйчото. – Ние сме тръгнали да търсим невеста за този млад човек.
Обходихме, кажи-речи, цялата държава и не можахме да намерим мома, каквато търсим.
Най-сетне допряхме до твоята дъщеря. Този момък, щом я видя, очите му останаха в нея.
Съгласен ли си да му я дадеш за жена? - Да му я дам – отвърнал старият говедар, – защо да не му я дам, тя е вече ябълка за късане,
но по-напред трябва да ми кажете какъв занаят има този човек. - Никакъв занаят не зная – отговорил младият момък, – аз съм син на първия болярин на държавата.
Защо ми е занаят? - Аз не те питам на кого си син, а какъв занаят имаш – повторил говедарят. – Не ставай смешен –
намесил се вуйчото, – защо му е занаят, когато баща му владее много села и градове, а
ковчежетата му пращят от злато и сребро. Твоята дъщеря ще живее като царица. - Аз нямам дъщеря за човек, който не знае никакъв занаят- отсякъл говедарят. –
Заповядайте сега да опитаме гозбата, която е приготвила дъщеря ми, а за женитба и дума да не става.
Аз съм решил да оженя дъщеря си за човек със занаят.
Гостите почнали да сърбат от паницата и отново се спогледали – никога не били яли толкова сладко ядене.
След вечеря, когато легнали да спят, синът на болярина рекъл на вуйчо си: - Вуйчо, като се върнем вкъщи, аз ще повикам другарите си на помощ, ще дойда пак тука и ще
взема девойката насила. - Насила тая работа не става, защото после няма да имате с невестата си добър живот.
По-харно ще бъде, ако си запретнеш ръкавите и научиш някой занаят. Тогава старият говедар ще
склони и ще ти я даде доброволно. - Добре, ще науча, аз съм болярски син, как може да не науча! – рекъл младият човек, завил се
презглава с мекия юрган и заспал.
На другия ден, след като се простили с с говедаря и дъщеря му, сгледниците се упътили към града.
Отишли право в златарницата на най-изкусния майстор златар. - Какво ще поръчате? – посрещнал ги златарят.
- Не сме дошли поръчки да правим – заговорил вуйчото.
- А какво искате?
- Искаме да научиш този момък да прави златни пръстени, гривни и обеци. Ще го вземеш ли?
- Ще го взема, стига да му иде отръки.
- Колко време трябва да стоя при тебе, докато науча златарския занаят? – попитал болярският син.
- Най-малко три години.
- Три години ли? Дума да не става. Да не съм луд да остана цели три години в твоята работилница!
- Тогава златарския занаят няма да научиш! – рекъл златарят.
- Слушай – почнал да го придумва вуйчото, – този момък е син на най-богатия царски човек.
Предай му занаята си за две-три недели. Няма да сбъркаш. Баща му ще те затрупа с пари. - Не мога да го науча за по-малко от три години. Моят занаят е тънък. В него има голямо изкуство.
- Да си вървим, вуйчо! – извикал момъкът и блъснал ядосано вратата на златарницата.
Излезли двамата сгледници и тръгнали от работилница в работилница – да търсят лесен занаят.
Тук похлопали, там попитали, но навсякъде им отговаряли, че за всеки занаят трябва наука,
време и търпение. Най-сетне спрели пред работилницата на един старец, който плетял кошници от
обелени върбови пръчки. - Ето лесен занаят за мене! – извикал момъкът и се обърнал към кошничаря: – Хайде, дядо, за колко
време ще ме научиш на твоя кошничарски занаят? - А че, синко, ако не си глупав човек, за две-три седмици ще се научиш да плетеш хубави кошници от
върбови пръчки с лешникови уши.
Зарадвал се болярският син и останал при стария кошничар. Заловил се здравата и седнал да учи занаята.
Най-напред той белел корите на върбовите пръчки, сетне започнал да огъва обръчите и да сплита
самите кошници. След като се потил и пъшкал не три, а седем седмици, момъкът най-сетне измайсторил
една кошница, грабнал я и се затекъл към къщурката на говедаря. - Какво ми носиш в тая кошница? – посрещнал го той.
- Нищо не нося. Кошницата е празна, но аз дойдох да ти се похваля, че имам занаят.
Тая кошница е моя работа.
Говедарят я огледал и отсъдил: - Не е лоша. Ти ще прощаваш, но аз искам да видя с очите си как плетеш кошниците.
Тая нош искам да ми измайсториш още една кошница. - Добре – рекъл момъкът и отишъл към реката да насече върбови пръчки. Подир малко се върнал
с цял наръч пръчки. Обелил корите, наместил се на рогозката и почнал да плете. Дордето пропеят
първи петли – кошницата била готова. Старият говедар разгледал новата кошница, останал доволен и
проводил дъщеря си на лозето – да я напълни с грозде. Когато момичето излязло, говедарят се
обърнал към момъкът и казал: - Готов съм да ти дам дъщеря си за жена, защото разбрах, че владееш майсторски един занаят.
Слушай сега да ти разкажа историята си, тогава ще разбереш защо исках от теб занаят.
Аз,сине, сега паса говедата на селяните, а трябва да знаеш, че някога бях цар на Скития, владеех
безкрайни земи, заповядвах над милиони хора. И макар че моята съкровищница беше пълна със
злато и скъпоценни камъни, окото ми не се насищаше на имане . Облагах народа си с големи данъци,
мъчех хората и те се отвърнаха от мене. А когато в земята ми нахълтаха чужди войници, моят народ
не се вдигна да защити престола ми с оръжие, ами ме остави да пропадна. Моят
неприятел – северният цар – навлезе в държавата ми и превзе столицата ми. Той ме довърши.
Всички смятаха, че съм загинал. Но аз съм още жив и сега стоя пред тебе. Ще попиташ как съм
отървал кожата. Ще ти кажа. Когато неприятелските войски нападнаха двореца ми, аз се измъкнах
през един подземен изход, без да ме забележи никой, и търтих да бягам. Скрих се в едно тресавище
и три дни и три нощти не мръднах. Изпоядоха ме комарите. Сетне, когато моят неприятел прибра
ножа в ножницата, аз излязох и тръгнах към границата. Много време бъхтах път, додето стигна тука,
във вашата земя. Заселих се в туй село. Никому не казах кой съм. Селяните излязоха добри
хора – прибраха ме, нахраниха ме и склониха да им стана говедар, защото не знаех никакъв занаят.
Тръгнах подир селските говеда, построих си тази къщурка и се задомих повторно, защото моят
неприятел беше отвлякъл първата ми жена. Сега, макар че на стари години съм принуден да тичам
след говедата не се оплаквам, защото изкарвам с честен труд хляба си. А в къщичката ми има едно
незаменимо съкровище – моята дъщеричка. Разбра ли сега защо искам да оженя дъщеря си за
човек със занаят? Занаятът, момко, тежи повече и от царската корона. - Имал си право – рекъл младия кошничар и излязъл да посрещне годеницата си, която вече се
връщала от близкото лозе и носела на рамото си новата кошница, пълна с жълти гроздове.
На другия ден момъкът отвел говедарската дъщеря в къщата на баща си и там вдигнал голяма сватба.