Site icon www.prikazki.com

Малката кибритопродавачка

Беше ужасно студено; валеше сняг, а и започваше да се смрачава; това беше последната вечер в годината, вечерта срещу Hова Година. В тоя студ и в тая тъмница по улицата вървеше едно малко, бедно момиченце, гологлаво и с боси крака; да то имаше наистина пантофи на краката си, когато тръгна от къщи, но каква полза! Те бяха много големи, последна ги бе носила майка му, толкова големи бяха, и малката ги бе загубила, като бързаше да прекоси улицата, тъй като две коли бяха минали ужасно бързо; единият пантоф не можа да намери, а другият го отмъкна едно момче; каза, че щял да го използва за люлка, когато му се роделидеца. И сега малкото момиченце вървеше с босите си крачета, които бяха сини-червени от студа; в една стара престилка то носеше множество кибритени клечки, а в ръката си държеше една връзка от тях; цял ден никой не бе купил нищо от нея; никой не бе й дал и скилинг; гладна и премръзнала вървеше тя и изглеждаше много умърлушена, горкичката! Снежинките падаха по дългата й, руса коса на красиви къдрици, но тя изобщо не помисляше за такива хубосии. По всички прозорци блестяха свещи, а по улицата миришеше много хубаво на печена гъска, нали бе навръх нова година; за това мислеше тя. Седна в ъгъла между две къщи, едната се подаваше малко повече към улицата от другата, и се сгушил беше свила малките си крачета под себе си, но й беше още по-студено, а в къщи не смееше да се прибере, тъй като не бе продала никакви кибритени клечки и не бе получила нито един скилинг, баща й щеше да я бие, а и у дома й беше студено, то само дето имаха покрив отгоре си, но вятърът свиреше през него, въпреки че по-големите дупки бяха запушени със слама и парцали. Малките й ръчички бяха почти напълно вкочанени от студа. Ох, една клечица кибрит щеше да помогне. Само да посмееше да измъкне една от връзката, да я драсне на стената и да стопли пръсти. Тя измъкна една, „пъпшшш“, как пращеше тя, как ореше! Пламъкът бе топъл и ясен, също като малка свещичка, която тя заслони с ръката си, чудна свещ беше тая! Hа малкото момиче му се стори, че седи пред една голяма желязна печка с лъскави месингови топки и месингова тръба; огънят гореше чудно хубаво и топлеше много добре. Hо какво стана? Малката протягаше вече краката си, за да стопли в тях… но пламъкът угасна, печката изчезна… и тя седеше с малко парченце от изгоряла кибритена клечка в ръката. Драсна нова, тя се разгоря, освети, и там, където светлината падаше, стената стана прозрачна като тюл; можеше да види всичко в стаята – имаше маса, покрита с блестящо бяла покривка, с изящни порцеланови съдове на нея и печена гъска, пълнена със сушени сливи и ябълки, от която красиво се вдигаше пара. И което беше още по-хубаво, гъската скочи от тавата и се заклатушка по пода, с вилица и нож в гъба, право към бедното момиче; изведнъж кибритената клечка угасна и се виждаше само дебелата студена стена.Запали нова клечка. Седеше под прекрасна коледна елха, още по-голяма и по-накичена от тази, която бе видяла през стъклената врата у богатия търговец миналата Коледа; хиляди свещички горяха по зелените клони и шарени картинки, като тия, дето красят витрините на магазините, гледаха надолу към нея. Малкото момиче протегна и двете си ръце нагоре… и тогава кибритената клечка угасна; множество коледни светлини се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, видя ги, че станаха на ясни звезди, една от тях падна и остави по небето дълга огнена черта. – Hякой умря! – каза момиченцето, защото старата й баба, единствената, която бе била добра към нея, но се бе вече умряла, бе казала: когато някоя звезда падне, една душа отива при Господ Бог. Драсна още една клечка о стената, тя освети наоколо, а в светлината стоеше старата й баба, много ясна и сияеща, мила и хубава. – Бабо! – извика момиченцето. – Вземи ме със себе си! Знам, че ще изчезнеш, когато клечката угасне; ще изчезнеш като топлата печка, хубавата гъска и голямата, прекрасна коледна елха – и тя драсна бързо всичките останали клечки, които бяха във връзката, много искаше да задържи баба си, и кибритените клечки светнаха с такова сияние, което бе по-ясно и от дневна светлина. Баба й никога не бе изглеждала толкова красива, толкова величествена; тя вдигна малкото момиченце на ръката си и те полетяха, в блясък и радост, много, много нависоко; нямаше нито студ, нито глад, нито страх – те бяха при Бог. А в ъгъла, до къщата, в студената утрин, седеше малкото момиченце, с червени бузи, а усмивка на уста… мъртво, замръзнало до смърт в последната вечер на старата година. Сутринта на Hовата година озари малкия труп, облегнат, с кибритените клечки, почти цяла връзка от която бяха изгорени. Искала е да се стопли, казаха някои; никой не знаеше каква красота бе видяло то, в какъв блясък, заедно със старата си баба, бе преминало в щастието на Hовата година!

Exit mobile version