Спящата красавица

Имало едно време един цар и една царица. Те си нямали деца и толкова тъгували, че с думи не може да се опише. Годините минавали и те все повече губели надежда. Но една сутрин всичките камбани в царството зазвънели радостно, за да известят раждането на едно момиченце. Подобавало да направят хубаво кръщене. За кръстници на малката принцеса поканили всичките феи, които могли да открият в страната /седем се намирали там/, та всяка от тях да я дари и по този начин принцесата да придобие всички дарби, каквито човек може да си представи. Най-сетне настъпил славният ден и след кръщенето всички се върнали в царския палат на голямо угощение в чест на феите. Пред всяка от тях сложили великолепен прибор в ковчеже от тежко злато — лъжица, вилица и нож от чисто злато, украсени с диаманти и рубини.
Когато всички насядали около масата и обща радост обхванала сътрапезниците, изведнъж вратата се отворила от само себе си с трясък.
За миг настъпило тревожно мълчание. Всички очи се обърнали към широко отворената врата. Оттам се появила, черна като сянката, от която изникнала, една стара гърбава фея, парцалива и сбръчкана.
Царят заповядал да й донесат прибор, но не моглида й дадат ковчеже от тежко злато, както на другите, защото били поръчали такива само за седемте феи. Старицата помислила, че не я зачитат, и процедила през зъби някаква заплаха. Обаче тя седяла на масата до една млада фея, може би не много прочута, но колкото красива, толкова и добра, и най-вече много предвидлива. Тя забелязала яростното изражение на новодошлата, чула я да изрича между жълтите си разклатени зъби думи, пълни със злоба, и се досетила, че онази може да отреди лош дар на малката принцеса.
Затова, щом станали от масата, тя побързала да се скрие зад една завеса, близо до кръщелничката, за да може да нарича последна и да поправи доколкото е възможно злото, което старицата би сторила.
След малко феите се събрали около люлката и почнали една след друга да произнасят чародейни думи, които да направят от невинното дете най-съвършената от всички принцеси в света. Най-младата й отредила да бъде най-хубавата на земята; следващата — да има благородна душа; третата — да прави всичко с удивителна прелест; четвъртата — да танцува чудно хубаво; петата — да пее като славей; шестата — да свири съвършено на всички инструменти. Дошъл редът на старицата. Тя се навела над люлката, заклатила глава повече от яд, отколкото от старост, отворила попуканите си устни и със съскащ глас предрекла, че един ден принцесата ще си убоде ръката с вретено и ще умре.
Като чули ужасното проклятие, всички изтръпнали. Шепот на негодувание се издигнал от напрегнатите редици на присъствуващите. Тогава младата фея се показала иззад завесата и заговорила високо:
— Успокойте се, царю и царице. Вашата дъщеря няма да умре. Вярно е, че аз нямам силата да отменя напълно онова, което старата вълшебница предрече. Принцесата наистина ще си убоде ръката с вретено — не мога да попреча на това, но наместо да умре, тя ще заспи дълбок сън. И този сън ще трае сто години. Изтекат ли стоте години, един царски син ще дойде и ще я събуди.
Като чула тези думи, старата фея побягнала с ужасен крясък, защото съвсем не й се искало да стане така, обаче нямала сила вече нищо да промени. Празникът продължил, но радостта секнала след появата на старицата.
За да избегне нещастието, предсказано от старата вълшебница, царят веднага издал указ. Той гласял, че смъртно наказание очаква всички жени, които се осмелят отсега нататък да предат с вретено или да държат вретено в къщи.
Минали петнадесет-шестнадесет години без нищо да се случи. Но един ден младата принцеса като обикаляла замъка, изкачвайки се по стълбите и любопитно надничайки от стая в стая, стигнала до най-високата кула, където в тясно килерче една бабичка предяла с хурка. Тя била много стара и живеела съвсем сама, та не била чула за забраната на царя да се преде с вретено.
— Какво правиш, бабо? — попитала принцесата и се приближила.
— Преда, хубавице моя — й отговорила бабичката.
— Ах, колко забавно! — извикала принцесата. — Дай да опитам!
И каквато била припряна и непредпазлива, пък и вълшебниците били предрекли така, щом хванала вретеното, си убола ръката и паднала в несвяст.
Бабичката съвсем се объркала и почнала да вика за помощ. Притекли се хора от всички страни. Напръскали лицето на принцесата с вода, разхлабили дрехите й, разтрили й ръцете те, разтъркали слепите й очи с благоуханна течност, но не могли да я свестят. Царят,като чул шума, дотичал. Спомнил си за предсказанието на феите. И тъй като знаел, че предреченото не може да се избегне, наредил да положат принцесата върху легло, извезано със злато и сребро, в най-хубавата стая на палата.
Макар и припаднала, тя била прекрасна: лицето й не било изгубило свежия си цвят, бузите й били алени, устните — корал. Само очите й били затворени, но се усещало лекото й дихание и по това личало, че не е умряла.
Когато нещастието сполетяло принцесата, добрата вълшебница, която й отредила да спи стогодишен сън, се намирала в царството Матакен, на дванадесет хиляди левги от замъка. Но тя била известена в същия миг от едно джудже; то имало седемлевгови ботуши /това били ботуши, с които на един разкрач се вземали седем левги/. Феята веднага тръгнала и след час я видели да пристига в огнена колесница, теглена от змейове.
Царят й подал ръка да слезе от колесницата Тя одобрила всичко, което били направили. И тъй като била много предвидлива, сетила се, че когато принцесата се събуди, ще й бъде много тежко съвсем самичка в този стар замък, затова направила следното:
Докоснала със своята вълшебна пръчица всички, които били в замъка /освен царя и царицата/: бавачки, придворни дами, прислужници, благородници, конници, домоуправители, готвачи, ратаи, пазачи, вратари, войска, лакеи. Докоснала също всичките коне в конюшнята, конярите, големите дворни кучета и малкото Пуфи, кученцето на принцесата, което било до нея в леглото. Щом ги докоснала, всички заспали, както си седели, без нищичко да усетят.
Тогава царят и царицата изтрили сълзите си, целунали своето дете, което не се пробудило, и излезли навън, като издали указ никой да не се приближава до замъка. Но тази забрана не била нужна, тъй като около парка за четвърт час изникнали толкова големи и малки дървета, къпини и трънаци, преплетени едни в други, че нито звяр, нито човек можела мине през тях. Цялата тази растителност образувала тайнствена преграда, която пазела входа на замъка и го скривала от хорските очи. Само много отдалеч можели да се забележат върховете на кулите.
Годините минавали. Царят и царицата умрели. Царството, останало без наследници паднало в други ръце. Новите владетели измрели на свой ред, също и техните синове. А принцесата все спяла.
Когато изтекли стоте години, синът на тогавашния цар излязъл един ден на лов. Попаднал във вековна гора, която не бил виждал дотогава. През върховете на дърветата забелязал кули и попитал какво е това. Никой нищо не знаел. Най-сетне един стар селянин му казал:
— Принце, преди повече от петдесет години чувах баща ми да разправя, че в замъка спяла най-хубавата принцеса на света. Тя щяла да спи сто години. Тогава царският син, за когото била предопределена, щял да я събуди.
При тези думи младият принц си помислил, че нему се пада да сложи край на това необикновено премеждие. Подтикван от желание да се прослави и привлечен от загадката, той решил веднага да види какво има там.
Едва пристъпил към гората и дърветата, къпините и трънаците сами се отдръпнали да му сторят път. Тръгнал по широка алея към замъка и доста се зачудил, като видял, че дърветата веднага се събирали зад него, та никой от хората му не могъл да го последва. За миг изпитал страх и поискал да се върне по стъпките си. Но си спомнил, че всеки млад принц трябва да бъде храбър. И навлязъл смело в страхотната дълбочина на тази жива гора. Стигнал най-сетне до замъка, влязъл в преддверието и това, което видял, можело да смрази кръвта в жилите и на най-големия храбрец. Тела, проснати по земята, безжизнени хора и животни. Все пак познал по зачервените лица на вратарите, че само са заспали. Чашите им, в които имало още по няколко капки вино, показвали ясно, че са заспали, както са пили. Принцът, без да се обезкуражи от видяното, прекосил големия двор с мраморна настилка, изкачил стълбите, влязъл в широката зала и видял стражите, застанали в редица, да хъркат с все сила. Минал през много стаи, пълни с благородници, всичките заспали — едни прави, други седнали. Най-сетне влязъл в една стая, цялата позлатена. И там пред очите му се открила чудна гледка: върху легло с повдигнати завеси лежала петнадесет-шестнадесетгодишна принцеса, красива като зората.
Той се приближил, изпълнен с трепет и възхищение.
Тогава, тъй като краят на чародейството бил настъпил, принцесата се събудила. Клепките й се повдигнали бавно и тя видяла принца, коленичил до леглото й.
Тя никак не се изненадала. А светлината на деня, която виждала след толкова години, й се сторила хиляди пъти по-хубава. Прикрила радостта си с лека прозявка.
— Ти ли си, мой принце? — промълвила тя. — Много дълго време ме остави да чакам. После се усмихнала и принцът дотолкова се развълнувал, че не знаел какво да каже.
Очарован от нейните думи и още повече от начина, по който били изречени, той не знаел как да изрази радостта си и любовта си. Но тя съумяла да посрещне както подобава онзи, когото й била изпратила най-предвидливата от кръстниците. После се разприказвали, цели четири часа непрекъснато говорили и не могли да си кажат и половината от нещата, които имали да си доверят.
Заедно с принцесата се разбудил целият палат и всеки се заловил за своята работа.Тъй като не всички били влюбени, почнали да усещат ужасен глад. Една нетърпелива придворна дама съобщила, че масата е сложена.
Принцът помогнал на принцесата да стане. Тя носела разкошна рокля. Но принцът не посмял да й каже, че е облечена като баба му. Дори високата яка не намалявала нейната прелест. Минали в салон, украсен с огледала, и там обядвали; поднасяли им прислужниците на принцесата.
Цигулките и обоите свирели чудесни мелодии отпреди сто години. След обяда извършили бракосъчетанието и младоженците се прибрали в покоите си.
Разправят, че спели малко и това е възможно, защото принцесата добре си била отспала. Колкото за принца, голямото щастие го държало буден, а към него се прибавял и страхът от неприятностите, които го очаквали заради тази прибързана сватба. Но защо да говорим за неприятни неща, когато никой не знае дали са се случили.
Едни ще ви кажат, че царят, неговият баща, изпаднал в ярост, защото не искал снаха, по-възрастна от прабаба му.
Други разправят, че принцът не открил пред родителите си причината, поради която толкова често ходел в гората на лов, и изчакал смъртта на майка си и баща си, които си отишли един след друг. Тогава извел жена си от нейния замък и й устроил тържествено посрещане в столицата. Младата царица пристъпвала щастлива между двете си деца – принцеса Зора и принц Ден.