Старите козари, които живееха в голямата кошара на върха на планината, го наричаха Златанчо. И баща му беше козар от тая кошара. Преди десетина години една сутрин той го донесе от селцето под планината. Златан беше още съвсем мъничък. Майка му беше умряла и бащата го отнесе със себе си при старите козари на върха на планината.
И бащата, и синът никога не слязоха през тия десетина години от върха. Нито бяха слизали да запалят свещ на гроба на Златановата майка.
Една сутрин намериха в гората Златановия баща, разкъсан от вълци. Тогава Златан тръгна подир козите по планината, подскачаше от скала на скала като диво зверче, и козарите от кошарата, изтръпнали, се вслушваха в неговите остри провиквания, които се носеха из планинските пропасти:
– Хуууу!… Сиво, Сивооо! Тука!… Тукааа!… Вълци ще те изядат!…
Издрънчаваше плахо кози клопотар и Златан пак извикваше:
Вълци стръвници,
сиви козици…
колкото гъби…
толкова зъби….
Козарите му се караха за тия дивашки провиквания и го питаха какво значи тая глупава песен. Златан ги гледаше упорито със зачервените си очи и троснато отговаряше:
– Колкото гъби има в планината, толкова и вълчи зъби. Да се плашат козите и да бягат! Вълци всички ни ще изядат!
И Златан стана пъргав, силен и предпазлив като млад вълк.
Една вечер козарите отметнаха ямурлуците, с които се пазеха от студа на планинската нощ, и насядаха на съвещание край огъня.
– Трябва да слезе някой от нас да заведе миналогодишните кози в града и да ги продаде. Трябват ни пари да запушим стените на кошарата за зимата.
Козарите кимнаха одобрително глави.
– Нека слезе дядо Иван – каза някой. – Той е най-сладкодумният. Най-лесно ще придума търговците за добра цена.
Козарите пак кимнаха одобрително.
– А Златан да иде и той да помага по пътя, да води козите, че дядо Иван е стар и не може да тича след тях.
Козарите кимнаха към Златан, който тихо се грееше на огъня и едва си държеше очите отворени.
– Ще слезеш и ти в града – казаха козарите.
Очите на Златан веднага се разсъниха.
Рано призори малкият кози керван тръгна надолу по планината към полето. Звънчетата на козите напреде, а Златан и дядо Иван след звънчетата.
– Хуууу!… – провикваше се Златан и гледаше учуден настрани и напред как планината все повече и повече се снишава.
– Хайде де… вълци стръвници, сиви козици – закачаше го дядо Иван.
– Тука няма вълци – троснато отвръщаше Златан.
Влязоха в града. Сега дядо Иван водеше Златан за ръка, защото момчето не можеше да се отдели от чуждите вратни и дюкяните, пълни с чудеса. Той не беше и сънувал, че долу, в полето, хората живеят в такива къщи.
Заведоха козите пред вратата на една такава голяма къща. Дядо Иван влезе при стопанина, а Златан остана да варди стадото при вратата.
Изведнъж, насреща, гледа той – голям двор и голяма едноетажна къща в двора.Някакъв звънец силно изби. Златан трепна. Ха, също като звънеца на неговите кози! Сигурно това е градската кошара. Но, изведнъж из вратата на къщата вместо кози изтичаха навън много пискливи деца – момчета и момичета на неговите години, уловиха се за ръце, запрескачаха се, пееха и викаха.
Златан забрави козите и се залепи на оградата. После влезе заплеснато в двора при децата.
Четири момичета, уловени за ръце, играеха хоро. Напред-назад прекръстосваха краката си, обути в бели чорапи, и пак напред…
– Какво правите? – попита разтреперано Златан.
– Играем хоро – отговориха момичетата.
– Кой ви научи? – страхливо попита Златан. Той мислеше, че само ангелите на небето знаят такива игри.
– Нашата учителка – отговориха със смях момичетата.
– Какво? – зяпна Златан.
– Ние сме ученици! – извикаха нетърпеливо момичетата. Това е училище! – И избягаха от него, като го помислиха за някой луд.
Златан се приближи към друга група ученици, които си преговаряха урока.
– Кажи откъде извира реката Дунав? – попита едно момче.
– От Шварцвалд – отговори другарят му.
– Къде е Шварцвалд?
– В Германия.
– А стихотворението знаеш ли го?
– Зная го!
– Кажи го де! Кога си го учил, нали играхме снощи до късно?
– Ето, виж, че го зная:
Тих бял Дунав се вълнува,
весело шуми
и „Радецки” гордо плува
по златни вълни…
– Я!… Я!…
– Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник… – писна възторжено друг глас.
– Отгде знаете всичко това? – едва попита Златан, а очите му бяха потъмнели и се щураха от момче на момче.
Учениците го изгледаха учудено, по лицата им мина уплаха и те полека се отдръпнаха от него. Златан излезе прегърбен от училищния двор, цял замаян, с наведена глава. Пред него внезапно бе се разтворила някаква тайна врата, от която го блъсна силна светлина и го ослепи. Додето той е живеел горе на балкана, други като него учили и знаят. Какви работи знаят!…
Дядо Иван беше вкарал козите в съседния двор и правеше пазарлък за тях. А Златан се изправи при него замислен, сякаш паднал от онзи свят.
Като спазариха козите и ги оставиха на новия им стопанин, дядото и Златан тръгнаха към планината. Вървяха и мълчаха.
– Какво ти е бе, Златанчо? – запитваше сегиз-тогиз дядо Иван и загрижено гледаше наведената глава на момчето. – Хайде, кажи нещо, де! Какво най-много ти хареса в града?
Златан мълчеше с провесена глава и крачеше напред към планината.
– Хайде, подвикни на вълците, де!… – учуден и вече разтревожен го закачаше дядо Иван.
Златан мълчеше и двамата тихо се качваха по планината. Сиви камъни се откъсваха под стъпките им и се търкаляха надолу към полето.
„Учениците! Учениците!” – мислеше Златан. Камъните се връщат при тях. Да се научат да играят, да пеят, да казват приказки…
И всичко се беше разбъркало в отчаяната му душа и той си повтаряше: „А Златан се връща в планината при вълците!…”
Късно през нощта, капнали от умора, стигнаха кошарата и завариха козарите край огъня. Те се натрупаха около дядо Иван и той започна да им разказва за дългия пазарлък и за новия стопанин на отведените кози.
Козарите погледнаха Златан – как той изви зад кошарата, видяха го, че се вслушва разтревожено в нещо. А то нямаше съвсем нищо. Не беше вълчи вой. Само звънците на козите в кошарата дрънчаха. А Златан, като втрещен, се услушваше в звъна на козите звънци. Това видяха козарите, но после се унесоха в сладкодумния разказ на дядо Иван, който разказваше как беше искал за сивата коза сто, а бе получил половината.
Когато в полувощ потърсиха Златан, той беше изчезнал. Викаха го, свиркаха му. Не се върна. Той не се върна и на сутринта. Не се върна и никога вече при козите в планината.