Хаджи Райчо – първи родолюбец в селото, да Божия гроб стигнал, хаджия станал – все дирил най-добри зидари и дограмаджии. С много усилия изправили снагата на камбанарията.
Дошло ред да отливат камбаната. Избрали си те баш майстор на камбани – чак от Неврокоп. Стекло се селото глинен калъп да излива. Хаджията давал алтъни, само и само да пейне камбаната. Мъжете събирали бакър и чанове: моми и невести, не минали още под венчило, сваляли сребърни и златни гиздила и ги пущали в казана с врящата сплав. Мехове се издували и разпалвали синия пламък на огъня и той безжалостно разтапял всяка гиздост. Теглел кантарът, но все не достигало. Знаели райковци какво е хубаво пеене на камбани и на чанове. Всеки чан се познавал по гласа. Който иска по-гласовити, слага сребро в тях. Като докоснеш такъв чан – трепти и дълго се чува звукът му, носи се надалеч. Цялата песен може да ти изкара овчарят на тях с пръчката. Като невести пеят чановете из баирите, та огласят цялата планина.
Носили людете каквото имали, но все не стигало среброто. Само две оки още да имало, та да е здрава и звънлива камбаната – викал майсторът леяр и поглеждал с надежда навалицата. Цялото село било излязло да гледа как се лее камбана. Изведнъж съзрели да си проправя път из народа хаджи Райчовата дъщеря – Маруда. Стиснала в шарения миндил позлатения си подбрадник, дето хайдут Дельо й изпроводил за бъдещата сватба. Когато Маруда застанала пред врящата сплав и извадила гиздилото, зашумяла тълпата, развикала се да не хвърля това слънце в огъня, а да го пожали. Годенишки дар е това, не ще да е на добро, ако го погуби. Хайдушката годеница огледала с овлажнели очи хората, вдигнала нагоре подбрадника и го метнала в казана.
Три години вече тя все чакала да се завърне от хайдутлук нейният годеник, та да вдигнат сватба, а него все го нямало. Не й трябвало гиздилото, щом годеника го няма. Дано поне камбаната като пропее, да чуе гласа й Дельо и да дойде, ако е оцелял. А то така – нито мома с момите, нито невеста с невестите – тлеело й сърцето от мъка…
След седмица време пропяла камбаната над бърчинки и долове. Сърцата на хората се обливали с радост. Кръстели се и отправяли поглед към високата камбанария, откъдето идвал медният глас на камбаната. А от върхарите на елите в корията кукувицата вече възвестявала новата пролет. Тази пролет била съдбовна за хаджи Райчовия дом. Скоро хайдут Дельо изпроводил хабер – да подготвят сватбата и щом се изнижат забранените за сватба дни, ще я сторят.
Трепнало сърцето на Маруда. Захванала се най-напред рубата да стяга. Миндилите били още на стана. Аглоците (домотканите кърпи) ресни си нямали, а терлиците били недошити. Но дружки добри нали си има – ще се сберат на меджия и всичко ще натъкмят. Дано само Дельо по живо по здраво да се завърне.
Разцъфтяло моминското лице. Песента й литнала по върхарите на бориките и галела душата на хората. Заслушвали се те и думали – хаджи Райчовата дъщеря пее. Запеела ли се нова песен на попрелки и меджии – знае се – Маруда я е запяла първа.
Хубаво било момичето. Лицето й бяло, радостно, засмяно. Черни очи святкали под витите й вежди. Задиряли я момците, китки й изпровождали, но единствен Дельо – Стайковият делия – й бил легнал на сърцето. Нему дала Маруда нишан, негова годеница станала.
Най-после двата рода рекли и отсекли. След Спасовден ще вдигнат сватбата. Тази неделя – преди сватбата – била отредена на бъдещата невяста: да опее и да се сбогува с баща и майка, с милна градинка, с дъхав босилчец, с ясно слънце, с песнопойна камбана.
Да послушаме и ние предсватбеното оплакване (кордене) на родопската невеста:
– Камбано, камбанко, ясна камбанко, и теб ще оставя… Сутрин ме събуждаш и вечер ме приспиваш. Сладко на празник ме каниш, пък ще ида в далечна махала, та вейке нема да те чувам… И за теб ще ми е бално… Слончице, мило слончице, тук си ме първо огряло, кога ме е майка родила… Изгревало си ми двайсет години. Сутрин измита и счесана съм те посрещала, а вечер уморена и благодарна съм те изпращала… Сега си ме пак огрело, огрело и заемело. В понеделник къде ще ме огрееш и ще ли ми се засмееш?
Много дружки и роднини се събрали да погледат и да послушат Марудиното посрещане и прощаване.
Откакто й изпратил годежно гиздило, Дельо си тъкмил и своя овен – годеша, който по обичай трябва да се заколи в момината къща за сватбарската гощавка.
Дошъл денят. Маруда посрещнала белия овен, „годеша", окичен от годеника по стара традиция. Роговете му позлатени и ошарени с цветя. По тях висели сребърни пари и жълтици. Чановете звънкали на шията му, като че ли казвали на Маруда – добра сполука. Маруда през сълзи занареждала:
… Добре ми дошъл, овенчо,
на момски равни дворове…
Мили ли ти са чанкове,
чанкове и дребни шилета?…
Овенчо, вакъл алчинко,
имаш ли си и ти майчица,
майчица да ти заплаче,
кайно моена за мен плаче?
Имаш ли си сестрица,
сестрица да ти пожали,
кайно моена за мен плаче и жали?
Имаш ли си бащица,
от кошара да те изпрати,
кайно моена утре ще мен изпрати?
Поблей ми жално с устинки,
потропай ситно с ножинки,
да видим, Карагьоз, и чуем,
че ни халал правиш гивдъона
сватбана да ни разшениш,
сватбана да ни разправиш…
Заблеял овенът в момините двори, радостно писнала гайдата, кръшно хоро се извило. Песните надвивали гайдата, ехтяла планината.
Дошли кърджалиите и отвлекли годеницата. Сватбата не стигнала до момковата къща. Отново щукнал хайдут Дельо, а Маруда… Похитил я неверникът, а тя измъкнала ножа от силяха му и го убила.
Побягнала сиротинка из тъмното – падала, ставала и едва се добрала до камбанарията. Ей там до нея изплакала мъката си и се пробола. Само месечинката бледа я гледала, а елите се превили.
Тънки жаловити стонове се понесоха по рътлинката, като женско дихание.
Хората помнят незавършената сватба на Маруда и хайдут Дельо. А камбаната все така гласовито жали хубавото момиче. Като съпровод на нейната жалба едва доловимо подрънква позлатеното подбрадно гиздило на Маруда…
Марудино гиздило
