Живял някога един стар човек. Всеки ден той ходел в гората да сече дърва, носел ги на гръб и ги продавал. Така издържал челядта си.
Веднъж дърваря взел въжето си и тръгнал за гората. Стигнал до стария кладенец, отбил се да си отдъхне, седнал и въздъхнал:
– Ох!
Но щом изрекъл тая дума, от кладенеца изскочил старец с бяла брада до коленете.
– Защо ме викаш? – попитал старецът.
Дърварят се уплашил:
– Не съм те викал.
– Как да не си ме викал. Щом седна ти извика „Ох!“, а това ми е името.
– Тежък ми е животът, затуй пъшкам и охкам – отвърнал дърварят. – С дърварството изкарвам малко и цялото ми домочадие гладува.
– Почакай тук! – рекъл старецът, метнал се на геранилото и влязъл в кладенеца.
Подир малко брадата му се показала пак. С двете си ръце той стискал една нищо и никаква дървена софра за ядене. Подал я на сиромаха и рекъл:
– Слушай, побратиме! Подарявам ти тази софричка. Тя не е като другите. Щом й кажеш: „Софричке, гледай си работата!“ – и тя ще ти се отплати.