Там някога чобанин пасял овцете си. През есента, когато се плодят овцете, излизали от него кочове. Чобанинът видял веднъж как чуждата стока подмамила неговите овце и те се юрнали към езерото и потъвали, потъвали. Захвърлил след тях овчарят гегата си да ги завърне. Едва успял да спаси някоя и друга овчица, но гегата му потънала и изчезнала. Натъжил се чобанинът. Досвидяла му гегата. Гега той пак ще си направи и по-хубава от тази, ала там в кухото й сърце, бил скътал печалбата си, която отработил от Димитровден та чак до другия Димитровден.
В Хубча на извора млада девойка белила платно. В този миг от извора изтекла шарената гега писана.
„Късмет ми е" – рекла си девойката и прибрала гегата. Като се прибрала у дома, тя грижливо я наместила на "водника" – клиновете, където стоят закачени бакърените менци.
Случило се така, че чобанинът харесал младата девойка, която често виждал край извора. Дошъл ред да поиска ръката й. Време му било да се задоми. Да има кой и него да среща рано напролет, кога се завръща от топлия юг със стадото, или да го изпраща в късна есен, кога жеравите отлитат нататък.
Родителите й склонили да му дадат момата и станал годежът. От дума на дума – разказал чобанинът, че е пестелив и грижовен, но сега нищичко си нямал.
Девойката станала изведнъж, годежен дар да му даде. И донесла гегата. Съгледал момъкът в ръцете й своята шарена гега и радост го зашеметила. Той я грабнал от ръцете й и изрекъл:
– Преди години Мътното езеро ми погълна тази гега, а днес ми я връща ведно с моята бъдеща невеста.
Развъртял той птичата й глава и изтърсил на земята жълтиците, които събирал за този ден. Девойката гледала своята гега „калесница" и радостна тръпка се разливала по снагата й, че работлив и пестелив стопанин си е довела!
Мътното езеро
