Синовете знаели, че жрецът е вълшебник. Казали му:
— Баща ни е стар. Иска да има одеяло и накит за глава от лебедови пера, но не можем да уловим птиците.
Жрецът взел лебедовите пера, които дъщерята държала в ръка. Измайсторил бързо накит, който приличал на глава и шия на лебед. После извадил от магическата си торба дълъг и здрав ремък от еленова кожа.
Като поставил накита на главата си, жрецът доплувал мястото, където било сбрано ятото лебеди. Погледнали го те, но видели над водата само лебедовата шия и решили, че това е някой от техните другари. Гмурнал се жрецът под ятото и бързо завързал краката на птиците с кожения ремък. После доплувал обратно до брега и вързал края на ремъка за едно дърво. Свалил си накита. Птиците понечили да литнат, но не успели и така братята и сестрата влезли навътре с кануто и хванали всички лебеди.
Когато индианците се върнали, похвалили жреца и го помалили да им улови още неколцина лебеда.
Макар и да знаел възможностите си, жрецът останал поласкан от тяхната похвала. Заплувал към друго ято от осем лебеда.
Отново големите бели птици не се изплашили и останали край него, докато връзвал с ремък черните им крака.
Като наближил брега, жрецът опасал въжето около кръста си, за да освободи ръцете си и да свали лебедовия накит. Но когато свалил накита във водата, загубил магическата си сила. Лебедите полетели високо в небето. Жрецът развързал бързо ремъка от кръста си, но увиснал на ръцете. Скор обаче въжето се впило дълбоко в пръстите му и той се принудил да го пусне.
Паднал от много високо върху една скала, на която и до днес индианците показват дупката, образувана при падането му.