Къде е вълшебството

В стародавни времена живял свети Иван Рилски! Селото, в което се родил, било малко и бедно. Сирашка участ имало детето.
Когато поотраснало момчето, селяните го ценили да пасе говедата, защото бил добър, грижовен и много обичал добичетата. Пасал ги той много години и хората били доволни от него. Веднъж сред полето го сварил проливен дъжд. Уплашило се момчето да не придойде селската река, която правела големи пакости в такова време, та се разказвали страхотии за нея. Говедарчето набързо събрало говедата и ги прекарало през реката. Прибрал се Иван в селото спокоен, че е изпреварил бедствието!
Но когато се стъмнило, чорбаджията, при когото живеел, дошъл и изпитателно го изгледал. Момчето смутено побързало да попита стопанина – какво се е случило, та го гледа недоволно!
– Иване, казал му той – ти докара на всички селяни говедата, само моята крава си забравил да прибереш. Тя беше стелна, да не би някъде да се е отделила, а ти да не си я видял? Искам си кравата! Намери я и ми я доведи невредима.
Иван спокойно и благо отвърнал на своя стопанин – да не се бои за кравата. Ще я намери и ще я доведе. Нищо няма да й се случи. На тези добри думи чорбаджията от-върнал с добро и му обещал, че ако я намери, телето, което се отели, ще бъде негово. Изненадан от тази щедрост, Иван със светещи от умиление очи попитал:
– Даваш ми телето?
– Давам ти го – твое да бъде – рекъл чорбаджията.
Тръгнал Иван из полето, край гората – там, където пасъл цялото стадо и стигнал до реката, Рила й било името. Реката била толкова придошла и толкова страховито ечала, че невъзможно било да се прегази. На този бряг той не намерил кравата. Момчето решило, че може да е преминала на другия бряг.
Трябвало да се прегази водата. Без кравата не трябвало да се връща. Но как ще стане това? Стоял Иван на брега, гледал „полудялата" пълноводна река и не знаел какво да стори. Изведнъж решил. Свалил си шаечната абица, хванал се за единия й ръкав и я метнал в реката. После се прекръстил молебствено и седнал върху нея. Дрехата заплувала спокойно и плавно и той се озовал на другия бряг невредим и сух! Затърсил весело кравичката. Тук-там, пребродил брега и изведнъж пред него се изпречила тя – със своето красиво мъжко теленце. Прегърнал го нежно, порадвал му се гальовно и го понесъл към реката. Кравата, с топли майчини очи, безропотно тръгнала след него. Когато стигнал на брега, той отново метнал абата във водата, седнал на нея с телето, прекръстил се пак и се понесъл по водата, а кравата го последвала в дълбоките води. Водили я майчината обич и Божията воля. Преплували като по чудо реката и се озовали на другия бряг.
Щастлив от изпълненото обещание, Иван закарал кравата с телето на своя чорбаджия. Зарадван и доволен от своя пастир, стопанинът му казал, че след три години телето ще бъде негово – ще си го вземе. От този ден Иван спокойно продължил да пасе говедата и да се радва на телето, което растяло и хубавеело пред очите му.
Когато изминали трите години, Иван получил обреченото теле.
Той го хранил с хляб и го поил с най-бистрата и чиста вода, водил го при най-сочните треви. Телето било кротко и обичливо. Всички му се радвали като на своя рожба!
Случило се така, че на един сиромах от селото му умрял волът. Нямал нещастникът с какво да си изоре и засее нивата. Примолил се на Иван да му даде телето – да го научи как се впряга и как се оре и сее. Дал го той с драго сърце. Изорал си човекът нивата, засял я, както му е редът, а вече зимата била захванала. Дошло лятото. Нивата на сиромаха толкова избуяла, толкова наплодила, че класовете от земята до върха били пълни. Съседите му завидели за този богат приплод и решили, че Иван като му е дал телето, е направил и магия – обрал е класовете от нивите им и ги е пренесъл на сиромашката нива, та затова е толкова плодна! Завиждали му всички, защото щял да стане чорбаджия.
Заради тази богата родитба на нивата на селянина, който орал с телето на Иван, людете решили да освободят пастира от говедарлъка. Решили и го сторили. После дълго търсели кой да поеме говедата, за да ги води на паша, ала никой не се наемал. Наложило се отново да се помолят на Иван – да се върне към пастирството и той приел.
Работите през годината вървели, както е било. Но скоро се случило така, че на друг селянин умрял биволът. И той се обърнал към говедаря с молба да му даде телето да си изоре и засее нивата. Засял той както всички. И когато дошъл ред да прибира реколтата, класовете на нивата – от земята до върха, били още по-пълни, още още по-богати на плод.
– Това е магията на Иван – ядосано си казали завистливите селяни и решили да го изгонят от селото. Такива пакости, те не могли да понесат – най-сиромасите да получат такава благодат от природата!
Един ден се събрали всички селяни и тръгнали към бедната къщичка на говедаря! Като ги съгледал, той разбрал, че ще му се случи нещо лошо, гняв е това, не е шега, и побягнал към планината.
Качил се на най-високия камък, за да гледа какво ще правят. Стоели те дълго време и се чудили какво да сторят. Говедата отново останали без пастир, нямало кой да ги води на паша. Сговорили се най-после да му се помолят отново – да поеме говедата. След дълги уговорки го склонили и той слязал от високия камък.
Минала година, без да се случи нищо лошо в селото. Когато дошла втората, отново се случило волът на друг сиромах да умре. На драго сърце Иван и на него дал телето да си изоре и да си засее нивата. Този път родитбата от жито била толкова богата, че сиромахът стигнал по харман най-богатите орачи в селото. Разгневени от завист, селяните заявили на Иван, че ако още веднъж даде някому добичето си да оре и сее – ще го убият. Добрият грижовен пастир продължил да пасе добичетата и да се забавлява със своето чародейно теле по ливадата.
Веднъж посред пладне селската тълпа поела към поле¬то, за да погуби пастира. Телето ги съгледало отдалеч и с човешки глас казало на своя стопанин:
Иване, твоите селяни идат да те убият.
Иван спокойно му отговорил:
– Мен няма да убият, но теб ще те заколят. Не се помръдвай от мястото си, чу ли?
Дошли те до мястото, а Иван вече ги гледал от високата скала. Поседели те, поседели и решили да убият телето. Нарязали го на парчета, разделили си го и нарамили чувалите на гърба си.
Иван гледал тази жестокост, тръпнела му душата от мъка и рекъл:
– Господи, дано телето ми да се превърне в змии и гущери, за да не могат да го ядат проклетниците.
Скоро чувалите по гърбовете на злосторниците се изпълнили със змии и гущери, които ги погнали да ги хапят. Иван слязъл от скалата и отишъл при своя брат. Поискал му той синът му Лука на постничество да го учи горе в планината. Дали му момчето.
Минало време. Злината не давала покой на селяните. Те насилили брат му да си вземе момчето Лука от планината, за да не се учи на магьосничество. Иначе, заканили се да го погубят. Отишъл бащата да си вземе сина, а Иван го посъветвал:
– Братко, остави детето тук да си гледа работата. Ако си го вземеш, няма да е твое.
– Как да се върна без него – тъжно отвърнал бащата, – те ще ме убият.
Взел си той момчето от Иван и тръгнали. Скоро стигнали до една чешма и спрял водица да си пийне, жаждата да си утоли. Детето оставил на една каменна плоча до чешмата. В това време пропълзяла змия и ухапала Лука по петата. Когато бащата се върнал от чешмата, сварил детето си мъртво.
Горчиво заплакал нещастният селянин, мъка и укор изпълнили сърцето му, че не послушал съвета на своя брат.
Върнал се с детето при Иван и заредил неудържимо – молил го за прошка. Така му било писано – повтарял отчаяно той.
– Моля те прибери го при тебе, погреби го тук, а аз ще се върна в селото, та дано ми се нарадват комшиите.
Иван погребал братовия си син в един голям камък и над него изградил църква, която нарекъл „Свети Лука". Тя стои и до днес.
Сломен от трагичната участ на своя добър последовател Лука, Иван приседнал на скалата и задрямал. Дяволът, който отдавна търсел подходящ момент, за да накаже постника заради неговата голяма доброта, го блъснал от скалата. Той полетял надолу от голямата стръмнина, но леко се поударил от падането и веднага се изправил на крака, прекръстил се и отправил молба към Бога:
– Господи, ако това зло е от дявола, помогни ми отново да се възкача на скалата.
И станало чудо! Божа сила го подзела и камъкът отдолу се пробил. Минал през него, а Бог го провъзгласил за светец и го издигнал на върха. Седнал свети Иван на камъка и видял, как дяволът се пукнал от яд, че не му се отдало да отмъщава за добрина!
Това място, което пробил в камъка свети Иван Рилски и се проврял през него, и до днес стои във величествената Рила – там, близо да светата Рилска обител. Всеки, който Отива да види мястото, където е живял постникът, се провира през камъка и за здраве, и да „провери" своята праведност. Ако е грешен човек, камъкът го притиска, докато обещае да стори голяма добрина и чак тогава го пуска да мине!
А имало ли е безгрешници? Сами ще отсъдим къде се крие вълшебството и къде – историческата истина!…