Разбира се, от негова страна беше твърде смело да заяви, че иска царската дъщеря. Но все пак князът направи това, защото славата му гърмеше надлъж и нашир и защото знаеше, че стотици царкини ще приемат с благодарност предложението му, ако той ги поиска. И тъй, какво му каза царската дъщеря?
Ей сега ще узнаем.
На гроба на покойния баща на княза растеше розов храст — един чудно хубав розов храст! Той цъфтеше веднъж на пет години, но и тогава на храста се разлистваше само една-едничка роза. Затова пък тоя цвят имаше такова ухание, че всеки, който го помиришеше, забравяше всичките си скърби и грижи.
Князът имаше и един славей, който пееше тъй хубаво, сякаш всички песни на света бяха събрани в неговото мъничко гърло. Ето тая роза и тоя славей князът реши да подари на царкинята. Той ги сложи в големи сребърни кутии и й ги изпрати.
Царят заповяда да внесат даровете в голямата зала, където царкинята играше „на гости" със своите придворни дами. Като видя големите кутии, царкинята запляска радостно с ръце.
— Ах, тук сигурно има някое малко котенце! — каза тя. Но от кутията извадиха чудната роза.
— Ах, колко хубаво е направена! — извикаха всички придворни дами.
— Тя е нещо повече от хубава — рече царят. — Тя е прекрасна! Ала в тоя миг царкинята хвана розата и едва не заплака.
— Ух, татко! — каза тя. — Тая роза не е изкуствена, а естествена.
— Ух! — повториха всички дами. — Тя е естествена!
— Не бързайте да се сърдите! Нека видим по-напред какво има в другата кутия — рече царят и от кутията извадиха славея. И той запя тъй хубаво, че за него вече никой не можеше да каже нещо лошо.
— Чудесно! Очарователно! — извикаха придворните дами.
— Колко много ми напомня тая птичка за музичката на покойната царица! — рече един стар царедворец. — Да, същият глас, същите звуци!
— Да — каза царят и заплака като дете.
— Навярно тая птичка не е истинска! — извика царкинята.
— Истинска е! — отвърнаха пратениците, които бяха донесли подаръците.
— Да я пуснем тогава на свобода! — каза царкинята и така тя не позволи на княза да се яви при нея.
Но князът не беше човек, който се отчайва. Той намаза лицето си с черна и кафява боя, нахлупи на главата си един калпак и похлопа на царските врати.
— Добър ден, царю честити! — каза той. — Няма ли тук в двореца някоя работа за мен?
— Да знаеш само колко души питат като теб за работа! — рече царят. — Но чакай, аз наистина имам нужда от свинар. Ние имаме тук много свине.
И тъй, главиха княза за царски свинар. Дадоха му една малка стаичка до свинските кочини и той заживя в нея. Цял ден прекара в работа и привечер направи едно чудно гьрненце. Това гърненце беше цяло обкичено със звънчета и когато в него варяха нещо, звънчетата пееха старата песничка:
Ах, мой мили Августин, всичко е свършено!
Ала най-забавно от всичко беше това, че щом човек поставеше ръката си над парата на гърненцето, можеше да се познае кой каква гозба готви в града.
И ето, царкинята излезе на разходка със своите придворни дами и чу сладкия звън на звънчетата. Тя се спря и лицето й светна от радост: тя също умееше да свири на пианото „Ах, мой мили Августин". Това беше едничката песен, която тя знаеше да свири, и то само с един пръст.
— И аз мога да свиря това! — извика тя. — Гледай ти какъв учен свинар имаме! Я слушайте, нека някоя от вас иде при него и го попита колко струва тоя инструмент!
И една от придворните дами трябваше да обуе дървени обувки и да отиде в задния двор.
— Колко искаш за гърненцето? — попита тя.
— Десет целувки от царкинята! — отвърна свинарят.
— Боже опази! — извика придворната дама.
— По-евтино не може! — рече свинарят.
— Е, какво каза той? — попита царкинята.
— Не мога да го кажа! — отвърна придворната дама. — То е ужасно!
— Тогава пришепни ми го на ухото.
И придворната дама прошепна на ухото на царкинята желанието на свинаря.
— Простак! — извика царкинята и си тръгна. Но едва направи няколко стъпки и звънчетата запяха нежно и мило:
Ах, мой мили Августин, всичко е свършено!
— Слушай, – каза царкинята на придворната дама. – Иди и го попитай не желае ли десет целувки от моите придворни дами!
— Не, благодаря! — отвърна свинарят. — Или десет целувки от царкинята, или гърненцето ще си остане при мен.
— Колко неприятно! — каза царкинята. — Добре тогава, застанете всички около мен, за да не ни види някой!
И придворните дами я обградиха, разгърнаха пелерините си и свинарят получи от царкинята десет целувки, а тя — гърненцето.
Ех, каква радост беше! Цялата вечер и целия ден след това гърненцето клокочеше на огнището. В града не остана нито една кухня — като започнеш от царската и свършиш с кухнята на простия обущар, — за която да не знаеха какво се готви в нея. Придворните дами скачаха и пляскаха с ръце.
— Ние знаем кой ще яде днес сладка супа и млинчета! Ние знаем кой ще яде кашица и свински пържоли! Колко е весело! Колко е забавно!
— Да, забавно е — съгласи се главната придворна дама.
— Само да не кажете нещо за целувките, че знаете ли, аз съм царска дъщеря!
— Нито думица не ще се чуе от нас! — обещаха всички.
Свинарят или с други думи князът, когото те смятаха за свинар, не пропиля деня напразно, а се залови за работа и направи едно кречетало. Щом някой завъртеше кречеталото, разнасяха се звуците на всички валсове и танци, каквито имаше по света.
— Но това е чудесно! — каза царкинята, когато излезе на разходка. — Досега не съм слушала такова нещо! Вижте какво, я идете при него и го попитайте колко иска за тоя инструмент. Само че целувки вече не давам.
— Той иска сто целувки от царкинята! — рече придворната дама, която отиде при свинаря.
Той си е загубил ума! — извика царкинята и тръгна да си върви. Но щом направи няколко стъпки, тя се спря.
— Трябва да поощряваме изкуството! — каза тя. — При това аз съм царска дъщеря! Кажи му, че ще му дам както вчера десет целувки, а останалите нека вземе от моите придворни дами!
— Но туй никак не ни харесва! — казаха придворните дами.
— Глупости! — рече царкинята. — Щом аз мога да го целувам, какво остава за вас! Не забравяйте, че аз ви храня и ви плащам!
И придворната дама трябваше да отиде отново при свинаря.
— Сто целувки от царкинята! — каза той. — Иначе кречеталото ще си остане при мене.
— Я елате насам! — заповяда царкинята и всички придворни дами я обградиха, а свинарят започна да я целува.
— Какво са се натрупали там пред свинските кочини? — попита царят, който беше излязъл на балкона. Той разтърка очи и си сложи очилата. — Придворните дами трябва пак да са измислили нещо. Я чакай да видя!
И царят оправи пантофите си, защото за пантофи му служеха едни стари подпетени обуща.
Ех, как зашляпа той с тях!
Когато слезе в задния двор, той се приближи тихичко до придворните дами, които бяха заети с броенето на целувките, защото те трябваше да внимават да не би свинарят да получи повече целувки, отколкото беше уговорено. Затова никой не забеляза царя и той се подигна на пръсти.
— Какво е това? — каза той, като видя как се целуват князът и царкинята, и запрати по тях единия си пантоф точно в тоя миг, когато свинарят получаваше от царкинята осемдесет и шестата целувка.
— Вън! — извика разсърденият цар и изгони из царството си и царкинята, и свинаря.
Тя стоеше и плачеше, свинарят се караше, а над главите им се изливаше пороен дъжд.
— Ах, нещастница аз! — охкаше царкинята. — Защо не се омъжих за някой прекрасен княз. Ах, колко съм нещастна!
А свинарят се скри зад едно дърво, изтри отлицето си черната и кафява боя, захвърли мръсните си дрехи и се яви пред нея във всичкия си царски блясък и хубост, така че царкинята, без да иска, се поклони пред него.
— Сега аз те презирам! — рече той. — Ти не пожела да се ожениш за един честен княз!
Ти не разбра значението на славея и розата, а свинаря можа да целуваш само заради играчките му! Тъй ти се пада сега!
И той си отиде в своето княжество, и хлопна вратата под носа й. А тя остана отвън и можеше да пее, колкото си иска:
Ах. мили Августин, всичко е свършено!