народна
През един суров зимен ден, когато дърво и камък се пукали от мраз, конят,
волът и кучето отишли при човека и похлопали на вратата му.
- Кой хлопа? – попитал човекът.
- Ние: конят, волът и кучето.
- Какво искате?
- Искаме да влезем при тебе, за да се постоплим на твоето огнище.
Ако не ни отвориш вратата си, ще пукнем от студ.
Човекът отворил вратата и трите животни влезли вътре. Наместили се край камината,
където бил наръшкан буен огън, и хубаво се затоплили. Човекът бил гостолюбец.
Той мръднал в другата стая и оттам донесъл храна за гостите си: за коня – едно кринче овес,
за вола – трици, за кучето – една голяма порязаница хляб. - Похапнете си! – подканил ги човекът, седнал и той до огнището и хванал с две ръце главата си.
Гостите се нахранили и попитали добрия домакин защо е кахърен. - Защото ми се свършиха годините и трябва вече да умра – отвърнал стопанинът, – нали за
всички са отредени еднакъв брой години – колкото на мравката, толкова на камилата, толкова и на човека.
Конят, волът и кучето се погледнали и почнали нещо да си шепнат. - Чувай – обърнал се след малко конят, – ако си съгласен, да ти дадем от нашите години.
Ние ще си запазим само по десетина. Повече не ни трябват. - Как да не съм съгласен! – зарадвал се човекът. – Дайте тука да подпишем договор.
Подписали договор. И получил човекът остатъка от годините на коня, на вола и на кучето.
Годините на коня той присъединил към своите младини, затуй младите хора са буйни, необуздани
и пъргави като коне. Годините на вола човекът прибавил към зрялата си възраст, затуй зрелите хора
работят като волове, а годините, взети от кучето, оставил за старостта си. Затуй старците са
малко избухливи и раздразнителни, но са домошари като кучето.