Една сутрин пеликанът Лапнишаранчо се събуди и усети, че в коремчето му нещо се върти, пее, танцува и лудува.
- Нямам време да играя с тебе! – каза му Лапнишаранчо. – Отивам да закуся.
Нагази в езерната вода и започна да се оглежда за рибки, но всички се бяха изпокрили. Наблизо един рибар беше хвърлил въдица и сянката му плашеше рибките.
Тъкмо Пеликанчо си помисли: ”Няма ли да си тръгне най-после този човек?” и зърна една разсеяна рибка. Тя си плуваше весело насам-натам. Лапнишаранчо я лапна. Рибката го затегли напред. Пеликанчо я дръпна назад. Пеликанчо дърпаше назад, рибката – напред. Назад-напред! Назад-напред!
Водата в езерцето закипя.
Изведнъж пеликанът Ларнишаранчо се озова пред Рибаря. Оказа се, че рибката се беше закачила на въдицата и човекът я изтегли заедно с Лапнишаранчо.
- Отвори си човката и пусни рибата ми, че да не те прибера в рибарската кошница и тебе заедно с нея! – развика се Рибарят.
Като чу това, Пеликанчо Лапнишаранчо веднага изплю рибката, която беше скрил в торбата на човката си.
- Брей, ти колко риби можеш да побереш в твоята торбеста човка? – попита го Човекът.
- Пет! – похвали се Лапнишаранчо.
Рибарят прибра въдицата си и си отиде.
Погледна Пеликанчо под водата и видя, че сребърните рибки отново си плуват весело насам-натам. От нищо не се страхуват. Подгони една – тя избяга. Тъкмо да клъвне друга и …
Дотича Рибарят и го замоли:
- Дойдоха ми гости, Лапнишаранчо! Нямам с какво да ги нагостя за обяд! Моля те, налови ми пет риби. После ще ти ги върна!
- Добре! – съгласи се Лапнишаранчо и започна да лови риби за Рибаря. Даде му ги, а той толкова бързаше, че даже забрави да му благодари.
Мина-не-мина малко време, Лапнишаранчо не беше хванал ни една рибка и Рибарят пак пристигна тичешком.
- Моля ти се, Лапнишаранчо, улови ми още пет риби! Гостите ми не си отидоха, а останаха и за вечеря!
- Обаче аз още не съм закусил! – запротестира Лапнишаранчо.
- Не се безпокой, после ще ти ги върна! – увери го Рибарят.
Лапнишаранчо побърза да му улови още пет риби и човекът доволен си отиде.
Свечери се. Рибките се прибраха в подводните дупки и под камъчетата, за да спят.
Колкото и да се луташе, Лапнишаранчо не можа да улови нито една. Тръгна унило да се прибере в гнездото си и …срещна Рибаря. Зарадва се Лапнишаранчо и го попита:
- Кога ще ми върнеш рибките?
Рибарят се разсмя и рече:
- В началото ти ми даде пет риби.
- Да! – кимна Лапнишаранчо.
- После ми даде още пет риби.
- Да!
- Извади сега вторите пет от първите пет и ще видиш, че нищо не ти дължа!
Пеликанчо Лапнишаранчо започна смутено да брои и да смята. Смята, смята… Брои, брои…. Почесваше затруднено опашката си с големия торбест клюн и пак… Смяташе, смяташе…Броеше, броеше…
- Чудна работа! Защо ли стана така? – питаше се Пеликанчо и усети, че онова нещо в стомахчето му пак се обади.
Рибарят си тръгна, като си свирукаше весело, а нещото в стомахчето на Пеликанчо Лапнишаранчо започна да се кикоти, да се върти неприятно и да му се подиграва:
- На мене съвсем не ми е до игра! – каза му тъжно Лапнишаранчо и отиде да спи гладен.
Цяла нощ Нещото се разхождаше в коремчето му и го подканяше да тръгне на училище, за да се научи да смята по-добре.
