Няколко години след женитбата на сина си богаташът умрял. А сина съвсем го домързяло — не мръдвал от топлото легло ни зиме, ни лете и непрекъснато хленчел, студено му било.
Отишла веднъж жена му при съседите и им се оплакала — така и такау мъжът ми пропиля бащинията си и сега ни зиме, ни лете мърда от леглото. А в къщи нямаме какво да ядем, не зная вече що да сторя. . .
Съседите я посъветвали:
— Иди на пазара и купи стафиди. Пръсни ги на цели шепи от леглото, та чак пред пътната врата, а ти се скрий. Той ще види пръснатите стафиди, ще почне да ги събира от пода и да ги яде. А ти издебни удобен момент и затръшни вратата след него! И колкото и да вика и да се моли, не му отва¬ряй. Нека върви, накъдето му видят очите!
Отишла жената на пазара, купила стафиди и ги донесла в къщи. Пръснала ги по пода край леглото и чак отвън вратата и се скрила.
Подал се мъжът й от леглото и видял разсипаните стафиди. Протегнал ръка, почнал да ги събира и да ги мята в устата си. Когато изял всичко около себе си и видял, че не може да стига вече с ръка, измъкнал се от леглото и тръгнал към вратата, като събирал стафидите. Дошъл той до самата врата, бутнал я — гледа, и отвън има пръснати стафиди. Прекрачил прага, жена му затръшнала вратата и сложила резето.
Развикал се мързеливият мъж отвън:
— Ох, измръзнаха ми краката, ох, измръзнаха ми краката! Бързо, жено, отвори ми вратата!
А жена му отговорила:
— Стига си се излежавал! Тръгни, походи по света, изкарвай си хляба!
— Жено, студено ми е — казал мъжът, — къде да отида?
Навън е лято, защо ще ти е студено? — рекла жена му. — Хайде върви, все ще намериш каква да е работа. Видял мъжът, че няма да успее да я склони, обърнал се и тръгнал. Вървял, вървял, изведнъж какво да види — на пътя една кърпа. Навел се той и я взел, добре, ама кърпата била на царската дъщеря. Отишла тя с четиридесетте си прислужници да се разходи в градината, свалила кърпата от главата си и я метнала на едно клонче; духнал вятър и отвял кърпата на пътя.
Мъжът занесъл кърпата в къщи и я показал на жена си — виж, казва, какво съм намерил.
Взела жена му кърпата, разгледала я и разбрала, че е на царската дъщеря. Обърнала се към мъжа си и му рекла:
— Та това е кърпата на царската дъщеря. Занеси я на царя и той ще те възнагради, ще ти даде пари.
Взел мъжът кърпата, излязъл от къщи и се отправил към една глуха уличка. Намерил там процеп в една стена, загънал кърпата в хартия и я пъхнал в процепа.
Едва-що се отдалечил от стената, и чул гласа на царския глашатай:
— Ей, хора, този, койтв е намерил кърпата на царската дъщеря, ще получи за награда от царя двадесет и пет рубли!
Приближил се мъжът до глашатая и му казал, че е намерил кърпата. А глашатаят му предложил: «Дай кърпата на мене, аз ще ти донеса подаръка на царя!»
— Защо да ти я давам, аз сам ще я връча на царя — отказал му мъжът.
Отишли те двамата в двореца и глашатаят доложил на царя, че този човек е намерил кърпата.
— Е, дай ми кърпата и аз ще те възнаградя! — рекъл му царят.
— Че откъде-накъде царската кърпа ще бъде у мене? — отговорил мъжът.
— Тогава защо си дошъл тук? — попитал го царят.
— Аз умея да гадая. Ако искам, ще открия къде е кърпата — обяснил мъжът.
— Е, хайде да видим, гадай! — рекъл му царят. — Но ако не познаеш, зле ще си изпатиш!
Мъжът погледнал дланта на царя и казал:
— Кърпата се намира в процепа на стената на тази и тази улица. Изпратил царят глашатая си на посочената улица и казал:
— Ако кърпата наистина е там, голямо възнаграждение те чака! Не се минало много време и глашатаят се върнал с кърпата в ръце. Видял царят кърпата, учудил се много и рекъл:
— Изглежда, че си голям мъдрец. . . И как така не съм чул досега името ти?
Аз съм беден човек, царю, откъде ще ми знаеш името? — отговорил мъжът. — От днес нататък ти определям по двадесет и пет жълтици на месец! — рекъл царят. — Върви си, яж, пий и се весели!
Върнал се мъжът в къщи и поздравил жена си с думите:
— Радвай се, жено!
— Че какво хубаво има? — попитала тя.
— А какво по-хубаво от това може да има? — отговорил мъжът. — Ще получавам от царя по двадесет и пет жълтици на месец, ще ядем, ще пием и ще се веселим!
Зарадвала се жена му и казала:
— Ето виждаш ли, с една шепа стафиди те вразумих! Такъв мързел, те беше хванал, че от леглото не ставаше и все хленчеше: «Студено ми е, студено ми е. . .» Сега вече май не ти е студено, а? . . .
След десетина дни дотичали при мъжа — вика те царят, казват, иска да се разходи с тебе.
Отишъл мъжът заедно с царя в градината и там царят му заповядал:
— Върви на тази страна, а аз ще тръгна нататък!
Излязло, че царят намислил да провери мъдростта на своя гадател: стиснал царят една роза в ръката си, а след това повикал мъжа.
— Е, хайде — казал му той, — отгатни какво имам в ръката си, иначе ще заповядам да ти отсекат главата!
Видял мъжът, че му е спукана работата, и то заради жена му (а тя се казвала Гюл) и въздъхнал:
— Ех, Гюл, всичко е заради тебе. . . Разтворил царят ръката си и се зачудил:
— Как можа да разбереш, че в ръката ми има гюл?
— Един мъдрец знае всичко — отвърнал мъжът.
— Е, щом си толкова голям мъдрец, определям ти тридесет жълтици на месец! — наредил царят.
Изминали се след това още десетина дни, не щеш ли, крадци ограбили царската хазна и задигнали седем торби със злато. Извикал царят своя мъдрец и рекъл:
— Крадци ограбиха хазната ми, задигнаха седем торби със злато. Или намери крадците, или главата ти ще падне!
Мъжът казал: «Дай ми четиридесет дни срок — ще ги намеря!»
— Добре, давам ти четиридесет дни! — съгласил се царят.
Отишъл си мъжът в къщи, взел да си удря главата и да се вайка:
— Ех, погуби ме ти мене, жено! Крадци ограбили царската хазна, а царят се хвана за мене: или намери крадците, или главата ти ще падне…
А откъде да му ги намеря аз крадците?! Дай ми по-скоро да хапна, после ще дремна малко през нощта и ще избягам.
Като за проклетия в къщи не се намерило нищо освен картофи. Сварила жената седем едри картофа и ги сложила на мъжа си.
А седмината крадци в това време се научили за заповедта на царя..
Промъкнали се те до къщата на мъдреца, покатерили се на покрива да подслушват и разберат ще им каже ли той имената, или няма да ги каже.
Шестимата чакали отстрани, а единият допълзял до самия комин, спотаил се и се ослушал. А в къщата всички мълчали и дума не казвали. Тъкмо крадецът решил да си върви, мъжът в стаята извикал високо:
— Е, с единия се свърши и туйто!
Чул това първият крадец, изплашил се, отишъл при другарите си и казал, че мъдрецът е узнал всичко.
Станал тогава вторият крадец и пропълзял до комина. А мъдрецът тъкмо дояждал втория картоф и казал:
— Е, и с втория вече се свърши и туйто!
Отишъл вторият крадец при другарите си и казал, че наистина мъжът е мъдрец — веднага разбрал, когато той поискал да се отдалечи от комина.
И така и седмината крадци поред се промъквали до комина и се убеж¬давали, че мъдрецът познавал, когато те се приближават и отдалечават. Посъветвали се те, слезли от покрива и почукали на вратата. А когато мъжът излязъл да им отвори, и седмината паднали в краката му и взели да го молят:
— Бог — на небето, ти — на земята, смили се над нас и ни спаси! Ние ограбихме царската хазна. . .
— Добре, щом е така — рекъл мъжът. — Като сте дошли при мене и молите за помощ, аз няма да ви издам. Ще кажа на царя, че съм гадал и съм открил къде е златото. Донесете ми шестте торби със злато, а едната, от мене да мине, оставете за себе си.
Зарадвали се крадците и още веднага домъкнали в дома му шестте торби със злато. На сутринта, щом се зазорило, мъжът отишъл в двореца и рекъл на царя:
— Сто години да живееш, царю — намерих златото ти, у нас в къщи са торбите. Изпрати да ги донесат в двореца.
Зарадвал се тогава царят, но се зачудил:
— Че как така успя, ти ми поиска четиридесет дни срок, а ги намери за една нощ?
— Почнах да гадая и ги открих веднага, защо трябваше да чакам четиридесет дни? — обяснил мъжът.
— Щом е така, задръж за себе си трите торби, а четирите ми изпрати на мене; и това ми стига! — проявил голяма щедрост царят.
Завел мъжът царските слуги в дома си, а те вдигнали торбите със злато да ги занесат на царя. Придружил ги мъдрецът.
— Щом ти излезе толкова мъдър — рекъл царят, — определям ти четиридесет жълтици на месец!
Поклонил се мъжът на царя, върнал се в къщи и казал на жена си:
— Провървя ми, жено, на три пъти се спасих от смърт и отгоре на това царят ми определи четиридесет жълтици на месец. Това ни стига да преживяваме охолно, трябва да измислим нещо, за да не ни налети нова опасност.
— Че какво има да му мислим!? — казала жена му.
А мъжът настоявал на своето:
— Не, хайде да се престоря на болен, а после ще кажа, че болестта ми е отнела способността да гадая.
Жена му се съгласила, приготвила постелята и го сложила да си легне.
Достигнало до ушите на царя, че неговият мъдрец се разболял. Изпращал царят на болния лекар след лекар — никой не можал да го излекува. Най-после царят сам се вдигнал и отишъл да навести своя мъдрец.
Влязъл той в стаята, седнал до възглавницата му, а мъжът направил знак да ги оставят сами двамата. Почнал царят да го разпитва какво го боли, да съжалява, че лекарите не могат да познаят болестта му. А мъжът му рекъл:
— Желая ти здраве и дълъг живот, царю, но аз си изпатих, дето те отървавах с гадаене от неприятности и беди. Разгневиха ми се дяволите, че не им давам да ти навредят, и се събират при мене не зная вече колко нощи наред, бият ме, бъхтят ме до примиране. Изгубих си ума вече, оглупях и мъдростта ме напусна. . .
А царят взел да го утешава:
— Е, нищо, това ще го знаем само ние двамата с тебе, ти не казвай на никого, а аз ще ти давам както и досега по четиридесет жълтици на месец!. . .
Мързеливият мъж
