Когато слънцето легнало ничком и Балканът хвърлил сянка над клисурата – с шум и трясък, със зурни и тъпани дошли турските орди. Жените на Чипровец ги срещнали обезумели. Войводите се затворили в манастира, оттам да бранят родното огнище. Сринали манастира и църквицата. Занемели от ужас камбаните.
Чипровец гори, повтаряли си людете и всеки гледал живота си да спаси.
Димели още незагаснали огнища, когато двама другоселци от въстаниците, оцелели като по чудо, намерили в изгорялата къща на войводата две малки дечица – момиченце в люлка и тригодишно момченце. Разделили си те децата, за да ги отгледат, и си отишли по домовете. Момчето расло край Дунава и радвало добри хора, а момичето – в Белоградчик, при дивната хубост на Балкана.
Минали години. Пораснали децата. Той – левент момък и все препускал с буйното си конче от Дунав до Балкана. Момичето – невиждана хубавица по този край.
Един ден момчето се метнало на своя вран кон и отпратило към Балкана. Изведнъж съгледало на малък чардак ненагледна хубавица да шие на гергеф. Спряло се да я погледа. И не издържало на хубостта й. Свалило пръстена от ръката си и го подхвърлило на девойката. Тя поела скъпия дар и на свой ред му пуснала китката си. Младите се обикнали и нямали покой, докато родителите им не уговорили сватбата.
Вдигнали голяма сватба. Тръгнали към манастира, който се намирал там, зад Калето. Като наближили сватбарите манастирските порти, портите сами се заключили с дванадесет катинара. Разсърдили се сватбарите, разбили портите и станала венчавката. Когато сватбата тръгнала към мегдана, станало чудо! Извил се страшен ураган и за миг цялото сватбено шествие се вкаменило.
И до днес хората от Белоградчишкия край сочат чудните камъни, които наричат „Каменна сватба" – като знамение, че брат и сестра се оженили…
Каменна сватба
