Почти никой от пътешествениците не обърнал особено внимание на този съвет.
Скоро се надигнала свирепа буря. Матросите, а заедно с тях и останалите люде, паднали на колене и умолявали Бога да спаси кораба. Всички стенели от ужас, смятайки се вече за загинали, и в изстъпление очаквали помощ свише.
През цялото време дервишът стоял спокойно, замислено, по никакъв начин не реагирайки на суетнята и на случващото се наоколо.
Накрая вълните утихнали, морето и небето се успокоили. Като дошли на себе си, пасажерите осъзнали колко безметежен е бил дервишът сред всеобщия ужас. "Нима не осъзнахте по време на бурята, че само дъските ви делят от смъртта?" – попитал един от тях.
"О да, разбира се – отговорил дервишът, – аз знаех, че в открито море винаги е така, но още на сушата често размишлявах за това, че в обикновения живот сред най-злободневните събития преградата, която ни отделя от смъртта, е още по-несигурна."
Човекът, който помнел за смъртта
