Който копае гроб другиму, сам пада в него

aЖивял някога на този свят един човек. Той бил безкрайно богат. Имал много овце, цели стада коне и какъв ли не друг имот — пчелни кошери, воденици. . . Седна дума, бил толкова богат, че в страната му го сочели с пръст. Този човек имал и двама сина, и двамата разхайтени: по цял ден скитали без работа и дори през ум не им минавало да се заловят за нещо полезно. А баща им бил вече стар и нямал сили. Разболял се веднъж той, легнал в постелята, почувствувал, че няма вече да се вдигне, и се помолил на бога да вразуми синовете му.
Нагласили синовете баща си, както му е редът, и го погребали с големи почести. Минал ден, втори, трети, неделя, втора, месец, два, три, шест месеца, най-после година — и един прекрасен ден по-големият брат рекъл на по-малкия:
— Я слушай какво, братко, стига съм те хранил наготово! Хайде, върви си по пътя и прави, каквото знаеш.
— Но как така? — отговорил по-малкият. — Нали съм ти роден брат, от един баща и от една майка сме, защо ме лишаваш от всичко? Имотът ни е предостатъчно, пък и аз имам дял в него.
— Никакъв дял нямаш ти — казал по-големият. — Всичко, което се намира тук, е завещано от баща ми на мене, а ти кой си?
— Слушай, съжали се над мене, моля ти се, имам жена и деца!
Само че на кого ще приказва? Брат му не искал и да го чуе — дръпнал той по-малкия за ръкава и го изхвърлил от къщи с празни ръце.
Отишъл тогава по-малкият брат в края на селото, намерил там една фурна, завел в нея жена си и децата си и заживял отделно. Почнал да обикаля по чуждите къщи, да се наема ратай, за всякаква черна работа да се хваща, печелел всеки ден по няколко гроша за хляб и прехранвал семейството си. И така заживели те — в голяма немотия, едва-едва свързвали двата края, но не стъпвали у по-големия брат.
Но ето че на по-големия брат не харесало това, гдето по-малкият все успявал някак да скърпи нещо и да изхрани семейството си, гдето се труди от сутрин до вечер за насъщния хляб; целият кипял от злоба и просто не
знаел каква беда да навлече на брат си, за да се зарадва сърцето му. «Я да го изпратя аз — решил той — на върха на ей онази планина и да го излъжа, че там има заровено имане. Той ще отиде и няма да се върне, ще стане плячка на дивите зверове.»
И ето че се вдигнал и отишъл веднъж на гости у брат си.
— Здравей, братко — казал му той. — Как си?
— Здравей, добре дошъл! — отговорил по-малкият. — Както виждаш, живея, не се оплаквам!
— Я чуй какво ще ти кажа — рекъл по-големият, — не ти ли омръзна вече да живееш в такава немотия и да се трепеш така за кора хляб? Съжали се над себе си и над дечицата си!
— Но какво да направя?
— Мога да ти дам съвет, ала не смея — няма да ме послушаш!
— Че защо да не те послушам, казвай!
— Е, чуй тогава: вземи един чувал и се изкачи ей на онази планина. Там ще потърсиш и ще намериш една пещера, влез вътре и ще ахнеш: пълна е със злато, елмази и други скъпоценни камъни. Ще прибереш всичко това, ще забогатееш и докато си жив, няма да знаеш ни грижа, ни скръб! Ще си лежиш и ще си спиш спокойно колкото щеш!
— Истина ли е това? — попитал по-малкият брат.
— Истина — отговорил по-големият.
— Щом е така, тръгвам още утре!
На другата сутрин, още в ранни зори, по-малкият брат казал на жена си:
— Побързай, жено, донеси един чувал и ми приготви ядене за из пътя.
— Накъде си се наканил да ходиш, мъжо?
— Моят брат ми каза, че ей на онази планина има пещера, пълна със злато. Отивам да го взема.
— Ам а че глупав човек! Взел, та послушал брат си, който го докара до просяшка тояга!
— Я не приказвай много-много — ядосал се мъжът й, — това не е твоя работа, прави каквото ти казвам!
Донесла жена му няколко хляба и малко сирене, вързала ги в кърпа, намерила и чувал. Взел мъжът чувала, сложил вързопа с храната вътре и тръгнал на път. Вървял колкото вървял, стигнал най-после до онази планина, за която му говорил братът.
— Вдън земя да ти потъне къщата дано, братко! — завайкал се той. — Къде ме изпрати? Какво ще стане сега с мене? Отидох си млад и зелен, аз, нещастникът! Ще дойдат дивите зверове и ще ме разкъсат.
Тръгнал да търси къде да се скрие.
Обикалял дълго-дълго, най-после гледа — пещера, а край нея огромен камък; сянката му закривала входа на пещерата. Скрил се той зад камъка, намъкнал чувала на глава и се свил на топка. Минал час, минали два, три, гледа по едно време — край него минават мишка, вълк, лисица и мечка, влизат в пещерата и сядат един до друг. Само като видял животните, по-малкият брат замръзнал на мястото си от страх, седял ни жив, ни мъртъв!
— Ох, ох, ох! — рекла мишката.
— Какво въздишаш така? — попитали я другарите й.
— Как да не въздишам — скривалището ми е празно, с трън да се за¬въртиш, нищо няма да закачиш, а току до него някой заровил делва с жълтици. . . Само че аз нямам никаква полза от това — нито да ги ям мо¬га, нито да ги употребя за нещо, тъй си седя и гладувам.
— Е — обадила се мечката,— вие не знаете още какво си тегля аз. Там и там има едно дърво, хралупата му е пълна с пчели. И вътре се е събрал толкова мед, толкова много мед, че няма къде повече! Просто не зная какво да правя: ако се приближа, пчелите веднага ще се нахвърлят отгоре ми и така ще ме изпожилят, че няма да се позная после.
Стояли животните, стояли, споделяли си неволите, а човекът слушал всичко и едва се сдържал на мястото си от радост.
«Ето защо значи горкият ми брат ме изпрати тук! Той наистина е знаел какво приказва, не ми е мислил злото!»
Още в ранни зори животните си разотишли. А човекът станал и се разтичал. Отишъл той на онова място, за което говорила мишката. Търсил тук, търсил там и най-после намерил скривалището й. Донесъл отнякъде търно-коп и почнал да копае около мишата дупка. Изкопал аршин, втори, трети, гледа — наистина се показва делва. Отворил я и що да види: пълна догоре с жълтици! Напълнил си той джоба със злато и отново заровил делвата. А недалеч от това място имало село. Отишъл човекът в това село, събрал около двадесетина души работници, каменари, дърводелци — с една дума, вся¬какви майстори, нужни за построяването на къща. Спазарил се с тях и ги завел в планината.
— Ей тук — посочил им той — ще ми направите къща!
Работили майсторите месец, работили два, три, работили половин година и издигнали такава къща, че ни да ядеш, ни да пиеш, а само да я гледаш и да й се радваш — толкова хубава била! До нея пък построили още няколко къщички за прислугата. Поръчал да му направят и двадесетина кошера. После отишъл със слугите си при онова дърво, за което говорила мечката, намерил хралупата и видял, че там наистина има толкова много мед, че повече не може да бъде! Заповядал на слугите си да съберат всичкия мед в делви, а пчелите да вкарат в кошерите и ги пренесат в къщи. Наредил човекът кошерите един до друг в двора си, а меда скрил в килера. Повикал тогава жена си и заживели охолно и щастливо.
Веднъж по-малкият брат решил да слезе в селото си. Оставил къщата на жена си и на слугите и се отправил на път. Вървял колкото вървял, стигнал най-после до родното си село и веднага отишъл при брат си.
— Така и така, братко. . . — седнал той и разказал на по-големия си
брат от игла до конец всичко, каквото му се случило, точно така, както и аз ви го разказвам.
Като го изслушал, брат му останал смаян.
«Я гледай ти! Аз го изпратих да го изядат дивите зверове и хищните птици, а той отишъл и забогатял, натрупал имот и пари! Щом е така, я да отида и аз, може и на мене да ми провърви!»
Станал по-големият брат още в зори, взел си храна за из пътя, без да го види жена му, грабнал един чувал и се отправил към планината. Вървял, вървял, стигнал най-после до върха. Скрил се зад камъка, за който му разказал по-малкият брат. Когато се стъмнило, дошли същите животни, вмъкнали се в пещерата и насядали едно до друго.
— Разказвайте сега какво ново има към вас — взели да се разпитват взаимно те.
— Какво да ви разказвам — рекла мишката. — Хората построиха над моята дупка огромна къща, а жълтиците изгребаха до една. Сигурно през онази нощ тук е имало скрит човек и той ни е подслушал.
— Същото сполетя и мене — обадила се мечката. — Капка мед не ми оставиха, изгребаха до дъно всичко!
— Щом като е такава работата — рекли вълкът и лисицата, — хайде да излезем и да пообиколим наоколо!
— Да излезем — съгласили се останалите.
«Свършено е с мене» — помислил си по-големият брат, като чул това. И цял се разтреперал от страх.
Ходили животните, обикаляли около своята пещера, надникнали най-после зад камъка и що да видят — там лежи човек, свит на кълбо. Хвърлили се те върху него и го разкъсали на парчета, та никой друг да не се осмели да ги подслушва.
А сега да оставим по-големия брат тук и да видим какво става с по-малкия.
Видял той, че по-големият брат не се връща, и се досетил, че е попаднал в лапите на дивите зверове, а те, разбира се, не са го пощадили. Станало му много мъчно, почнал да си скубе косите, но вече било късно — с плач нищо не може да се промени. Станал той, отишъл в дома на брат си и раз¬казал на жена му какво е сполетяло мъжа й.
— Тъй му се пада! «Който копае гроб другиму, сам пада в него!»
— Е, не говори така! Било каквото било, събери си покъщнината и ела горе в планината. Построил съм там голяма къща, ще останеш при нас.
— Добре, ще дойда, щом казваш — съгласила се братовата му жена.
На другия ден впрегнали десет каруци, натоварили ги догоре с покъщнина и тръгнали към планината.
Вървели колкото вървели, пристигнали най-после в имота на по-малкия брат. Разтоварили каруците, сложили всичко на мястото му, настанили се в стаите и заживели заедно. А като се научили за това хората от този край, започнали да се стичат, да си строят къщи и да се заселват наоколо. И скоро там израснало цяло село.
Така по-малкият брат натрупал с добрината си голямо богатство, а по-старият станал жертва на дивите зверове заради злобата и жестокостта си.
От небето паднаха три ябълки: едната за разказвача, другата — за този, който го накара да разказва, третата — за този, който слуша.

Check Also

ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА

Имало едно време малко момиченце, което било много красиво. Майка му го обичала от все …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.