— Дай ми сметката, защото трябва да си ида у дома и да видя какво е станало.
Ковачът го помолил:
— Аз свикнах с тебе, както бащата свиква с чедото си. Постой още някоя и друга година! Ти ми беше дясната ръка в ковачницата.
— Не мога -— отвърнал работникът, — когато тръгнах от село, оставих младата си невеста. Тя ми се закле да ме чака двайсет години. Ще си ходя вече, защото ако и тая година не се върна, моята невеста ще напусне къщата ми.
— Тръгвай, щом като е тъй — рекъл ковачът, — но ела по-напред да ти броя парите.
Отвел ковачът работника в една потайна стая, отключил едно сандъче и изкарал отвътре три жълтици.
— Ти ми беше верен човек, затуй искам да ти платя добре. Но аз не съм богат, С чука и наковалнята човек не може много пари да спечели. Тук съм скътал три жълтици. Вземи ги и трите. Те не са много, но знай, че ти ги давам от сърце. Ако донякога ти потрябвам, пак ела.
Готов съм да ти отстъпя и ковачницата си.
Работникът се навел и прибрал трите жълтици. Простил се е ковача и тръгнал към село. Като вървял по пътя, настигнали го трима пътници — двама по-млади с цървули, а третият, старец с побеляла глава, щъпукал по чехли. Младите запитали работника откъде иде, каква работа е вършил и колко е спечелил. Работникът почнал да разговаря с тях, а старецът мълчал, нищичко не продумвал, само от време на време, като слушал какво си приказват птичките покрай пътните клончета, се усмихвал под мустак.
— Какъв е този мълчалив старец? — попитал ковашкият работник.
— Баща ни е — отвърнали двамата млади мъже.
— Ами защо се усмихва под мустак?
— Той разбира езика на птиците и навярно чува какви смешни работи си хортуват ония пилци, дето са кацнали по клоните над пътя.
— Ами защо мълчи? — повторно попитал работникът.
— Защото за всяко отваряне на устата трябва да му се плаща.
— Колко взема?
— За две-три думи иска жълтица.
Работникът с трите жълтици в джоба си помислил: „Аз съм беден човек, няма да осиромашея повече, ако дам на този брадат човек една жълтица. Поне ще го чуя какво приказва." Извадил от джоба си една от трите жълтици и я подал на стареца. Тогава старецът си отворил устата и продумал:
— Мътна вода да не газиш!
И пак млъкнал.
Продължили пътя си. Работникът вървял подир стареца, гледал как се подпира на една чепата тояга и си мислел:
„Чуден старец! Гласовете на птиците разбира и за всяко отваряне на устата взема жълтица. Какво ли ще каже, ако му дам и втората жълтица?"
И пак бръкнал в джоба си.
Старецът поел втората жълтица и проговорил:
— Видиш ли някъде да се вият орли, иди да разбереш какво има!
И пак млъкнал. Работникът се почесал по врата и си рекъл на ум:
„Гледай какви думи казва! Колко пъти съм гледал орли да се
вият, но никога не съм се отбивал от път да видя какво има. Я да дам и третата жълтица — каквото с една жълтица, такова и без нея."
За трети път бръкнал в джоба си и подал последната златна пара.
Старецът я поел и продумал:
— Преди да сториш нещо, брой до двайсет и пет.
Повървели още малко четиримата заедно, спрели на един кръстопът и се разделили. Бащата и синовете поели нагоре, а ковашкият работник надолу към своето село. Стигнал до една река. Тя била дълбока
и мътна. Влачела горска шума, дървета и грозно бучала. Работникът си спомнил първите думи на мълчаливия старец и не посмял да нагази мътната вода. Седнал на брега, измъкнал от торбата си хляб да похапне.
— Сетне — рекъл си — ще диря мост или брод.
По едно време по пътя затрополял конник. Пристигнал един търговец на бял кон.
— Хей, побратиме — викнал търговецът, — защо не минаваш отвъд?
— Не смея да газя мътна вода.
„Ей че дивак!"—помислил си търговецът и смушкал коня.
Конят се хвърлил в дълбоката вода. Силното течение повлякло и добичето, и търговеца надолу. В един въртоп търговецът изведнъж потънал и се удавил. Конят, като усетил, че му олекнало, се обърнал назад и се измъкнал на брега, мокър вир вода. Работникът отишъл, хванал коня, яхнал го, слязъл надолу край реката, намерил мост, минал отвъд и препуснал към село. Като минавал край една зашумена долчинка, видял, че над долчинката се вият три големи орли.
— Чакай да видя какво има в тая долчинка — рекъл си конникът, слязъл от коня и се мушнал в шумака. На едно потулно място заварил двама мустакати хора — мъртви. До тях видял кожена торба с жълтици. Мъртвите били разбойници. През нощта те обрали някого, дошли в долчинката да си поделят плячката, но не могли да се спогодят, измъкнали пищовите и се изпотрепали.
Нашият пътник прибрал торбата, мушнал в пояса си един от пищовите и продължил пътя си. Надвечер стигнал пред своята къща. Бутнал пътната врата, влязъл, скочил от коня, вързал го под стряхата и тръгнал към къщи. Преди да пристъпи вътре, рекъл си:
— Я да надзърна през прозореца какво прави моята жена.
Прозорецът бил отворен. Вътре било светло. Насред къщи имало
наредена трапеза. На трапезата седели двама души: жена му и един мъж — гърбом към прозореца. Като видял мъжа, ковашкият работник изтръпнал. Помислил си: „Каква невярна жена! Клетва даде да не се жени, додето се върна, а е прибрала чужд мъж в къщата ми!"
Измъкнал пищова и го насочил да гръмне и двамата. Но тъкмо в туй време му минали през ум думите на стареца, купени с последната жълтица: „Преди да сториш нещо, брой до двайсет и пет".
— Ще броя до двайсет и пет — рекъл си, — сетне ще гръмна, те няма да побягнат.
Почнал да чете. Докато броял, мъжът, дето бил вътре, се обърнал към жената и рекъл:
— Мале, утре тръгвам да диря татя по света. Домъчня ми за него. Колко години минаха, откак е излязъл?
— Станаха вече двайсет години, сине. Когато баща ти замина, ти беше детенце на три месеца.
— Брей, какво щях да направя, ако не бях почнал да броя до двайсет и пет! — прехапал устни гостенинът и викнал през прозореца: — Сине, жено, ставайте да ме посрещнете!
Мъдри думи
