народна
Закачило се едно мече в гъсти храсти-трънки. Минал един дървар. Извадил мечето от трънака.
Видяла го мечката. Рекла му:
– Жив да си, човече! Голямо добро ми направи. Искаш ли да станем другари?
– Че знам ли?
– Защо бе, човече?
– Ех, как да ти кажа, Мецо… „На мечка вяра да нямаш“ казва народа Ама всички мечки не са такива, я!
Мечката отговорила:
– То и човекът не е за вярване. Ала ти не си от тия хора.
Сприятелили се мечката и дърварят. Почнали често да се срещат. Една вечер дърварят замръкнал
в гората. Нямало де да спи. Влязъл в мечата дупка. Мечката го нагостила. На сутринта дърварят си
тръгнал. Мечката го целунала и рекла:
– Прощавай, побратиме, че не можах да те нагостя, както трябва!
– Не се ядосвай, Мецано – отговорил дърварят. – Много добре прекарах. Едно само не ти харесвам.
Миришеш на лошо.
Домъчняло на мечката. Рекла му:
– Вземи брадвата и ме удари по главата.
Дърварят вдигнал брадвата и я ударил полека.
– По-силно, по-силно! – рекла мечката.
Дърварят я ударил по-силно. Потекла кръв. Ала мечката нищо не рекла.
Дърварят си отишъл.
Минали години. Веднъж дърварят пак попаднал в мечата дупка. Мечката го посрещнала и пак го нагостила.
На тръгване дърварят рекъл:
– Какво стана, Мецо, с раната?
– Коя рана? – попитала мечката.
– Дето те ударих по главата.
– Е-е, тя ме боля, преболя, зарасна и съвсем я забравих. Но думата, дето тогава ми рече,
никога няма да я забравя.