Имало едно време един богат и стиснат селянин. През усиления летен сезон той наемал жетвари, косачи и други работници, които трябвало да отговарят на две условия – много да се трудят, а да искат малко пари. Скъперникът винаги дълго се пазарял и веднъж успял да намери надничар, съгласен за цял ден да получава само по една медна пара. Това бил здрав момък, с малко глуповат, но добродушен вид. Селянинът го завел у дома си, а на другата сутрин, след закуска, му казал: – Нивата, на която те пращаме, е много далече и няма как да се връщаш за обяд… – Ами дайте ми да се наобядвам сега! – прекъснал го момъкът. Зарадван селянинът си помислил: „Значи този глупчо ще работи чак до довечера без прекъсване”. И ненадейно му хрумнало: „Защо ли не му дадем и вечерята, че да работи без прекъсване до среднощ!?” Момъкът с апетит си изял обяда, след това вечерята, а когато налапал последния залък, селянинът го подканил: – Хайде сега тръгвай за нивата! – Къде? – учудил се работникът. – Кой ходи след вечеря на нивата? Хората щом се навечерят, лягат да спят. – Легнал и захъркал.