Старият бряст

Търновград – столицата на българската царщина в това време на набези, се славел със своята красота и непристъпност на крепостите. Царевец – така се наричал хълмът, където се издигал царският дворец, сред непристъпни скали. Гъсти гори го обграждали, а Янтра го опасвала като пояс – искрящ като седеф!
Когато завоевателите се озовали пред желязната врата на крепостта Царевец, отбраната на българските момчета ги отбила и лъвски защитила царството.
Сюлейман паша разбрал, че доброволно няма да получи от цар Шишман ключа на крепостта, и решил с хитрост да я превземе. Разбрал той каква сила се крие в лъвската защита, а градът бил примамлив със своята хубост и богатство. Живота си ще изкара в това приказно царство. Тогава пашата обявил, че дарява пет магарета със злато на онзи, който предаде ключа на желязната врата.
В черна нощ предателска ръка носела съдбовния ключ към Сюлеймановата шатра.
В смъртно предчувствие цар Иван Шишман разбрал за коварното предателство. Той грабнал една недогоряла главня от огъня на уморените си войници, които били натръшкани около него за малка почивка, издигнал я високо и се провикнал:
– Чуй ме, Господи! Ако си решил да загине моят град, нека бъде волята ти! Но направи така, че в тази главня да остане живецът на моя народ. И ако някога от главнята покарат млади листнали клони – тогава да бъде първият ден от свободата над моята земя! Рекъл това царят и забил главнята в земята. После възседнал своя бял кон, с болка се простил с войниците си и през тайно подземие препуснал към Света гора.
Минало време! Много време! Страшната нощ на предателството избледняла. Но старият бряст и до днес полюшва клони при всеки повей на вятъра и предупреждава потомците – „Помнете шепота на стария бряст!"