Имало един търговец, който веднъж замръкнал на път близо до малко село, в което не бил ходил и не познавал никого. Затова почукал на първата порта, къщицата била вехта и схлупена, но търговецът искал само да пренощува. Хората, които живеели в нея, били бедни, но добри и гостолюбиви. Домакинът отворил вратата:
– Добър вечер! – поздравил търговецът.
– Дал ти Бог добро! – отговорил му селянинът.
– Аз съм търговец и както виждаш, замръкнах на пътя, та може ли да пренощувам у вас.
– Може – рекъл му домакинът, – защо да не може! Но ние сме сиромаси, та няма с какво да те нагостим като хората.
– Не се грижете за това. Аз само ще пренощувам и на сутринта рано ще си тръгна.
През същия ден жената на домакина била родила момиченце, затова не излязла от стаята си да посрещне госта. Той легнал до огнището и скоро заспал. В полунощ дошли орисниците да определят късмета на новороденото. Търговецът се разбудил и като видял орисниците, си рекъл:
– Сега ще чуя какво ще наречат на детето.
Първата казала:
– Хайде да го орисаме утре да умре!
Втората рекла:
– Не, да живее седем години, че тогава!
Третата обаче казала:
– Това сиромашко дете да порасте, да стане добра мома и да се ожени за сина на този търговец, който е дошел тук да преспи!
Това казали и си отишли, а търговецът цяла нощ не могъл да заспи. Мислел си: „Дали наистина ще стане това, което рече най-старата орисница! Аз съм посъбрал пари, докато синът ми стане за женене, ще забогатея още повече. Тези хора са бедни и момичето им ще има само една риза на гърба. Как ще ми стане снаха? Трябва да направя нещо!
На сутринта рано търговецът станал и си оседлал коня за път. После полека взел детето от майката, която спяла и препуснал, колкото сили имал. Като навлязъл в една гора, оставил детето край пътя и продължил към дома си. Малко след него по пътя минала каруца с мъж и жена в нея, които вече девет години нямали деца. Жената чула бебешки плач, слязла от каруцата и взела бебето, което било огладняло и плачело колкото сили имало. Двамата отнесли намереното дете вкъщи и тъй като били заможни хора, го взели да го отгледат като свое дете. Момичето пораснало добро и работно, та много хора го искали за снаха.
Търговецът скоро забравил и за детето, и за орисниците. Купувал евтино, продавал скъпо и от година на година ставал по-богат. Веднъж пак се случило така, че замръкнал на пътя. Той пак влязъл в село, където не познавал никого и потропал на портите на чорбаджийска къща. Отворила му една мома, но толкова красива, че той не бил виждал досега като нея.
– Добър вечер! – рекъл търговецът.
– Дал ти Господ добро! – отговорила му тя. Търговецът я попитал може ли да пренощува в къщата.
– Може! – рекла момата и той влязъл.
Поканили го да вечерят. Сложили трапеза, нагостили и напоили търговеца, както приляга на богати хора. А момата, която го посрещнала, не седнала цяла вечер. Грижела се на трапезата да има всичко – и повечето гозби сама ги приготвяла. Търговецът много я харесал и както седели с бащата и майката на момичето, се похвалил, че има син за женене. Старите поприказвали още – кои са, какви са – и накрая търговецът я поискал за жена на сина си. Майката и бащата се съгласили, ако и дъщеря им хареса момъка.
След няколко дни дошъл търговецът със сина си – младите се обикнали от пръв поглед и старите започнали да се готвят за сватба. Нали и двете семейства били богати, не жалели пари за нищо.
Докато ги венчавали в църквата, майката на младоженката все плачела. Като излезли навън, търговецът я попитал защо пролива
толкова сълзи.
– Плача от радост – отвърнала тя, – като се сетя как си намерихме детето, захвърлено край пътя – гладно и жадно. Бяха го оставили
да го ядат вълците, ама му било писано да живее от богато по-богато.
Търговецът попитал къде точно са намерили момичето и като чул отговора, се хванал за главата.
– Каквото орисниците кажат – рекъл той, – това става.
Каквото орисниците кажат, това става
