Събрали се всички юнаци на царството, облечени в железни брони, оръжията им блестели, конете им биели с копита по калдъръма и хвърляли искри. Тръгнали с песни юнаците, но от тях никой не се върнал – страшната ламя убила всичките.
В царството живеел и един момък, не толкова юнак като другите, но много умен и разсъдлив. И той чул царската заповед и на него му се приискало да се ожени за царската дъщеря.
– Мамо, знаеш ли какво съм решил да направя? – рекъл момъ¬кът на майка си – Ще отида аз да убия ламята. Много искам да взема царската дъщеря за невеста.
– Какво си намислил, синко? – плеснала с ръце майката. – Не чу ли, че от всичките юнаци, които заминаха, един не се върна назад. Когато такива юнаци не убиха ламята, как ти ще успееш. Недей, синко Цане, не отивай да погинеш млад и зелен и да ме оставиш сама да жаля.
Цане прегърнал майка си и рекъл.
– Прощавай, майко! Не се тревожи за мен, защото аз няма да загина, ами ще стана царски зет.
Отишъл момъкът в двореца. Тъй като бил скромно облечен, пазачите не искали да го пуснат. Но нали вече нямало кой да се бие с ламята, отворили му вратите.
Царят, като видял бедния момък, се засмял и на шега казал:
– Добре, Цане, иди да си опиташ късмета. Но тъй като си голям юнак, не искам да убиваш ламята, ами жива да ми я уловиш. Ще ми я донесеш обаче затворена в сандък, че аз много се страхувам от лами – да не ми се пукне сърцето. Ако направиш това нещо, ще станеш царски зет.
Всички царедворци се превивали от смях. Само царската дъщеря не се смеела – тя харесала красивия момък. Цане се поклонил на Царя и отишъл в планината да търси страшната ламя. Избродил гъста гора, прекосил пущинаци със змии и гущери. Наближил едно дере оградено от отвесни скали – там бил дворецът на ламята, обграден с висока стена от колове. На всеки кол имало по една човешка глава. Само един кол стърчал празен.
Приближил момъкът до портите на двореца и потропал. Отворила дъщерята на ламята и като видяла Цане, се смаяла.
– Какво търсиш тук? – рекла му тя. – Не те ли е страх от ламята?
– Страх ме е, сестро – рекъл Цане, – но пустата сиромашия и глад ме карат да чукам на портите на ламята. Както казват старите хора, който се дави и за змия се хваща. Моля те да ме пуснеш и да ми дадеш нещо да хапна. Ако искаш, аз мога да върша цялата работа в къщата вместо тебе. Само ме скрий от майка си или измоли от нея да не ме изяжда.
Смилила се младата ламя над Цане и го прибрала в двореца. Влязъл момъкът на двора, засукал ръкави и грабнал метлата. До вечерта почистил целия двор. Смел кости от коне, потрошени брони, изкривени мечове и разбити сандъци – натрупал всичко на голяма купчина. Като се слегнал облакът прах на двора, младата ламя си казала:
– Какъв късмет, че дойде това момче да ме отмени в тежката работа.
Вечерта дъщерята скрила Цане да не го види майка й, за да не го изяде, като се върне от лов. Прибрала се старата ламя.
– Бре, дъще – извикала тя, – ти ли помете така хубаво двора? Кажи какво искаш за награда!
– Искам, мамо, да ти покажа нещо, а ти да ми обещаеш, че няма да го ядеш.
Съгласила се ламята, защото не разбрала, че става дума за човек и дъщеря й извела Цане. Озъбила се майката, тъкмо една глава не й достигала да си завърши оградата, но нали дала дума, оставила момъка жив. И тъй като не била много умна, скоро забравила за него, а той гледал да не й се мярка пред очите.
Прибирала се ламята всяка вечер и разказвала на дъщеря си как¬ви поразии е вършила през деня. Цане винаги бил наблизо и слушал внимателно.
Една вечер майката се скарала за нещо на дъщеря си и толкова се ядосала, че я набила здравата. Заплакала малката ламя и започнала да си говори:
– Ах, мори майко, биеш ме защото съм по-малка. Но внимавай да не кажа на някого да направи сандък, които да няма никъде пропука и да те затвори вътре. Щом останеш без лъч светлинка, веднага ще си загубиш силата. Ето това заслужаваш ти, ама няма кой да го стори, че да се отърва от тебе.
Цане чул тези думи и започнал да мисли как да прилъже ламята. Мислил, мислил и намислил всичко. Една сутрин отишъл при камарата, която натрупал на двора. Взел една ръждива верига с катинар от разбит сандък и напуснал двореца на ламята.
Ходил, ходил из планината, намерил един въглищар, който правел дървени въглища. Момчето му се примолило да остане няколко дни при него. Работил Цане, целият почернял от пушека, станал черен като арапин, така че и родната му майка нямало да го познае. Щом направили въглищата, момъкът получил като отплата за труда си една брадва и отишъл близо до двореца на ламята.
Намерил едно сухо дърво, изкорубено отвътре, и го отсякъл. Разделил го на две половини и до вечерта направил такъв сандък, че в него не прониквал и лъч светлинка. Опасал го с веригата и тъкмо ударил за последен път с брадвата, ламята се прибрала от лов. Чула тя звука от брадвата и веднага литнала да види кой е дошъл в гората й.
– Какво дялаш бе, въглищарю – извикала тя.
– Царят умря – отвърнал Цане, – та ме пратиха да му направя ковчег. Ето, вече съм го издялал, ама не знам дали в него няма някъде дупка. Моля те, и без това ще ме ядеш, поне да влезеш да видиш дали съм оставил някъде дупчица.
– Щом правиш ковчег за царя – рекла ламята, – няма да те ям. Даже ще ти помогна. Много го мразех този цар, че все пращаше юнаци да ме утрепят.
Ламята влязла в ковчега и легнала, а Цане сложил отгоре капака, стегнал веригата и врътнал ключа на катинара. После вдигнал сандъка на рамо и го отнесъл в двореца.
– Ето, царю честити, донесох ти ламята в сандък, както заръча.
Дай ми сега дъщеря си за жена.
Така Цане избавил хората от ламята и станал царски зет.
Цане и ламята
