— Не познавате света — казал той на своите срамежливи роднини — и по всяка вероятност не знаете дори да четете.
— Ех, ти си учен — въздишали те.
— Например яли ли сте някога котка?
— Ех, ти знаеш толкова работи. При нас котките ядат мишките.
— Защото сте невежи. Аз съм изял няколко и уверявам ви, не казаха и «ай!».
— Какъв вкус имаха?
— На хартия и мастило, според мене. Но това нищо не е. Яли ли сте някога куче?
— Ах, никога!
— Аз изядох едно тъкмо вчера. Вълча порода. Какви зъби имаше… Да… остави се да го изям съвсем спокойно и дори не каза «ай!».
— И какъв вкус имаше?
— На хартия, на хартия. А носорог яли ли сте?
— Ех, ти знаеш толкова работи. Ние никога не сме виждали носорог. На какво прилича: на сирене или на кашкавал?
— Прилича на носорог, разбира се. А яли ли сте слон, монах, принцеса, коледно дърво?
Тъкмо в тоя миг котката, която слушала разговора иззад един сандък, се хвърлила със заплашително мяукане. Била истинска котка от плът и кръв, с мустаци и нокти. Мишлетата избягали в дупката, останал само мишокът от библиотеката, който от изненада застинал като закован на крачката си, сякаш бил паметник. Котаракът го сграбчил и започнал да си играе с него.
— Ти ли си мишокът, който яде котки?
— Аз, ваше превъзходителство… Трябва да разберете, че… Като седя винаги сред книгите…
— Разбирам, разбирам. Ядеш ги нарисувани. Напечатани в книгите.
— Да, понякога, но само с учебна цел.
— Сигурно. И аз почитам литературата. Но не ти ли се струва, че би трябвало да се поучиш малко и от действителността? Тогава би узнал, че не всички котки са направени от хартия и не всички носорози се оставят да бъдат изгризани от мишките.
За щастие на бедния пленник котаракът се отвлякъл за миг, защото видял един паяк да лази по пода. Библиотечният мишок на два скока се върнал между своите книги, а котаракът трябвало да се задоволи да изяде паяка.
Мишокът, който яде котки
