Наканил се веднъж бащата да закара на панаира сено за продан. Обещал на дъщерите си армагани да донесе. Едната дъщеря го помолила:
– Купи ми, тейко, коприна за сукман. Другата дъщеря се примолила:
– А на мене ми купи алено кадифе.
А Маша си мълчи. Жално му станало на дядото за нея:
– А на тебе що да ти купя, чедо?
– А на мене ми купи, тейко миличък, сочна ябълчица и сребърна паничка.
Закискали се сестрите и си турили ръцете на кръста.
– Ама че си, Маша, глупачка! Че ние си имаме пълна градина с ябълки, която искаш си скъсай, а пък защо ти е тази паничка? Патките ли ще храниш от нея?
– Не, сестрички. Ще си търкалям аз ябълката по паничката и вълшебни думи ще издумвам. Една баба ми ги каза, когато я нагостих с погача.
– Добре – рекъл бащата, – няма какво да се присмивате на сестра си. На всяка от вас ще купя подарък по сърце.
Близо ли, далеч ли, много ли, малко ли бил той на пана¬ира, но сеното продал и армагани купил. На едната дъщеря – синя коприна, на другата – алено кадифе, а на Машенка – сре¬бърна паничка и сочна ябълчица.
Много се зарадвали сестрите. Започнали сукмани да си кроят и на Машенка да се присмиват:
– Седи си с твоята ябълчица, глупачко…
Седнала Машенка в едно кюше на одаята, търкулила соч¬ната ябълчица по сребърната паничка, а тя самата запяла и занареждала:
– Търкулни се, сочна ябълчице, по сребърната паничка, покажи ми градове и полета, покажи ми гори и морета, покажи ми на планините висините и на небесата красотите, покажи ми цялата родна майчица Русия.
Изведнъж се разнесъл сребърен звън, цялата одая се озари¬ла: търкулнала се сочната ябълчица по сребърната паничка, а върху паничката всички градове се виждат, всички ливади се виждат, и полковете по полетата, и корабите по моретата, и на планините висините, и на небесата красотите: ясното слънчице след светлата месечина се търкаля, звездите хоро играят, лебедите из тихите заливи песни пеят.
Загледали се сестрите, а отвътре завист ги гризе. Започнали да умуват и да гадаят как Машенка да изиграят и да й измъкнат паничката и ябълката. Нищо не иска Маша, нищо не взема, всяка вечер с паничката си играе.
Започнали сестрите да я подмамват в гората:
– Душичке-сестричке, хайде ягодки в гората да наберем, та на мама и тате в къщи да донесем.
Отишли сестрите в гората. Никъде нищо не намерили, ни една ягодка даже не видели.
Извадила Маша паничката си, търкулнала ябълчицата и занареждала:
– Търкулни се, ябълчице сочна, по сребърната паничка: покажи ни къде ягоди растат, къде цветя лазурносини цъфтят.
Изведнъж се разнесъл сребърен звън, търкулнала се ябълчицата по сребърната паничка, а върху паничката всички ягодови поляни се виждат. Къде ягоди растат, къде цветя лазурносини цъфтят, къде гъби се крият, къде поточета се вият, къде в тихи заливчета лебедите песни пеят.
Като видели това злите сестри – причерняло им пред очите от завист. Грабнали те една чепата тояга и убили Машенка, закопали я под една брезичка и грабнали ябълката и сребърната паничка. Върнали се в къщи едва привечер. Пълни кошчета с гъби довлекли и на майка си и татко си рекли:
– Машенка избяга от нас, Цялата гора обиколихме – никъде не я открихме: изглежда вълците са я изяли в гъсталака.
Заплакала майката, а бащата рекъл:
– Търкулнете ябълката по паничката, може тя да ни покаже къде е нашата Машенка.
Изтръпнали сестрите, но трябвало да слушат. Търколили ябълчицата по паничката, но тя не се търкулнала и не се видели върху паничката нито гори, нито поля, нито планински висини, нито небесни красоти.
По същото това време едно овчарче си търсело в гората овчицата. Видяло то под една бяла стройна брезичка прясно натрупано хълмче, а около него лазурносини цветя цъфтят. Сред цветята растяла тръстика. Младото овчарче си отрязало една тръстинка и си издялкало свирка. Не успяло да допре свирката до устните си, а тя сама засвирила и занареждала:
– Свири, свири, свирчице, свирчице тръстикова, весели ти младото овчарче. Мен, горката, ме затриха, млада ме убиха заради една сребърна паничка, заради една сочна ябълка.
Изплашило се овчарче¬то, хукнало в селото и разказало всичко на хората. Събрал се народът и започнал да аха.
Дотичал и Машенкиният баща. Едва поел свирката в ръцете си и тя сама засви¬рила и занареждала:
– Свири, свири, свирчице, свирчице тръстикова, весели ти родния ми татко. Мен, горката, ме затриха, млада ме убиха заради една сребърна паничка, заради една сочна ябълка. Заплакал бащата:
– Води ни, младо овчарче, там, където си отрязал тази
свирка.
Завело ги овчарчето в гората при хълмчето. Под брезичката цветя цъфтят лазурносини, на брезичката птички подскачат сладкопойни.
Разровили хълмчето, а там Машенка лежи. Мъртва, но по-хубава от жива: алените й бузки руменеят, като че ли момичето е просто заспало.
А свирката свири, свири и говори:
– Свири, свири, свирчице, свирчице тръстикова. Моите сестри в гората ме подмамиха и тука ме погубиха заради една сребърна паничка, заради една сочна ябълка. Свири, свири, свирчице, свирчице тръстикова. Намери, татенце, кристална вода от царския кладенец.
Двете сестри-завистливки се разтреперали, побледнели, на колене паднали, вината си признали. Заключили ги с железни катинари, докато царят реши какво да ги прави.
А дядото се стегнал за път, тръгнал за царския град да налее жива вода.
Вървял колкото вървял и стигнал до този град, отишъл в двореца. По това време царят слизал по златното стълбище.
Старецът му се поклонил доземи и му разказал всичко.
Царят му рекъл:
– Вземи, дядо, жива вода от моя царски кладенец. А като
оздравее дъщеря ти, покажи ми я заедно с паничката, с ябълката, със сестрите-злодейки.
Зарадвал се старецът, доземи се поклонил и тръгнал за в къщи с цяла стъкленица жива вода.
Само като оросил Машенка с жива вода, тя веднага оживяла и се хвърлила на шията на баща си.
Събрали се хората, зарадвали се.
Тръгнал дядото с дъщерите си за града. Завели го в царския палат.
Излязъл царят. Погледнал Машенка. Стои девойче като пролетен цвят, очите му – като слънчеви лъчи, на лицето му – зора сияе, по бузките му сълзи се търкалят и падат като бисери.
Попитал царят Машенка:
– Къде ти са паничката и сочната ябълка?
Взела Машенка паничката и ябълката, търкулнала сочната ябълчица по сребърната паничка.
Изведнъж се разнесъл камбанен звън, а върху паничката започнали един след друг да се показват руските градове, в тях под знамената полкове се събирали, в боеви строй се нареждали: войводите се строявали най-отпред, пред взводовете заставали главите, пред десетките – десетниците. И гърмежи, и стрелба, от дима облак се извил, всичко от очите скрил.
Търкаля се сочната ябълчица по сребърната паничка. А върху паничката море се вълнува, кораби плават като бели лебеди, знамена се развяват, оръдия гърмят. И гърмежи, и стрелба, от дима облак се извил – всичко от очите скрил.
Търкаля се сочната ябълка по сребърната паничка, а върху паничката цялото небе се кипри: ясното слънчице след сияйната месечина се търкаля, звездите на хоро са се хванали, из облаците лебеди песните си пеят.
Царят от чудесата немее, а красавицата сълзи лее и на царя говори:
– Вземи и моята сочна ябълчица, и сребърната ми паничка, само се смили над сестрите ми, не ги погубвай заради мене.
Повдигнал я царят и й рекъл:
– Паничката ти е сребърна, а пък сърцето ти е златно. Искаш ли да ми станеш скъпа жена, а на царството – добра царица? А сестрите ти заради твойта молба ще помилвам.
При царя нито бира се вари, нито вино се прави – избите му са пълни с всичко – и за пирове има, и за сватба. Вдигнали сватба голяма; така свирили и пели, че птиците занемели, така танцували, че звездите разлудували. Това е всичко…
Сребърната паничка и сочната ябълчица
